Последният жокер — Когато всичко е вече изгубено…

18
дразнещи закостенялото общество, Дейвид мислено се връщаше в онази нощ, която прекара на кораба заедно с великия мечтател.
Номер четири.
— Ла, ла, ла, ла, ла-а-а…
Преди години придоби навика да си тананика, когато докосва листата, откъснати от дневника на Ане Франк — шест на брой, много малки и сгънати през средата. Доскоро плачеше всеки път когато ги препрочиташе. Тананикаше си, за да потуши бурята от емоции, които изпитваше към това дете… „Днес ще избера да бъда щастлива.“ По време на едно пътуване до Европа заведе Елън в музея, посветен на холандското момиче. Заедно със своите близки то се укривало от нацистите в тайна пристройка. Докато разглеждаха скривалището,
Дейвид шепнешком обясняваше на жена си и какво е видял на това място вечерта на 28 октомври 1943 година. Разбира се, Елън не му повярва. Та кой нормален човек би повярвал?! Той се усмихна, като си спомни скептичното й изражение, и избърса сълзите, стичащи се по лицето му.
— Ла, ла, ла, ла, ла, ла-а-а-а-а…
Изчака да свърши обиколката на музея, приближи се до уредника и го помоли да му покаже дневника на Ане Франк. Другите посетители си бяха отишли, наближаваше краят на работния ден. Дейвид подчерта, че няма да докосне безценната реликва, само иска да я види отблизо. Естествено, човекът не се съгласи, дори заплаши, че ще повика полицията, защото Дейвид го удари на молба. Елън не разбираше какво става и много се разстрои, но когато съпругът й заизважда от портфейла си стодоларови банкноти, тя се умълча. За пръв път го виждаше в такова състояние. Той отброи две хиляди долара и спря. Уредникът крадешком погледна към вратата, после грабна пачката и притеснено я пъхна в джоба си. Пристъпи към стъклената витрина в средата на помещението, извади ключ и я отвори.
Бръкна вътре и внимателно извади бележника, подвързан с червеникавооранжево платно. Озърна се и прошепна настойчиво:
— Моля ви, побързайте! Какво точно искате да видите?
— Само прелиствайте страниците — отвърна Дейвид. — Една по една. — Служителят се подчини. Елън затаи дъх, а Дейвид извади от задния си джоб нещо увито в найлон. След няколко секунди каза: —
Спрете, спрете тук! — И бавно сложи в дневника шестте листчета.

19
Откъснатите краища пасваха идеално, мастилото и почеркът бяха еднакви. — Благодаря — прошепна Дейвид и извади от тетрадката късчетата хартия, после хвана жена си подръка и я изведе от музея.
— Ла, ла, ла, ла, ла… — Той приглади страничките с длан и ги постави на бюрото вдясно от пергамента. Избърса очите си с носна кърпа и вдиша дълбоко, за да се успокои. — Ла, ла, ла, ла, ла! —
повтори, наблягайки на всяка сричка. — Днес ще избера да бъда…
В сказките си за Седемте принципа често споменаваше колко неестествено му се е сторило това в началото. Трудно е да „избереш да бъдеш щастлив“, когато си толкова далеч от постигането на своите цели. Дейвид обаче неведнъж имаше възможност да се убеди, че фразата „избирам да бъда щастлив“ е най-могъщото оръжие на лидера.
И колкото и странно да звучи, тя е универсален ключ за финансов успех.
Съдбата на Ане Франк имаше и друго значение за него. Докато проучваше фактите за живота и смъртта й, Дейвид стигна до извода, че хората непрестанно трябва да си припомнят този епизод от историята.
Данните бяха красноречиви: по-малко от десет процента от германците бяха участвали активно в установяването на нацистката власт. По- малко от десет процента бяха съдействали за съсредоточаването на властта в ръцете на един човек, който само месеци преди да бъде избран е бил най-обикновен ефрейтор.
Дейвид проучи редица публични изказвания, държавни документи, законодателни решения и архивни материали за изборите.
Доказателството беше на разположение на всеки, който би си направил труда да потърси информация в интернет: Адолф Хитлер е дошъл на власт в момент на икономическа нестабилност и е излъчен от една нация, отчаяно жадуваща по-добри времена. Този „човек от народа“ е лъгал своите съотечественици право в очите, обещавайки им по-добър живот. Зарекъл се е да предприеме спешни промени, действайки бързо и непоколебимо. Дейвид проучи всички публични речи на фюрера,
както и данните за гласуването и броя на доброволците, участвали в изборния процес. Изобщо не се затрудни — архивът на Третия райх беше свободно достъпен и в документите не липсваше нито една подробност. Така стигна до заключението за десетте процента германци, съдействали за „промяната“, прокламирана от фюрера. Едно не му беше ясно: какво са правили през това време останалите

20
деветдесет процента от населението на страната — лекари, учители,
свещеници, земеделци? Нима са гледали отстрани? С безразличието си мнозинството от тях са позволили масовото избиване на евреите!
Мъже и жени, майки и бащи са си затваряли очите за истината,
надвиснала над тях като отровна змия, дебнеща жертвата си, и преспокойно са си вземали заплатите. А после, когато нацистите са дошли да арестуват и техните деца, вече е било твърде късно.
Той се прокашля и шумно подсмръкна. Погледна официалната бланка с обета на Линкълн „Ще посрещна деня с опрощение“, написан във влака на път за Гетисбърг. Усмихна се, като се сети за реакцията на президента, когато го попита във влака ли е съчинил прочутата си реч.
Та нали така се твърдеше повече от един век…
— Не — отвърна Линкълн, — съчиних я още във Вашингтон, а във влака написах това за теб. — И му подаде Петия принцип.
Дейвид остави бланката до страниците от дневника на Ане и отново бръкна в кесията. По гърба му полазиха студени тръпки.
Номер шест представляваше фин пергамент, навит много стегнато. Не го разгъна, не беше нужно — помнеше думите наизуст.
„Ще търся мъдрост.“ Беше чел написаното от цар Соломон стотици,
може би хиляди пъти…
Така и не можа да свикне с допира до Седмия принцип — малък свитък, направен от… Дейвид до ден-днешен не знаеше от какво.
Получи го от самия архангел Гавраил и когато го докосна за пръв път,
усети лек електрически заряд, който с времето не изчезна, а и силата му не намаля; не помръкна и луминесцентната светлина — онова необяснимо сияние, появило се още в мига, в който небесният пратеник му връчи свитъка. „Ще преследвам целта си докрай“ —
последният принцип обединяваше предходните шест в сила, способна да промени живота на всеки човек.
Дейвид внимателно постави свитъка на бюрото. В този момент
Елън му липсваше повече от всякога.
След посещението в музея на Ане Франк взаимоотношенията им драматично се промениха. Да, тя открай време се мъчеше да повярва,
че изумителното му „пътуване“ наистина се е състояло, но без доказателства тази история й звучеше като фантазия. Ала когато видя с очите си онези шест странички в дневника, Елън изпита уважение към съпруга си; от този момент двамата станаха екип в прекия смисъл на

21
думата. Бяха неразделни и никога не вземаха важни решения, без да ги обсъдят помежду си. И преди се обичаха, но оттогава любовта им един към друг стана безгранична.
А сега Елън я нямаше и животът му беше приключен.
Дейвид знаеше, че тя би искала съпругът й да „преследва целта си докрай“, но сърцето му беше разбито на милиони парченца. Просто нямаше сили да продължи напред. Преди осемнайсет месеца тя го насърчи да разкаже преживяванията си в книга. Но от деня на смъртта й насам ръкописът събираше прах в кабинета.
Месеци наред Дейвид се бореше с мисълта за самоубийство,
защото си даваше сметка, че тази отчаяна стъпка ще опетни паметта на съпругата му и ще навреди на финансовото състояние на многобройните благотворителни организации, които заедно бяха създали. От друга страна, не проумяваше защо е изоставен на произвола на съдбата…
Смазан от скръб, той се пресегна и събра на купчинка Седемте принципа; придърпа към тях и кесията за тютюн. Обгърна ги с ръце,
отпусна глава върху кръстосаните си китки и горчиво зарида.
Скоро сълзите му пресъхнаха.
— Не знам какво да правя — простена Дейвид. — Изобщо не знам.
— Аз също — каза някой. — Може би затова съм тук.
Дейвид се сепна и вдигна глава; ококорен от изненада, той се втренчи в лицето, което не беше виждал от двайсет и осем години.
Лицето на Гавраил.

22

Изтегляне 1.34 Mb.

Сподели с приятели: