Предмет на настоящето изследване е вътрешносистемната лексикална омонимия в българския, руския и чешкия език

Сравнително малко са българските езиковедски изследвания, в които намират място въпросите на омонимията. За разлика от руската езиковедска литература, където проблемът е поставен за разрешаване хронологично по-рано, а след това всеобхватно експлоатиран и интерпретиран, в българската лингвистична литература липсват монографични изследвания, посветени на проблема, а и публикациите в специализирания печат са сравнително малко. Освен няколкото статии (Чолакова, 1959; Пашов, 1979; Балкански, 1979), специално посветени на въпросите на омонимията, трябва да се споменат и няколкото учебника по лексикология (Зидарова, 1998, Георгиев, Русинов, 1979; Бояджиев, 1986; Георгиев, 1993; Вътов, 1995), в които поради характера на трудовете, омонимите се разглеждат наред с останалите лексикално-семантични явления. Макар и малко на брой, в посочените трудове се забелязва стремеж да се използват теоретичните постижения на руската лингвистична мисъл. Всичко това се обвързва с материал от българската лексикална система и се допълва със собствени теоретични наблюдения и модификации, съобразени със спецификата на българския фактически материал. По този начин универсалното се преплита с националното, в търсенето на теоретични решения.

Първата работа, която с право може да бъде определена като програмна, е статията на К. Чолакова (Чолакова, 1959). В изследването е налице стремеж за тематична всеобхватност. В работите, които се появяват след нея, се наблюдава по-тясно профилиране на въпросите на омонимията, като изключваме, разбира се, учебниците по лексикология, където всеобхватно–стта е с императивна тоналност. Статията на К. Чолакова се отличава с актуалност на поставените въпроси. Още в самото начало се приема твърде широко схващане за омонимията, изразено в дефиницията: "Омонимите са думи, еднакви по форма, но различни по значение" (стр.65). Не се уточнява обаче какво точно се има предвид под форма и какво под значение. Авторката признава системността в появата на омонимията и я свързва с естественото развитие и обогатяване на речника на даден език. Посочва се също така, че въпросът за детерминирането на омонимите е въпрос номер едно и в лексикографската практика, а за да бъдат правилно разграничени омонимите при съставянето на тълковен речник, трябва да се знаят пътищата, по които те възникват в езика. Затова е необходимо въпросите, свързани с появата и развитието на омонимите в езика, да се решават най-напред теоретично. Преди да се спре конкретно на българския материал, К. Чолакова прави преглед на основните битуващи дефиниции и интерпретации на проблема в руското езикознание. Не смятаме да се спираме на това поради направения вече от нас по-обстоен преглед. Преминавайки конкретно към българския материал, авторката изтъква, че в българското езикознание въпросите, свързани с възникването на омонимията, дотогава не са били проучвани основно (стр. 69) - твърдение, с което сме съгласни. Според К.Чолакова за начина, по който се възприема това езиково явление, може да се съди по излезлите от печат до този момент тълковни речници. Представени са пет речника.

1. Словарь болгарского языка, А.Дювернуа. 1889.

2. Речникъ на блъгарский языкъ, Н.Геров. 1895-1908.

3. Български тълковен речник, Ст. Младенов. т.I, А-К. 1927-1951.

4. Български тълковен речник, Л.Андрейчин и кол. 1955.

5. Речник на съвременния български книжовен език, изд. на БАН, т.I,II, 1955-1958 (т. III излиза през 1959 г. - Е. Л.).

Според К. Чолакова голямо различие по отношение на разработката на омонимите в първите три речника няма, защото авторите на тези речници посочват преди всичко омоними от различен етимологичен произход. Освен тях в трите речника са представени, макар и много рядко (почти като спорадични случаи), и такива омоними, които са възникнали по семантичен път вследствие на загубването на смисловата връзка между отделните лексикално-семантични варианти:

бърдо1 (хълм);

бърдо2 (част от тъкачния стан).

Повечето омоними от този вид в речниците са посочени като отделни лексикално-семантични варианти на полисемантичната лексема. Според авторката е ясно, че въпросите, свързани с появата на омоними в резултат на разпадането на полисемантичните лексеми на отделни лексеми-омоними, не са стояли пред съставителите на тези речници. Схващането на руските езиковеди, че омонимията се развива не само при случайно звуково съвпадение на лексемите от различен етимологичен произход, но и в процеса на обогатяването на полисемните лексеми с нови значения и на разпадането им на отделни речникови единици вследствие на диференциацията на значенията, се приема и поддържа и от К. Чолакова, която участва в съставянето на "Речник на съвременния български книжовен език". И в двата речника - "Речник на съвременния български книжовен език" и "Български тълковен речник", се срещат редица непоследователности и противоречия, които според авторката се дължат на обстоятелството , че въпросът за семантичната деривация не е изяснен изцяло теоретично. Преди да разгледа различните видове омоними и пътищата, по които те се получават в езика, К. Чолакова обръща внимание на един друг въпрос - дали при всички случаи на звуково съвпадение имаме омонимия. Така наречията на -ски съвпадат звуково със съответните прилагателни на -ски, от които са образувани, например: постъпва бащински - бащински грижи. Също така съвпадат звуково наречията на -о, с формата за среден род на съответните прилагателни, от които са произлезли, сравни: прекарахме весело - весело дете. При лексеми от този вид различието се състои в граматичното им значение, докато семантично те се различават само дотолкова, доколкото тяхното граматично значение ока–зва влияние. Според К. Чолакова тук би могло да се говори за омонимия в граматично отношение, но не и в семантично (стр. 71), от което пък следва, че не при всяко звуково съвпадение може да се говори за лексикална омонимия.

В тази част К. Чолакова достига до извода, че "омоними–те са лексеми, които имат еднакъв звуков състав, еднакво произношение и ударение, но съвършено различно смислово съдържание" (стр. 72). Приема се също така и становището, че класификацията на омонимите би могла да бъде направена както с оглед на степента на звуково съвпадане на лексемите-омоними, така и с оглед на техния произход (стр. 74).

А. В зависимост от това, в каква степен съвпадат звуково лексемите-омоними, омонимията е разделена на пълна и частична (или пълна и непълна).

1. Пълните омоними са лексеми от една и съща част на речта, които са съвпаднали звуково във всичките си форми:

2. Частичните омоними са лексеми от различни части на речта, които съвпадат само в някои свои форми:

Могат да съвпаднат звуково и отделни граматични форми, които не са основни:

На края на тази класификация К. Чолакова заключава, че "случаите на частична омонимия в основните форми не могат да не бъдат отбелязани в речника" (стр. 74) - нещо, което според нас засяга спорния въпрос за речниковото представяне на омонимите.

В рамките на тази класификация К. Чолакова разглежда основно два вида омоними:

1. Омоними от различен етимологичен произход.

2. Омоними от общ произход, образувани във връзка с историческото развитие на речника на езика.

Всяка от тези категории омоними се разделя на подгрупи в зависимост от начините, по които се образуват.

Една част от омонимите възникват случайно, вследствие на различни звукови промени, а друга част се появяват в тясна връзка с развитието на речника на езика на базата на основния речников фонд. И както твърди К. Чолакова, омонимите, които възникват случайно, са сравнително по-малко на брой, отколкото омонимите, развили се по деривационен (семантичен или морфологичен) път.

Втората, специално посветена на омонимията работа, е статията на П. Пашов (1979). Според автора омонимията е широко понятие, което обхваща в себе си омофоните и омографите. Направена е и уговорката, че за да е възможно по-подроб–но да бъдат разгледани омонимите, необходимо е да се уточнят основните понятия: форма и значение. Формата на лексемата бива звукова и графична. Приема се също така, че когато се говори за еднакви по форма лексеми, трябва да се разбира предимно звуковата форма - лексеми, които звучат еднакво; за тези случаи авторът използва термина омофони, а за лексемите, които се пишат еднакво - омографи. Когато лексемите се изговарят и пишат еднакво, е по-добре, според автора, да се използва общият термин "омоними" (стр.7 6), например:

росен1 ( покрит с роса);

росен2 (растение);

вила1 (земед. сечиво);

вила2 (митическо същество);

вила3 (извънградска къща);

вила4 (издавала вой);

вила5 (извивала).

Според нас, четвъртият и петият член от тази омонимна верига нямат място в нея, защото по този начин се нарушава хомогенният състав на веригата. Също така нееднородни са и примерите за омографите, защото при тях въобще се изпуска вторият компонент - значение (лексикално): крака [кракъ] - крака [крака] - два крака [крака]. В този случай е пропуснат най-същественият индикатор за наличието на омоними (или на нейни периферни прояви) - полюсност в лексикалното значение. Ако за формата се допускат, особено при периферните случаи, и известни вариации, то лексикално-семантичната нетърпимост е маркирана с императивна тоналност. Авторът привежда и кратки дефиниции на ядрените и периферните прояви, като в тях включва и втората съставка - лексикалното значение.

Като се обръща към произхода на споменатите явления П. Пашов (стр. 78) констатира, че доста често при фонетичния развой два различни звука се изравняват, други звукове изпадат или пак се появяват нови звукове, така че в резултат на тези процеси някои лексеми, различаващи се преди това по форма, съвпадат:

мед (пчелен) < медъ;

мед (бакър) < мэдь;

син (мъжка рожба) < сынъ;

син (прил. име) < синь.

От друга страна, някои чужди лексеми са съвпаднали със съществуващи вече домашни или чужди лексеми:

Илюстративният материал, който привежда П. Пашов за отделните омонимни прояви, е обширен и всеобхватен. Статията е ценна и с това, че е една от малкото (ако не и единствената), които се занимават специално с различните омонимни проявления.

Друг автор, който също така подробно се занимава с омонимната проблематика, е Т. Балкански. В неговите статии намира място преди всичко т. нар. "словообразувателна омонимия", назована така поради това, че се е появила благодарение на различните деривационни начини. Ще се спрем върху основните моменти от неговите статии, посветени на словообразувателния начин за получаване на омоними (вж. Балкански 1979а, б, в; 1986).

В изследването си от 1979 (а) Т. Балкански прави кратък преглед на омонимните класификации:

1. Омоними с пълно съответствие в парадигмата;

2. Омоними с непълно съответствие в парадигмата, нар. още частични омоними.

В други свои изследвания Т. Балкански (Балкански, 1979б) се спира специално на омонимите, получени по словообразувателен път. На този вид омоними е посветена и кандидатската му дисертация (Балкански, 1979, в). Авторът посочва, че "уточнява–нето на лексикалния тип словообразувателни омоними допринася и за изясняването на асиметрията между езиковия знак и неговото значение, както и за изясняването на структурно-се–мантичната страна на лексемите (стр. 1). Важността на проблема за омонимията се определя най-вече от трудностите, свързани с въвеждането на омонимите в лексикографските справочници, където твърде често факти на омонимията се представят като факти на полисемията и обратно. В подкрепа на това твърдение се привежда примерът:

китка (в БТР - 1955г.);

китка1 – китка2 (в РСБКЕ).

Когато се говори за природата на словообразувателните омоними, се подчертава, че тя е синхронна в рамките на диахронията (стр. 6). Синхронизацията се осъществява от обединението на два омонима в лингвистична опозиция. Авторът пояснява, че опозициите от словообразувателни омоними противопоставят лексеми с интегрирана форма и различни несъвместими значения, лексеми (получени по моделите на морфологичното словообразуване) с тъждество, омонимност или различие на съставящите ги словообразувателни форманти. От това следва, че омонимната верига противопоставя опозиционно всеки омоним на всеки. Т. Балкански (стр. 6) е категоричен, че именно "чрез опозицията подсистемата на словообразувателните омоними се развива откъм изпадане и генериране на омонимните единици", т.е. отворената опозиция е начин на съществуване на словообразувателните омоними.

Признавайки цялата условност на термина словообразувателна омонимия, Т. Балкански приема следната работна дефиниция (стр. 8): "Лексикален тип словообразувателни омоними са тези равноименни, равноударени и равнозначни в лингвистични опозиции (двойки или вериги) лексеми с ясна или прозрачна структура, получени с помощта на морфологическия начин на словообразуване, при който словообразувателният или словообразувателно-етимологическият анализ разкрива несъвместими по словообразувателна семантика форманти или специфичен вътрешен развой на значенията при евентуално тъждество на всички части от структурата". Очертани са и непосредствените източници на словообразувателните омоними:

1. Пряка деривация;

2. Образуване на сложни лексеми-омоними;

3. Абревиацията;

4. Паралелна и следователно отразена омонимия;

5. Заемането на словообразувателни модели, с които се създават словообразувателни омоними - калки: ударен1 (труд), от рус. ударный и ударен2 (инструмент).

В друга своя статия, излязла от печат също през 1979 г. (Балкански, 1979б), Т. Балкански се спира конкретно на различните типове словообразувателни омоними. Типът словообразувателни омоними включва в себе си несъвместими по лексическа семантика производни лексеми, като несъвместимостта на значенията при единиците от опозицията най-често се свързва с несъвместимостта на съставящите ги словообразувателни форманти. Т. Балкански пояснява (стр. 147), че "ако не е налице несъвместимост на семантиката на формантите, зад тяхното семантично тъждество трябва да се търсят вътрешни смислови процеси, които са довели до словообразувателния парадокс - еднаквите по структура и значение на частите лексеми се сблъскват в омонимична среща".

Към формалните и семантични отношения между лексемите в речниковия състав на българския език се обръща и Р. Русинов (Ст. Георгиев, Р. Русинов, 1979), Разглеждат се следните въпроси на омонимията:

1.Детерминиране на понятието "омонимия";

2.Класификация според степента на звуковото им съвпадане;

3.Класификация според пътищата за образуване на омонимите;

4. Омонимно-полисемни отношения.

Смятаме, че тук липсва единен критерий, въз основа на който да се отделят омонимите от неомонимите, или ако има такъв, то той не е прокаран изцяло последователно. На какво основание т. нар. омоформи (морфологични омоними) се причисляват към омонимите (следи - следи, прах - прах), а омофоните (фонетичните омоними) и омографите (графичните омоними) не се признават за такива? Няма причина, според нас, омоформите да бъдат омоними (същински), а останалите - не, защото и в трите случая става въпрос за съвпадане на неречникови (т.е. неосновни) форми, а това са случаите, които не се фиксират с омонимни индекси в лексикографските справочници. Смятаме, че и в трите случая става въпрос за прояви на омонимията, които ние локализираме на периферията на лексикално-се–мантичното явление и няма причина някое от тях да бъде предпочетено пред другите и признато за ядрено. Основен и водещ критерий трябва да е речниковото представяне на лексемите-омоними.

Същата непоследователност проявява Р. Русинов и когато отказва правото на принадлежност към омонимите на т. нар. лексикално-граматични омоними ("функционални омоними" според Ахманова, 1986, стр. 374), след като малко преди това са признати за такива. "Не се причисляват към омонимите и онези еднакви по форма лексеми, които макар и да принадлежат към различни части на речта, не се различават по значение. Такъв характер имат някои наречия, производни от прилагателни имена" (стр. 98):

Убедени сме, че няма разлика между примерите чак - чак и удобно - удобно. И в двата случая става въпрос за периферни прояви на несъщинската омонимия, които са дистанцирани от ядрото (същинската омонимия) и са локализирани в един от периферните пояси; омонимната периферия се характеризира с отсъствие на признака "съвпадане в основните речникови форми", който е релевантен за ядрената част от полевата структура на лексикално-семантичното явление омонимия.

Авторът признава основно шест пътя, по които се образуват омоними, като очевиден е стремежът да се следва класификацията на К. Чолакова за техния произход. Като спорен се посочва семантичният начин за образуване на омоними. Според Р. Русинов, този начин може да бъде признат окончателно, само когато окончателно се решат споровете за омонимно-полисем–ните граници и се намерят достатъчно сигурни критерии, по които те да се очертаят.

Смятаме, че възможностите на отделните критерии не трябва да се абсолютизират, защото и отделните лексикално-семантични варианти на полисемантичната лексема също имат голяма автономност, включително и до образуване на различни синонимни редове и до образуване на различни деривационни вериги.

Ст. Георгиев (Георгиев, 1993) разглежда прояви на омонимията паралелно с полисемните проблеми. Той признава, че "наличието на обща семантична площ, изразена в еднакви или аналогични семантични признаци в компонентния състав, е решаващ фактор за полисемията и за нейното диференцране от омонимията” (стр. 65). Връзката между отделните лексикално-семантични варианти - това са “семите (диференциални и интегрални), които се определят като смислови атоми" (стр.48). За омонимите се казва, че "те не могат да влизат в опозитивни отношения по своето лексикално значение, а са просто лексеми, които съвпадат по форма". Приема се, че "въпросът за тяхното външно, формално съвпадение е основен при тяхното проучване и изучаване в синхронен и диахронен план" (стр.65).

И Т. Бояджиев (1986) разглежда някои въъпроси, свързани с омонимията:

1. Лексикални омоними и омонимия. За Т. Бояджиев "Лексемите, които са еднакви по звуков и буквен строеж, но различни и независими по значение, се наричат омоними, а създаването на условия за звуков или графичен съвпадеж и изравняване е явление, което се определя като омонимия" (стр. 73). Макар че не се уточнява за какво значение става въпрос, от нагледния материал е ясно, че авторът има предвид лексикалното значение:

коса1 (космите на главата на човека);

коса2 (земеделско сечиво).

Като задължително условие за съществуването на омоними се посочва еднаквият звуков състав, а в зависимост от принадлежността им към една или друга част на речта те се разделят на лексикални и лексикално-граматични. За автора е безспорно, че омонимите се възприемат от реципиентите като самостоятелни лексеми, които не са свързани помежду си с асоциативни връзки, имат винаги различно лексикално значение и се съотнасят с отделните денотати (сигнификати) независимо една от друга. Изтъква се много точно, че създаваната в някои случаи възможност за двусмислие от лексемите-омоними не трябва да се преувеличава, защото те не се употребяват изолирано, а в контекста, където всеки омоним има винаги едно определено значение:

Освен това е важно да се знае, че "омонимите нямат общи семантични опорни точки" (стр. 73), макар че лексемите, които се намират в омонимни отношения, могат да бъдат и полисемантични:

2. Видове омоними.

Омонимите, според Т. Бояджиев, се делят на три групи:

2.1. Лексикални омоними.

2.1.1. Пълни (абсолютни) лексикални омоними.

Принадлежат към една и съща част на речта и съвпадат по произношение и графика във всичките си граматични форми:

2.1.2. Непълни (частични) лексикални омоними.

Принадлежат към една и съща част на речта, но словоизменителните им парадигми се различават:

мед1, медът;

мед2, медта;

дроб1, дробът;

дроб2, дробта.

2.2. Относителни омоними. Т. Бояджиев ги отделя от лексикалните, защото не отговарят на императивното условие лексемите да имат пълен съвпадение при изговор и графика.

2.2.1. Фонетични омоними (омофони). Такива са лексемите с различно лексикално значение, които съвпадат само по изговор и в писмената реч не са омоними, например: ад - ат; маг - мак; смог - смок; сноб - сноп; коз - кос. Омофоните възникват в резултат на някои фонетични закономерности в езика и правописни условности. Т. Бояджиев посочва следните причини:

а) в резултат на обеззвучаване на звучни съгласни в краесловието:

б) в резултат на асимилацията:

в) в резултат на елизия на съгласни:

2.2.3. Граматични омоними (омоформи). Тук авторът отнася лексемите, които съвпадат по звучене и графика само в отделни свои словоформи.

2.3. Лексикално-граматични омоними. В изследването на Т. Бояджиев са отделени като по-особен случай, получен в резултат на т.нар. конверсия, т.е. когато една лексема преминава от една част на речта в друга, без да променя морфологичния си състав:

весело (прил., ср.р.);

весело (наречие);

зло (прил., ср.р.);

зло (същ. име).

В основни линии делитбата, която прави Т. Бояджиев на лексикални и относителни омоними, съвпада с нашата опозиция: ядрени (същински) - периферни (несъщински) (вж. втора глава). Ние обаче локализираме и т.нар. лексикално-граматични омоними в един от периферните пояси. Напълно споделяме констатацията на Т. Бояджиев (за разлика от Ст. Георгиев), че омоформите не са същински омоними.

3.Възникване на омонимите. Авторът се придържа основно към пътищата, маркирани още от К. Чолакова (вж. Чолакова,1 959, стр. 75).

4.В раздела за омонимно-полисемните отношения (стр. 74) Т. Бояджиев се спира на така важните критерии за диференцирането на двете явления. Като отбелязва, че съществуват и много спорни, гранични случаи, авторът заявява, че най-важ–ният критерий за омонимите е семантичният - в основата на лексикалните им значения да стоят различни денотати (сигни–фикати). Важно е и направеното уточнение (стр.7 5), че "омо–нимите за разлика от полисемантичните лексеми образуват производни с различна структура и семантика". Т.Бояджиев споменава също така и за граматичния и синонимния критерий, които са описани вече и затова на тях няма да се спираме.

В учебниците по лексикология на В. Вътов (Вътов, 1995) и на В. Зидарова (Зидарова, 1998), въпросите на лексикалната омонимия са представени по традиционния (в добрия смисъл на думата) начин и затова тя ще остане извън обсега на нашето внимание.

От направения досега преглед стана ясно, че почти всички автори са единни, че омонимите се състоят от тъждествени фонемни редове, но с различна семантична структура, много често с различен произход и различна дистрибуция. При омонимията се говори главно за разграничаване на две различни семантични структури на еднакво звучащи лексеми, когато не става въпрос за омографи, а за разграничение на различни значения в рамките на една лексема. Констатира се също така, че омонимията в една или друга своя разновидност е застъпена в почти всички езици. Смята се, че в езици, изобилстващи от кратки лексеми, има повече омоними, отколкото в такива, където преобладават по-дълги лексеми (Батембергски, 1985, стр. 3). Приоритетен в различните изследвания по въпросите на омонимията става и проблемът за омонимно-полисемните отношения. От дотук приведените руски и български омонимни изследвания изпъкнаха и се оформиха различни гледни точки, които концентрираха в себе си опити за известно разрешаване на проблема. Очертаха се и няколко основни критерии, свързани с диференцирането на двете семантични явления. Окончателно и единно разрешаване на проблема все още не е постигнато. Приносна в това отношение е статията на двамата румънски езиковеди Б. Испас и В. Молдован (Испас, Молдован, 1979), появила се на страниците на българския специализиран печат. Вниманието на авторите е насочено към омонимно-полисемната проблематика и по-точно към критериите за тяхното диференциране, като са потърсени нови, различни от досега съществуващите (вж. трета глава.).

Съвсем бегли бележки намираме в работите на Б. Хавранек, А. Йедличка, (Хавранек, Йедличка, 1963), Б. Трънка (Трънка, 1967), В. Шмилауер (Шмилауер, 1972). За Б. Хавранек и А. Йедличка "полисемантичността може да бъде и случайна, възникнала като еднакво звучене на лексеми с различно значение и произход, като при това става въпрос за две отделни лексеми" (стр. 417). Тогава според тях говорим за омоними:

Според авторите основното изискване, за да съществуват омонимите, е те да са от една и съща част на речта, а не словоформи на различни лексеми, съвпаднали само в звуковата си форма:

Признава се наличието на лексеми, които съвпадат само звуково, но се различават в писмената си форма.

И при Б. Хавранек и А. Йедличка се очертава тенденцията омонимите да бъдат детерминирани като "еднакви в звуково отношение лексеми" (вж. още Шмилауер, 1972, стр. 50). Авторите съвсем бегло споменават и за възможността да се получат омоними от разпадането на полисемията.

pokoj (спокойствие);

pokoj (стая).

За разлика от Б. Хавранек и А. Йедличка, Б. Трънка, в статията си, писана през 1967 г., (вж. Трънка, 1984) е категоричен, че ако "...лексикалните значения на еднаквите фонемни комбинации са толкова раздалечени, че не предизвикват у нас никакви асоциации и представи, то имаме случай на омонимия"(стр. 166). Напълно споделяме убеждението на чешкия учен, че повечето неясни моменти при разглеждането на омонимията произтичат от факта, че се смесват двата плана на битуване на лексемата: синхронен и диахронен. Относно произхода на явлението се споменава, че омонимията възниква при сливането, отпадането на фонеми или при заимстване на лексеми:

Независимо от произхода им обаче авторът ги разделя на две големи групи:

1. Лексеми, омонимни във всичките си форми (пълни омоними);

2. Лексеми, омонимни не във всичките си форми (непълни омоними).

В първия случай значението на омонимната лексема може да бъде декодирано на основата на смисловите връзки. Във втория - лексикалното значение е ясно не само от контекста, но и от синтактичната дистрибуция:

žít (trávu), бълг. кося трева;

žít (klidným životem), бълг. живея спокоен живот.

Пълните омоними се свързват от автора с една и съща част на речта, а непълните - с различни части на речта.

Почти също толкова тезисен е и Вл. Шмилауер (Шми–лауер, 1972). Мястото, което той отделя на омонимите, е изключително малко. Както вече споменахме, и за него омонимите са "еднакви в звуково отношение лексеми, но с различно лексикално значение и произход" (стр.50):

В духа на традицията авторът разделя омонимите на :

1. Пълни:

role1 (роля);

role2 (поле);

travička (тревичка);

travička (отровителка).

2. Частични:

Разликите, мотивирани от спецификата на чешкия език (най-вече фиксираното ударение), проличават, когато Вл. Шмилауер уточнява, че лексемите могат да бъдат омонимни или само в графичната си форма,

или само в звуковата си форма:

Когато омонимните лексеми съвпадат само в графичната си форма, би трябвало да става въпрос за случай, традиционно определян в руското и българското езикознание като омографи (напр. рус. замок - замок, бълг. вълна - вълна), които обаче за чешкия език няма да бъдат възможни, поради фиксираното ударение. Според нас, тази клетка в чешката омонимна матрица е възможно да остане и празна (незапълнена), празен ще остане и периферният пояс, на който са локализирани омографите.

В лексиколожкото изследване на П. Хаусер (Хаусер, 1980) омонимите са разгледани от различни страни, като за него водеща е утвърдената вече дефиниция: "Омонимите са лексеми с еднаква форма, но с различна семантика" (стр. 79):
> денотат А

лексема ] } омоними

> денотат В

А. Според техния произход:

1. Чисто лексикална омонимия.

Този подвид за автора е представен от различни лексеми със случайна формална прилика. Различието помежду им е етимологично мотивирано. Омонимите могат да бъдат образувани от:

1.1. Две домашни лексеми:

Отбелязват се и различните фонетични процеси, благодарение на които са получени горните резултати. Например, topit1 е свързано с гл. tonout < *tonoti; topit2 се свързва с teplo, налице е редуването: top / tep.

1.2. Домашна лексема и заета лексема. Първата се отбелязва с D=domácí "домашна", втората с Р=přejatý "заета":

kolej1 (коловоз) - /D/;

kolej2 (общежитие) - /Р/ < лат. collegium;

pás1 (пояс) - /D/;

pas2 (документ за самоличност) - /Р/ < нем. pass;

čelo1 (част от главата) - /D/;

1.3. Лексеми, заети от различни езици:

1.4. Лексеми, заети от един и същ език:

2. Словообразувателна омонимия.

2.1. Омонимите са получени чрез добавянето на различни деривационни афикси:

vařič1 (готвач);

vařič2 (уред, с помощта на който се вари нещо, бързовар);

pračka1 (действие от гл. prát, бълг. пера);

pračka2 (машина, която пере);

vinice1 (място с лозя);

vinice2 (жена, която се е провинила, виновна жена).

2.2. Паралелно словообразуване с идентични резултати:

červenka2 (болест при прасетата);

červenka3 (червена глина);

červenka4 (вид кокошка);

červenka5 (болест при пшеницата);

rybina1 (миризма на риба);

rybina2 (нещо подобно на риба);

růžovka1 (цвят на картоф);

růžovka2 (вид гъба);

kamenáč1 (вид рак);

kamenáč2 (каменно гърне);

kamenáč3 (растение с твърди плодове);

kamenáč4 (техн. приспособление за задържане на камъни и други едри предмети във вода).

3. Лексикално-граматична омонимия. Посочва се, че тези омоними се получават в резултат на т.нар. конверсия или транспозиция (стр. 80), а като краен резултат е налице лексема с нови граматични характеристики. Посоката на образуване, според П. Хаусер, е прозрачна. Например предлогът během е получен от Тв.п. на същ. име běh, от което се е получила самостойна лексема. По този начин стоят нещата и със следните случаи:

- съществително име - наречие:

večer1 – večer2;

ráno1 – ráno2;

mžikem1 (Тв.п., ед.ч.) – mžikem2.

- наречие - предлог:

- прилагателно име - съществително име:

Подчертава се, че макар посочените лексеми да имат различни характеристики, в семантично отношение те са много близки.

4. Семантични омоними.

Авторът посочва, че с течение на времето лексикално-семантичните варианти на първоначално единната полисемантична лексема се отдалечават дотолкова, че вече не се усеща единната смислова връзка и те се разпадат на две или повече лексеми:

Границата между омонимията и полисемията се детерминира като "мобилна", защото се осъзнава фактът, че се срещат и много гранични и преходни случаи, при които процесът не е изкристализирал докрай. Затова освен чисто семантичният критерий П. Хаусер търси и други- граматични, деривационни и синонимни:

П. Хаусер се придържа към по-новото схващане, съгласно което омонимите биват не само етимологични, но и исторически, което означава, че имат общ произход.

1. Пълни омоними. Посочени са омонимите, които съвпадат в цялата си словоизменителна парадигма:

Пълните омоними могат да бъдат получени от домашни и чужди лексеми, например:

Могат да бъдат образувани и само от чужди (заети) лексеми, например:

П. Хаусер прави уговорката, че са възможни и случаи на пълни омоними, но с непълно покриване на словоизменителната парадигма:

2. Частична омонимия.

Това са омонимите, които се различават в някои словоизменителни форми.

2.1. При съществителни имена от мъжки род - одушевени и неодушевени:

2.2. Понякога е възможен и смесен тип, получен от пълни и частични омоними:

2.3. Срещат се и случаи на омоформи, когато съвпадат само в една или няколко словоформи.

2.3.1. В рамките на една и съща част на речта:

hádky (Асс.,Instr. мн.ч. от hádek);

hádky (Gen. ед.ч.; Nom., Acc. мн.ч. от hádka);

let (Nom., Acc. eд.ч. от let);

let (Gen. мн.ч. от léto);

holení (същ., ср.р.);

holení (Instr. ед.ч. от holeň);

žít (живея);

žít (жъна);

sním (от гл. snít, бълг. мечтая);

sním (от гл. sníst, бълг. изям).

2.3.2. Между различни части на речта:

ženou (същ. име , ж.р., ед.ч. žena);

ženou (от гл. hnát, бълг. гоня 3л. мн.ч.);

bratrovi (същ. име, Dat., Lok. ед.ч.);

bratrovi (притежат. прил. име);

nežeňte /se/ (от гл. ženit /se/);

nežeňte /se/ (от гл. hnát /se/).

Омоформите остават извън лексикографския интерес, защото практически тяхното количество е неизброимо. П. Хаусер приема пълните и частичните омоними за същински омоними (стр. 83) и ги отделя от несъщинските омоними.

В рамките на несъщинските омоними се отделят четири подвида:

1. Омофони.

Съвпадат само в звуковата си форма и се различават в графичната си форма. Според автора, омофоните в чешкия език са резултат от наличието на няколко правописни явления.

1.1. Наличие на i / y в корена на лексемата:

být - bít;

býlí - bílí;

bydlo - bidlo;

lýčí - líčí;

mýt - mít;

pysk - pisk;

mýval - míval;

výr - vír;

vyset - viset.

1.2. Наличие на групи съгласни:

1.3. Обеззвучаване на съгласни в края на лексемата:

1.4. Наличие на големи и малки графеми при собствените и нарицателните имена:

2. Омографи. Съвпадат само в графичната си форма, а се различават в звуковата си форма. П. Хаусер посочва, че това е много рядък случай за чешкия език:

Смятаме, че междусловната омонимия не трябва да бъде причислявана към омонимните прояви, защото излиза от границите на една лексема, а омонимията съществува само в рамките на една лексема. Иначе междусловната омонимия се открива и в българския, и в руския език, но тя не е обект на нашето внимание. Що се отнася до класификацията на П. Хаусер, за нас тя ще бъде водеща при изработването на чешките омонимни модели и на чешката омонимна матрица (вж. втора глава). Смущават ни обаче примерите, които авторът привежда за омографите, защото случаят vezme1, 2 може да бъде причислен и към омоформите. Показателно е, че омографите или се изпускат от чешките омонимни класификации поради невъзможността (за–ради фиксираното ударение) да им се потърси аналогичен еквивалент (като напр. рус. замок – замок), или ако се включват в класификациите, за тях се подбира такъв илюстративен материал, чието място, както виждаме, е безспорно.

Й. Филипец и Фр. Чермак (Филипец, Чермак, 1985) декларират, че за тях омонимията възниква от това, че "един и същ звуков комплекс има две (или повече) лексикални значения, функции" (стр. 141). Вниманието им е привлечено от същинската лексикална омонимия, която, според нас, се състои от:

1. Лексеми - омоними от един и същ произход:

2. Лексеми - омоними от различен произход:

3. Лексеми - омоними, получени от разпадането на полисемията:

Според това дали лексикалните омоними се съгласуват във всичките си словоформи, или не, те биват разделяни на:

1. Пълни лексикални омоними:

aktovka1 (чанта);

aktovka2 (пиеса);

jeřáb1 (подемен кран);

jeřáb2 (рябина);

líčit1 (гримирам);

líčit2 (описвам);

topit1 (потапям);

topit2 (паля печка).

2. Частични лексикални омоними.

Разликите при тези случаи обикновено са в рамките на категориите лице и число:

аtlas1 (география);

atlas2 (текстил);

bob1 (растение);

bob2 (зимен спорт);

piano1 (тих звук);

piano2 (муз. инструмент);

zajímat1 (от zájem, бълг. интерес);

zajímat2 (от zájmout,бълг. пленя някого).

Специалното внимание, което отделят Й. Филипец и Фр. Чермак на същинските лексикални омоними, е породено както от тяхната фреквентност и системност, така и от лексикографското им представяне. Съвсем нищожна е според авторите ролята на:

1. Омофоните (лексеми, които звучат еднакво):

bidlo - bydlo;

dospívat - dozpívat;

vížka - výška.

2. Омографите (лексеми, които се пишат еднакво):

По наше мнение, тази двойка може да бъде отнесена към същинските лексикални омоними, образувани по словообразувателен път.

ОБОБЩЕНИЕ КЪМ ПЪРВА ГЛАВА

От направения преглед на основните изследвания върху омонимията и за трите славянски езика (български, руски и чешки), стигаме до няколко важни обобщения:

1.В българския, руския и чешкия език лексикално-семантич–ното явление омонимия е закономерна част от лексикалната семантика на съответния език.

2.Налага се убеждението, че лексикалната омонимия е системно езиково явление, което логично произтича от вътрешните закони на лексикално-семантичната субсистема.

3.Общото при повечето изследователи е, че се опитват да определят семантичните граници на лексемата-омоним, а оттук - нейния семантичен обем.

4.Търси се лексикографската стойност и приложение на лексикалната омонимия и полисемия.

5.Типологичното изследване на лексикалната омонимия утвърждава убеждението ни (като доказателство вж. втора и трета глава), че тя може да се квалифицира като една от лексикално-семантичните универсалии.

Съществуват две разбирания за омонимията – по-широко и по-тясно. По-тясното разбиране включва в обема на понятието само т.нар. същинска омонимия, т.е. само лексеми, които са от една и съща част на речта. Така се препокриват изцяло словоизменителните им парадигми. По-широкото разбиране включва и несъщинските и проявления – омофони, омографи, омоформи, лексикално-граматични омоними. Извън вниманието на авторите, занимаващи се с лексикално-семантичното явление омонимия, остава междусловната омонимия и синтактичната омонимия. За целите на нашето изследване приемаме по-широкото разбиране на омонимията. Междусловната омонимия и синтактичната омонимия остават извън обсега на вниманието ни. Ще се опитаме да интерпретираме лексикално-семан–тичното явление омонимия от гледна точка на формалното моделиране. Използваме няколко дедуктивни метода от логиката (1.Аксиоматичен метод – построяват се аксиоми с помощта на логическата връзка “Ако…, то”; 2.Метод на формализацията; 3.Метод на моделирането).

Като работна приемаме дефиницията за лексема на Т. Бояджиев (Бояджиев, 1986, стр. 26): “съвкупността от форми и значения, които са свойствени на една и съща дума във всички нейни употреби и реализации се нарича лексема”.

При дефинирането на лексикално-семантичното явление омонимия ние също включваме два елемента:

1. 
   Форма (фонетична, графична);
   
2. 
   Съдържание (лексикално, граматично).
   

В рамките на лексикално-семантичното явление омонимия различаваме:

1. Ядрени лексикални омоними. Те са същинските лексикални омоними. Фиксират се в лексикографските справочници.

2. Периферни лексикални омоними. Тук влизат несъщинските прояви на лексикалната омонимия:

2.1. Омофони;

2.2. Омографи;

2.3. Омоформи;

2.4. “Функционални” омоними - термин на О. С. Ахманова (Ахманова, 1986, стр. 374).

Четвъртият подтип периферни омоними съществува и под друго име. Т. Бояджиев например ги нарича “лексикално-граматически” (Бояджиев, 1986, стр. 77).

Локализираме несъщинските прояви на омонимията в отделни периферни пояси, които се различават по степен на близост или отдалеченост от ядрото. Периферните лексикални омоними не се фиксират в речниците. Изключение прави единствено четвърти подтип или “функционалните” омоними, ако използваме термина на О. С. Ахманова.