Правни аспекти на религиозната свобода в българия пламена Попова

Характерна е структура на темите, свързани с проблема за религиозната свобода, в която динамична роля играе “външният фактор”. Враждебни външни сили инициират демонични религиозни практики . Политическият капитал и патос се състои в борбата за забраната им. Наблюдава се трансформация на религиозния проблем в политически.

От друга страна обаче защитата на религиозните свободи се разбира като възможно единствено чрез въздействието на външни фактори. Тези свободи се интерпретират като несвойствени за българската политическа култура и съответно подлежащи на външен мониторинг.

Тук се проявява един по-общ проблем за нашия политически дискурс – интерпретацията на реалността като манипулирана от външни фактори – стереотип валиден за всички политически течения и идеологии.

2. 
   Религиозна толерантност - 15,2%; Характерен елемент от структурата на тези текстове е преобладаващото разбиране – 82% за толерантността като формално допускане на наличието на “други”. Активната роля на “другия” и особено неговата религиозна идентификация като правило срещат меко казано “студен” прием – например често срещаното твърдение че пасивната позиция на БПЦ става причина за навлизането на други изповедания, което индиректно се възпирема като негативен и тревожен факт.
   

Власт – в 44% от материалите

Интереси – 43,6%

Раскол – 42%

Имоти – 35%

Стопанска дейност – 33,5%

Регистрация – 32%

Политическа воля – 28%

Конфронтация – 26%

Политически натиск – 25%

политическа намеса в делата на Църквата - 25%

организационни и финансови ресурси – 21%

Анализът на материалите, публикувани от политическите партии и техни представители в периода на предизборната кампания показва пълното отсъствие на религиозната проблематика в техните послания (въпреки сериозните проблеми и противоречия, изискващи разрешение, включително и с политически средства). Това обстоятелство свидетелства красноречиво за подчертано секуларния характер на политическия дискурс.
Най-общите изводи от анализа на материалите могат да бъдат обобщени по следния начин:

• 
  Религиозният проблем не се разпознава в своята специфика;
  
• 
  Религията се възприема като някаква форма на идеология и в преобладаваща част в контекста на политическата ситуация в страната;
  
• 
  Предлаганите регулации на вероизпроведанията са от типа на регулациите, характерни за останалите останалите сфери на обществото;
  

Тази ситуация не може да бъде оценена еднозначно като “добра” или “лоша”. В редица европейски страни ние можем да открием секуларни модели на политически регулации за функционирането на религията като социална подсистема. В Съединените щати пък можем да наблюдаваме тип политически дискурс, който обозначихме като (с).¹⁷ Еволюцията на политическия дискурс представлява естествен процес, който се влияе от множество фактори, излизащи извън пределите на религиозните институции, общности и култура.

Разбира се, следва да се обърне внимание и върху тенденции, които биха били желани за цивилизационния избор, извършен от нашето общество. От една страна естествено е в процеса на присъединяването на страната ни към ЕС да се развиват цивилизовани политически практики, основани върху признаването на религиозността като специфично социално явление. От друга страна можем да се надяваме че всички религиозни общности в страната ще допринесат за формирането на една духовно ориентирана политическа култура и внасянето на морални акценти в политическия живот ще повлияе благотворно върху него.
ЛИТЕРАТУРА

1. 
   Груйкин, И., Актуални проблеми на религиозните общности в България, доклад пред конференцията “Актуални проблеми на религиозните общности в България”, 19 юли 2004.
   
2. 
   Закон за вероизповеданията   (Обн., ДВ, бр. 120 от 29.12.2002 г.)
   
3. 
   Коен, Е., Медиите и свободата на религията, http://www.center-religiousfreedom.com/bg/52.html
   
4. 
   Чолаков Н., Дискурс и езиково обучение, www.liternet.bg/publish
   
5. 
   Chafe, W. Discourse, consciousness, and time. The flow and displacement of conscious experience in speaking and writing. Chicago, 1994.
   
6. 
   Separation And Interaction: Religion And Politics In The United States An Interview With Kenneth D. Wald, U.S. Society & Values Electronic Journal of the U.S. Information Agency, Vol. 2, No. 1, March 1997
   

Анализирани са текстове, появяващи се в следните Интернет портали и сайтове:

Associate professor, doctor: Dobrinka Peicheva

SWU “Neofit Rilsky” Bulgaria
The problems which arise from the interaction of media and religion in Bulgaria are relatively new and inadequately unstudied. It is well known that this problem is closely related with the fundamental changes which took place in the year 1989 in many countries of Central and Eastern Europe. A peaceful renunciation of further development of communism took place and a new course towards the western values of democracy and market economy was adopted.

On one hand, the relativity of the problem is connected with the circumstance that religion had a specific role even during the so-called atheistic period of the development of Bulgarian society. This denomination was considered official when the religiosity was being defined in general. As M. Marinov indicates in his doctor’s dissertation draft (his project for a doctoral dissertation) “atheism was transformed into a norm for social behavior and every form of religious affiliation was considered a deviation from the norm”. On the most important religious holidays – Easter and Christmas - the authentic rituals were rigidly observed and guarded. The television and radio were putting on their best shows and production to divert the public interest from religion. It is known that while officially a mutual independence of state and Church was demonstrated, a decisive intervention in the activities of the Church was conducted by the communist state. People tended to hide their religious faith and even the basic rituals were performed in secret. Later on, it became known that even some representatives of the governing party have performed religious rituals in secret.

On the other hand, even now there is no common view and strategy for collaboration with the church between the different medias in Bulgaria. It is not hard to explain why this was so during the atheistic period – a strong presence of the religion in the media would have been something like high treason back then. But it is very strange that nowadays the interest of the media in religion and religious education is still very weak. Another important issue is that whenever it exists, media interest in religious affairs is focused mainly on the problems and scandalous events in the Church that followed the shift towards democracy – it is worth speculating on these problems. Furthermore it is very difficult to find a clear and simple solution to them because the situation is complicated by deposits from the past and the apparition of new religious structures. This evidently requires a more serious approach.

A third major aspect is concerning the consequences of the shift towards democracy and market economy, in which the revaluation of social, cultural and religious universalia, is accompanied by contrasting opinions and evaluations. This is especially true when referring to opinions about formal structures, religious personalities and names of heroes?, and of course when examining the establishment of the official religious structures and their functioning in the past and in the present.

The awareness for religiosity created by the media, or in other words, the media image of religion is in great debt to the Church and the believers in our country. This is the main thesis and pathos of my report and I will try to substantiate it in several directions. A great part of the negative processes and consequences have been caused by this, but it is not related to the known politically charged elements and aspects of the situation, which will also be examined here.

The first group of problems that require scientific efforts are the roots and causes for the nihilism, the decrease of religious enthusiasm and the media indifference or partiality, which were typical for the first years after the democratic changes, when religious freedom and tolerance were widely demonstrated.

The second group of problems is related to the political coloration of the clashes in the Church and the fight of the different sides for legitimacy, which results in a withdrawal of one group of laymen and the simultaneous integration of others.

A third group consists in examining the connection between the apparition of new, non-traditional forms of religious life and their media representation.

The fourth group treats the role of the media in creating an atmosphere of religious tolerance.

A process of religious emancipation became evident right after the democratic changes, and it affected both institutional an private aspects of life.

The revival of eliminated values concerned mainly the attitude towards religion. The churches were often filled with laymen who were freely expressing their faith. Furthermore, new religious communities arose and they were given the possibility to freely hold their creed and obtain legitimacy. The media were following the developments in the Bulgarian Church and especially the cleavage that occurred, but their interest was very superficial and guided by prejudice, which was premised by personal and political burdens. The television and radio participated in this phase of the Bulgarian democratic changes mainly by reflecting the rituals that are performed on the big religious holidays and by informing the public of the serious clashes that were going on in the synod.

A revival of religious values and rites took place also among the other religious groups in Bulgaria. The mosques and synagogues were also filled with believers, who freely expressed their respective faith. The whole palette of religious beliefs and sentiments was finally free from the ideological burden and this suggested that new models of behavior would arise. These new models would be based on religious and ethnic tolerance between the smaller and bigger groups and inside every single group as well.

In fact, the once limited rights of the Catholics and Protestants on one hand, and the Mohammedans and other religious communities on the other, are now fully adequate and all the religious groups now have freedom to express and practice their creed.

A fundamental feature of Bulgarian national character is its’ tolerant attitude towards other religions and the multi-centennial peaceful co-existence in the areas where the population is of a mixed ethnic background. The negative consequences of the so called assimilation shouldn’t be ignored though. In the last decade of communist rule, the Muslims in our country were forced to change their names to Bulgarian ones, so that they could be assimilated in the communist society in the following decades. Nowadays, this dark and disgraceful episode of the history of Bulgarian society is renounced as ideology and practice, and its’ painful repercussions in general are already forgotten by those, affected by it. After the democratic changes the television and radio contributed greatly for the overcoming of this complicated process. This was accomplished through the broadcast of specialized emissions, as well as by producing dedicated art and documentary films, as an artistic form of repentance and apology. It is possible to conclude that after the democratic reforms, religious and ethnic tolerance as well as the peaceful model of ethnic co-existence are a characteristic feature of the Bulgarian media as well.

The emancipation of the way of thinking and behavior of the people after the reforms had its’ influence on the Church as well, but it couldn’t adequately meet the challenges that stood against it. One of the crucial problems was the legitimacy of the Bulgarian patriarch. That issue and the disputes over the estates of the Church were the reasons for the cleavage which occurred in the first years of democracy – more specifically in 1992. The different medias started to treat and discuss the problems in the Bulgarian Orthodox Church (BOC) and the expected changes in its’ structures were not carried out. The reputation of the people who were entrusted to conduct the reforms was compromised, including that of father Christophor Subev. Being the man who founded the alternative synod he disappointed many laymen and also members of the clergy. The media was aggravating the situation even further by presenting compromising information coming from different sources. A campaign to compromise the clergy was conducted on a large scale and this resulted in a serious deterioration of the reputation of the Church.

The attempts on part of the state to intervene in the inner conflicts of the Church not only failed but even aggravated the situation. Anyone could remember how while one government legitimated the alternative synod of Pymen, the next was engaged in occupation of eparchial buildings and forceful establishment of metropolitans. The UDF, representing the democratic forces was backing “the alternative ones”, while the socialist BSP were defending the existing status quo.

Conflicts, controversies, confrontations and sometimes even scenes of violence were reflected in the media and fostered nihilism and distrust in the BOC. The different medias were creating such an image of the priests, representing them more like businessmen, focused on material gains, instead of people dedicated to the sermons and the attraction of more followers to the faith. The Church ceased to be alternative and corrective of worldly society, it was no longer the example for right thought and behavior. A part of the clergymen even started to imitate the behavior of representatives of the organized crime in the country.

The disunity and battle for supremacy in the Church, transform the religious topic into a kind of micro-model for the social and political situation in our society.

After the adoption of the new Law of Creeds, something even more striking happened – a priest from the synod of Inokentiy was murdered. Later it was made known that father Stefan Kamberov had been killed by clergymen from the synod of patriarch Maxim. The acknowledgment of one of the synods further fed up the confrontation between the arguing sides and diminished the chances for a general consent within the BOC. Here are some of the headlines from major daily papers of the time: from Novinar newspaper: “The government arranged a convenient church council”, from Pari newspaper: “Priests gathered on a non-canonical council in the opera”, from Monitor: “A new coup attempt in the Church on 10-th of November”.

Key terms, used in publications of that period refer to verbs like “boycott”, “take-over”, “overthrow”, “defend”, etc.

The most severe damage that the cleavage inflicted on the BOC was the destruction of the myth about its solid unity. As one graduating student indicates in his thesis: “all kinds of consequences of the cleavage can be overcome except for the spiritual damage, caused by the loss of confidence in the Church. Nowadays the Church hasn’t managed to keep its organization in order, and that’s the reason why the society doesn’t regard it as a public instrument, whose spiritual and social values could be adopted and followed… In the moment, the influence of the Church is reduced to a mere performance of the religious rituals and is far from offering an adequate answer to the spiritual needs of the people. Preoccupied with arguments, no one could make clear that faith consist not only in a ceremonial lighting of candles without even making the sign of the cross, but chiefly in everyday way of thinking and conduct.

Media indifference towards religious faith and at the same time its’ partiality in the processes of the cleavage during the different periods, additionally undermined the image of the church and the clergy. It also reflected the simultaneous withdrawal of one group of believers and the incorporation of another depending on their political orientation.

The third group of problems was the one that we initially connected with the apparition of new untraditional religious movements and their reflection by the media. These problems could be examined in two directions. On one hand, the rising of these new religious movements can be regarded as a consequence of the cleavage in the Church and the deterioration of its’ reputation. On the other hand they can be regarded also as a result of the so called “import” of democratic rights and liberties, that includes alternative religious ideas. The term “untraditional forms of religious life” refers to all those beliefs, who are expressed with a type of behavior that is different from the one officially adopted by the Church. On the other hand these are forms of manifested religious behavior, which are conducted outside the “bosom” of the Church, at home or in special places, other than the official church buildings. Such forms of religiosity turn out to be closer to the firsthand necessities of the people. These types of behavior are connected with the traditional models, but are greatly influenced and modified by personal peculiarities. The main reason for this development is the transformation of the official church into a marginal institution without any real influence on the life of the laymen. The people more and more turn to the festive and ritual aspects of religion which seems to satisfy their need of spiritual integration and identification. They tend to create a religion of their own, borrowing and unconsciously combinating different and often contradictory elements from the various religious traditions.

The participation in rituals of some other major branch of Christianity – Catholicism, Protestantism and Orthodox Christianity - can be regarded as an untraditional form of religious life. Being relatively new, these religious movements succeeded in attracting many followers in the first years after the democratic changes and especially after the cleavage occurred. The media caused an effect that can be described as the effect of the boomerang on this process. The result of their attempts to describe these new movements as unofficial and illegitimate was that a substantial number of young people, including entire families, was attracted to the alternative beliefs. The media finally succeeded in compromising their image by exposing some mercantile and materialistic aspects of their activities, anathemizing them as dangerous to the life and health of people. Nowadays the situation concerning the so-called new religious movements is a complex one, but the public seems to already put all these new churches, sects, cults, denominations in one category.

The direction towards religious education is not currently a priority for the Church because it is mainly occupied with its’ survival. An entire generation has been deprived of religious education because of objective causes and at present the media fails to compensate for this need. The only way for the Church to change this situation is to open its’ structures to the media and the people, whose spiritual needs it should fulfill. Furthermore, a revival of the organization of the Church is impossible without the open and active interaction of clerics and laymen. The priests show no interest for the idea of introducing religion classes in the schools, neither it makes any efforts to overcome the problems of the theological education. The religious education of the laymen and general life in the parishes is almost completely abandoned. T. Todorov is right to claim in his thesis that the Church performs “services” which seem to be more like consumer products – it uses more and more ecclesiastical newspapers and magazines and even advertisements for attracting new followers. The believers have become “consumers” of religious goods and the priests - “specialists” and “professionals” who provide a certain “supply” of for the religious “demand”. The Church itself looks more like a religious enterprise.

In fact, very similar processes and tendencies are typical for the Muslim community after the shift to democracy. The same observations and conclusions are valid for them as well. The fight for power, the cleavage and disintegration of the major religious organizations in the country has been characteristic for the whole period of transition in Bulgaria. As a counterpoint and a positive response to these degenerative processes comes the growing tolerance of common people towards the beliefs of other religious groups. There’s an even more interesting phenomenon – people of different religions perform common rituals together. Recently, religious tolerance has been characteristic for the media too. The differences and different internal and external aspects of the religious groups go together with general acceptance and tolerant attitude. The media broadcasts and publications, being, for the moment, the only way to light up the image of religion and the developments in religious life, contributes very much nowadays for the general understanding of religious diversification and the fostering of religious tolerance. It popularizes the culture and language of different ethnic and religious groups and rejects materials that incite religious intolerance and hatred.

The media, of course, is incapable to compensate for the low reputation of contemporary priesthood and there could be no other real substitute in this sphere. As soon as the clergy realizes that the people need worthy spiritual guidance and that the media is the best way to preach outside church buildings, this crisis will be overcome.

СОЦИАЛНИЯТ КАПИТАЛ В БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО СЛЕД 1989 г.

РАЛИЦА АНГЕЛОВА

Пред преживелите краха на тоталитарната идеология общества възниква криза. Старите инструменти чрез които е било регламентирано всекидневието вече не работят. Отстранена е не само идеологията, но е разрушен старият социален ред, като на негово място започва да се гради нов. В търсене на смисъл погледите се обръщат към възможностите, които предлагат либералните общества – свободната инициатива, право на избор, лична активност, чрез които хората да следват свой собствен път в живота, без да им се налагат отвън празни утопии, които да управляват техните социални действия и определят посоката на техния път . Но формирането на нов социален ред се оказва мъчителен процес за българското общество, защото се породи особена криза на легитимността (Фотев, 1999). Легитимността е тясно свързана с фундаменталния ред на обществения живот, ред който за да бъде функциониращ трябва да се опре на смисъла, който хората влагат в своите социални действия. А легимността се свързва с базисни в обществото представи и вярвания, относно това кое разграничава допустимото и недоспустимото, правилното действие от неправилното, справедливостта от несправедливостта, законното от незаконното. Формата, в която се закрепва и съществува общественият ред като устойчив се нарича институция. Силата на обществената институция и нейното продуктивно функциониране се дължат не на това, че тя има някаква самостойна и субстанциална реалност, а на това, че хората й приписват смисъл и между себе си не подлагат на съмнение общовалидността на този смисъл. Ако една институция не се свързва повече със смисъла, който й се преписва, то тя рухва . Обществената институция, за да бъде устойчива и трайна се нуждае от подкрепата на доверието на хората. Самото понятие “институция” е сложна съвкупност от ценности, норми, представи споделяни от определена група или общност. Процесът на институционализация е свързан с продължително нарастване и изкристализиране на относително стабилни норми, ценности и правила за поведение в различни социално организирани форми. В модерните времена такава обществена институция е държавата. А културата на обществото създава общ ценностен и смислов хоризонт, който споява човешките индивиди да действат организирано.

Демокрацията като обществена система и пазарната икономика, обаче не са достатъчни за изграждането на стабилен социален ред. За устойчивите структури на демокрацията е необходимо да има и гражданско общество. Необходим е диалог между отделните социални актори, между държавата и членовете на гражданското общество. Гражданската култура е важна, защото тя се опира на усвоеното отнасяне и ориентация на членовете на гражданското общество помежду си. Гражданската култура е иманенто диалогична. Диалогичността е израз на социалността и е неин конституивен принцип, който живее в различията. Диалогът предполага плурализъм и отваря страните една към друга. Гражданското общество като общество на плурализма непрекъснато подбужда, мотивира всеки отделен човек към диалогичност и непримиримост към нелегитимните принуди. Реципрочното признаване като конституивен принцип на гражданското общество и неговата мрежа от равнопоставени граждани е въпрос на доверие и е немислим без взаимното доверие. На едно общо и абстрактно равнище може да се каже, че нуждата от дълготрайни, стабилни и универсално признати структури на доверие се корени във фундаменталната неопределеност на социалното взаимодействие. Тази неопределеност между социално активните индивиди, между тях и техните цели, както и между тях и техните ресурси има за резултат една обща непредвидимост в обществения живот. А това означава, че гражданската култура се опира на вяра и угасването на тази вяра би било смъртоносно за гражданското общество. Тази вяра се гради на това, че всички членове на гражданското общество могат да отговарят на априорните права с релевантно на гражданското общество поведение. Уважението към човешкото достойнство на всеки член на обществото, респектът към правата и свободите на “другия” и “другите” граждани, толерантността към другояче мислещия, към ценностите, които той или те споделят са важни елементи на гражданската култура.

Според Фукуяма в неговата книга “Доверие”: “умението на хората да се сдружават и да действат и взаимодействат организирано за постигане на общи цели се корени в степентта, в която обществото споделя еднакви норми и ценности и са в състояние да подчинят индивидуалните си интереси на колективните. Като една от от тези общи ценности се очертава доверието….” А способността на обществото да създава доверие е важно за изграждането на стабилен и устойчив обществен ред. И тъкмо доверието е в основата на социалната солидарност, за която говори Дюркем. Доверието е очакването на общността за правилно, честно и съпричастно поведение на другите членове, основано на общо споделяните норми.

Социалният капитал е особено качество, което възниква при преобладаващо доверие в обществото или в част от него. Той се отличава от другите форми на човешки капитал, доколкото обикновено се създава и предава чрез механизми на културата като традиция, исторически обичаи. Придобиването на такъв капитал изисква привикване към морални норми на общността и в този контекст – възприемане на добродетели като лоялност, честност, надеждност. Социалният капитал е необходим за създаване на стабилно гражданско демократично общество. Този капитал не може да се придобие, за разлика от други капитали, чрез рационални инвестиционни решения, а на основата на общи норми между членовете на едно общество. Преди да се установи доверието, което е в основата на способността на хората да се сдружават и да действат организирано за постигане на общи цели, трябва да се изградят устойчиви норми и ценности в гражданското общество. Способността за социално сътрудничество зависи от степента на доверие в самото общество, а то пък се определя от социалния капитал.

Самоорганизацията на гражданското общество е необходима, за да проработят механизмите на демократичните политически институции. Социалният капитал позволява на отделните групи да действат заедно в защита на собствените си интереси, които биха могли да бъдат пренебрегнати от държавата. Законът за народния суверенитет превръща системата от свободи в подредена свобода. Но такава система не може да се появи въз основа на масата неорганизирани изолирани индивиди, които заявяват мнението и предпочитанията си само по време на избори. Либералната държава е гранично състояние, когато активността на правителството е стриктно ограничена от сферата на индивидуалните свободи.

В степентта, в която демокрацията се развива, се ограничават периметърът на пряко действие и намесата на държавата за сметка на разиширяване саморегулацията на гражданското общество. С други думи демокрация съществува, когато връзката между управляваните и управляващите е подчинена на принципното изискване държавата да служи на гражданите, а не гражданите на държавата. Формирането на общата политическа воля в демократичното общество е многомерен процес, който се основава на констелация от културни, стопански, социални и социалнопсихологически, морални, светогледни предпоставки, които дават възможност на индивидите да търсят съгласие помежду си. А гражданското общество обединява хората като свободни и равни по достойнство и права. Универсално и фундаментално отношение и връзка между членовете на гражданското общество е реципрочното признание на всеки като автономен и отговорен за самия себе си. То открива хоризонт и гарантира изграждането на индивидуалните идентичности на свободното асоцииране на хората, на развитието на разнообразни общности и по такъв начин дава простор на плурализма. Както казва Тимоти Гартън Аш по отношение на гражданското общество: “То трябва да даде форми на асоциация – национални, регионални, локални, професионални, които да са доброволни, автентични, демократични, и най-напред и най-после, да не се контролират или манипулират от държавата. Хората трябва да са граждански в своето поведение, т.е. учтиви, толерантни и преди всичко да не прилагат насилие”.

Плурализмът на гражданското общество не означава социална анархия и отхвърляне на общите начала на съвкупния граждански живот. Той преди всичко се основава и изразява различието между хората и групите от хора, не противоречи на единството и на принципа за социална хармония и социален мир. Гражданството се концептира както коментира и Хабермас ”по модела на принадлежността към една определяща сама себе си етико-културна общност. Гражданите са интегрирани в политическа общност като части от едно цяло, така че могат да формират лична и социална идентичност само в хоризонта на общите културни наследства и признатите политически институции. Демократичното гражданство не се нуждае от вкореняване в националната идентичност на някакъв народ;независимо от многообразието на различните културни форми на живот, то обаче изисква социализирането на всички граждани в една обща гражданска култура.”

Реципричното признаване като конституивен принцип на гражданското общество и неговата мрежа от равнопоставени граждани е въпрос на доверие, немислим без взаимно доверие. Плурализмът на обществото се определя и от обстоятелството, че различните социални групи се обединяват освен от всичко друго и от общосподеляни и различни ценности или констелация от ценности. Във всяка работеща демокрация мнението и интересите на отделните членове на обществото трябва да се изразят и представят чрез организирани форми на участие. А това се постига на базата на натрупване на социален капитал. И обратно, ако хората не си вярват, те ще си сътрудничат при система от формални правила и разпоредби, които непрекъснато трябва да се обсъждат, съгласуват, оспорват в съда и налагат понякога с принуда. Ето защо законовият апарат не е в състояние сам да обедини обществото, както и да поддържа социалния ред. Ако членовете на обществото му не са способни да се уважават по между си, те също така няма да уважават и спазват законите си.

Доверието, като част от социалния капитал, се гради върху морални ценности. А самите морални ценности стъпват на религиозна основа и са вплетени в културата на обществото.

От самото начало развитието на социологията религията е била призната като социален феномен от изключителна величина. Религията изпълнява социални функции, пораждайки основите на обществения порядък. Социологът неизменно се занимава с неща като социален контрол, обществен консенсус, провокиране на доброжелателност в човешките отношения и поддържане на нужния баланс при проява на човешките емоции. Всички тези неща в една или в друга степен са съсредоточени в религиозната дейност и религиите по принцип определят светогледа на хората. Социалното значение на религията се изразява в осигуряването на категории и символи, които улесняват едновременното разбирането на човека за неговата ситуация и способността му да я оцени и да се справи емоционално с нея. Така езикът на религията, за разлика от този на науката е често силно двусмислен и е едновременно набор от предполагаемо обективни категории, хранилище на ценности и акумулатор на символи. Социологът се интересува от ценностите в качеството им на данни. Ценностите на другите хора са факти за социолога. Ценностите наред с представите за свръхестественото, метафизическите теории и идеи, емоционалните ориентации, вярванията, ритуалите и формите на религиозна социализация и организация са обект на научното социологическо изследване.

Религията се изследва от социолозите от гледна точка на приписването на морални норми. В традиционните общества религията е била същност на живота на общността. Във всеки контекст на традиционния живот може да се открие религиозен символизъм и религиозни ритуали, използвани за освещаване и легитимиране на социалния живот. В по-висшите си форми религията е внушавала определена етика на социалното поведение, осигурявала е базата за споделени морални очаквания. Религията е изследвана от социолозите от гледна точка на това каква съществена подкрепа оказват хората на своята социална организация, бидейки религиозни.

Според функционалистката школа, изложена за пръв път от Дюркем, религията се дефинира като “солидаристична система на вярвания и практика по отношение на сакрални неща….., които свързват в една морална общност, наричана Църква, всички причастни към нея” Той определя социалната солидарност като феномен, изцяло морален по същество и за това тя може да бъде изследвана като социален факт. Моралната общност е специфичен вид общност и това се разглежда в книгата на Тьониес “Общност и общество” (Фотев, 1993). Тьониес посочва, че тази форма на общност се изразява в обединяване на хора, които споделят едни и същи ценности и идеали, духовни интереси, изпитващи взаимна привързаност и солидарност. Не кръвното родство и съседството, а дружбата е основната връзка на общността, която би могла да бъде характеризирана като чисто духовно братство. Към такава общност могат да спадат хора, които изповядват една религия или в модерното общество към една политическа партия, неформална организация и т.н. Религията е фокуса за лоялността на общността, дава възможности за изразяване на груповата солидарност и сплотеност, осигурява база за контрол, легитимира дейностите, управлението и политиката на групата, т.е. извършва социални функции.

В опита си да обясни причините за развитие на западната рационалност и на капитализма и икономическата система, която се гради на принципите на формалната рационалност Макс Вебер се обръща също към религията като източник на ценностните системи, определящи обществената организация. Той преписва на религията мощна роля в социалното развитие, въпреки неговата концепция, че тя не е повече силата, която поддържа западният социален ред. Модерният човек не би могъл повече да живее с религията и в същото време, признавайки, че съвсем не е ясно дали той, намирайки се във властта на ирационалностите на формалната рационалност, може да живее без религия.

Религията се приема от социологията като социален факт и социологът не се стреми просто да опише или да обясни вярванията, практиките, артефактите, ученията и организацията на религията, колкото и интересни да са те сами по себе си. Той се стреми да открие под горния пласт от специфично културен стил и съдържание, структурните социални принципи.

Модерността задава друг принципен стил на живот в сравнение с традицията и традиционния начин на живот. Побеждаването на традицията от целево-рационално и ценностно-рационално овладяване на настоящето и бъдещето като типична характеристика на модерността е всъщност загубване на “изпитаната” сигурност, която идва от миналото. С настъпването на модерността ценността на миналото, традицията, и религията се отхвърлят.

Съвременните общества рядко прибягват до религията като социална институция. Социалната система функционира вече без религиозна легитимация, а на основата на ценности, които са инструментални. Тя се превръща в неутрално, обективно и рационално координиране на изпълнението на различни роли. Модерните общества, развиващи се като комплексни вътрешно структурирани системи, зависят все повече от рационалното разпределение на средствата и ресурсите. Стандартизацията и рутинизацията се превръщат в ценности сами по себе си, защото улесняват гладкото функциониране на системата, която функционира на базата на стандартни изчисления и в която се цели възможно най-голяма точност на планираните процедури. Обществото действа към посока на по-еднообразно и механично организиране на хората в сегментарни роли с цел ефикасност и рационална координация. Но рационалността сама по себе не осигурява конкретни субстанциални ценности – освен ценността оцеляване. А оцеляването само по себе си не е достатъчно за пълноценното функциониране на обществения ред. Модерната социална система функционира така, сякаш рационалните принципи са достатъчни във всяко отношение за поддържането на социалната организация. Новата рационалност разрушава моралната общност, тъй като тя е система от процедурни ценности. Рационалната система на модерното общество специализира уменията на хората, но все повече рационалната структура става безмилостно рационална. В модерният свят обаче съществуват дълбоки несъответствия между ситуацията на социалиазация и безличностните контексти на публичното пространство в обществото, в които индивидът прекарва по-голямата си част от живота си. Ранното възпитание на определени човешки качества с оглед на установениете личностни отношения в по-късния живот стават все по-несъвместими с днешния свят. Защото ценностите биват все повече изместени от техническите критерии на рационалната целесъобразност. Доверието изпитвано към хората, се пренасочва към системите и техниките.

И все пак как без доверие, без взаимност, със силно намалени и неустойчиви възможности за трайни отношения ще бъде граден устойчив социален ред. Откъде ще се формира гражданското съзнание, способността на гражданското общество да се структурира като работещо и гарантиращо демократичните му принципи?

Модерното общество може най-добре да бъде анализирано според Бел като бъде приемано за неустойчива амалгама от три различни сфери: социална структура (технико-икономически ред), политическа система и култура. Но тези три сфери са подчинени на три противоречащи си ”аксиални принципи”: за икономиката – ефективността; за политическата система – равенството, а за културата – себереализацията. Бел формира понятието култура като сферата на символни форми и доказва, че исторически културата е пронизана от религията. За модерния космополитен човек културата заменя до голяма степен религията. Но зад придвижването от религията към културата лежи изключителна промяна на съзнанието на цялото човешко общество. Модерната култура къса в известен смисъл връзките с традицията и съответно с религията, възприемайки стил към новото и странното. Модернизмът като културно движение престъпва религията и придвижва центъра на авторитета от свещенното къмм профанното. Но свиването на религиозното пространство подкопава социалната солидарност. Там където религиите търпят провал, възникват култовете. Те се опират върху личната връзка с “гуру” или с групата, вместо с обществена институция. Може би ще се окаже, че културата не може да поеме функциите на религията, която в традиционното общество е основата на споделения морален ред.

Историческата задача на световното гражданско общество ще завърши едва, когато за всички хора съществуват равни права. За това състоянието на днешното човечество актуализира свръхзадачата за създаването на такова общество. Гражданското общество, основано на универсалността на човешките права, най-добре позволява да се “реализираме такива, каквито сме, т.е. не само като принадлежи на своя народ, но и към своето семейство, към своя регион, църква, професионално обкръжение, към своята политическа партия, своята държава, своя наддържавен съюз. И това е така, защото гражданското общество гледа на нас преди всичко, като принадлежащи на човешкия род, с други думи, като на хора, като на конкретни човешки същества, чието индивидуално битие намира своя първичен, най-естествен и същевременно най-универсален израз в техния статут на граждани, тяхната гражденственост в най-широкия смисъл на думата” (Хавел).

Необходимостта на човека е да принадлежи към общност и тя може да бъде задоволена от многообразието на дружествата, които нямат строго политически претенции. Сред тях трябва да има силни асоциации, сплотени и изградили себе си на базата на общосподелени ценности и цели, както и основани на доверие граждански структури, които да бъдат посредници между държавата и гражданите. Гражданското сдружаване е и школа за самоуправление, създаваща у хората навици за сътрудничество, които да пренесат в обществения живот.

Предмет на моето бъдещо социологическо изследване е именно гражданските структури, които тепърва се оформят в българското общество. С ресурсите на гражданското общество и на основата на гражданската самоинициатива се изграждат автономни граждански организации с идеална цел или т.нар. НПО, които осъществяват разнообразни благотворителни и общополезни дейности. Доброволността в дейността им внася извънредни съществени елементи в гражданското общество, които в своята съвкупност формират разнообразни и нови форми на социална солидарност. Тяхното развитие би била преграда срещу социалната дезинтеграиция и е път за конституиране на социалната интеграция, която е абсолютно необходима база за успешно развитие на обществото и натрупване на обществен капитал. Тези организации би трябвало да внасят свой съществен елемент в гражданското общество, защото те биха били посредници между държавата и членовете на обществото. Те всъщност допринасят за функционирането на диалога между различните социални актори и държавата, като по този начин НПО служат за изграждане на доверието в обществото, сформират здравата гражданска спойка.

Сред сферите, с които най-често се свързва дейността на доброволните организации, са здравеопазване, образование, религия, изкуство и култура, както и широк кръг социални услуги, които са извън компетенцията на държавата. Исторически през Средновековието, подобни дейности всъщност са попадали повече под юрисдикцията на Църквата, отколкото на държавата. След Реформацията те постепенно започват да се подчиняват на гражданските, а не на каноничните закони.

В България едва през 1997 г., когато една значителна част от обществото се противопостави решително на опитите за по-нататъшно имитиране на промени, може да се каже, че се зароди гражданското общество. Но на него му предстои още много, за да се превърне в истински партньор и коректив на държавата. Като значителен негов резерв се очертават нестопанските организации или т.нар. Трети сектор. По-голямата част се формират през последните десет години и неизбежно наследяват много от недъзите, характеризиращи обществото ни като цяло и продуктивани от наличното неблагоприятно съчетание на социални и исторически фактори.

Фондациите и НПО у нас започват да възникват преди всичко в столицата, като в много отношения това е бил процес на преобразуване на съществували при предишния режим държавно – обществени организации и фондове, като предишните многобройни щатни и нещатни сътрудници и инструктори стават източник на техни кадри. За съжаление тези кадри носят различен манталитет, твърде различен от духа на мисионерство и гражданска позиция, с което в значителна степен компроментират и без това посрещаното със съмнения и скептицизъм “ново начало”.

Едва през последните години се наблюдава качествено ново развитие – самоорганизация предимно на местно равнище – което говори за осъзнаване на интересите и потребностите, както и преодоляване на насаждания с десетилетия стереотип на очакване решенията на проблемите да дойдат отгоре, от центъра.

Въпреки недъзите си, нестопанските организации представляват един значителен резерв не само и просто за допълване на това, което държавата не е в състояние да направи за населението. Нестопанските организации могат много по-ефективно от държавата да поемат редица функции, особено в социалната сфера, където и потребностите са най-остри.

Но Третият сектор има една още по-важна функция, която ще бъде в фокуса на моят изследователски интерес. Тази функция е социална и чрез тези организации би могло да се преодолее извънредно голямата фрагментация на българското общество. Защото в годините на изграждане на демократичното гражданско общество у нас се наблюдава настъпваща фрагментация, която е достигнала до микросоциално равнище. Това са случаите на самоизолацията на индивида, който се намира в безчувствена и враждебна среда. Социалната аномия и алиенация са израз на фрагментация, достигаща пределите на индивида, който къса нишките си с обществото и той е отчужден от другите и дори от себе си. Фрагментацията е специфичен феномен, който се изразява като подкопаване цялостта на обществото. По този начин то губи своята жизнена интегрираност. В него нерядко явление са социално изключените хора. Те всъщност са лишени от възможности да развиват професионална дейност или да упражняват какъвто и да е труд за препитание и нормален живот. При този феномен, който представлява типична социална паталогия социално изключените са хората, при които липсват жизнените социални връзки, липсва и общуване, както има и своеобразно откъсване от участието в социалния живот. В този смисъл социално изключените хора са онези, които сякаш социалната система не се нуждае за своето функциониране, а те самите се натъкват на вътрешни и външни прегради за участие в обществения живот. Социалната изключеност е толкова по-разпространена, колкото е по-голяма аномията и отчуждението. Този феномен се преживява от хората, като безпомощност и несигурност, които са резултат от действието и властта на анонимни за тях социални сили. Ако едно общество, в което голяма част от населението е изключено от нормалния обществен живот, това е проблем, защото то бива заплашено отвътре с разрушаване на социалния капитал. Започва разрушаване на ценностния пласт на обществото, което ще доведе до грандиозен морален срив. Българското общество е заплашено именно от разрушаване на социалния капитал. Въпреки стремежът на държавата да си възвърне първоначалното доверие, което е имала предишни години, за сега резултатът не е много обнадеждаващ. Тъй като в българското общество в момента се шири растящо недоверие и самите граждани го изразяват, като не участват в обществения живот. Неучастието на гражданите в изграждането на демократичните структури на обществото може да се изрази и така – като мълчание. Мълчанието, превърнато в значим социален факт, подрива демокрацията и създава поле за третиране на човешките субекти като неща, като обекти на социално експериментиране.

В този смисъл благотворителните организации не се свеждат само до милосърдието и дарителството, а в оказване на помощ за активното участие на гражданите в социалния процес. Третият сектор, сред който се намират и много религиозни общности могат и трябва да подпомагат участието на гражданите в сформирането на социалния капитал като съществен елемент от демократичното гражданско общество. Един жизнен нестопански сектор е съществена характеристика на демокрацията. Положителната роля, която той би изиграл се състои в това, че той ще допринесе за укрепване на толерантността и диалога в обществото. Тези организации изграждат нови форми на солидарност, като те имат възможност да се намесят там, където държавата и частния сектор не могат да покрият. Те могат да подпомогнат гражданите, които не знаят как да си помогнат и не са в състояние да се излязат от състоянието на социална изключеност, да се избавят от трудните и тежки екзистенциални проблеми.

Целта на моя бъдещ изследователски проект е да се проследи дали тези нови форми на социална солидарност работят в българско общество и дали те са в състояние да бъдат съществени посредници между държавата и обществото като създават необходимия диалог и доверие между тях.

Бурдийо, П. Казани неща.

Дюркем, Е. "Елементарни форми на религиозния живот". В: Идеи в културологията.

Николов, С. Благотворящият сектор.

Фотев, Г. 1993. История на социологията, т. 2. Университетско издателство "Св. Климент Охридски", София.

Фотев, Г. 1999. Криза на легитимността. Университетско издателство "Св. Климент Охридски", София.

Фукуяма, Ф. Доверие.


NEW DIMENTIONS OF RELIGIOZITY

Maria Serafimova

SWU “Neofit Rilski”, Blagoevgrad.
Years ago Herman Kan and Anthony Weaner from the Hudson Institute, claimed that the civilization of the XX-th century would be a more “sensitive” one. They were foretelling “a world without surprises”, an empirical, pragmatic, utilitarian, secular, materialistic, epicurean, hedonistic world, focused on the earthly. But history would be extremely boring if it didn’t bear “surprises” incessantly.

In this situation the symbolical phrase “God is dead” unexpectedly turn out to be accompanied by a certain “invisible” religiosity, which penetrates throughout the so-called secular societies. Because of this the existence of societies is impossible without religions – neither authentic, nor the so-called “earthly”, civil or laic religions. The religious “explosion” of the East, the development of the Islam, the “new religious movements”, the vitality of the “new communities”, attracts the sociological interest and brings up a lot of questions.

Regardless of the logic of profanation and secularization of the modern world, there seems to be a process of reversion to the sacred – to the modern sacred. In their efforts to note at the same time the loss of influence that the institutional religions suffer, and the dispersions of the religious symbols in moderns societies, a lot of researchers use the term “sacred”.

The labyrinth of human relations with the sacred is incredibly complex and impassable. According to Emil Durkheim, the human conscience regards the sacred and the profane as “two different kinds, two worlds that have nothing in common”. The passage of things from the one world to the other is possible only through “true metamorphosis”. It is ambiguously perceived as a blessing and a curse at the same time, as “mighty” and fascinating., but on the other hand – vulnerable to the attacks of the worldly.

It exists in separate space and time and is enclosed with rituals. Ceremonies open the gates to the world of gods, by means of them, and so humans go through metamorphosis. Without this reality, human existence is empty and anonymous. Nevertheless, the sacred in its’ classical form seems to be losing ground. Examining the world of the profane and the world of the sacred and the relations between them, Durkheim reveals the important role that religion has in the formation and development of societies. Sacred things with their immunity offer the ultimate meaning of everyday life, because within the limits of the profane it is impossible to find such meaning.

Tradition typically recuires a collective legitimiting of a memory, of a past that may or may not have really existed. Tradition and imagination create and constitute imagined dynamics that can embrace any object. Each human community, each human formation can be defined with reference to these two ideal poles.

If the traditional and the modern are two ideal-typical poles, the present day Bulgarian society is situate somewere between the two of them. In all cases it is a mixture combining the pole of traditionalism, defined by continuity with the past, and the pole of modernity, defined by change, novelty and innovation.

The Religions in the Post-totalitarian Societies

The processes of profanation of everyday life, the lack of spiritual support, have an immense importance for understanding the situation in post-totalitarian Bulgaria. The dynamics of social change and the influence of the past on different levels indicates the essence of social reality.

The old paternalistic structures have been destroyed on an individual and also on a collective level. When those, who have revolted against these values, finally annihilate them, a gigantic necessity for a new authoritarian submission arises. People search for substitutes by participating in mass activities and seeking collective euphoria. The separate person tries to create bonds with someone or something else, in order to re-establish security and start feeling a part of a bigger whole. Anything could be transformed into a sacred object and could acquire high prestige in peoples’ opinion.

Attempts are being made in the Bulgarian society by means of a peculiar bricolage to create a modern sacred, in order to give an answer to the question: how is it be possible that what is, no longer to be what is. In the search of a meaning in the present, there seems to be an imperative want for “enchantment” of a world, that has been “disenchanted” for so long.

The whole of the religious answers constitutes the sacred universe of traditional societies, but it could be included in the creation of a modern sacred. In a condition, that “sacred” doesn’t mean only “religious”, religion could help to legitimate the purposes and actions of the society, to strengthen the determination of the people, to help build up the sense of identity.

It is characteristic for the Bulgarian society the reversion to traditional system of religious ceremonies and holidays. This fulfills people’s need for collective co-experience, spiritual and social integration. The democratic shift in 1989 increases the formal prestige of religion. After these events the interest in the traditional belief is growing along with the feeling of freedom of choice and the “allowance”. Such a declared religiosity can be named “worldly”, “civil” or “secularized” religiosity. It is hard to explain comprehensively a situation of crisis, but it has several essential dimensions.