Последният жокер — Когато всичко е вече изгубено…

29
Дейвид усети, че дъхът му спира.
— Кога тръгваме? — едва успя да попита.
Архангелът го хвана през кръста, обгърна го с едното си крило, а другото бавно размаха, оттласквайки се от пода. Двамата излетяха през покрива и се зареяха в нощното небе. Тогава Божият пратеник приведе глава и прошепна:
— Веднага.

30
ТРЕТА ГЛАВА
Преди да загуби съзнание, Дейвид усети как тялото му се ускорява с безумна скорост и наоколо заблестяват разноцветни светлинки. Постепенно дойде на себе си и откри, че не може да помръдне, нито дори да отвори очи. Носеше се с шеметна бързина, а в ушите му ехтеше изключително неприятен звук — напомняше глухия тътен на експлозия, примесена с пронизителния вой на реактивен двигател.
Колкото и да се опитваше, не беше в състояние да разсъждава трезво. В ума му нахлуваха ярки видения, които внезапно изчезваха.
Видя първата си къща… Дъщеря си Джени, която прохождаше…
Тронната зала на цар Соломон… Автомобила, с който катастрофира преди първото си пътешествие… Родителите си на младини…
Целувката, с която изпрати Елън преди последното й пътуване до
Остин… Сцени от сватбата им и от погребението…
После сякаш полетя над бойното поле и отново стана свидетел на атаката на Чембърлейн при Гетисбърг… Съзря треперещата си ръка да подписва документите за банкрута… Разходи се по брега на остров
Сейнт Джон… Обзет от ужас, видя как Линкълн се размърдва на стола си в ложата в театър „Форд“ и как зад него изниква черен силует… И
отново зърна Елън, красивата Елън, облечена с любимата му синя рокля.
— Скъпи — прошепна тя и посегна да го докосне, но същевременно сякаш се отдалечи. — Разчитам на теб. Разчитам на теб.
Разчитам на теб…
— Дейвид Пондър! — проговори Гавраил. — Пристигнахме.
Изведнъж умът му се проясни. Озова се до правоъгълна маса,
около която бяха наредени столове. Отдолу беше постлано червено ленено платно.
Дейвид се огледа, но не видя нищо… Нямаше даже стени.
Дървеният под беше излъскан до блясък. Масивните дъски очевидно бяха от много високи дървета, а пролуките помежду им бяха запълнени

31
с… „Може да не е злато — помисли си Дейвид, — обаче много прилича.“ Осъзна, че държи чаша с някаква бистра течност. Надигна я и попита архангела:
— Вода ли е?
— Разбира се — подсмихна се той и му направи знак да отпие.
Дейвид веднага се подчини. После остави чашата обратно на масата, изправи се, строполи се на стола и стреснато се огледа.
— Световъртеж — преспокойно му обясни Гавраил. — След няколко секунди ще ти мине. — Той пристъпи зад Дейвид, който се извърна, за да го погледне. — Ще те оставя сам за малко. Почини си.
— А кога ще се срещна с другите? Кога ще започнем?
— Скоро.
Архангелът се обърна и тръгна. Измина няколко крачки и пред него се освети величествена врата. Беше от камък — мрамор или гранит — в който блестяха зелени, сребърни и бели жилки. Гавраил я допря с длан и тя се отвори с такава лекота, сякаш беше безтегловна.
Изригна ослепителна светлина, архангелът прекрачи прага и се обърна.
Дейвид си помисли, че иска да запомни завинаги тази неземна гледка.
— Скоро! — повтори архангелът и масивната врата се затвори зад него.
* * *
Дейвид предпазливо стана; с радост откри, че вече може да пази равновесие и даже не се страхува — мисъл, от която го досмеша. За пръв път в живота си изпитваше такова силно вълнение. Изгаряше от желание да се срещне с другите участници, но същевременно се притесняваше. Още не вярваше, че ще може да допринесе за съдбоносните решения, не вярваше и че е по силите му да ръководи форума… но пък беше убеден, че пътешествениците с лекота ще отговорят на въпроса на Гавраил. „А какъв ли ще е въпросът?“
Прииска му се да поразгледа наоколо. Първо се доближи до вратата. Беше тъмна и чезнеше в мрака, но ярко засия, когато той пристъпи към нея. Светлината не се излъчваше отникъде, просто си беше там. Дейвид направи крачка напред и яркостта й се усили.

32
Същото сияние беше видял и при първата си среща с Гавраил в
Несъществуващата земя.
Всъщност вратата се оказа много по-голяма, отколкото изглеждаше отдалеч, и имаше рамка от тъмно дърво, украсена с изящна резба. „Разбира се, никоя дървена рамка не би издържала нейната тежест — каза си Дейвид. — Не и в нашия свят.“ Отстъпи назад и светлината помръкна. Едва сега огледа масата и видя, че при сглобяването й не са използвани гвоздеи, а дървени клинове. Нечия внимателна ръка търпеливо беше загладила плота с гласпапир и го беше намазала със специално масло. Покрай двете дълги страни бяха наредени по три стола, а откъм тясната имаше само един — явно той беше предназначен за председателя, макар че по нищо не се отличаваше. Дейвид прокара пръсти по облегалките и се удиви от прецизната изработка. Дърворезбата беше същата като по ръбовете на масата.
Реши да поседне и да си събере мислите, но му беше трудно да се съсредоточи в тази обстановка. Дори не знаеше къде се намира.
„Колко време измина, откакто Гавраил се появи в кабинета ми? —
запита се. — Петнайсет минути? Петнайсет часа?“ Не знаеше.
Изведнъж му се стори, че наоколо става някак по-светло…
Сякаш сиянието се разрастваше пред очите му и покрай масата постепенно изникваха странни форми — наляво, надясно, накъдето и да погледнеше, се появяваха столове, а после подиум с височина най- малко петдесет сантиметра, зад него нов обръч от столове, заобиколен от още по-голям обръч… Между двете нива имаше стъпала. Ето че станаха четири реда… Зад тях се разкриха още два — Дейвид не знаеше докъде се простират, но така или иначе светлината вече беше престанала да се движи.
Тогава усети миризма на дим. Намръщи се: миришеше на запалена пура! Дейвид обожаваше пурите, но ги отказа преди много години — онова, което за него беше неповторимо ухание за жена му беше противна воня. Той дълго се инати, докато накрая отстъпи и повече никога не запали, дори насаме. А сега букетът от тръпчиви аромати отново го мамеше.
Обърна се и зърна струйка дим в полумрака. Проследи я с поглед и на шестия ред видя… някого. Беше облечен в черно и почти се

33
сливаше с мрака, но когато отново си дръпна от пурата, огънчето озари лицето му, обрамчено от снежнобяла коса…
И бомбето. Черното му бомбе.
Дейвид напрегна очи, обаче непознатият беше твърде далеч…
После слезе две стъпала по-надолу. Проблесна черен бастун.
— Виж ти, виж ти! — Имаше дрезгав глас и силен английски акцент. — Ако сте този, за когото ви мисля… За мен е чест, сър.
— Благодаря. Приятно ми е… — отговори Дейвид, неизвестно на кого. Стана и тръгна към беловласия, който бавно заслиза по стъпалата.
Едва сега си пролича, че е доста пълен. С бастуна си опипваше всяко следващо стъпало, като че ли се страхуваше да не падне.
Движеше се с наведена глава и бомбето скриваше лицето му. Най- после стъпи на подиума, извади пурата от устата си и протегна ръка да се здрависа:
— Пондър! Добри ми човече!
Дейвид изтръпна: случваше се отново! Този път знаеше, че ще се срещне с хора от друго време, но изживяването пак беше неописуемо!
Пред него стоеше самият Уинстън Чърчил, от плът и кръв! Той се усмихна и енергично разтърси ръката му.
— Доколкото разбирам, вие сте героят на деня — каза любезно и пристъпи към масата.
— Моля? — озадачи се Дейвид.
— Е, недейте да скромничите. — Чърчил се изкиска. — Знам всичко за великия Дейвид Пондър. Осведомиха ме, както казвахме навремето на „Даунинг стрийт“ 10. Говори се, че вие ще седнете на горещия стол.
— Май да. Гавраил… Впрочем вие познавате ли Гавраил?
Великият държавник повдигна вежда:
— Естествено.
— Гавраил каза, че понеже съм единственият пътешественик,
който живее в… ъ-ъ-ъ… настоящето… Всъщност за вас не е настояще.
— Напротив. Разликата е, че сега съм в по-изгодна позиция.
Предимно наблюдавам.
Дейвид се изкушаваше да попита каква е тази изгодна позиция,
но реши да отложи въпроса.

34
— Та Гавраил каза, че тъй като в момента живея на Земята, ще съм… както вие се изразихте…
Никога не беше водил толкова налудничав разговор.
— Не го увъртайте, кажете си направо! Кажете: „Аз съм председателят!“. — Чърчил си избра един стол и седна до масата.
— Не ми се иска да…
— Хайде, кажете го! — сърдито се сопна британецът, но след секунда избухна в смях: — Хванахте се! Шегувам се, разбира се.
Предлагам да си говорим на „ти“. Наричай ме Уинстън.
— Сериозно ли?! С удоволствие. Стига да не възразявате… да не възразяваш — поправи се Дейвид.
— Не възразявам — отсече Чърчил с тон, подсказващ, че този въпрос е приключен. — Седни. А аз може ли да те наричам Дейвид?
— Разбира се.
— Първият ми въпрос е дали сме вън, или вътре. Питам заради шапката…
Погледът на Дейвид се отмести от сълзящите кафяви очи на премиера, премина на бухлатите му вежди и се спря на бомбето.
Чърчил го хвърли на масата и потърка темето си. После погледна нагоре и повтори:
— Вътре или вън? Не мога да преценя, но във всеки случай доброто възпитание изисква да си сваля шапката, ако сме на закрито…
И откъде идва тази светлина? Няма ли кой да ми каже?
Дейвид се разсмя.
— Наистина се интересувам! — настоя Чърчил, опитвайки се да сдържи усмивката си. — Няма и вятър. Направи ли ти впечатление?
Къде е вятърът? — Той стана и проточи врат. — Мен ако питаш, на това място му трябва една хубава буря. — Изгледа събеседника си изпод вежди, за да види реакцията му. — Няма нищо по-хубаво от силната буря! Тъкмо ще поразчисти.
— А според мен и така си е чисто — каза Дейвид.
— Да — разочаровано промърмори Чърчил и пак седна. Бръкна в джоба си и извади пура. — Ще запалиш ли?
„Защо не! — помисли си Дейвид. — Ще пуша пура със самия
Уинстън Чърчил.“
— С удоволствие. Благодаря.

35
Чърчил му я запали, с което окончателно го спечели. После подхвана:
— Наблюдавам твоята кариера още от първото ти пътешествие…
— Наистина ли? — Дейвид се изуми. — Не знаех. Нямах представа, че е прието.
— Ами… — Уинстън замахна с пурата си. — Понякога е прието,
друг път не. — Примижа и добави: — Стана ми интересен най-вече заради Линкълн. Беше петата ти среща, ако не ме лъже паметта.
Завидях ти за нея, не ме е срам да го кажа. И май все още мъничко ти завиждам. Открай време се прекланям пред този човек. Чел съм много за него, още като дете. Обожавам всичко свързано с него. Бил е грозен като мен… Какъв по-голям стимул за един начинаещ политик…
Двамата се засмяха.
Уинстън пое дълбоко дъх и отново заговори, без да изважда пурата от устата си:
— Когато разбрах, че ще се срещнеш със стария грозник, си казах, че не бива да пропускам този случай.
— Да не би да си ни наблюдавал?
— Ами да! Разбира се, ние не виждаме всичко, но пътешествениците, които са вече покойници, се ползват с малко повече… свобода. — Чърчил млъкна и ожесточено засмука пурата. —
Докъде бях стигнал?
— Разказваше ми как си наблюдавал моята среща с Ейбрахам
Линкълн.
— А, да. Ти ме заинтригува. Линкълн говореше за прошката, а ти… всяка седмица ходеше на църква заради принципа на прошката и същевременно живееше така, сякаш не беше чувал за нея! — Чърчил удари с юмрук по масата и Дейвид подскочи. — Стана ми любопитно.
Запитах се: „Как ли ще реагира този млад човек?“. Е, по онова време ти беше млад. После те видях с Гавраил в Несъществуващата земя.
Между другото той и мен ме е водил там. Беше ужасно… Обаче се оказа много полезно, защото се вразумих… Да. Чудех се какво ще направиш със Седемте принципа. Всички пътешественици ги получават под една или друга форма…
— Не знаех.
— Много се зарадвах на успехите ти след това, както и на щедростта ти. Разбираш ли, ние тук сме нещо като братство и всеки се

36
гордее с постиженията на другите. Всъщност тъкмо това очакваме да се случи. Да, очакваме го! Когато разполагаш със Седемте принципа на успеха, от теб се иска само да действаш! На практика резултатът е сигурен! Затова се гордеех с теб, но не бях изненадан. А когато загуби всичко, ми стана още по-любопитно…
— Да — кисело отбеляза Дейвид. — И на мен ми беше много любопитно.
Уинстън се изсмя.
— Добре го каза! Изненада ме, когато успя да си върнеш и парите, и положението в обществото. Забележително постижение, бога ми! А ние си мислехме, че си се е провалил безвъзвратно! Ха-ха!
Трябваше да се досетим какво ще стане. Ти ни даде хубав урок. Цялата група последователи на Тома Неверни… Впрочем ти видя ли се с
Тома? За твое сведение, и той е тук… Мисълта ми беше, че след повторния ти успех моите постижения станаха предмет на обсъждане.
— Защо пък твоите? — удиви се Дейвид.
— Ще ти кажа. Защото аз съм човек на второто действие. Тоя термин е измислен от мен. Идеално приляга на всеки, който е постигнал успех в първото действие от живота си, а през антракта го е сполетяла трагедия.
— Продължавай.
Чърчил се понамести на стола, извади от устата си пурата и я вдигна като училищна показалка.
— Повечето хора, онези, които участват само в първото действие, до края на живота си говорят само за миналото и за онова,
което е щяло да се случи, ако обстоятелствата са били други. Много жалко! Защото истинската трагедия в живота на човека настъпва не когато се предаде, а когато е на крачка от победата и го е страх да играе във второто действие! Знаеш ли, понякога на силните личности им е позволено да предвкусят успеха, за да им се изостри апетитът. Когато им предстои да усвоят още знания, след първото действие те получават кратка почивка в Долината на сенките. Там им е позволено да се отдадат на приятни и тъжни размишления. Там разбират какво е
самота и постигат смирение. Научават се да мислят за другите и да не се самосъжаляват. Едва тогава придобиват реален поглед върху нещата. Както каза веднъж един пътешественик, осъзнаването на

37
фактите дава спокойствие. А спокойствието дава възможност за трезви разсъждения. Благодарение на тях се раждат идеите.
— И тогава започва второто действие?
— Точно така — кимна Чърчил и се размърда на стола. — Тогава започва второто действие. В сравнение с него първото изглежда банално и незначително. Позволено ни е да вземем спомена за успеха,
усещането, че знаем какво може да се направи, да го добавим към подхранващата смес от мъдрост, опит и свежи идеи и… Ти си живото доказателство какво се случва после. По-точно какво трябва да се случи. Истинска трагедия е когато нещата се развият в обратна посока.
Виждал съм много мъже и жени, които отказват да напуснат Долината на сенките. Безобразие! И най-ядосан беше Всевишният! Знам го със сигурност, защото бях там. Видях колко се разгневи. Срам и позор!
Чърчил се облегна назад и захапа пурата, дръпна няколко пъти,
но тя вече беше угаснала. Извади от джоба си старомодна запалка
„Зипо“ и жегна с пламъчето навитите тютюневи листа.
— Много си я харесвам. Не бих я заменил дори за Луната.
Подарък ми е от един твой сънародник. — Той подаде запалката на
Дейвид, който я разгледа с възхищение. — В началото на бойните действия бях на посещение в една военновъздушна база. Тейлър
Мейсън от Балтимор беше командирован да обучава нашите пилоти.
Той ми я подари. Каза, че на другия ден се връща в Америка, а вкъщи не смеел да запали цигара. Жена му Хелън… странно е, че още помня името й… тя му забранявала да пуши. Нарекох го „страхливец“, а той се засмя. — Изведнъж лицето на Чърчил посърна и погледът му се устреми в далечината. — Капитан Тейлър Мейсън така и не се завърна при жена си. По-късно разбрах, че е загинал при бомбено нападение на
Луфтвафе половин час след моето заминаване. — Замълча и мушна запалката в джоба си. Дейвид го гледаше съсредоточено. — Да…
Бомбите бяха за мен. Нацисткото разузнаване беше разбрало къде се намирам… Не се обадих на жена му. Дори не й писах. Бях твърде зает… Все се случваше нещо да ми попречи.
— Убеден съм, че е добре там, където е сега — промълви
Дейвид.
— Имаш право. — Уинстън въздъхна. — А защо ти разказах това? Заради запалката… А преди това… А, да! Исках да те поздравя за твоето второ действие. Беше гениално.

38
— Благодаря.
— В някои случаи второто действие е изумително… Вземи например моето. Малко съм изненадан, че в книгите почти не се споменават ранните ми успехи…
— Ти какво, да не би да четеш биографиите си?
— Не, разбира се. Е, попрелистих няколко… Всички автори описват предимно онзи период от живота ми, когато бях премиер.
Дейвид кимна, макар че изобщо не беше запознат с ранните години от живота на Чърчил. Надяваше се да не започне да го изпитва…
— Държа да се знае, че по време на първото действие бях министър на външните работи и отговарях за колониите. Бях министър на финансите. Казвам го, за да подчертая, че имах блестяща кариера.
През трийсетте обаче изпаднах в немилост и ме отстраниха от властта.
Останах сам. Всички ми обърнаха гръб… освен онези, които ме чувстваха достатъчно близък, за да ме критикуват. Сочеха ме като пример за главоломен провал. Успехите, лидерските ми качества…
всичко това вече беше в Долината на сенките. — Той отново въздъхна.
— Обаче! — подхвана с нова сила. — Оказа се, че по това време там няма никой друг, освен мен. И онова, което съзрях, ме изпълни с ужас за бъдещето на човечеството. Докато премиерите на Франция, Белгия и
Полша, както и нашият министър-председател, настояваха да се води политика на помирение, аз виждах онова, което за тях беше невидимо.
Защото не можеш да сключиш мир с чудовище. Всеки опит е обречен и те превръща в стръв за неговия капан. Видях как Хитлер отново се готви за война, предупреждавах всички за надвисналата опасност, но те не ме чуваха. В крайна сметка нацистите нахлуха във Франция,
Белгия и Полша, нашият премиер безславно подаде оставка, а сънародниците ми дойдоха в Долината, понеже знаеха къде се намирам. И тогава започна второто действие… Е, аз май се разбъбрих.
— Чърчил подсмръкна и избърса челото си с носната си кърпа. —
Може би защото се вълнувам от онова, което ни предстои. Много се радвам, че съм тук.
Дейвид тъкмо се канеше да го попита знае ли какъв ще е въпросът на Гавраил и къде са останалите участници, любопитно му беше и защо му дадоха възможност да остане насаме с прочутия държавник… но преди да успее да каже нещо, вратата бавно се отвори.

39

Изтегляне 1.34 Mb.

Сподели с приятели: