Последният жокер — Когато всичко е вече изгубено…

23
— Не, не си. И не сънуваш.
— Тогава защо си тук?
— Защото трябва да те отведа на срещата, която ти предстои.
— Среща ли? — Дейвид тръсна глава. — Какви ги говориш?! За какво става въпрос?
Архангелът леко размърда крилете си.
— Времето ни притиска, Дейвид Пондър, но ти не се тревожи.
Разполагаш с няколко минути, питай ме каквото искаш.
— Как да не се тревожа, едва ли някой може да се чувства спокоен в твое присъствие! Както и в компанията на другия архангел,
онзи…
— Михаил.
— Аха, Михаил. В Библията щом някой от двама ви се появи,
винаги казва „Не бойте се!“, „Не се страхувайте!“… Така че не ми казвай да не се тревожа, не може да не знаеш как се плашат хората от вас.
Дейвид се ухили, едва се сдържа да не прихне. Беше свикнал да не цепи басма на никого и хората му прощаваха от уважение към качествата и възрастта му. Но изражението на архангела беше доста комично — надали друго човешко същество беше дръзвало да му говори по този начин. Надали бяха мнозина и тези, които са го виждали два пъти…
Първата среща на Дейвид с крилатия беше в Несъществуващата земя — хранилището за погубени мечти и недоизказани молитви.
Тогава толкова се впечатли от всичко, което видя, че не обърна внимание на поведението на Гавраил, който винаги говореше със спокоен глас, а погледът му не пропускаше и най-незначителната подробност. Вярно, държа се малко високомерно, но Дейвид не му се разсърди. Та нали тактичността е присъща само на хората, които се страхуват от истината… Питаше се какво ли е ден след ден да живееш праведно, да изричаш и чуваш само истини, да си откровен дори в мислите си… Едва ли имаше подобен случай на тази планета. Може би затова Гавраил изглеждаше малко изнервен. Трудно е да филтрираш всяка дума и всеки нюанс и винаги да си нащрек, за да не допуснеш да те излъжат.
— Спомена за някаква среща — подхвана Дейвид. — Защо не започнеш оттам?

24
— Ще започна с причината, поради която се разрешава провеждането на тази среща — заяви Гавраил с леден тон.
Това прозвуча като предупреждение.
— Добре.
Архангелът тържествено заговори:
— Навлизате в повратна точка. Не само ти, а и човечеството като цяло. Стоите на ръба на бездна и Той е недоволен. Така, както нявга
Амос предрече края на Израил, сега пътешествениците се събират, за да предотвратят неминуемото…
Дейвид примигна:
— Брей! По-полека, не бързай толкова! Кои пътешественици?
Къде се събират?
— Всички пътешественици ще присъстват на срещата. Аз ще координирам дискусията. Но… не тук. — Гавраил се огледа, сякаш едва сега забеляза къде се намира.
— Значи всички. И колко точно са те?
— Много са — лаконично отговори гостът.
— Добре, разбрах, но какво ще стане, ако пътешествениците не успеят… Всъщност дори не знам какво се очаква от нас.
— На определени етапи от историята на вашата планета Той предпочита да… ъ-ъ… Как да го обясня на човешко същество?!
Предпочита да започне отначало.
Дейвид повдигна вежда:
— В смисъл?
Архангелът се смути като човек, на когото току-що са направили забележка, задето се кара на умствено изостанало дете.
— Съжалявам — измънка. — Смятах, че се изразявам достатъчно ясно… На определени етапи от развитието на вашата цивилизация Той решава да започне начисто, да създаде наново…
— Това го разбрах, интересува ме резултатът!
— Много добре знаеш, че аз нито вземам такива решения, нито се замислям за резултата. Но ако се вгледаш в миналото, ще видиш, че най-скорошната „реорганизация“ е Потопът.
Дейвид се слиса:
— Потопът ли?! Ной и неговият ковчег? Това наистина ли се е случило? Бях убеден, че е… просто притча… така да се каже. Или че

25
ако наистина е имало такова бедствие, то е засегнало само част от
Земята.
Настъпи мълчание, после Гавраил заговори:
— Винаги ме е изумявала склонността на човеците да пренебрегват очевидното и да пренаписват историята така, че събитията да изглеждат по-приемливи или по̀ обясними. Геологичните доказателства за Потопа са многобройни; освен това в аналите на над петстотин цивилизации се споменава за голямо наводнение. И макар че летописците са се намирали на различни континенти, говорили са на различни езици и са били разделени от планини и океани, всички дават една и съща информация за събитието: завалял дъжд, който продължил четирийсет дни и четирийсет нощи; един-единствен мъж спасил семейството си от наводнението, като построил огромен кораб,
побиращ хиляди мъжки и женски животни; когато нивото на водата се понижило, оцелелите хора пуснали гълъб в небето, за да намери сушата. — Гавраил погледна събеседника си право в очите и продължи: — Вие го наричате Ной. В Шумерия са му казвали
Зиусудра, във Вавилон — Ута-Напищим, в Гърция името му е
Девкалион, в Армения — Ксисутрос, в Индия са го наричали Менуе…
— Ти всичките му превъплъщения ли познаваш?
— Разбира се.
Дейвид кимна и повтори като ехо:
— Разбира се. И така… ще се съберем всички…
пътешественици. С каква цел?
— Ще обсъдите мъдростта, натрупана във вековете, за да определите своето бъдеще… Ако изобщо човечеството има някакво бъдеще.
Дейвид зяпна, не вярваше на ушите си.
— Не разбирам…
— Ако зависеше от мен, Дейвид Пондър — заяви равнодушно архангелът, — отдавна да съм ви обърнал гръб. Но Той… Той все още се надява… макар че сърцето Му е натежало и търпението Му е на изчерпване. — Гавраил изгледа събеседника си, сякаш се двоумеше. —
Истината е — каза най-накрая, — че човечеството затъва по своя собствена воля.
— Как така…

26
— Не е ли очевидно? Векове наред обръщахте гръб на истината и се опитвахте да я преиначите така, че да е достъпна за ограничените ви умове. Векове наред в душите ви се напластяваха атрибутите на разрухата: неутолима алчност, пренебрежение към ближния, жажда за власт заради самата власт… Този път самите вие ще предизвикате
Потопа. Благодарение на онова, което наричате „прогрес“, вече сте в състояние да унищожите живота на планетата по няколко начина, с различна бързина. Дори не се налага Той да ви праща проливен дъжд…
Дейвид едва събра сили да промълви:
— Може ли… да се направи нещо?
— Разбира се. Тъкмо затова се събират пътешествениците. Само че първо трябва да осъзнаете нещо: винаги сте имали избор. От самото начало сте получили най-ценния дар: свободната воля. Съдбата на всяко човешко същество е въпрос на избор — приемане или отхвърляне, „да“ или „не“, награда или наказание, живот или смърт.
Ако искате съвещанието на пътешествениците да се увенчае с успех,
трябва да откриете пътя, от който сте се отклонили. Да се опитате да разсеете мрака, който сте допуснали да ви погълне. Да овладеете оръжието на мъдростта и убеждението, за да си възвърнете загубената мощ.
Дейвид трескаво се напрягаше да схване цялата информация.
— А ще има ли някакви въпроси към нас? — поинтересува се той.
— Един-единствен въпрос. Ще го научите, като се съберете. Ще ви се даде и срок за изпълнение на задачата. Нещо като времева рамка.
— „Времева рамка“?! Това е толкова важно, как може да има ограничения…
— Нищо чудно, че Го дразниш, Дейвид Пондър — намръщи се архангелът. — Много си нахален. Преди няколко минути се надяваше земният ти път да е приключил, а сега претендираш да нямало ограничения.
— Прав си — съгласи се Дейвид. — Вече ни беше дадено достатъчно време.
Гавраил сякаш не чу разкаянието му.
— Имаш ли други въпроси? — попита.

27
— Не. Предполагам, че ще науча всичко останало, като стигнем до… местоназначението. — Дейвид се усмихна насила и подхвърли:
— Все пак съм по-спокоен, като знам, че ти ще ръководиш съвещанието…
Архангелът повдигна едното си крило, тръсна някакви невидими прашинки и отговори:
— Объркал си се, Дейвид Пондър. Казах само, че ще го координирам. Няма да го ръководя. Задачата ми е да ви дам насоки, да определя времевата рамка и да ви задам въпроса, на който трябва да отговорите.
— Разбирам — измънка Дейвид, въпреки че още нищо не му беше ясно. — Ще има ли председател? Избран ли е вече?
— О, да.
Дейвид нетърпеливо зачака, макар да знаеше, че няма да получи отговор, докато не изрече въпроса, колкото и да е очевиден.
— Добре, печелиш — каза накрая. — Кой ще ръководи съвещанието?
Тогава Гавраил се втренчи в лицето му и изтърси:
— Ти.
В първия миг Дейвид зяпна, после стисна устни и се усмихна,
накрая отрони:
— Шегуваш се…
Гавраил не обели и дума.
Дейвид за малко да получи инфаркт. Обърна се с гръб и сложи ръце на кръста си. След секунда рязко се извъртя и пак подхвана:
— Я стига! Ако те виждах за пръв път, щях да си помисля, че бълнувам. Щях да си легна и да чакам да се събудя. Обаче ти… отново идваш при мен… и ми казваш, че… — Той се начумери и заобиколи бюрото, мъчейки се да запази спокойствие. — Виж какво, драги… —
подхвана, но строгият поглед на небесния пратеник го принуди да смени тона. — Аз… Моля те да ме изслушаш. Приемам, че заплахата за човечеството е напълно реална. Това означава (поне така предполагам), че всички пътешественици ще присъстват на срещата.
Гавраил кимна.
Дейвид избърса длани в панталона си и продължи:
— Така. Така… Щом говорим за всички, значи и Христофор
Колумб ще е там. И Хари Труман. И Ейбрахам Линкълн…

28
Архангелът отново кимна.
— Ами цар Соломон? — не млъкваше Дейвид. — Та той е най- мъдрият човек на света! От къде на къде аз ще ръководя това съвещание?
Гавраил произнесе с равен глас:
— Дейвид Пондър, избран си да ръководиш този форум поради три причини. Първо, ти си единственият пътешественик, който живее в настоящето, така че теоретически резултатите от съвещанието непосредствено те засягат. Второ, ти прилагаш знанията, които придоби по време на своите пътешествия, с поразителна ефикасност. И
трето (което е най-важно), само ти си представител на обикновените
хора.
Дейвид се намръщи:
— Не те разбрах.
Архангелът му направи знак да се приближи и докосна кесията за тютюн:
— Помниш ли какво ти казах тогава за твоето специално място в историята на пътешествениците?
— Разбира се. Често се сещам за думите ти. Каза, че съм

Изтегляне 1.34 Mb.

Сподели с приятели: