Глава тpeтa ОЦЕЛЕЛИТЕ ОТ АТЛАНТИДА

Бодлер
Какво знаем наистина за историята ни? Не говоря за близката ни история, която покрива приблизително ерата на Рибите. Тя е сравнително добре позната. Но тя съставлява само надводната част на гигантски айс­берг. Какви върхове, какви бездни се крият под скромно­то ниво на проверените ни познания? Като студент в Школата за изящни изкуства, бях хипнотизиран от тези цели страници от миналото, които остават неиз­следвани, като загубени в нощта на времената. Какво остава от епопеята на тези древни народи строители на цивилизации, които са проблеснали с кратковременен пламък много хилядолетия преди нашата?

Какво знаем всъщност за историята от преди ис­торията? Твърде малко, трябва да го признаем. Колко мрачни пространства, колко неразрешени загадки скри­ват истинското лице на предшествениците ни! Разбира се, археологическите открития разширяват непрестан­но пределите на знанието ни. От около два века обрати­те, които раздвижиха възприятието ни за древността и за предисторията са сензационна. В Южна Америка или в този плодороден полумесец Месопотамия, разкоп­ки извадиха на бял свят останки от селища, за чието съ­ществуване вчера още не знаехме, или пък се съмнявах­ме в него, тъй като беше доказано само от няколко древ­ни текста, или дори от обикновена устна легенда. За да дадем само един пример, нека си спомним, че градът Троя дълго бил считан за чисто легендарно място, роде­но от въображението на автора на "Илиада". Но в 1870-а, когато Хенрих Шлиман, основавайки се на Омировите поеми открил следите от последователни пост­ройки на брега на Елеспонт⁽³⁰⁾ трябвало да се признае очевидното: Троянската война действително се е със­тояла!

В Йерихо Израел, в Сатал Хуйук Турция, в Лагаш Ирак са били открити селища в пясъците. Те разкриват, че организирани цивилизации са се развивали много пре­пи датите, които установяваха дотогава раждането на чоВечеството. Тези цивилизации са познали славния си час, после са изчезнали, без да знаем наистина причини­те за този понякога внезапен упадък. В Перу или в Ко­лумбия откриването на почти непокътнати, изоставе­ни градове, ни прави странно впечатление, като че ли са били внезапно напуснати от жителите си, бягащи от някакво бедствие, за което историята всичко е забрави­ла. Всъщност тези изгубени цивилизации ни напомнят неумолимия закон на циклите: раждане, развитие, апогей и смърт. Такава е била съдбата им, такава би могла да бъде и нашата. Те ни припомнят накратко, че не е невъз­можно, на свой ред, да потънем един ден в забравата...

В два от диалозите си, "Тимей" и "Kpumuac", Пла­тон споменава фигурата на една висока личност, Солон (640-558 преди Христос), атински политик, известен с реформаторския си дух. Този мъдрец на древна Гърция бил също голям пътешественик, който стигнал и до Египет. Там имал възможността да беседва дълго с най-учените свещеници на сраната. Те се обърнали към него С думи, които биха могли да бъдат отправени и към нас: "Вие, гърците, сте всички млади по дух, защото ня­мате никакво древно становище, основано на стара легенда и никаква наука, излъскана от времето. Ето истината: имало е често и ще има още човешки уни­щожения, причинени по различни начини..."

Египетските свещеници доверили тогава на Солон, че такава стара легенда била вписана в тайниците на храмовете им от незапомнено време и че документите, с които разполагат, говорели ясно за унищожаването на един остров голям като континент, който те наричали Атлантида.

Тези текстове споменавали за народ, "идващ от друг свят, разположен в Атлантическия океан. Тогава можело да се прекоси този океан, защото в него се нами­рал един остров, пред този проток, който вие, както казвате, наричате колоните на Херакъл..."

Тези колони на Херакъл или Херкулес, са това, кое­то днес ние наричаме протока Гибралтар.

"Този остров бил по-голям от Либия и Азия взети заедно - продължили египетските свещеници. От там тогава можело да се мине в другите острови, а от тях да се стигне целия континент, който се простира сре­щу им и загражда това истинско море."

Ако се вярва на Платон, египтяните следователно знаели за съществуването на Карибите и на Америка, разположени отвъд Атлантида...

Но това атлантско царство познало внезапен крах. "Станали земетресения и необикновени наводнения, чул да му разказват Солон. "В разстояние само на един гибелен ден и само на една нощ островът Атлантида, потъвайки в морето, изчезнал отведнъж."

Този загадъчен континент се сринал, отнасяйки в легендата цяла една цивилизация. И ако Атлантида ни интересува днес, това е защото тя обрисува, може би това, което ще изживеем ние самите - края на една ера.

Какво се е случило? Какъв е бил произходът на този развит народ? Защо и как е потънал без следа, освен ако не е успял да продължи влиянието си под една или друга форма... Отговорите на тези въпроси биха мог­ли да ни осветлят за миналото ни, както и за бъдещето ни.

Хипнотизирани и водени от този разказ, много изс­ледователи са се опитвали да открият следите на Ат­лантида. На около две хиляди километра на запад от Ис­пания съществува високо подводно плато, което би мог­ло да съответства на потъналия континент. Някои от билата му, като връх Ампер, са изплували само на седем­десет метра от повърхността на водите. Останалата част от платото потъва до две хиляди и петстотин метра дълбочина. Тук пробите от скали са потвърдили наличието на мъртви корали. Тъй като тези корали не могат да се появят на такава дълбочина, това изглежда показва, че тази област е била някога доста по-издигна­та и че внезапно се е сринала. Само няколко точки от изгубения континент остават над водата: това са Азорските острови, Мадейра, островите Зелени нос, Бермудите и Бахамските острови.

През 1969-а година, в Бимини, именно в открито море пред Бахамските острови, водолази направиха отк­ритие, което развълнува научния свят, както и всички, коитo са запале-ни от загадката на Атлантида: става дума за шосе, дълго няколко стотиии метра, широко де­сет и съставено от огромни каменни блокове. Тази ги­гантска настилка сигурно не е от естествен произход, за което свидетелства точното подреждане на камъни­те, както и отрязването им под прав ъгъл. Всичко ни кара да мислим, че става дума за път, може би кралски път, който се спуска под морето и под пясъка в предпо­лагаемата посока на Атлантида.

В района, наречен Бермудски триъгълник, се сре щат на много места мегалитични структури, които озадачават отдавна рибарите и океанографите. Пилоти на самолети, прелитащи този океански участък, също са споменавали за образувания, приличащи на крепостни стени или на подводни пътища. Въпреки геометричните им рисунки - праволинейни фигури или каменни кръгове - те дълго са били считани за природни структури, кое то откритието от Бимини опровергава. Може ли да става въпрос за останки от пристанища или Атлантс ки колонии, погълнати от големия катаклизъм, който унищожил острова-майка?

Едгард Кейс, един известен американски ясновидец, умрял 1945-а година, казвал, че има видения чрез посред ничеството на хипнотичен сън. Той обявил двадесет и осем години преди това археологическо откритие, че приблизително около 1969-а година Атлантида ще се появи отново... недалеч от остров Бимини. През 1929-а също така предсказал, че " след около сто години, след поредица от земетресения, острови ще се издигнат вън от океана в района на Азорските острови и раз­валините на Атлантида ще бъдат открити и изслед вани".

Може би Кейс е бил чел тези стихове на Сенека:

От своя страна археолозите се колебаят още да се произнесат върху съществуването на Атлантида, може би защото това би ги задължило да пренапишат изцяло историята на човечеството. Докато заключителните доказателства не бъдат внесени, те ще останат в пози­цията си на изчакване. Строгостта на метода им е из­цяло за тяхна чест. Нека все пак внимаваме интелектуалната умереност да не ни накара да приемем поведение на систематично отхвърляне. Отскоро отбелязвам с ин­терес известен напредък при учените: Атлантида не е вече възприемана като обикновен мит, лишен от основание, а наистина като работна хипотеза.

Но какво значение има всъщност? Сигурното е, че остават още твърде много неизвестни в историята ни, за да може, който и да е, да счита, че държи единственатa истина и да определя като глупости другите твър­дения. Малко по малко ние разработваме почвата и вче­рашната увереност отстъпва често място на въпроси. Знанието ни не е неподвижно, то не спира да се допълва, за да намери отново нишката на нашата велика исто­рия. Археологическите разкопки ни се явяват като стълбове на този процес, така както атлантическите архипелази са днес единствените изплували хребети на един обширен континент. Защо да не опитаме да се оп­рем на тези жалони, за да възстановим моста към мина­лото? Въображението е водачът и причинителят на чо­вешкия напредък, така както и емпиризмът. Самите хора на науката знаят добре какво откритията им дъл­жат на интуицията. Защо тогава да отказваме да се гмурнем в тези непознати дълбочини? Дори да срещнем само легендата, тя няма да бъде по-малко богата на све­дения...

Може наистина страниците, които следват, да се четат като най-хубавата легенда - тази за човешката История. А не са ли митовете преди всичко поетични версии на действителността и най-добрите отговори на загадките ни?

Да вземем примера, така оспорван, с произхода на хората. Знаем, че научните теории за еволюцията се сблъскват в голямото препятствие на липсващата брънка: как клетка на живот е могла да се роди в изцяло минерален свят? Хипотезата, според която събирането на известно количество газ с дадена температура би могло да изиграе тази роля на катализатор, днес е ос­порвана - въпросното газово съединение е просто невъз­можно.

От моя страна, когато заявявам убеждението си, според което човекът трябва да се е появил благодаре­ние на намесата на космическа сила, аз само се съглася­вам с най-древните митове на нашата култура, основа­тели на религиите ни. Но легендите са многозначител­ни: можем да ги приемем буквално или да видим в тях об­разната картина на една физическа реалност. В основа­та си моето гледище не е толкова отдалечено от пос-ледните научни хипотези. Така днес се поставя въпро­сът, че може паднали от небето метеорити да са донес­ли първата искра живот на Земята. Произлизащи от планети, на които съществувала елементарна форма на живот, а защо не и развита като на Трая, тези метео­рити били носители на известни клетки или молекули. "Падайки" на нашата минерална планета, в края на безк-раен процес на комбинация и еволюция, тези външни еле­менти са дали живот на първите живи организми, после на човека. Една такава теория би направила от нас, по-ради далечния ни произход, извънземни...

Цялото това предисловие е, за да кажа, че не трябва да се учудвате, че виждате тук да се преплитат лич­ните ми становища, древните митове и научните разк­рития. Целта на играта не е ли да изясним смисъла на

живота, без да се колебаем да боравим с всички средства, които са на наше разположение?

Каквато и да е причината, бих се считал удовлет-ворен, ако читателят, дори и усмихващ се, се съгласи да изостави за миг разделителния си поглед върху история­та, за да разгледа голямото предопределение на човешкия род. Дали припомнянето на предшестващите цивилизации може да го подтикне да съотнесе основата на псевдо-увереностите си и дали може, най-накрая, на светлината на фреската от легенди, която се развива пред него, да забележи, че ние сме наследници на дълга човешка верига, чиито корени потъват в мрака на вре­мената? Може би тогава ще може да се запита за отго­ворността ни по отношение на предците ни, както и на наследниците ни, защото сме достигнали до една точка, в която, чрез безразсъдството си, рискуваме да прекъс­нем тази верига...
* * *
Четивата ми, както спомените и виденията ми, ме доведоха дотам да мисля, че съществува в центъра на нашата галактика цивилизация, стара няколко хиляди години, чиято съдба е направлявана от Мъдреците от Сириус и от Орион, невидими ръководители, които уп­равляват също и много звезди от нашата галактическа система.

След провала на опита Трая, за който вече говорих­ме, интересът на Мъдреците бил събуден от планетата Земя: тя е разположена действително на един от външ­ните клонове на галактиката, което прави от нея опор­на точка, идеален възлов мост за евентуални експедиции към съседни мъглявини.

Представителите на тази далечна цивилизация са Елохимите, дума, която еврейската Библия използва многократно, за да посочи древни богове или свръхес­тествени същества. От милиони години тези Елохими са се приближавали до планетата ни. Изучавали са я, когато тя се намирала още в почти диво състояние и пре­ди пет милиона години, подчинявайки се на заповедите на Мъдрещите от Орион и от Сириус, са дошли на Земя­та, за да създадат, на базата на земен зародиш, земно­водно с хуманоиден вид.

Наскоро бях изненадан да науча, че аборигените от Австралия притежават странно сходен с моите заклю­чения мит, за да обяснят появата на човека на Земята. В началото, според тях, съществували живи видове, кои­то плували върху калната вода на блатата. Лишени от обособени органи за слух и зрение, тези организми при­личали всъщност на полупрозрачни кълба, по които едва се откривал зачатък на крайници и глава... Тогава небес­ни създания, които аборигените наричат Унгамбикула -нашите Елохими? - се намесили, за да изваят лице, има­що човешки изглед. Нарисували очите, устата и ушите. После крайниците били довършени и така получените нрачовекоподобни излезли от водната стихия, за да зав­ладеят Земята. Тъй като краката им не били още много устойчиви, те започнали да пълзят като влечуги. По късно започнали да вървят...

Не откриваме ли тук, под митична форма, но по зрелищен начин, това, което ни казват еволюционните теории на учените ни?

Но да се върнем кьм Елохимите. Родоначалниците на земноводните създания напуснали планетата Земя, оставяйки непредпазливо еволюцията да се завърши сама.

Преди седемдесет и осем хиляди години, съдейки, че моментът е дошъл, мъдреците от Сириус и от Орион поставили за задача на Елохимите да тръгнат отново на път към Земята с цел да организират там първата човешка цивилизация. И така, те тръгнали от­ново, придружени от учени и други наставници, събрани от много планети на галактиката ни.

При пристигането им на Синята планета, тези Ве­лики наставници открили с огорчение, че образците, изоставени на съдбата им, не винаги се били развивали в очакваната посока. Действително, вследствие на раз­лични генетични отклонения, хуманоидите били дали живот на множество мутанти, за които древните ле­генди са запазили спомен. Тук имало същества полу-хора, полу-бикове, които гърците щели да нарекат Кентаври или Букентаври. Имало хора с глава на чакал, като еги­петския Анубис или Харпии с тяло на жена, надарена с криле и нокти, сирени с дълга опашка на риба, сатири с копита и рога на козел, същества полу-хора, полу-коне, върколаци... Елохимите открили и митологични живот­ни като грифоните с човка, орлови криле и тяло на лъв, горгони, с глава увенчана със змии и уста, снабдена с бивни на глиган, крилати коне като Пегас, химери с лъв­ска глава, тяло на коза и драконова опашка, които бълва­ли пламъци...

Толкова ли е погрешно да вярваме, че тези чудови­ща, които сме запазили в най-дълбоката част на несъз­нателното ни, не са необосновани измислици? Повторя-емостта им с различни символики в митовете и леген­дите на разпръснати народи не е ли знак, че в безкрайно отдавнашни времена тези хибридни създания реално са съществували? Още като дете аз вече нямах никакво съмнение във факта, че в една далечна епоха по планета­та ни са се движели кентаври и еднорози. Преди да се родят отново във фантазиите ни, тези удивителни съ-щества задължително са видели светлината. Палеонтологията не ни ли накара да откриваме също толкова чудовищни влечугоподобни, белязали с отпечатъка си зора­та на времената?

Каквото и да се е било случило, ужасени от пог­решните насоки на човешката и животинската еволю­ция, пратениците от Сириус и от Орион трябвало да се отдадат на широкообхватно пречистване. Тогава те по­жертвали много видове с цел да върнат човечеството в желаната траектория.

Правейки това, Елохимите и помощниците им заб­равили един важен детайл. Премахвайки "чудовища", те пролели не пo-малко кръв от тях. Нашите Велики нас­тавници се нагърбвали така с тежката карма на прес­тъпници. Желаейки да действат за доброто на човека, те извършили простъпки срещу живота. Тази карма щяла да ги свърже за хилядолетия със съдбата на Земя­та. Оттогава, в края на всяко от съществуванията им, те трябвало да се връщат на нашата планета в после­дователни прераждания, за да се измият от този нача­лен погром, макар и жертвите им да били хибридни чу­довища, макар и да нямали друга цел освен основаването ма истински човешка цивилизация...

И така, малко-помалко, Великите наставници се оказали обвързани с планетата Земя. Те се слели с хора­та и накрая дори загубили съзнанието за далечния си произход. В Битието е казано, че синовете на Бог - Ело­химите - "намерили, че дъщерите на хората им подхождaт и взели за жени всички, които им се харесали". Тога­ва дали живот на Нефилимите, тези великани, които откриваме във всички легенди. Може би те имат някак­ва връзка с циклопските структури от първите време­на, от развалините на Сакахуаман в Перу до колосални­те статуи на Великденския остров или на древния Еги­пет. После тези Нефилими, титанически създания, трябвало на свой ред да изчезнат, за да престанат без­редието и неравенството и Земята да бъде най-накрая по мярката на човека...

Идвам от една планета, наречена "кристална", в съзвездието на Орела, която се движи в орбита около звездата Алтаир. Дали съм бил заедно с тези трима души от експедицията, организирана от Елохимите с цел да цивилизова Земята? Това е съкровеното ми убеж­дение, срещу което нищо не може да се направи. Смът­ните картини от това космическо пътуване съставля­ват първите ми спомени, които мога следователно да датирам на около преди седемдесет и осем хиляди годи­ни. Впоследствие бях един от законодателите, които щяха да се посветят да дадат живот на Атлантската цивилизация. Като съучастник в убийствата на хибрид­ните чудовища, аз трябваше от тогава да свържа съдба­та си с тази на планетата Гея...

Под въздействието на Великите Наставници че­тири цивилизации видяли бял свят. Те трябвало дълго да живеят в хармония или в неведение една за друга, не там, в четирите краища на глобуса.

Царството на Тулей⁽³¹⁾ заемало северната част на нашата полусфера. Жителите му, хипербореанците, тези които живеят "отвъд северния вятър", били от бя­лата раса. Намираме ги упоменати както в скандинавс­ките легенди, така и в ориенталските. Тулей не е нищо друго освен Авалон на келтите или Варахи на индийци­те, първото огнище на "Хомо сапиенс'.

В Тихия океан се установило царството на Мю, се­далище на жълтата раса. Това огромно царство се прос­тирало от Азиатския югоизток до западните брегове на днешния Американски континент. Голяма част от тези земи изчезнала, погълната от водите като Атлантида. Единствените следи от този континент са индонезийските острови и безбройните архипелази в Тихия океан.

Африка съставлявала царството на Гондвана, люл­ка на черната раса.

Накрая, "след Колоните на Херкулес", в средата на Атлантическия океан, се издигнала цивилизацията на атлантите, най-развитата от четирите. Атлантите се наричали червени хора, защото имали бронзова кожа. Много хилядолетия по-късно, когато испанците ще стъ­пят на американския континент, те ще имат между другото странната интуиция да нарекат тези племена, наследници на атлантите, "червенокожи".

Атлантида бързо процъфтяла. Занаятчийството, после изкуствата, накрая науката и техниките се раз­вили там под опеката на Великите Наставници, чиято кармата им била отсъдила ролята на постоянни водачи.

Платон дава точно описание на неудържимата екс­панзия на тази цивилизация: "В този остров Атлантида царете били създали голяма и възхитителна мощ, която разпростирала господството си върху целия остров и върху много други острови и някои части на континен­та. Освен това, отсам протока, от нашата страна, те били господари на Либия чак до Египет и на Европа чак до Тирения."

Атлантите поставили цялото си знание в служба на обширни и комплексни строежи, издигайки най-гран­диозната столица: "С всичките богатства, които извли­чали от земята, жителите построили храмовете, двор­ците на кралете, пристанищата, корабостроителници­те и разкрасили всичко останало от страната в реда, който ще кажа. Започнали с хвърлянето на мостове над рововете с морска вода, които обграждали древната столица, за да улеснят пътя към външната част и към кралския дворец. Този дворец бил издигнат от самото начало на мястото, обитавано от Бог и от предците им. Всеки крал, получавайки го от предшественика си, добавял към красотите му и влагал всичките си грижи да го надмине по такъв начин, че направили от жилище­то си предмет на възхищение чрез величието и красо­тата на труда си. Изкопали от морето до външния пояс на града канал, широк три плетри, сто стъпки дълбок и петдесет стадия⁽³²⁾ дълъг и отворили за идващите от морето кораби вход в този канал като в пристанище, устройвайки там устие, достатъчно да могат да вля­зат най-големите кораби.."

За да украсят паметниците, Атлантите използва­ли, без да се скъпят, най-ценните метали, включително някои, чийто състав вече не познаваме, като орикалка. Щe намерим отново обичая да се покриват стените на храмовете със златни листи в по-късните цивилизации

вавилонската или на инките. Самите египетски пира­миди били в началото покрити с плочки от този скъпо­ценен метал, който поколения грабители са се ожесто­чавали да откъртват.

"Целият храм - продължава Платон - отвън бил покрит със сребро, освен цоклите, които били в злато: отвътре сводът бил целият от слонова кост, изпъстре­на със злато, сребро и орикалк. Всичко останало, стени, колони и настилки, било украсено с орикалк. Там били поставени статуи от злато, главно тази на Бог, изпра­вен на колесница, водещ три крилати коня и толкова го-лям, че главата му опирала свода, после, в кръг около него -сто нереиди⁽³³⁾ върху делфини... Отвън, около храма, се изправяли златните статуи на принцеси и всички прин­цове, които произлизали от десетте краля и много дру­ги големи статуи, осветени от кралете и частни лица от самия град или от външни страни, подчинени на него­вата власт."

Цивилизация, изтъкваща такова великолепие и тол­кова високомерна воля за завоевания, трябвало неизбеж­но да познае яростни междуособни войни. Скоро станала свиделка на първите инциденти, после на първите въо­ръжени борби между хора.

Два клана вече си оспорвали господството над цар­ството: синовете на Белиал⁽³⁴⁾ и синовете на Единстве­ния. Едните били политеисти, другите вярвали в един единствен Бог. Монотеистите считали, че атланти­ческото общество трябва да продължава да се обляга на ценностите на Традицията. Синовете на Белиал, напро­тив, били новатори в лошия смисъл на думата, рациона-листи, които били забравили космическия си, божествен произход и искали да упражняват изцяло влиянието си над света.

Не били ли наистина свойствени тези съперничес­тва на вече напълно човешката природа на атлантите? Това отбелязва и Платон, когато описва този духовен упадък, който странно напомня нашия: " В продължение на много поколения, толкова дълго, колкото божест­вената природа можела да ги вдъхновява, атлантите останали покорни на повелителния й глас и благораз­положени към божествената основа на взаимното им родство... Но когато в тях помръкнало наследството, което дължали на бог, тъй като било примесвано много пъти с много смъртни елементи, когато в тях взел надмощие човешкият характер, тогава, вече неспособни да носят бремето на настоящото си по-положенue, me загубили всякакво благоприличие в начина си на държание и моралната им грозота се разкрила за очите, способни да виждат, тъй като измежду най-ценните добродетели те били загубили тези, кои­то са най-красиви."

Под влиянието на синовете на Белиал науката на атлантите малко-помалко се опорочила. В мегаломанията си тези начинаещи магьосници поискали дори да преобразят планетата и да променят в частност климата й, който бавно се застудявал. С тази цел те се наели да се намесят в силите на природата. Земята в действи­телност е обхождана от електромагнитни снопи по по­добие на човешкото тяло. За да уловят и после да въздействат върху тези силови полета, синовете на Бе-лиал издигнали огромни камъни. Още се виждат остан­ките от тях в Стоунхендж⁽³⁵⁾ или в Карнак. Всички тези мегалитични низове, както и дългите прави линии, прилични на писти за приземяване, които могат да се открият в Наска, в Перу, имали за задача да обърнат магнитните полета. И днес още, в колективната памет на всички народи на света, тези местности от менхири се считани за лоши места.

Това, което трябвало да се случи, се случило. Вме­шателствата на синовете на Белиал щели да предизвикат потъването на Атлантида. Обръщането на магнитните полета имало за цел да постигне затопляне на климата. В действителност първото му последствие било промяна на оста на въртене на Земята, което пре­дизвикало ужасни сеизмични трусове.

Това "отместване на оста" намира впрочем любо­питен отклик в една легенда на индианците хопис, едно туземско американско племе, която разказва, че южният и северен полюс били пазени от два близнака и че когато Създателят поискал да унищожи света, за да направи място на друг, той се задоволил да заповяда на двамата пазачи да изоставят поста си...

И така, успехът на синовете на Белиал надхвърлил надеждите им! Било почувствано общо затопляне на планетата и топенето на масивните ледове увеличило огромните вълни, предизвикани от земния шок. Синове­те на Белиал били обрекли Атлантида на разрушение.

Това се случило преди около дванадесет хиляди го­дини, тоест в момента на прехода от ерата на Девата, знак на устройването и ерата на Лъва, знак на могъщес­твото на природата, дата, към която се определя по на­учен начин библейският Потоп...

Мнозина са искали да виждат в това световно удавяне обикновен мит, служещ да илюстрира божия гняв пред престъпването на законите му от хората. Днес обаче знаем със сигурност, че Потопът действително се е състоял и дори сме способни да кажем кога. Разкопките в Юр, в Калдея (днес в Ирак), например, позволиха на археолозите да установят наличието на слой тиня, плътен няколко метра, резултат от наноси и морски утаявания. След изследване с въглерод 14 керамиките, открити непосредствено под този пласт, предоставили достатъчно точно датата на това гигантско наводне­ние: то се е случило преди около дванадесет хиляди годи­ни.

Геолозите от своя страна могли да установят, че последното заледяване е започнало преди около осемдесет хиляди години, по времето, когато започвала Атлантската цивилизация. Това заледяване, наречено вурмско познало няколко застудявания. Последното, определяно около преди тринадесет хиляди години, било най-рязко. То ли е разтревожило толкова синовете на Белиал? Образували се гигантски ледници, довели до снижаването на морското ниво с около сто и петдесет метра. Тогава лицето на планетата било твърде различно от това, което е днес: можем ли да си представим, че Франция, Анг­лия, Ирландия и Скандинавия образували обширна едно­родна площ, че устието на Рейн се намирало някъде в Норвегия, че островите от Егейско море били съедине­ни с Гърция, че Сен-Мало, Ла Рошел или Лисабон се нами­рали на сто километра навътре в земите?

Срещу тях, в средата на океана, се показвал над во­ните остров Атлантида, тогава на върха на колонизатopckaтa cи мощ. Атлантите били построили приста­нища на изток, на испанския и африканския бряг, а също и на запад, на Карибските острови, които тогава били разделени помежду си само от тесни морски проливи... Но градовете и много древните човешки населения, кои­то естествено били изградили жилищата си в тези крайбрежни области, днес трябва да бъдат търсени под водата, както в Бимини.

И така, този последен Вурмски период на заледява­не бил последван от силно затопляне на климата преди дванадесет хиляди години. Било ли е предизвикано, как­то смятам аз, от наклоняване на оста на Земята? Как­вато и да е била причината, геолозите са единодушни в твърденията си, че това затопляне е било изключител­но бързо, истинска светкавица в геологичен мащаб. То­пенето на ледовете било придружено от силно изпаре­ние и следователно от проливни дъждове. Покачването на морските води, напълването на реките, към които се прибавило и раздвижването на тектонските пластове, всичко това дало начало на истинска хидравлична ак­тивност. Свличане на терени, крайбрежни срутвания, стичания на кал и наводнения унищожили села, области, дори цели цивилизации. Този огромен катаклизъм, тази нечувана катастрофа е просъществувала в библейския разказ за Потопа...

И не само в Библията! Малко теми са така универ­сални като тази за Потопа. Вярно е, че наводнение с та­къв обхват е трябвало задължително да се прояви във всички цивилизации. Намираме спомена за него в свеще­ните индийски книги, а също и в старите китайски и океа-нийски предания, както и в африканските легенди.

Дали впрочем Библията не е вдъхновена от пo­древни текстове? Първият писмен разказ за Потопа се намира върху шумерски плочки, открити при изваждане­то на бял свят развалините на града Нипур, в Ирак. Тези плочки разказват как боговете са взели решението да унищожат човечеството: в продължение на седем дни и седем нощи те разбушували водата и вятъра с ужасна ярост. По-късно този текст ще стане извор на вавилон­ската версия за Потопа, такава, каквато можем да я прочетем в "Епопеята на Гилгамеш^"(36) . В Индия, в Ме­сопотамия или в Гърция всички древни цивилизации са запазили паметта за този Потоп, който "сложил край на човечеството".

Или пo-скоро, който помел една цивилизация, защо­то човечеството оцеляло. Както знаем, поне един човек или група хора избегнали удавянето. Според легендите, този човек ще взема различни имена. За шумерите той е Зиусудpa, за вавилонците - Ум-Напиштим, Ману за инди­анците. Гърците го наричат Деукалион. За Библията, накрая, това е разбира се Ной.

Каквото и име да му бъде давано, този човек бил предупреден за неизбежността на Потопа от Бог, кой­то му дал всички упътвания, за да построи големия съд, благодарение на който трябвало да избегне отварянето на "небесните отвори" (Битие, глава 7, стихове 1 до 3). "Ще влезеш в ковчега ти, синовете ти, жена ти и снахите ти с тебе. И от всичко, от всякакъв вид твар, която живее, да вкараш в ковчега по две от всеки вид, за да опазиш живота им със себе си, мъж­ко и женско да бъдат." ⁽³⁷⁾ .

Излишно е, струва ми се, да се разпростираме вър­ху материалната невъзможност на начинание, целящо да струпа на един обикновен кораб - дори на три етажа, както уточнява "Битието" - цялото изключително многообразие на земната флора и фауна... Смятам, че тук не трябва да приемаме буквално библейския разказ. Зле си представям, действително, един човек, строящ сам, удряйки с чука и в рекордно време, голяма "черупка" - извинете за думата - способна храбро да устои на ог­ромната потопна вълна.

Каква или какви хипотези можем да изложим тога­ва? Дали Елохимите, изпреварвайки бедствието, предиз­викано от престъпните действия на Синовете на Белиал, са решили да спасят известен брой жители на Ат­лантида, а също и от царствата Тукей, Мю и Гондвана, слагайки ги на сигурно място? Може да се помисли, дейс­твително, че само Великите Повелители са имали сред­ства да доведат до добър край исполинската задача, със­тояща се в спасяването на целокупността от видове, представени на Земята.

Поставя се обаче един друг въпрос: какво е напра­вено после с тези човешки, животински и растителни образци? Възможно и вероятно е Потопът да е пощадил някои планински области. Шепата оцелели тогава ще са намерили убежище в обикновени пещери, осъществявай­ки така забележителен скок назад. Едно друго тълкува­ние ме привлича, защото очертава виденията от меди­тациите ми: може би Елохимите са отвели в съзвездия­та на Сириус и Орион на борда на гигантски затворени кораби - "Ковчези", приближените на Ной, докато сти­хиите на Потопа се усмирят...

Това, което ме подтиква да вярвам в тази намеса на Елохимите е един гностически прочит на Библията. Името на Ной не ми изглежда случайно избрано. То е знак. Обръщайки тези три букви, получаваме "Йон". На гръцки тази дума обозначава "това, което съществува в цялата вечност". За елините, както и за гностиците, Йоните са вечните сили, произлизащи от всемогъщия Бог. Те олицетворяват боговете - покровители, енерги­ите, благодарение на които Бог може да упражнява въз­действието си върху света. В този смисъл Буда или Исус Христос са Йони. Името на Ной ни показва, че той трябва да е също земното проявление на някой Йон, а не "обикновен" човек. Което, между другото, би могло да обясни известната въздържаност, дори безразличие, ко­ито проявява Ной от "Битието" по отношение на ужас­ната съдба на човечеството...

Така Ной-Йон е бил може би божествено създание, дошло от центъра на Галактиката, изпратено по спеш­ност от Мъдреците от Сириус и Орион, за да спаси това, което можело да бъде спасено. На тези, които по­лучили прошката на Бог, било помогнато, били отведени временно на друга планета, посветени може би в някои познания.

По-късно Ной изпратил на Земята един гарван, за да се увери, че планетата е постигнала отново равнове­сието си. В нашата легендарна хипотеза е възможно този гарван да не е бил птица, а изследователска мисия на Елохимите преди завръщането на оцелелите от Ат­лантида...

Днес науката е обсебила понятието йони. Те обоз­начават невидимите елементи, съдържащи се в материята. Последният носител на Нобеловата награда за фи­зика счита, че би било възможно благодарение на тях да се открие отново древната памет, държана в плен на керамиките. Едно грънчарско изделие, създадено на грън­чарския струг, съдържало сведения за момента на изра­ботката си като Вдълбана микроследа...

Както виждаме, през всички тези тълкувания за­почва да се очертава един общ знаменател - този на продължителността. Не е толкова важно, наистина, дали Ной е съществувал или не, не са толкова важни способите за спасяване на човечеството след Потопа. Съществено е посланието, предадено от символа Ной-Йон. По мое виждане, Библията привлича вниманието ни върху постоянното присъствие на човечеството, разглеждано не като просто човешко сборище, а като възвишена ценност или "дух" - този, който е донесен от Гълъба. Всяко същество съдържа в себе си целокупността на човешката природа, на "човещината", казват днес някои мислители. Ной-Йон е символът на тази продъл­жителност на човешкия род на земята, продължител­ност, затвърдена от Бог въпреки бедствията, които могат да се стоварят върху една извратена цивилиза­ция.
* * *
Ние не знаем какво се е случило с хората след По­топа, след унищожаването на Атлантида. Дали са били поставени под карантина в Галактиката, докато спо­койствието се възцари отново на Земята? Дали няколко групи от оцелели атланти са се превърнали в пещерни хора? Въпросът си остава поставен.

Това, което знаем, е, че следващата цивилизация, тази на Шумер, датира от около преди шест хиляди го­дини. Това ще рече, че между Потопа и тази поява на ор­ганизирана следпотопна цивилизация в Месопотамия има промеждутък от шест хилядолетия. Шест хиляди години по време на които Земята изглежда е била почти ненаселена, хората липсвали или били потънали в кул­турна регресия, последвала след всемирното наводнение. Никога нишката на историята на човечеството не е била толкова тънка, колкото по време на този период на мрак.

Археологията изглежда достатъчно потвърждава тази дълга скоба в човешкото развитие. Знаем, че магдаленианците⁽³⁸⁾, преселени от Алпите в Кантаб-рийските планини в Испания, са познали апогея си между 15 000 преди Христос и приблизителната епоха на По­топа. Рисунките от Ласко⁽³⁹⁾ и Алтамира⁽⁴⁰⁾, близо до Сантандер, градът на дядо ми по майчина линия, са очевидно свидетелство за плодоносното им въображение, както и за чуствителността на вдъхновението им. Дос­татъчно е да съзерцаваме необикновените полихромни картини в Алтамира, за да се убедим в живописното да­рование на магдаленианците. Една такава творческа ек­сплозия би била без съмнение един от най-изненадващи­те факти в историята ни, ако не си припомним, че ав­торите на тези рисунки били съседите на Атлантида. Не са ли взели те живописните си техники от общува­нето с атлантските колонии?

Но магдаленианците изчезнали внезапно, отнесени без съмнение от същия катаклизъм, който взел надмо­щие над Атлантида. Великолепието на изкуството им намира равно на себе си едва седем хиляди години по-къс­но, в древната египетска империя.

Шест хилядолетия... Три "месеца" от прецесионната година.. Толкова траяло дългото мълчание на човечес­твото, покривайки така трите зодиакални ери на Лъва, на Рака и на Близнаците. По многозначителен начин тази триада съответства на митологичния период на Хронос, който е период на застой в еволюцията, целящ завръщане към реда и който предшества появата на едно истинско себесъзнание.


* * *
"Историята започва в Шумер", ни казват истори­ците. Това е едновременно вярно и грешно. Вярно, ако считаме, че тръгвайки от Шумер, можем да следваме крачка по крачка човешкия ход по продължението на тази нова триада - ерите на Телеца, на Овена и на Риби­те. Грешно, ако си спомним за царствата от преди По­топа...

Каквато и да е била причината, след шест хиляди години отсъствие или бавно възстановяване, хората из­веднъж се върнали - или се появили отново? - в Шумер, в Месопотамия, в Китай, в Египет и в Америка. Как да не се учудваме на внезапната поява на тези организира­ни цивилизации? Изглежда изведнъж виждаме шумерите да "откриват" или преоткриват? напояването, което Платон ни е описал като атлантско постижение, а също и керамиката, полихромията, топенето и използ­ването на метали като медта, бронза, среброто и зла­тото... Шумер ни предоставя също първите примери за писменост, с които разполагаме, гравирани върху глине­ни плочки.

Внезапният разцвет на една такава напреднала ци­вилизация не може да не постави въпроси. Същото бих­ме могли да кажем за древния Египет. Един народ от пъ­туващи овчари се установява в долината на Нил и поч­ти мигновено от небитието изниква блестяща цивили­зация, без никаква основа, но свидетелстваща за артис­тична изтънченост, на която и днес още завиждаме. Ня­кои мебели от съкровищницата на Тутанкамон се гор­деят с ювелирна техника, която ние много бихме се зат­руднили да наподобим. Как една толкова богата цивили­зация е могла да изникне така бързо от нищото?

При отсъствието на всякаква история за произхо­да й, трудно е да не помислим за външен принос. Как да не бъдем изкушени да изкажем хипотезата за едно въз­раждане в Египет, както и в Шумер, на атлантско зна­ние? То е било може би донесено от миграционната въл­на на оцелелите от Потопа, които малко по малко са се слели с местните, по-примитивни населения. Истори­кът Диодор от Сицилия⁽⁴¹⁾ пише: "Египтяните били чужденци, които, в едно далечно време се установили по бреговете на Нил, донасяйки със себе си цивилизацията на родината си - майка, изкуството на писмеността и развита реч. Те идвали от посоката на залязващото слънце и били най-древните хора."

Възможно е също така атлантите, ненаситни ко­лонизатори и големи пътешественици, да са оставили в близост дo Нил и Ефрат хранилища, съдържащи съвкуп­ността от знанието им. Днес съвременният чобек изп­раща в пределите на пространството сонди, в които е съсредоточен върху информационни ленти целият обх­ват на човешките достижения. Защо да не си предста­вим, че атлантите са направили същото преди нас, за да може една цивилизация да потегли отново, повлияна от собствените им открития?

Статуята на Сфинкса би могла да бъде приемник на Традицията. Знаем, че произходът му и датирането на построяването му са обект на спорове. Някои сти­гат дотам да твърдят, че тази колосална статуя е била построена преди Потопа. Следите от ерозия, които ясно се виждат под главата на Сфинкса, биха могли да са в този случай знакът на най-високото ниво на покачва­нето на водите. Това неразрушимо и толкова загадъчно животно не е ли приютявало във вътрешността си пос­тиженията на атлантската наука?

Жителите на Долината на Нил така ще са могли да имат достъп до едно знание с изключителна дълбочи­на, което да е дало живот на култура, изобилстваща от символи, способна да се изразява в закодиран език. В съ­щото време се появила мистериозната каста на еги­петските свещеници и учени, тези велики посветени. Посветени в какво, ако не в атлантското познание? Не стигнали ли египтяните дотам да отдадат божествена власт на великия архитект Имхотеп, министър на фа­раона Джозер.

Днес знаем, че пирамидите в Гиза не са обикновени фараонски гробници, а истински "каменни книги": разпо­ложението им, съоношенията, съдържащи се в размерите им, са неопровержимо свидетелство за учудващите астрономически и математически познания на египтя­ните. Колкото до шумерите, те вече използвали число­то нула, което им позволявало да извършват космически изчисления... Вавилонските астрономи, от своя страна, познавали съществуването на голямата прецесионна година, която били изчислили със забележителна точност.

Тези древни цивилизации знаели също така за съ­ществуването на невидими с просто око съзвездия, кои­то щели да бъдат "открити" едва XVII-и, дори XIX-u век благодарение на телескопа. Откъде били взели това зна­ние? Не е ли това тук завещанието на Червените хора и, връщайки се по-далеч, на Елохимите?

Посредством Мойсей еврейската култура и после християнската се възползвала от това атлантско нас­ледство. Намерено между тръстиките на бреговете на Нил, детето Мойсей било приютено от дъщерята на фараона и, казват ни "Деянията на апостолите^{"(42) "}на­учен на всичката египетска мъдрост."

Изключителното многообразие в древна Гърция от учени от всякакъв вид сигурно води началото си също от бреговете на Нил. Талес от Милет се учил при еги­петските свещеници, после се върнал в своята страна да поучава много преди Коперник и Кеплер, че земята е кръгла, нещо, което месопотамците вече знаели. Питагор донесъл също от Египет науката за числата и дви­жението на звездите...

Бихме могли да умножим тези примери до безкрай. Нeka припомним просто, че мъдрецът Солон осъщест­вил също в Египет учебния си поход. Там чул да му раз­казват историята на Атлантида. Като се чудел на източниците на наставниците си, те му отговорили: "Всичко това е написано от много отдавна тук, в храмовете ни и спасено от забравата..."

Осъществих първото си "съвременно" пътешест­вие в Египет малко след Шестдневната война. Прези­дентът Насър беше още в хладни отношения с Франция, която беше подкрепила Израел, но се говореше за поми­рение. За да се отбележи възвръщането на нормални връзки, дойде идеята да се организира ревю пред Пира­мидите. Но за да не бъде уязвена чуствителността им, организаторите не искаха типично-френски моделиер. Тогава изборът падна върху един малко различен моде­лиер - Пако Рабан. И така, аз имах шанса да скрепя френско-египетското "преоткриване", представяйки последната си колекция за момента пред Сфинкса в Гиза.

След ревюто, развълнуван от необикновената кра-сота, която се подчертаваше от нереалната лунна светлина, изкачих сам стръмнината, която се вие по дължината на лявата лапа на Сфинкса. Погледът ми беше обърнат към внушителния силует на Хеопсовата пирамида и размишлявах за тайните, които тя криеше в лабиринтите си. Внезапно, движен от нещо като вътрешен и зов, се обърнах към Сфинкса, чийто профил се очер­таваше в слабата светлина на луната.

Останах вкаменен. Статуята ми изглеждаше като холографски образ. По-точно, черната каменна маса бешe подчертана от полупрозрачно було, което обгръща­ше истинските й очертания. Това, което виждах, беше непокътнатият Сфинкс, такъв, какъвто е изглеждал в момента на построяването си. С учудване откривах, че статуята е цветна: лицето беше боядисано в червено, покривалото на главата - в бяло и синьо.

Тогава чух Сфинкса да ми говори. Той ми обяснява­ше, че е символ на алхимическото творение, което си поставя за цел да пречисти животинското естество, за да достигне божественото. Той притежава тяло на лъв, легнал е на земята като закотвен в земната материал­ност, но лицето му е човешко, погледът му е обърнат към една наистина мистериозна истина, но носеща му, както можем да видим, пълен мир. Съзерцавайки слънце­то, той самият става бог.

Докато бавно се изпълвах с тези откровения, сто­ри ми се, че видях камъкът да загубва малко по малко непрозрачността си. В дясната лапа на Сфинкса ми се яви един проход, една скрита стълба. Тя водеше към кухина, в която са затворени всички атлантски тайни. В тази стая се намира последното доказателство, че е съ­ществувала някога на Земята цивилизация от преди По­топа, разполагаща с писменост, а също и със сложни ма­шини и развита наука.

Но скоро камъкът отново стана непрозрачен, тай­ното помещение и стълбата изчезнаха. "Когато лицето ми бъде възстановено, тези съкровища ще бъдат откри­ти", подсказа ми Статуята.

Днес работите по реставрацията са започнали. А наскоро научих, че дясната лапа на гигантската статуя е скрита под купчина скелета. Достъпът е забранен за публиката. Дали са започнали разкопки под тази лапа?

Това знание на атлантите, което било извор на една от най-великите човешки цивилизации, но което, използвано за лоши цели от Синовете на Белиал, било също и причината за загубата й, може би скоро ще види отново бял ден. Дали това е защото трябва да бъде от­крито на някои избрани, за да бъде предадено? По приме­ра на Синовете на Белиал, съвременният човек от ня­колко десетилетия е намерил начин да промени - чрез атомната енергия - оста на Земята. Това е само една хипотеза, но в подобен случай, могат да се предвидят ог­ромни катаклизми и оцелелите от този "край на света" ще трябва на свой ред да скрият тайните на атлантс-кото знание, което вече няма да бъде в безопасност в Египет.

Местоположението на Сфинкса и на пирамидите е било избрано, заради необикновената си устойчивост. Тези паметници трябвало да бъдат в геоложки участък, защитен от всякакви трусове. Така тайната на Атлан-тите щяла да е добре пазена.

През 1992-а година, обаче, се случи едно твърде тревожно в моите очи събитие: за първи път земетре­сение имаше за епицентър Хеопсовата пирамида. Боя се дали не трябва тук да виждаме много лошо предзнаме­нование.

Дали като Синовете на Белиал сме отишли твърде далеч в лошото използване на новаторския си разум? Отдалечили ли сме се от божесвеното дотолкова, че то да дойде да ни призове към ред в това място на защита ма човешкото знание?

Всичко става така, като че ли човешките същест­ва, достигнали до известен стадий на еволюция, трябва да бъдат осъдени на унищожение под формата на потоп или друго бедствие. Дали Боговете не са ревниви към човешкия напредък?