Глава седма ОТ ЕДНА ЕРА В ДРУГА

Евангелие от Свети Матей.

Смъртта на Антихриста ще потопи в началото тълпите в голям смут. Срутването на политическата система и фалшивият морал, които той ще е издигнал, ще остави действително обезпокоителна празнота.

Но това последно изпитание ще бъде краткотрай­но. Защото тогава ще се появи една наистина спасител­на фигура - Великият Монарх, за когото говорят всички циклологии за края на Времената, но любопитно опреде­ляйки идването му, както казахме, преди това на Ан­тихриста. Вече обявих причините, които ме възпират да се присъединя към тази теза. За мен, Антихристът не би могъл да последва двете големи фигури, които ще върнат отново божия Дух на Земята: Понтифекс Мак-симус⁽⁷⁰⁾ и Великия Монарх.

Традиционната образност свързва с този монарх белия цвят, който отбелязва едновременно края на нощтa и раждането на деня. Символизирайки както обнов­лението, така и смъртта, бялото е съвършеният цвят на прехода: царуването на влиятелния монарх затваря ерата на Рибите и отваря тази на Водолея.

Блаженият Рабан Мор, архиепископ на Менц, съ­ветник на Луи льо Прьо⁽⁷¹⁾ ,оповестил в IV-u век идване­то на този суверен: "Към края на Времената един наследник на франкските крале ще установи господс­твото си над всичко, което е било Римската импе­рия. Той ще бъде най-великият и последният от всич­ки крале..." Намираме отзвука на това пророчество при Свети Реми⁽⁷²⁾ ,архиепископ на Реймс, който уточнява, че Великият крал "ще дойде като чудо и ще бъде от кръвта на старата капа"...

Дали тогава става дума за наследник на кралете на Франция и в частност на Капетите⁽⁷³⁾ . Многобройни тълкуватели са смятали, че могат да потвърдят това. Колкото до мен, аз съм по-резервиран. Тази хипотеза ми­рише твърде много на роялистка реставрация, за да може да ме приобщи към себе си. Това, което силно ме интересува, обаче, е понятието за наследственост: Ве­ликият Монарх ни е представен като наследник на една вековна, дори хилядолетна традиция. Впрочем, Рабан Мор не се ли е задоволил да повтори това, което бил на­писал доста преди него Свети Августин (354-430) Мо­жем да се върнем още по-назад, защото преди да спомене личността на Великия Монарх, Свети Августин, прочу­тият епископ от Хипона⁽⁷⁴⁾, уточнявал, че само излага една още по-стара легенда: "Някои от нашите богос­лови казват, че франкски крал ще притежава един ден Римската империя..."

За Нострадамус, обаче, Суверенът ще дойде от Ориента. Но най-вече магът от Салон-дьо-Прованс под сказва (75-о четиристишие, Х-а Центурия), че изключи телното му наследство ще бъде от езотерично естество:
"Толкова чаканият не ще се върне никога

В Европа; в Азия ще се появи

Един от наследниците на големия Хермес

И над всички Крале на Ориента ще се възвиси."
Този Хермес, за когото става въпрос е, разбира се, Триславният Хермес, авторът на "Corpus Hermeticum", сборник трактати, който обединява египетската наука и Неоплатоновата философия, твърдейки, че Космосът е живо същество и че човекът е единосъщен с него. Be ликият Монарх щял да принадлежи следователно на дъл­гото родословие на наследниците на езотеричната тра­диция.

Убеден съм действително, че въпреки всички разру­шения, причинени от апокалиптичните премеждия, прословутите тайни на атлантите, чиито пазители са били Египет и Месопотамия, няма да изчезнат завинаги. Напротив! Новата ера, която започва след смъртта на Антихриста, ще черпи своя гений в преоткриването на това свещено Познание. Това пророкува също и "Волуспа", великата космологична книга на северните народи: "В сърцето на зеленината хората ще открият отно­во златните плочки, чудните плочки, които в първи­те дни били притежавали дедите им..." Дали ще идва от Европа или от Ориента, Великият Монарх ще бъдена първо място Велик Посветен.

Просветлен от това знание за произхода си, той ще се разкрие като образцов суверен. Пророчеството от Премол ни описва така издигането му към славата: "И видях да идва от Ориента забележителен млад човек, яздещ на лъв. Той държеше огнен меч в ръка и петелът пееше пред него. А по пътя му всички наро­ди се кланяха." Лъвът, това е символът на суверенна­та мощ, но също на мъдростта и на справедливостта. А светещата сабя напомня по-малко войнствения плам, отколкото завладяването на Познанието.

Защото дори да е войн, Великият Монарх ще бъде най-вече изкупителят и обединителят на всички оцеле­ли. И господството му ще благоприятства делото на една друга личност, обявена от пророчествата Понти-фекс Максимус, Великия Папа. Вярно е също, че апокалип­тичните премеждия ще бъдат последвани от помирени­ето между светското и духовното. Ако народите се покланят така пред Великия Монарх, ни уточнява про­рочеството от Премол, това е защото "Божият дух беше в него. Той дойде върху развалините на Сион и положи ръка в ръката на първосвещеника". "Двама­та, обединени по сърце и душа ще направят така, че да възтържествува преобразованието на света", рад­ва се Свети Сезер.

Внимание, тук не става дума за позорния заговор между меча и кандилницата, с който елитът дълго е подчинявал народа! Нашите стари крале на Франция предлагат твърде слаба представа за непогрешимия во­дач, какъвто ще представлява Великият Монарх, така както папите на католическата Църква са само тъжни карикатури на бъдещия Понтифекс Максимус.

Под неговия подтик, възраждащото се човечество ще стане свидетел на възстановяване на истинската Църква. Нова религия ще види бял свят, по-близка, без съмнение, до християските корени. Край на лицемерна­та набожност и наложените догми! Забравено е цялото това ватиканско великолепие, което се подиграва от­крито с обета за строгост на първите християни. Вели­кият Папа ще покаже смирение. Христос е вървял бос и притежавал само една роба от сукно. Той не носел ни­какво златно украшение, хранел се в кратуни или в гли­нени съдове. По същия начин в зората на Църквата на Водолея простотата ще прогони най-сетне показност­та.

Това необикновено подмладяване на християнство­то било обявено още в XIX-и век от Жозеф дьо Местр⁽⁷⁵⁾: "Не става дума за модернизация на Църк­вата, а за нова форма на вечна религия, която ще бъде за християнството това, което то е за юдейс-твото." Смяната на ерата предполага смяна на религия­та... След Овена - Рибите, след Рибите - Водолеят.

Традиционно този знак на Водолея е изобразяван от човек, който държи амфора на рамото си или под ръка. Откриваме този символ и в Евангелието от Свети Лука (глава 22, стих 10): "Ще ви срещне човек, който носи стомна с вода, идете подир него" казва Христос на апостолите, които го питат къде трябва да пригот­вят пасхата, която ще бъде също и последната им храна преди залавянето и разпъването на Христос. А този Ве­лик ден е споменът за излизането на евреите от Еги­пет. Преди унищожителното бедствие да се стовари над страната на фараоните, евреите били принесли в жертва агнето, събрали кръвта му и белязали горния праг на вратата си, за да пощади Йехова техните къщи. "Велик ден" остава синоним на преход в страданието: на евреите - от робството към свободата, на Христос -от смъртта към възкресението. Упоменаването при Лука на този "носач на амфора", водещ апостолите към пасхата, може да намери нов смисъл и като притча: не би ли могло то да ни накара да мислим за преминаването на избраните в ерата на Водолея след апокалиптичните вълнения?

Вселенското призвание на християнството, дълго задушавано, ще се развие напълно. Понтифекс Максимус ще извърши това чудо да обедини всички религии. "Ще има едно единствено стадо, един единствен пастир", казва Йоан (глава X, стих 16). Еднакъв Божи дух ще бъде свойствен за всички хора: "Ще излея от духа си на всяка твар", четем в Деянията на Апостолите (глава II, стих 17). "От четирите ъгъла на земята, хората ще си припомнят и ще се обърнат към него", пророку­ва Исаиа. Това най-сетне ще бъде възшествието на Цър­квата на всемирната любов...

Хората ще са се присъединили към Четвъртото Вибраторно Ниво. Това не предполага, че ще бъдем изця­ло "духовни", но означава, че ще сме достигнали до ста­дий на развитие, който ще ни позволи по-добре да управ­ляваме необходимото равновесие между рационалност и духовност, между материя и дух. Цивилизацията на Во­долея ще функционира според един нов начин на мислене. Отношенията ни с другите, както и със света, ще бъ­дат променени.

След преминаването на апокалиптичния ураган, след прочистването на най-черните и най-низките мис­ли, природата ще бъде отново като девствена. Тя ще се помири с науката, която вече няма да бъде разрушител­ния понякога деспот на планетата ни, който познаваме. След преоткриването на атлантските тайни, учените ще се поставят изцяло в услуга на човека, зачитайки бе­зусловно нашата майка Гея. Не ще става дума за завръ­щане към примитивното време: напротив, Милениумът ще бъде свидетел на разцвета на много развита цивили­зация, чиито "нежни" технологии, обаче няма да нанасят вреда на екосистемата.

Колкото до отношенията ни с другите, те ще се развият по същия начин. Водолеят е знакът на флуид-ността и на братството. Моралните повели, които са за нас още далечни идеали - "Обичай ближния си както себе си" - ще изглеждат като съвършено естествена реалност. Уважение към човешката личност, разбиране на стремежите на всеки, чувство за принадлежност към една общност, взаимопомощ - такива ще бъдат ценнос­тите, управляващи Четвъртото Вибраторно Ниво. Исайа споменава така този идиличен период (глава 65, стих 25): "Вълкът и агнето ще пасат, заедно, и лъвът ще яде слама като вола, и храна на змията ще бъде пръстта. Не ще повреждат нито ще погубват нищо в цялата света планина."

Колкото до организацията и облика, който ще представя това общество на Водолея, още можем само да мечтаем за тях. В медитациите ми съм виждал ог­ромни сгради от бял камък, виждал съм улици, настлани със злато - защото златото няма да има вече пазарна стойност - виждал съм хора, мъже и жени, облечени с еднакви прости и удобни туники. Райски, парнаски кар­тини, които откриваме във всички циклологии и които напомнят в частност новия Ерусалим от "Апокалипси­са" на Йоан: "Основните камъни на градските стени бяха украсени с всякакви скъпоценни камъни: първият основен камък беше яспис, вторият сапфир, третият халкидон, четвъртият смарагд, петият сардоникс, шестият сард, седмият хрисолит, осмият вирил, де­ветият топаз, десетият хрисопрас, единадесетият яцинт, дванадесетият аметист. И дванадесетте порти бяха дванадесет бисера. Всяка порта бе от един бисер и улицата на града беше от чисто злато, прозрачно като стъкло."
От този момент човечеството ще следва пътя си. Без съмнение, ще познае други цикли, други прецесионни години... В едно толкова далечно бъдеще, че едва можем смътно да го очертаем, ще дойде Второто Пришествие, славното завръщане на Христос, така често обявявано в Евангелията. Обявявано и зовано: "Ела, Господи Ису се!", четем в последните редове на "Апокалипсиса" на Йоан.

Според мен, това Второ Пришествие "чисто и просто" е завръщане на Христос. Защото ще трябва да има напредък, развитие, път към Бог. Първите хора са били политеисти. Мойсей, за да определи ориентир, е измислил монотеистката религия. Боговете някога били представяни или изобразявани от природни или живо тински елементи. Еврейската религия направила от тях един Бог, който не може вече да се назове или опише, без да се извърши светотатство. "Аз съм този, който е", казва просто Йехова. Примитивният Бог бил отмъсти­телен. По-късно сключил съюз със хората. Ерата на Во долея и Милениума ще представят нов етап, когато чо­векът ще разполага със свещеното Познание и ще може да намери пътищата на Божественото. Второто Пришествие ще бъде крайният апотеоз, сливането в небес­ната Светлина, достигането до Седмото Вибраторно Ниво.

Тогава ще дойде краят на света, такъв, какъвто обикновено го разбираме. В момента, в който "небето ще изчезне като свита книга", ни казва Йоан от Пат-мос. След началния Взрив трябва да дойде финалният Взрив. "Аз съм Алфата и Омегата", казва Господ в Апока­липсиса. Този последен Апокалипсис ще бъде Върховното Откровение, когато всички космични енергии ще се сле­ят в единственото Цяло..
* * *
Много ни е трудно, обаче, да си представим Второ­то Пришествие, когато дори възшествието на един просветлен Велик Монарх и на един Първосбещеник с вселенско призвание ни изглежда почти неосъществимо. Как да се надяваме на всеобхватна и естествено братс­ка цивилизация, когато виждаме всеки ден да се разраст­ва жестокостта на диктаторските режими и цинизмът на мнимите ни демокрации? Демокрации, които не се колебаят, например, да инжектират заразена кръв във вените на гражданите си* , или които умишлено прикри­ват под хуманитарна маска военни намеси със страте­гическа или икономическа цел.
Каква нечувана пропаст ни дели от помиренията на ерата на Водолея, такава, каквато току що я пред­ставихме! Какъв ли сблъсък, какъв необикновен катакли­зъм ще трябва да понесем, за да се изпълни една такава революция на мисълта и този нов златен век да види бял свят? Защото, ако отказваме да вземем мерки, за да се извърши преходът леко, ще има вече само едно разреше­ние - цивилизацията ни ще трябва да бъде разбита.

*(Нострадамус, Центурия V, 96-о четиристишие:

Да не забравяме действително, че това преминава не в ерата на Водолея ще стане независимо дали го иска ме или не. То е вписано в Космоса. След едно или две де­сетилетия ще сменим "месеиа" в прецесионната година. Рибарят ще отстъпи, за да се роди младият Водолей. Трудно е да бъде определен в цифри точният момент: да кажем, че астрономическият предел се намира между 2005-а и 2030-та. Когато и да стане, тази промяна не е само вероятност, а неизбежна действителност, която няма да чака доброто ни желание.

Проблемът е, че колкото повече човечеството се отклонява от пътя, който трябва да поеме, толкова по рязък ще бъде наложеният завой. Колкото повече пре небрегваме зова на Геа да сменим Вибраторното Ниво, толкова повече се излагаме на опасността да бъдем нес­пособни да осъществим без поражения големия скок, кои то трябва да ни позволи да влезем в новата ера...
Това, което ни кара да се съмняваме в шансовете си, е всеобщата апатия, за която вече говорихме и коя то изглежда трябва да е подкрепена от многобройни елементи. Тъй като извличат облага от статуквото или защото всяка промяна ще бъде скъпа за тях, някои дори отричат, че положението е спешно. Неверниците предпочитат да осмиват пророчествата. Потупват се по бедрата, казвайки: "Всичко това няма да се случи:" Пе тър ни беше впрочем предупредил във Второто си Пос­лание (глава 3, стихове3-5): "Преди всичко знайте това, че в последните дни ще дойдат подиграватели, които с подигравките си ще ходят по своите страс­ти и ще казват: "Где е обещаното Му пришествие? Защото откак са се поминали бащите ни, всичко си стои така, както от началото на създанието." За­щото те своеволно не признават това, че чрез божи­ето слово отначало е имало небе и земя, сплотена от водата и всред водата, но пак посредством тях тогавашният свят, потопен от водата, загина. Така, със същото слово и днешните небе и земя са натрупани за огън, пазени до деня на страшния съд и погибелта на нечестивите човеци."

Последните, пренебрегвайки всички предупрежде­ния, се задоволяват да живеят от ден за ден и вземат това, което искат да вземат. Какво значение има ут­решният ден: след нас - потоп! "Те казват: няма друг живот освен настоящия живот", порицава Коранът в 45-и Сурат. Но когато дойде денят, те ще загинат, "за­щото са взели божиите знаци за предмет на присме­ха си и светският живот ги е заслепил."

Други не помръдват малкия си пръст, защото са ужасени. Те установяват навсякъде увеличаването на опасностите, но реагират неправилно. Присвиват се, го­тови да защитават със зъби и нокти късчето си земя, вкопчват се в материалната си собственост, като че ли се надяват да я отнесат в гроба. Страхът често е жалък съветник. Още повече, че в тези съкратени вре­мена инстинктите ни са склонни да подлудеят и да ни повлекат в гибелни насоки. Така страхливите са съвър­шено наясно с опасността, но не си дават сметка, че влудявайки се по този начин, те излъчват вълни на без­покойство, увеличават още повече отрицателните ег-регории, тежащи над нашата Синя планета. Те се присъ­единяват към тази агресивност и тази лудост, които имат всички изгледи да ги тласнат още пo-сигурно към катастрофата.

Последната причина за апатията пред неотлож ността е примирението. Рисувайки една черна картина - която обаче смятам за много точна - на планетарна та ситуация, изброявайки ужасните мъки, които може би ни очакват, знам, че поемам риска да потопя някои в един вид "безнадеждност", в етимологичния смисъл на липса на надежда. Не знаят ли те максимата, според ко ято не е необходимо да се надяваш, за да предприемаш? Без съмнение, защото отказват да действат.

А точно този отказ е това, срещу което се мъча днес да се боря. Не развявам списъка на апокалиптични те премеждия като проповедник, желаещ да потопи пас твото си в почтителен и кротък ужас. Целта ми е, нам ротив, да предизвикам във всички съхранителна реакция Съзнавам обаче, че достигнали до тази точка на разсъж дение върху Апокалипсиса, някои ще бъдат изкушени да се примирят с участта си, угнетени от безсилието си пред обхвата на една планетарна катастрофа, освен другите бедствия. И така, това би означавало да се нап рави огромна по размера си грешка! В момента, в който би трябвало да увеличи чуетвителността си към проб лема за оцеляването си, човечеството би могло да са превърне в огромно стадо добитък, което да се остави да бъде отведено до кланицата...

Лекомислие, вцепенение или капитулация... Всички тези престъпни отношения пренебрегват един същест вен факт: ние не сме обикновени свидели, а актьорите на този край на цивилизацията! Всеки от нас е част от света, неразривно свързан с него и ние не можем в ника­къв случай да оттеглим отговорността си. Участта на човечеството не е нещо напълно абстрактно, което трябва да изоставим в ръцете на няколко политици, за които избирателните срокове са за жалост по-неот­ложни от ескатологичните. Все още можем да въздейс­тваме върху съдбата си на индивидуално и лично ниво.

Защото, дали случаят е спешен или не, ние запазва­ме пълния си свободен избор. Във всеки момент от жи­вота ни, дори и изправени пред най-лошите затрудне­ния, още имаме възможността да правим избор. Нека си спомним какво казахме по повод на символизма на ябъл­ката на Адам и Ева... Днес можем да изберем изкуствен рай, долнопробен окултизъм или яснотата и положител­ното действие. Свободният ни избор ни предоставя още възможността да обърнем кораба и да поправим са-моубийствените тенденции на нашата цивилизация.

Но какво да направим? Първата необходимост е „. да се молим. Лука (глава 21, стих 34), горещо ни подкан­ва към това: "Но внимавайте за себе си, и молете се, за да сполучите да избегнете всичко, което може да стане^{."(76) "}Това, което може да стане", казва той, защо­то хората още могат да кажат своята дума.

От около два века най-настоятелните призиви ид­ват от Девата. "Молете се, но молете се много!" умолява Мария при явяването си през 1933-а в Боренг, малко селце в Белгия. "Малко се молите!" гневи се тя в Сан Дамиано през 1965-а. "Ако не се молите, ще дой­дат многобройни и много големи бедствия."

Вече чувам присмехулниците: "С какво може една молитва да спаси света?" Важно е да се обясни, че да се молим не означава да сричаме поредица от думи, научени наизуст. Не става дума да прехвърляме машинално брое ницата си: едно "Отче наш" за големите зърна, едно "Аве Мария" за малките... Молитвата за мен представ лява отваряне на съзнанието. Това е едно вслушванс И света и другите. Да се молим, това означава да се пое тавим в състояние на чисто великодушие, на безвъзмез дно себеотдаване. Това е едно излияние, едно отпускане, едно радостно подчинение на божественото милосър дие. Да се молим, това означава да разширим възприяпт ето си за действителността, да не се затваряме вече в ограничаващ егоизъм, а да тръгнем, напротив, към всич ки, които страдат.

Да се молим, това е в крайна сметка да призоваваме Цялото и следователно да влезем в контакт с тази космическа енергия, която пресича всички неща. Живея постоянно с усещането, че светът, който ме заобикаля и съставляващият ме сбор от клетки са били създадени, пожелани от една изключителна мисъл, която е едновре менно вън и вътре в мен, но която е най-вече мисъл на любов. В медитацията изразявам пред тази създателска мощ, че съм й задължен за съществуването си. Осъзна вам, че всички същества на тази планета са от същата тъкан като моята, че сме като капки вода, които oбра зуват океана. Аз съм естествено "длъжен" да обичам другия, който идва към мен, тъй като нашият произход и същността ни са еднакви.

Винаги съм се отнасял с недоверие към хората, кои то проповядват високо и силно "правото на различие" Не, ние не сме различни, ние всички сме подобни, без paз лика по възраст, класа, раса. Другият е винаги едно друго аз. "Правото на различие" води началото си без съмне­ние от най-добрите намерения, но да не забравяме, че също в името на това различие държим другия на разс­тояние, подклаждаме расизма и омразата от всякакъв вид. Не оправдаваме ли също в името на това различие мизерията, гетата, етническата балканизация, поста­вянето под попечителство на жените, осъждането на смесените бракове?

Да сме в състояние на молитва означава, напротив, да тръгнем към другия. Това е едно постоянно държание, което се изразява не само в заемането на гръмогласно отношение, а в най-простите жестове в живота: една винаги отворена врата, едно равно уважение, засвиде­телствано на всички, скромни или могъщи, усмивка, коя­то посреща непознатия, едно винаги будно любопитст­во, протегната ръка на плачещо дете. Тази любов, която ни е създала, трябва да разцъфне като аура, да се отрази навсякъде около нас. Животът е радост, чиито трепте­ния аз чувствам навсякъде. И колкото повече давам, тол­кова повече получавам...

Възприета така, медитацията никога не е егоис­тичен акт. Да се молим, това означава да се молим за човечеството, за другите, следователно - но най-накрая - за себе си. Това е да създадем положителна егрегория, която отпъжда мрака. Ако всички жители на планетата се молеха по този начин, заедно, в продължение на един цял ден, обзалагам се, че Земята би могла да бъде спасе­на. Всички войни, всички катастрофи, за които говорих­ме, щяха да се окажат избегнати или сведени до няколко вълнения. Продължавате да сте скептици? И все пак, как биха могли хората да вземат отново оръжието едни срещу друг, или срещу елементите, които осигуряват преживяването им, ако наистина осъзнаеха, заедно, пъл­ната си взаимовръзка? Но нека не мечтаем. Готови ли са хората за това всеобщо причастие? Думите на Девата при явяването й в Бретан, в Керизинен през 1948-а, ни оставят все пак известна надежда: "Скоро, когато ис­ториците потърсят събитието, което е променило лицето на света, което му е донесло мир и благоден­ствие, те ще открият, че това не е било битка, а молитва".

Този призив към пламенна, дълбоко мистична мо­литва не означава, обаче, че трябва да се откажем от всичко, за да се потопим в строго съзерцателен живот. След като сме се интересували твърде много от мате­риалните блага, само ще заменим едно неравновесие с друго. В продължение на векове сме привилегировали ма­териалното в ущърб на духовното, рационалното - в ущърб на чувствителността. Това доведе до системно­то опустошаване на природата, до необуздания култ към тялото, до желанието за притежание. Днес трябва задължително да сменим курса, като внимаваме все пак да не обърнем твърде рязко кормилото към духовното. Бихме попаднали от една крайност в друга и станали лесна плячка за всички гуру и лъжепророци, чието гибел­но действие изобличихме.

Зле контролираният мистицизъм поражда често пагубна и най-вече неефикасна надменност. Нека оста­нем на Земята заедно с повелите си на човешки същест­ва и минимума ни от материалност за управляване. Не става дума, например, да дадем обет за пълна бедност, за да се отдадем изцяло на другите, а просто да бъдем винаги готови да дадем. Богатите няма да бъдат задъл­жително изключени, от числото на праведните, при ус­ловие, че "във богатството им има една част за просяка и за злочестия" (Корана, сурат 21).

Колкото до големите сътресения, които ще прид­ружат това преминаване от една ера в друга, още вед­нъж, техния обхват остава в ръцете на нашия свободен избор. Нищо не е загубено и, макар и без една Всеобща молитва, която би могла да промени всичко като по "чудо", защото то би било такова, виждам навсякъде причини да се надяваме. Хората, както и правителства­та, осъзнаха, че промяната на поведението става необ­ходима. Едните, както и другите, правят първите крач­ки и се стараят да извършат промяна в полза на извест­но великодушие. О, разбира се, винаги има мърморковци, за да критикуват или да порицават и най-малката ини­циатива. В последно време например беше силно наблег-нато на порочните последици от "показаното милосър­дие". Но не бива да забравяме, че това явление разкри един силен алтруистичен порив.

Научавам от тук и там, че се образуват молитве­ни групи. Хората се събират с цел да се молят за други­те, за близки или далечни болни, за приятелите или за непознатите, а също и за избавлението на света. Това се прави от обителите в манастирите, но не е ли светъл знак да виждаме "цивилни", хора "от века", да практику­ват тази колективна молитва на свой ред?

Какъв напредък има, от друга страна, в редиците на отговорните лица от десет или двадесет години! Тревожните викове на учените и еколозите най-накрая бяха чути от политиците и дипломатите. В протоколи­те на конференциите и различните спогодби малко - по-малко се преминава от обикновените изявления за наме­рения към конкретни мерки за борба срещу замърсяване­то или за съкращаване на въоръжението. Разбира се, зло­то се атакува със закъснение и успехът на лечението не може да бъде гарантиран, но поне процесът е започнат. Разбрахме, че всяко друго отношение води неизбежно към унищожение. Учени, интелектуалци, религиозни лица се стараят да формулират една нова етика, която вече няма да е основана върху експлоатацията на Приро­дата нито на хората. Впрягат се в тази изключителна задача, която ще се състои в това да бъдат помирени екологията, в най-широкия смисъл на понятието и необ­ходимото технологично развитие.

А в областта на религията виждаме, че се органи­зират срещи - все още несмели наистина, но обещаващи - между водачите на различните изповедания.

Разведряването, което се осъществява в молитва­та, откривам също и в движението за планетарно раз­витие, което се очертава, въпреки националните съпро­тиви. Така все повече хора твърдят, че тяхната страна е Земята, което една конференция на държавните глави, свикана в Хага, обобщи с една простодушна, неволно ху­мористична истина: "Тъй като проблемите са планетарни, разрешенията им могат да бъдат приемани само на световно ниво." Социологът Едгар Морен подчертава, от своя страна, че сме достигнали "до историческия момент, когато се налага основната необходимост от единство на човешкия род... Ако човечеството не успее да осъществи това единство, то ще поеме със сигурност риска да се самоунищожи."

Навсякъде чувам, че се приема като нова истина един от основоположните принципи на езотеризма: све­тът е Едно, частта е в цялото и цялото е частта. Тази позиция има съществени последици. Тя означава дейст­вително, че всички явления трябва да бъдат разглежда­ни като зависими. Понастоящем знаем, че вече няма "другаде": вече не можем например да се освобождаваме от атомните си или химични отпадъци при съседа, за­щото това "другаде" е пак у нас...

Едно такова схващане огрява в нова светлина от­ношенията между богати и бедни страни. Първите за­почват да разбират, че не могат да продължават да екс­плоатират вторите без да рискуват сериозно обръщане на огъня: дестабилизиращи миграции, социален взрив, опустошаване на екологичното наследство, войнствени прищевки... Днес държавните глави и международните организации установяват пряка връзка между развитие и мир - още едно потвърждение за положителния харак­тер на разкрепостяването и разведряването...

Трябва следователно да се пазим от твърде ангел­ския оптимизъм... Нашата цивилизация, без съмнение, е стигнала твърде далеч в отрицателното, за да се надя­ваме да влезем леко в ерата на Водолея. Да кажем само, нека бъда извинен за тривиалността на думите, че още можем да ограничим сериозно щетите.

Като казах това, какво държание ни остава да съб­людаваме индивидуално пред тези повече или по-малко важни щети? Приемането - което не е примирение -ми изглежда единственото разрешение. "Поставете се под защитата на майка ми", казва Христос чрез уста­та на Падре Пио. "Каквото и да видите или чуете, не губете надежда... Не се съмнявайте в освобождаване­то си! Аз ще ви пазя от всякаква опасност, ако имате доверие в моята любов."

Когато всеки от нас направи необходимите усилия за усъвършенстване и алтруизъм, накратко издигането към no-висше вибраторно ниво, какво друго може да нап­рави наистина, освен да се остави с доверие на Божията воля?

"Апокалипсисът" на Свети Йоан ни казва, че ще бъ­дат спасени само тези, които са белязани по челото. Откриваме същата мисъл в Евангелието от Свети Лука (глава 17, стих 33): "Който иска да спечели жи­вота си, ще го изгуби, а който го изгуби ще го упази. Казвам ви, в онази нощ двама ще бъдат на едно лег­ло. Единият ще се вземе, а другият ще се остави. Две жени ще мелят заедно; едната ще се Вземе, а другата ще се остави" Нека си дадем тогава всички шансове да присъстваме между тези, които ще бъдат белязани с божието снизхождение. А ако ни липсва бла­городство или просто сила, за да се поправим, ако не ус­пяваме да "изберем" в свободния си избор този тесен път на освещаващата трудност, нека изберем съвсем просто Бог! Най-добрата употреба, която можем да направим от свободния си избор, е това, което аз нари­чам "предоставянето му": "Да бъде волята ти!", каз­ват молитвите ни. Чрез това пълно отдаване на прили­ва на божествената енергия, ще получим шанса да при­надлежим към спасените от хаоса и изпитанията пра­ведни. Колко ще бъдат те? 144000 според "Апокалипси­са" на Йоан. Но само от нас зависи да бъдат повече. За­щото в тези съкратени времена ни е предложен един из­ключително благоприятен случай: силата на космичес­ките трептения в този край на Кали-Юга играе ролята на ускорител на времето. Хората имат възможността да развият съзнанието си много по-бързо от някога: търсенето на Познанието, което често траело цял един живот и дори няколко, днес може да се извърши под формата на почти моментно разкритие. "Синовете ви и дъщерите ви ще пророкуват," четем в Библията, "старците ви ще имат сънища, младежите ви виде­ния."

Избраните ще бъдат тези, които ще са съумели да хвърлят мост към този свръхчуствителен свят. Печа­тът на челото, който ги бележи според Йоан, не е ли точно шестата чакра от индийската традиция? Този чувствителен център е мястото за преминаване на кос­мическата енергия към "лотоса с хиляди листа", разполо­жен на върха на черепа и чието отваряне съответства на разкриването на всемирното съзнание...

Така праведните няма да бъдат тези, които са следвали буквално един строг морален кодекс, установен от хората, а тези, които ще са достигнали духовно ниво, позволяващо им да доловят Божествеността във всички неща, за които молитвата няма да е вече само слово, а акт на любов.

Колкото по-многобройни са хората, достигнали до този стадий, толкова повече апокалиптичните мъки ще се окажат съкратени. Нека си спомним действително, че Бог не е отмъстителна сила, която би си доставяла садистичното или безразсъдно удоволствие да разруши Сътворението си. Наказанието му няма да превишава грешката ни. По-добре дори, както казахме, той ще сък­рати страданията ни от милосърдие към праведните. Апокалиптичните премеждия ще имат, следователно жестокостта, която ние поискаме да им им дадем. Тъй като е простият катализатор на отрицателните ни енергии, Антихристът ще има само тази мощ, която ще може да почерпи от нас. Нека направим така, че да огра­ничим максимално властта му и този край на цикъла ще завърши в най-добрите условия. Планетарните катаст­рофи биха могли да се превърнат в "леки" перипетии.

В мащаба на човешката история този Апокалипсис е само етап, а не Великото наказание. Отказвам да вяр­вам, че Бог е създал света, за да го доведе до безизходи­цата на едно унищожение или за да задоволи едно жела­ние за мъст. Господ е Милосърдие. А Апокалипсисът е едно Откровение: това за бъдещето на човечеството и за дългото му изкачване към Светлината. Всеки път, ко­гато загубят съзнанието за тази истина, хората пое­мат риска да се окажат грубо призовани към ред. Още от началото си, човечеството е предприело едно дълго пътуване, което нямаме право да прекъсваме преди крайното просветление. "Аз съм Алфата и Омегата" казва Господ в края на пророческата книга на Йоан, "Първият и Последният, Началото и Краят. Блаже­ни, които изперат дрехите си, за да имат право да дойдат при дървото на живота и да влязат през портите на Града.”

Главното е да се убедим, че най-лошото никога не се е случвало. И ако човечеството, съвземайки се навре­ме и незабавно, успее да влезе без световна катастрофа в ерата на Водолея, то тогава ще се покаже достойно за името си и за своя Създател.

КРАТКА БИБЛИОГРАФИЯ

Антология на древната северна поезия, превод Рено-Кранц, Юнеско-Галимар, Париж, 1964.

Жак д'Арес, Енциклопедия на езотеризма, Изда­телство Дю Жур, Ж. - П. Деларж.

Раул Оклер, Краят на времената, нова книга за циклите, файар, 1973.

Елизабет Белкур, Преданият Нострадамус, след­ван от оригиналния и пълен текст от десет центу-рии, Издателство Робер Лафон, 1981.

Шарл Берлиц, Намерената Атлантида, Осмият континент, Издателство Роше, 1984.

Йерусалимска Библия, Издателство Серф, Декле дьо Брувер, Париж, 1975.

Якоб Боем, Мистериум магнум, Обие-Монтен, Па­риж, 1978.

Ел Бокари, Ислямските традиции, превод на О. Удас, Париж, 1914.

Едуар Брикон, Сборник на предсказанията от шестнадесети век до свършека на Времената, католическа книжарница Едуар Брикон, Париж, 1830.

Пиер Карнак, Светът започва В Бимини, Издател­ство Робер Лафон, 1973.

Пророчества и пророци на Всички Времена, Изда­телство Пигмалион, Париж, 1991.

Жорж Сербло-Саланяк, Фатима и нашето време, Издателство Франс-Ампир, 1967.

Жозан Шарпание, Книгата на пророчествата, Издателство Астра, Париж, 1982.

Робер Шару, Непознатата история на хората отпреди сто хиляди години, Лафон, 1963.

Анет Колен-Симар, Появите на Девата, файар, Париж, 1981,

Корана, превода на Казимирски, Издателство Борда, Париж, 1991.

Едуар Дорм, Религиите на Вавилон и Асирия, Па­риж, 1949.

Ж. Дорес, Тайните книги на гностиците на Еги­пет, Париж, 1958.

Жорж Дюмезил, Индо-европейските богове, ПУФ, 1957.

Мирсеа Елиад, Митът за вечното завръщане, Издателство Галимар, Париж, 1969.

Носталгия за корените, Галимар, 1971.

Исторически трактат за религиите, Пейо, 1949.

Люк Фери, Новият екологичен ред, Издателство Грасе & Фаскал, 1992.

А. Ж. Фестюкиер, Откровението на триславния Хермес, Париж, Ле Бел Летр, 1983.

Андре Фросар_; Изборът на Бог, Писма до Еписко­пите, Файар, 1992.

Жан Габриел, Присъствието на Пресветата Дева в Сан Дамиано, Нувел Едисон Латин, 1957.

Жозеф Жибел, Пророчества пред науката, Изда­телство Санд, 1983.

Едуард Голдсмит и Никола Хилдиар, Рапорт за планетата Земя, Издателство Сток, 1990.

Жоел дьо Гравлен, Предсказания и пророчества, Ашет, Париж, 1965.

Рене Гьонон, Традиционни форми и космически цикли, Галимар, 1970.

Общо въведение в изучаването на индуските док­трини, Вега, 1921.

Серж Ютиен, Непознатите цивилизации, Артем Файар, 1961.

Дороте Коеклен дьо Бизмон, Пророчества на Ед-гар Кейс, Издателство Роше, Монако, 1989.

С. Н. Крамер, Историята започва в Шумер, Арто, Париж, 1975.

С. Кравелич, Появите в Междугорие, Париж, 1988.

Жак Лакариер, Следвайки боговете, Издател Фи­лип Льово, 1984.

Пол Льо Кур, Жак д'Арес и Дору Тодерисиу, Ат­лантическата Атлантида, Атлантис, 1971.

Незапомнената легенда за богът Шива, Шива-Пу-рана, преведена от санскритски от Тара Михаел, Издателство Галимар, Париж, 1991.

Макс Льо Идек, Тайните на Ла Салет, Нувел Еди -сион Латин, 1969.

Жил Липовецки, Ерата на празнотата, Есета върху съвременния индивидуализъм, Издателство Галимар, Париж, 1985.

Жан-Люк Максанс, Загадъчното пророчество на свети Малахия, Осуалд, 1979.

Ерик Мюрез, История и легенда за великия Мо­нарх, Албен Мишел, 1979.

Фернан Ниел, Цивилизацията на мегалитите, Плон, 1970.

Нострадамус, Оригинален и пълен текст на про­рочествата, тълкувани от П. Едуар, Ле Бел Еди-сион, Париж, 1939.

Жан Фор, Цикъла на Адамовото човечество, Дер-ви-Ливр, Париж, 1988.

Андре Пошан, Загадката на голямата пирамида, Лафон.1971.

Жан Ростанд, Безпокойствата на един биолог, Сток,1967.

Алекс Руден, Пророчествата, истина или лъжи?, Издателство Атанор, Париж, 1976.

Ф. Санчес - Вентура И. Паскуал, Мария обявява края на времената, Нувел Едисион латин, 1969.

Наука и бъдеще, №584, октомври 1992, "Сблъсъ­кът, 26-и септември 2000? Края на света."

СЪДЪРЖАНИЕ