Приятел на сократ

Едно време имало богове, но още нямало видове смъртни същества. Когато дошло

В това затруднение го заварил Прометей, който дошъл да прегледа делбата и видял, че всички животни са получили съразмерно качествата си, а човекът е гол, бос, без завивка и невъоръжен. А вече бил дошъл предопределеният ден, в който и човек е трябвало да излезе от земята на светлина. И тъй, в затруднението каква възможност за запазване на живота да измисли за човека, Прометей решава да открадне изкуството, в което са вещи Хефест и Атина, заедно с огъня — понеже без огъня било невъзможно то да се усвои от някого или

Поради божествения дял, който получил, човек първо единствен от живите същества

Ето как и защо, Сократе, когато се касае да се прецени достойнството на строителното изкуство или на някой друг занаят, както всички други, така и атиняните мислят, че малцина могат да си дават мнението, и не могат да търпят, както ти казваш, някой извън това число да им дава съвети. И с право, твърдя аз. Но когато пристъпят към разискване в областта на политическата добродетел, което разискване трябва да върви изцяло според справедливостта и разумността, много право е да изслушат всеки, понеже на всеки съответствува да има дял в тази добродетел, или иначе няма да има градове. Ето причината на този факт, Сократе.

Но за да не мислиш, че те лъжа, че според общото мнение действително всеки има дял в справедливостта и изобщо в политическата добродетел, ето ти още и следното доказателство. Именно когато става въпрос за достойнство в останалите области, както ти казваш, например ако някой претендира, че е майстор в свиренето на флейта или в каквото и да е друго изкуство, без да е в същност, или му се смеят, или му се гневят, а близките му се заемат да го вразумят като луд. Ако се касае обаче до справедливостта или изобщо до държавническата добродетел, ако някой, когото познават като несправедлив човек, каже пред всички сам за себе си истината, тази искреност, която преди малко са смятали за разумност, в случая се взема за лудост и се твърди, че всички трябва да казват, че са справедливи независимо от това, дали са, или не са, и че този, който не се преструва на справедлив, е луд; понеже не е възможно да съществува човек, който да няма по какъвто и да е начин известен дял от справедливостта, или той не трябва да бъде повече в човешкото общество.

И така, хората приемат с право всеки да им дава съвети по отношение на тази добродетел поради мнението им, че всеки има дял от нея — това твърдя. Че те не я смятат за вродена или че възниква от само себе си, но че може и да се преподава, и ако някой я постига, я постига със старание — ето това ще се опитам да ти покажа на второ място. Недостатъците, които хората смятат един за друг, че ги имат било по рождение, било поради някаква случайност, не стават причина да се отправят към тези, които ги притежават, нито гняв,

Остава още един труден въпрос, с който ти се сблъскваш, именно за добрите хора, защо в същност те обучават синовете си в онези неща, за които има учители, и ги правят в тях опитни, а не могат да ги направят нещо по- вече, що се отнася до добродетелта, е която те самите се отличават. Във връзка с това, Сократе, няма да ти разкажа вече мит, но ще развия лекция.

Помисли върху това: съществува ли нещо, или не, в което трябва по необходимост да
участвуват всички граждани, ако градът иска да съществува? Тук и никъде другаде е
разрешението на този труден въпрос, който те спъва. Ако съществува нещо и то не е нито
строителство, нито ковашкото, нито грънчарското изкуство, но справедливостта,
разумността и благочестието, с една дума, това, което наричам добродетел на човека; ако
това е, в което трябва всички да участвуват и всеки да постъпва винаги в съгласие и никога
в разрез с него, в случай че би желал да научи или извърши това или онова; ако този човек,
който не участвува в него — дете, мъж, жена, — трябва да се обучава и наказва, докато
наказанието би го направило по-добър, а ако въпреки наказанието и обучението не обърне
внимание, да се изпъжда от града или да се убива като неизлечим; ако това е така — а то е
така, — виж колко са странни добрите мъже, ако обучават синовете си във всичко друго
освен в него. Че те смятат, че добродетелта може да се преподава както в частния, така и в
обществения живот, това го показахме. Но въпреки че тя може да се преподава и да се
култивира, те образоват синовете си във всичко друго, при което в случай на незнание няма
смъртно наказание, а не им дават никакво образование, нито пък полагат някакви грижи
за това, при което като резултат на липса на обучение и на полаганите грижи с оглед на
добродетелта наказанието на техните деца е смърт и изгнание, а отгоре на това и кон-
фискуване на имота им, с една дума, така да се каже, разорение на дома им. Това може ли
да го повярва човек, Сократе?

Родителите започват да учат и да съветват децата си от най-ранната им възраст чак до края на своя живот. Когато детето почне по-лесно да схваща това, което му се казва, и кърмачката, и майката, и възпитателят и самият баща се блъскат детето им да стане по-добро и при всяка постъпка и дума го учат и му посочват: това е справедливо, това е несправедливо; това е хубаво, това е лошо; това е благочестиво, това е неблагочестиво; това върши, това не върши. Ако ти се подчинява доброволно — хубаво, ако не — като някое изкривено и извито дърво го изправят със заплашвания и удари. След това го пращат на училище и поръчват на учителите да се грижат много повече за благоприличието у детето, отколкото за писането или за свиренето на лира. Учителите полагат грижи по своите предмети и когато детето се научи да пише и може да разбира писаната реч, както по-рано изговаряните думи, учителят по писане и четене му предлага заедно с останалите деца, насядали по чиновете, да чете стихове на добрите поети и го кара да учи наизуст тези, в които има много поучения, много разкази с похвала и прослава за добрите мъже от едно време, за да ги подражава ревностно и да се старае да стане като тях. Също така и учителят по лира с подобни неща се грижи за благоразумието на младежа и да не върши нищо лошо. Освен това, когато се научи да свири на лира, той му преподава от своя страна произведенията на добрите лирически поети, като го кара да ги изпълнява на този инструмент, принудително внедрява в детската му душа ритмите и хармониите, за да бъде по-питомно, и като бъде по-ритмично и по-хармонично развито, да стане по-изискано и в думите, и в постъпките си: понеже целият живот на човека се нуждае от ритъм и хармония.

Още по-нататък те пращат детето си при учителя по гимнастика, за да може да направи тялото си по-съвършено и така да го постави в услуга на своя вече добър дух и да не бъде принудено поради слабото си тяло да се срамува било във време на война, било при някакво друго дело.

Така постъпват тези, които имат най-големи възможности, а най-големи възможности имат най-богатите: техните синове започват да посещават училищата найрано и ги напускат най-късно.

Когато свърши училище, градът от своя страна го принуждава да научи законите и да живее според тях, за да не постъпва както му дойде наум. Също както учителят по писане начертава с калема си буквите за образец на тези деца, които още не знаят да пишат, и тогава им дава плочката, където те са длъжни да пишат по начертанията на буквите, така и градът, написвайки предварително законите, които са творба на добрите и древни законодатели, го принуждава да управлява според тях и себе си, и другите. Който излезе извън тях, бива наказван и на това наказание както у вас, така и навсякъде другаде се дава название «изправяне»¹³, понеже се изправя (възстановява) правото.

И така, при такава грижа за добродетелта от страна на частните лица и на държавата учудваш ли се, Сократе, и още ли се съмняваш дали добродетелта може да се преподава? Не това трябва да ни учудва, а по-скоро ако тя не можеше да се преподава.

В такъв случай коя е причината, че много пъти добри бащи имат лоши синове? Ще ти обясня и това. Ако моето твърдение по-горе е било право, то няма нищо чудно, че ако градът иска да съществува, никой не трябва да бъде чужд на това нещо, именно на добродетелта. Действително ако това, което твърдя, е така — а то е съвсем така, — ти по избор разгледай каквото и да е друго занятие или наука. Да предположим, че не беше възможно градът да съществува, ако всички не бяхме флейтисти, всеки според възможностите си и всеки обучаваше и частно, и публично в това изкуство всички останали, поправяше тези, които не свирят хубаво, и никой не отказваше да върши това, както сега никой не отказва да обучава в справедливост и законност и не ги държи в тайна, както е случаят с останалите изкуства — понеже да проявяваме един към друг справедливост и добродетел, мисля, е полезно и поради това именно всеки един с готовност обяснява на другия и го учи на справедливост и законност — ако беше така, че и в свиренето на флейта се учехме един друг с пълна готовност и желание, смяташ ли, Сократе, че повечето синове на добрите флейтисти ще стават добри флейтисти, отколкото синовете на посредствените? Аз мисля, не. Според мен този син ще стане прочут, който има най-голяма дарба за свирене на флейта, а този, който няма дарба, няма да добие никаква известност. И често синът на един добър флейтист може да бъде посредствен, а на един посредствен флейтист — добър. Но всички флейтисти щяха да бъдат музиканти в сравнение с неуките, с тези, които нищо не разбират от флейта.

По този начин разсъждавай и сега: този, който ти се струва най-справедлив в едно правово човешко общество, ще бъде справедлив и майстор в тази област, ако трябва да го сравним с хора, които нямат нито възпитание, нито съдилища, нито закони, нито някаква необходимост, която изобщо да ги принуждава да се грижат за добродетелта, но биха били някакви диваци като тези, конто ни представи лани по време на линейските празници на Дионис поетът Ферекрат¹⁴. Действително, ако би попаднал между такива люде, каквито са мизантропите¹⁵ в хора на тази комедия, ти би предпочел да срещнеш Еврибат и Фринондас¹⁶ и би въздишал и съжалявал за лошотията на тукашните хора. А сега, Сократе, капризничиш. Понеже всички според силите си са учители по добродетел, а пък на теб ти се струва, че няма нито един. Или също както, ако би търсил кой ни е учител по гръцки, естествено, няма да намериш, както няма да намериш, мисля, и ако търсиш кой би могъл да е учител на синовете на нашите занаятчии по занаята, който те са научили от баща си, доколкото баща им и неговите приятели от еснафа са могли да ги научат — та ако търсиш кой освен тях е могъл да ги научи, според мен, Сократе, да се покаже техен учител не е лесно, докато да се покаже учителят на съвършено незнаещите, е лесно. Така е и с добродетелта, и с всяко друго нещо. Но ако някой между нас мъничко се отличава в това, да ни насочва към добродетел, трябва да се смятаме за щастливи.

Аз мисля, че съм именно един от тях и че мога повече от всеки друг да помогна на някого да стане благороден човек, че заслужавам парите, които искам, и нещо повече — самият ученик да има това мнение. Ето защо аз имам следната практика за хонорара: когато някой свърши да учи при мен, ако желае, ми дава сумата, която искам, ако ли не, отива в някой храм, заклева се за колко оценява уроците ми и ми плаща толкова.

Сократе — завърши той, — аз ти разказах такъв мит и ти изнесох такава лекция, с които да ти покажа, че добродетелта може да се преподава, че и атиняните имат това схващане и че няма нищо чудно в това, че добрите бащи могат да имат лоши синове, а лоши бащи — добри синове. Например синовете на Поликлет, които са връстници на Парал и на тук присъствуващия Ксантип, не приличат никак на баща си, а такъв е случаят със синовете н на други занаятчии. Но съвсем не е редно да обвиняваш тези младежи — в тях има още надежда, понеже са млади.

След като изказа всички тези свои мисли, Протагор замлъкна. А пък аз още дълго време седях обаян и го гледах с надежда, че ще каже още нещо, понеже исках да го слушам.

Когато разбрах, че наистина е свършил, погледнах Хипократ и му казах:

— Сине на Аполодор, колко съм ти благодарен, че ме накара да дойда тук! Аз ценя високо всичко, което чух от Протагор. По-рано смятах, че не съществува никаква грижа от страна на хората, посредством която добрите стават добри. Сега съм убеден, че съществува. Все пак остава една малка трудност, която естествено Протагор ще отстрани лесно, след като

Ти твърдиш, че добродетелта може да се преподава, и ако би трябвало да вярвам на някого, именно на теб бих повярвал. Някои твои твърдения обаче ме учудиха, затова запълни и тази празнина в душата ми. Ти казваше, че Зевс бил изпратил на хората справедливостта и срама, и после често в думите ти се споменаваше справедливост, разумност, благочестие, като че ли всичко това е едно нещо, с една дума, добродетел. Това именно разгледай прецизно — дали добродетелта е едно цяло ц справедливостта, разумността и благочестието са нейни части, или пък всички тези неща, които сега споменах, са само различни думи за едно и също нещо, което е едно цяло. Това е, което искам да знам.

• 
  Не за това е много лесно да се отговори, Сократе — ми каза той. — Тези неща, за
  

• 
  Дали както частите на лицето са негови части, именно уста, нос, уши, или както
  

• 
  Струва ми се, че по първия начин, Сократе — както се отнасят частите на лицето към
  

• 
  Следователно — попитах го аз — дали едни от хората получават като дял тази, а
  

• 
  Съвсем не. Понеже мнозина са мъжествени, но несправедливи, а пък мнозина са
  

• 
  В такъв случай знанието и мъжеството части на добродетелта ли са?
  
• 
  Дори много повече от всички други — ми отговори той. — А знанието е най
  

• 
  Всяко от тях нещо особено ли е?
  
• 
  Да.
  
• 
  А дали всяко има собствено свойство, както частите на лицето? Окото не е както
  

• 
  Така е, Сократе.
  

• 
  Значи, никоя друга част на добродетелта не прилича на знанието, на
  

• 
  Не — ми отговори той.
  
• 
  Хайде да разгледаме заедно какво е всяко едно от тях. Най-напред това: добродетелта
  

• 
  И аз също.
  
• 
  Е, що? Ако някой би попитал нас двамата: «Протагоре и Сократе, това нещо, което
  

• 
  Същото като теб.
  
• 
  Следователно справедливостта е нещо, което трябва да бъде справедливо, бих
  

— Да.

• 
  Ако след това би ни попитал: «Нали твърдите, че съществува благочестие?», ние
  

• 
  Да — отговори Протагор.
  
• 
  «Нали твърдите, че и то е нещо?» Бихме му отговорили утвърдително, или не?
  

• 
  «Според вас дали благочестието по своята същност е нещо благочестиво или
  

• 
  Разбира се, съвсем същия.
  
• 
  И така, ако след това би продължил с въпросите си: «Как казвахте малко по-преди?
  

• 
  Принуден съм да призная, Сократе.
  

въпрос: «Следователно благочестието не е нещо справедливо, нито справедливостта е нещо благочестиво, но е нещо неблагочестиво, а благочестието не е нещо справедливо, следователно е несправедливо, докато справедливостта е нещо неблагочестиво?», какво ще му отговорим? Аз за себе си бих му казал, че справедливостта е нещо благочестиво и благочестието нещо справедливо, а ако позволяваш, бих дал същия отговор и за теб, че справедливостта е нещо идентично с благочестието или нещо съвършено подобно и че повече от всичко справедливостта прилича на благочестието и обратно. Но, виж, дали ми забраняваш да му отговоря така, или и ти мислиш същото?

• 
  На мен ми се струва, Сократе, че всичко е така просто, та да се съглася, че
  

• 
  Не така — се възпротивих аз. — Няма никаква нужда да се доказва «ако искаш» и
  

• 
  Но естествено — каза Протагор — справедливостта има известна прилика с
  

Аз се учудих:

• 
  Ти наистина ли така смяташ, че справедливото и благочестивото са в такова
  

• 
  Съвсем не така, но, разбира се, не пък и по този начин, както ми се струва, че ти
  

• 
  Е, добре, понеже ми се струва, че моят въпрос те дразни, нека го оставим настрана и
  

— Да.

• 
  На това нещо не е ли напълно противоположно знанието?
  
• 
  Мисля — ми каза той.
  
• 
  Когато някои хора постъпват правилно и полезно, дали ти се струва, че в този случай
  

• 
  Те постъпват разумно — каза той.
  
• 
  Не значи ли, че човек е разумен посредством разумността?
  
• 
  Необходимо е.
  
• 
  А тези, които не постъпват правилно, не постъпват ли глупаво и в такъв случай нали
  

• 
  И аз така мисля — каза Протагор.
  

утвърдително.

• 
  А глупавите постъпки не се ли извършват посредством глупост, а разумните
  

• 
  Ако нещо се извършва със сила, не се ли върши силно, а което със слабост — слабо?
  

• 
  Ако нещо се върши с бързина, се върши бързо, а с бавност — бавно?
  
• 
  Да.
  
• 
  Следователно, ако нещо се върши по същия начин, е дело на същото нещо, а ако се
  

• 
  Хайде сега — казах аз, — има ли нещо красиво? Протагор отговори утвърдително.
  
• 
  Има ли нещо друго, противоположно на него, освен грозното?
  
• 
  Няма.
  
• 
  А що, няма ли нещо добро?
  

• 
  Има ли нещо друго, противоположно на него, освен лошо?
  
• 
  Не, няма.
  
• 
  А що, има ли нещо високо в гласа?
  

• 
  А съществува ли нещо друго, противоположно на.него, освен ниско?
  
• 
  Не.
  
• 
  Нали на всяко от противоположните неща има само едно противоположно нещо, а не
  

• 
  Да.
  
• 
  Хайде — казах аз, — нека да обобщим това, в което се съгласихме. Съгласихме ли се,
  

• 
  Съгласихме се.
  
• 
  Че това, което се върши по противоположен начин, е дело на противоположното
  

• 
  Да.
  
• 
  И че разумната постъпка е дело на разумността, а глупавата е дело на глупостта?
  
• 
  Да.
  
• 
  А ако има някаква противоположна постъпка, нали е резултат на противоположното
  

• 
  Да.
  
• 
  Едното не е ли дело на разумността, а другото дело на глупостта?
  
• 
  Да.
  
• 
  А по противоположния начин?
  
• 
  Разбира се.
  
• 
  Нали са резултат на противоположни неща?
  
• 
  Да.
  
• 
  Следователно противоположното на разумност е глупост?
  
• 
  Така изглежда.
  
• 
  Но ти си спомняш, че малко по-горе ние дойдохме в съгласие, че противоположното
  

• 
  И че всяко нещо има само една противоположност?
  
• 
  Да, твърдя го.
  
• 
  И така, Протагоре, кое от двете твърдения трябва да изоставим: дали това, че всяко
  

Той се съгласи, но съвсем неохотно.

• 
  Нали разумност и знание са едно нещо? По-горе справедливост и благочестие ни се
  

• 
  Аз бих се срамувал да се съглася с това, Сократе, макар че много хора го твърдят.
  

• 
  Ако искаш — каза той, — най-напред разгледай мнението, което имат повечето.
  

Аз ще изследвам преди всичко въпроса, но все пак може би следва да изследвам и себе си, който задавам въпросите, и този, който ми отговаря.

Отначало Протагор почна да се увърта, като твърдеше, че въпросът бил труден, но после все пак се съгласи да отговаря.