Последният жокер — Когато всичко е вече изгубено…

40
настанят. Заповядайте, господа.
Дейвид забеляза движение вляво от себе си. Стрелна поглед натам и съзря Даниел Бун… или не, май беше Дейви Крокет
[1]
…
Изведнъж го обля студена пот — в аудиторията нахлу тълпа от хора;
някои му бяха познати, други не. Той присви очи, опитвайки се да разбере откъде влизат, но виждаше само фигури, изникващи от мрака.
Пред погледа му се нижеха известни и недотам известни личности.
Джордж Вашингтон седна на първия ред до жена, която май беше съпругата му Марта. „Пътешественичка ли е Марта Вашингтон?“ —
запита се Дейвид. Как би могъл да знае… Зърна нисичък индианец с бродирана памучна туника. В един момент усети, че му се завива свят,
и се подпря на масата, за да не падне. Човек с бейзболна шапка на
„Янките“ се здрависваше със Сократ… или с Аристотел… във всеки случай — с някой, облечен в тога. Дейвид не познаваше повечето хора в залата, други му се струваха смътно познати, трети просто нямаше начин да сбърка — например Елинор Рузвелт. Някои стояха на групички и тихо разговаряха помежду си, от време на време го оглеждаха и срещаха погледа му, а Луис Армстронг и Фред Роджърс
[2]
му се усмихнаха. Той също им се усмихна. Когато Джени беше малка,
често гледаше с нея прочутото телевизионно предаване „Кварталът на господин Роджърс“.
* * *
Присъстваха хора от всички националности, облеклото и прическите им издаваха в кой исторически период са живели; имаше даже крале и кралици. Норман Винсент Пийл
[3]
с интерес слушаше
Мартин Лутер Кинг и одобрително кимаше. После Кинг седна на втория ред до беловлас старец по джинси и тениска.
Дейвид чу, че някой го вика, и се обърна. Христофор Колумб му махаше и се тупаше в гърдите, сякаш казваше: „И аз съм тук!“. Дейвид също му махна. Внезапно настъпи тишина и той осъзна, че всички са вперили поглед в него. По челото му избиха едри капки пот. Чу как
Гавраил извика името му; вдигна глава и разбра, че архангелът го приканва да отиде до срещуположния край на масата. Уинстън вече беше заел своето място, така че Дейвид изтича и седна до него.

41
— На председателското място! — изсъска Чърчил. — Седни на председателското място!
Без да откъсва поглед от Гавраил, Дейвид поклати глава и с крайчеца на окото си зърна ужасеното изражение на политика.
Архангелът само повдигна вежда, опря длани в масата и се обърна към аудиторията:
— Добре дошли, уважаеми пътешественици. С някои от вас се познавам, с повечето — не, но приветствам всички ви. Събрали сме се тук да дадем последна възможност на човеците да насочат кораба си по верния път, като ги отклоним от курса, който волно или неволно са поели. — Той погледна към Дейвид. — Сами разбирате, времето лети неумолимо. — Обърна се към дървения сандък, който изневиделица се появи до него, извади голям златен пясъчен часовник и го сложи в средата на масата. — За времето, което ще определи този часовник,
трябва да отговорите правилно на следния въпрос… — Гавраил измъкна от робата си пергамент и прочете: — „Какво трябва да сторите вие, хората — заедно и поотделно — за да върнете човечеството на пътя му към успеха?“.
Неколцина пътешественици се намръщиха озадачено.
Дейвид вдигна ръка:
— Може ли за момент? Гавраил, за какъв успех става дума?
Финансов? Личен? Нещо не схващам.
Едва ли е възможно нечие лице да изразява едновременно търпение и нетърпение, но тъкмо така изглеждаше в този миг лицето на Гавраил.
— Да, Дейвид Пондър. В качеството си на Негов смирен служител дълго вярвах, че Той е наясно с този факт: че ти, както цветисто се изрази, „не схващаш“. Предлагам двамата с Уинстън да отделите част от отреденото време, за да разтълкувате въпроса, преди да отговорите.
Укор ли беше това?
Архангелът въздъхна, остави пергамента на масата и продължи:
— Ето какви са правилата. Първо: като председател на съвещанието ще имаш право на шестима съветници (в това число —
Уинстън Чърчил); можеш да ги призоваваш един по един с думите:
„Председателят иска помощ от пътешественик“. Петима са вече избрани, макар че още не знаят; те ще останат в неведение, докато не

42
бъдат призовани. Второ: времето ти е ограничено, но моят съвет е да обявяваш кратка почивка, преди да повикаш нов съветник. По време на почивките присъстващите ще могат да обсъждат помежду си чутото до този момент и да изказват предположения относно отговора на въпроса. Предполага се, че тези дискусии ще повлияят на твоите съветници. Трето: в почивките ти и съветниците ще общувате единствено помежду си. Пътешествениците в залата могат да комуникират свободно. Говоримият език е без значение, всички ще се разбирате. Четвърто: ако изразходваш времето си разумно, ще имаш пет възможности да отговориш на въпроса. При всеки грешен отговор ще имаш право да призовеш нов съветник. Повтарям: разполагаш с пет възможности да стигнеш до отговора. Този отговор, Дейвид Пондър,
ще бъде съобщен на присъстващите от теб или от твой представител.
Веднага след това ще ти кажа дали си издържал изпитанието, или си се провалил. Пето: аз съм арбитърът, ще следя за спазването на правилата, но няма да присъствам в залата. Ти ще ме повикаш, когато кажеш „готов съм с отговора“. — Гавраил замълча и го погледна в очите: — Имаш ли въпроси?
— Не — отвърна Дейвид.
— Мъдростта ще ти помогне — окуражи го архангелът. — Ти беше избран за председател на тази среща, за да разгадаеш най- голямата тайна, пред която е изправено човечеството. — Той направи пауза, сякаш се колебаеше дали да продължи, после добави: —
Отговорът се състои само от две думи. Изкушавам се да ти кажа, че тая̀
надежда да го откриеш… но същевременно нещо ме възпира, защото знам, че Той ти е дарил широки познания и безброй възможности да избегнеш този момент. В крайна сметка ти вече живееш само по
Негово благоволение. И макар да не познаваш повечето от тези хора, те до един знаят кой си. И разчитат да си подготвен за предстоящата задача. Поведи ги по пътя, който ще определи живота на техните потомци.
Гавраил се отдалечи от масата.
Никой не помръдна. Никой не продума. Едва когато архангелът пое към вратата, дрезгавият глас на Чърчил наруши тишината като тракане на метални лъжици, хвърлени на пода:
— На дъното вече има доста пясък! — Той стана и се наведе да разгледа часовника. — Няма ли да го обърнеш, за да започнем

43
начисто?
Отначало архангелът не реагира и Дейвид си помисли, че ще излезе, без да отговори на британеца. Само че Гавраил спря и се обърна:
— Никой няма право да започне начисто, Уинстън Чърчил!
Освен това началото на второто действие е въпрос на избор. То започва когато човек реши да смени посоката и да поеме по нов път.
Ти би трябвало да знаеш това най-добре!
Всички останаха безмълвни, само Уинстън, който все се опитваше да го провокира, разпери ръце и попита:
— В такъв случай колко време ни остава?
Гавраил се замисли. Наклони глава, впери в премиера ледените си сини очи и каза:
— Уместен въпрос. Колко точно време ви остава?
После се обърна и излезе.
* * *
Вратата се затвори и присъстващите тихо заговориха помежду си, но щом Уинстън седна на мястото си, всички се умълчаха.
— Да започваме — промърмори той.
— Да, май нямаме много време — кимна Дейвид. — На теб ясен ли ти е въпросът?
— Отначало мислех, че ми е ясен, обаче като чух как нагло ти отговори крилатият… Май отговорът е по-сложен, отколкото си мисля.
— Така е. Да проучим въпроса, преди да повикаме първия участник.
Уинстън му подаде пергамента, който архангелът беше оставил до пясъчния часовник:
— Прочети го отново.
Пътешествениците в аудиторията наостриха уши, когато Дейвид прочете на висок глас:
— „Какво трябва да сторите вие, хората — заедно и поотделно
— за да върнете човечеството на пътя му към успеха?“ — Обърна се към Уинстън и попита: — Идеи?

44
Чърчил отговори на мига, без да вади от устата си угасналата пура:
— С теб се хванахме за думата успех, но се подведохме от факта,
че представата ни за успеха е свързана с материални придобивки. —
Усмихна се кисело и добави: — Радвам се, че ти ме изпревари одеве. И
без това нашият арбитър вечно търси повод да се заяде с мен.
Дейвид беше забелязал това, но предпочете да не го коментира.
— Повечето хора си представят различни неща, когато стане дума за успех и успешен живот — отбеляза той и надзърна в пергамента. — Тук обаче пише успешния път на човечеството. Което според мен означава, че не става дума само за материални придобивки.
— М-м-м… да, не само. Разбира се, парите са важни, не може да има процъфтяваща цивилизация без процъфтяваща икономика.
Дейвид кимна и отново прочете на глас:
— „Какво трябва да сторите вие, хората — заедно и поотделно
— за да върнете човечеството на пътя му към успеха?“ Първо, това означава, че можем да направим нещо. Второ — че е задължително да действаме заедно, за да постигнем резултат. Това условие трябва да залегне в отговора ни.
— Много си прав. Освен това фразата „да върнете“ подсказва, че не се търси нещо ново и оригинално, а тъкмо обратното: „да върнете човечеството на пътя му към успеха“ означава, че сме се отклонили от този път.
— А за да се отклониш от пътя, би следвало преди това да си вървял по него.
— Именно. — Чърчил се усмихна лукаво. — Май мозайката започва да се нарежда.
Но Дейвид не вярваше, че въпросът е толкова лесен.
— Може да означава и друго — продължи той, — че посоката,
която следваме, крие опасности. И че навремето сме вървели в правилната посока.
— Принципът на пътя! — отсече Чърчил.
— Какво?
— Принципът на пътя гласи — Уинстън задъвка пурата си, — че не намерението определя крайната цел, а посоката. Помислѝ: може да имаме всякакви намерения, но не те, а посоката определя докъде ще успеем да стигнем.

45
Дейвид се съгласи и добави:
— Целта ни трябва да е благополучен живот, а не непременно
успешен.
— Следователно от нас се иска да се стремим към благополучието на човечеството, а не само към успеха му.
Двамата се умълчаха и впериха очи в пергамента, обмисляйки всяка дума, за да си сигурни, че са разбрали задачата, която им предстои. Накрая Уинстън промърмори:
— Интересно… Ще те попитам нещо, приятелю: какво трябва да сторим ние, хората — заедно и поотделно — за да върнем човечеството на пътя му към успеха?
— Това е въпросът, нали? — ухили се Дейвид.
— Това е. И да не забравяме, че отговорът се състои от две думи.
Само две. Готов ли си да започнем?
Дейвид кимна. Забеляза, че повечето присъстващи се усмихват,
сякаш вярват, че скритите значения вече са разгадани. Той също вярваше, че най-трудната част от пътя вече е зад гърба му.
Подготви се да призове първия съветник.
— Председателят иска помощ от пътешественик!
Думите му предизвикаха раздвижване в аудиторията. Всички въртяха глави, за да видят кой ще се приближи до масата. Неколцина дори станаха на крака и се взряха в дъното на грамадното помещение.
Отначало Дейвид си помисли, че избраникът е вторият американски президент Джон Адамс, но след секунда забеляза, че той просто отива при Томас Джеферсън… После гостите се умълчаха и се заобръщаха назад. Председателят и съветникът му машинално се изправиха — някой слизаше по пътеката между редовете. Движеше се с високо вдигната глава. Дрехата му беше от грубо бяло платно, ръцете му от китките до бицепсите бяха защитени с лъскава броня от преплетени вериги. Кожени ботуши и ножница с грамаден меч допълваха костюма.
Преди Дейвид да забележи каквото и да било, две подробности привлякоха вниманието му. Първо, това беше жена. Второ, на дрехата й беше избродиран огромен червен кръст.
— Девата! — промърмори Уинстън.
Дейвид кимна, и той я беше познал. Самоуверената млада жена,
която спря пред него, беше Жана д’Арк, Орлеанската дева.

46
— Бонжур — каза тя, без да се усмихне. — Къде е моето място?
— Бонжур, госпожице — поклони се Дейвид. — Седнете където желаете.
Без да се поколебае, Жана д’Арк заобиколи масата и избра стола по средата, точно срещу неговия. Но преди да седне, с привично движение свали ножницата си заедно с меча и я постави пред себе си.
После се настани и изпъна гръб.
Беше седемнайсет-осемнайсетгодишна, доста висока, с къса коса, изсветляла от слънцето и подчертаваща зелените й очи. Лицето й беше осеяно с лунички.
— За мен е чест да участвам в това съвещание, мосю Пондър —
заговори Орлеанската дева. — Ще дам всичко от себе си и няма да се влияя от своите предубеждения.
— Предубеждения ли? — смая се Дейвид. — Какви по-точно?
— Макар че тук говорим на един език, диалектите си личат… —
Тя изгледа накриво Уинстън и добави: — А акцентът на този човек никак не ми допада.
— О, за бога! — промърмори Чърчил, забели очи и посегна да извади пура от джоба на сакото си.
Дейвид не я разбра:
— Какво имате предвид, госпожице?
— Има предвид — обясни Уинстън с досада, — че я побиват тръпки от моята интонация, защото е типична за староанглийския,
който предците ни са говорили преди Норманското нашествие.
Несъмнено това пробужда у нея неприятни спомени…
Дейвид още не схващаше, така че Чърчил се приведе към него и прошепна:
— Хей, размърдай си мозъка! Прадедите ми са я изгорили на клада! — После отново насочи вниманието си към пурата. Извади запалката, но преди да я щракне, забеляза, че Девата го гледа намръщено, затова смутено се покашля и прибра пурата в джоба си. —
Поднасям ви най-искрените си извинения, госпожице. Да започваме.
— Госпожице Д’Арк — подхвана Дейвид — съгласна ли сте с нашето тълкуване на въпроса?
— Да, мосю. И знам верния отговор.

47
[1]
След Гражданската война в САЩ възникнала необходимост от герои, които да мобилизират хората. Заселването на Запада се превърнало в национален проект. Само то можело да обедини Севера и
Юга. Търсели се и герои, които да символизират обединението. За тази роля били избрани Бъфало Бил, Даниел Бун и Дейви Крокет, които се превърнали в легендарни личности. — Б.пр.
↑
[2]
Фред Роджърс (1928–2003) — презвитериански пастор,
текстописец и телевизионен водещ. — Б.пр.
↑
[3]
Норман Винсент Пийл (1898–1993) — един от най-изявените автори на литература за личностно и духовно усъвършенстване.
Издател и редактор на списание „Гайдпоуст“. — Б.пр.
↑

48

Изтегляне 1.34 Mb.

Сподели с приятели: