Проф. Александър Г. Кожухаров облигационно право
Изтегляне 3.66 Mb.
|
| Според становището на други автори основание-то при неоснователното обогатяване е юридически факт (например договор), при липса на който, се счита че е на лице основание по чл. 55 - чл. 59 от ЗЗД. Академик Ч. Го-леминое смята, че основанието в този случай е юридически факт, като конкретен източник на права и задължения (Ч. Големинов, Неоснователното обогатяване според българското облигационно право, С., 1978 г., с. 103-119;). В новото издание на този труд (Неоснователно обогатяване. Гражданскоправни аспекти, С., 1998 г., с. 128-159) авторът прави подробен сравнителноправен анализ на становищата по отношение основанието при неоснователното обогатяване, като разглежда същността на това понятие в германската, френската, руската, румънската и нашата правна литература. Той сочи, че понятието основание при всички фактически състави на чл. 55-59 ЗЗД има еднакво съдържание. Големинов приема, че разграничаването между основанието като елемент на кау-залните сделки и това като титул за възникване, изменение и прекратяване на субективни права, съответно като оправдание за имуществени размествания е правилно. Може да се сподели и неговото разбиране, че в първата хипотеза основанието е съществен елемент на кау-залните сделки и затова липсата му поражда тяхната нищожност, а във втория основанието е оправдание за придобиване на имуществени права от едно лице за сметка на друго.
3. Предпоставките на иска за неоснователно обогатяване. Същите могат да бъдат извлечени от посочения вече чл. 59 от ЗЗД. Те са: а) Наличност на обедняване на ищеца. Този, имуществото на когото е намалено без правно основание, може да претендира от обогатилия се само това, с което имуществото му е намаляло - само това, с което е обеднял. Обедняване е налице например когато някой е вложил труд в ед на работа и този труд не му се възнаграждава; или когато се е грижил за някого, без да е длъжен да прави това, и т. н. Няма обаче обедняване, ако от направеното от ищеца другата страна се е само възползвала без вреда за ищеца. Например някой си прекарва електрически кабел, а друг прикачва инсталацията си на този кабел. б) Наличност на обогатяване на ответника по иска. Това е втората предпоставка на иска. Ответникът се оказва обогатен, когато имуществото му реално се е увеличило. Но и когато благодарение дейността на ищеца е избегнал едно намаление на имуществото си, като е спестил разхо ди, които нормално би направил. Например, използвал е чужд труд и с това е спестил разходи, които би направил (или само един от родителите посреща издръжката на де тето - другият спестява разходи, които по закон е длъжен да прави). в) Причинна връзка. Размер на иска. Между обед няването на ищеца и обогатяването на ответника трябва да съществува причинна връзка. Искът е допустим само при наличността на тази трета предпоставка.* * В правната литература се застъпва разбиране-то, че причинната връзка между обогатяването и обед-няването не е необходима, защото нито обедняването е причина за обогатяване, нито обогатяването е причина за обедняването. Връзката между двете явления съществува, но тя е генетична, защото както обедняването, така и обогатяването са последица от едни и същи действия. Освен това изискването за непосредствена причинна връзка води до ограничаване приложното поле на неоснователното обогатяване, а така също и до някои несправедливи решения. Ето защо тази теория е била подложена на критика особено в немската юриспруденция, но въпреки това се запазва господстващото виждане, че е необходима непосредствена и пряка причинна връзка между обогатяването и обедняването. Във Франция и в Италия също се поддържа, че е необходимо да съществува причинна връзка, без обаче тя да е непосредствена и пряка. Други автори застъпват разбирането, че връзката между обогатяването и обедняването няма причинен характер. Следва да се приеме, че тази връзка съществува, защото законът изисква обогатяването да е станало за сметка на обедняването. Вж. подробно по тези въпроси Л. Василев, цис. съч., с. 579; Ч. Големи нов, Неоснователно обогатяване, С., 1998 г., с. 121-128. Размерът на ищцовата претенция не може да надмине действителното обедняване и действителното обогатяване. Това специално се изтъква в чл. 59 от ЗЗД, в който се казва, че ответникът "дължи да му върне (на ищеца - б. м.) онова, с което се е обогатил до размера на обедняването". Нека вземем за пример чл. 74 от ЗС, който решава една конкретна хипотеза по същия начин. Собственикът дължи на недобросъвестния владелец за направените в имота му подобрения "по-малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие тези подобрения". Недобросъвестният владелец следователно не може да иска повече от това, което е изразходвал - с това е обеднял. Собственикът от друга страна не дължи повече от действителната стойност на подобренията - с това се е обогатил. Ако стойността на подобренията е по-голяма от направените разноски, собственикът ще дължи само разноските, защото само с тях се обогатява за сметка на строителя. г) Липса на правно основание. Законът казва, че искът за неоснователно обогатяване е допустим само срещу този, който "се е обогатил без основание". Липсата на оправдание на имотното разместване е четвъртата предпоставка на иска за неоснователно обогатяване - собственикът на една земя например се обогатява без основание с това, което друг е построил в негов имот. д) Субсидиарност на иска. Правото да се предяви иска за неоснователно обогатяване "възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити" (чл. 59, ал. 2 ЗЗД). Следователно искът е допустим, когато няма друг договорен или деликтен иск, с помощта на който да се осъществи изравняването. Затова именно се казва, че искът е субсидиарен, допълнителен, помощен. Поръчителят например обеднява с това, което плаща за длъжника. Той обаче не може да предяви иска за неоснователно обогатяване, освен ако е поръчителствал за длъжника въпреки волята му. В този случай само той няма друго средство, за да си възвърне платеното. Във всички други случаи някакъв друг, договорен или извъндоговорен иск има на негово разположение - или искът на довереника към доверителя, ако е станал поръчител по искане на длъжника, или искът на управителя на чужда работа без пълномощие, ако се намираме в такава хипотеза. Тези искове ще трябва да се използват в посочените случаи, а не субсиди-арният иск. § 2. Връщане на недължимото. 1. Исковете и тяхното оправдание. Всяко изпълнение предполага дълг. Даденото в изпълнение на дълг, който не съществува, е дадено без правно основание. Всеки, "който е получил нещо без основание... е длъжен да го върне" (чл. 55, ал. 1 ЗЗД). Няма никакво оправдание да се позволи на получателя да задържи и да придо бие така полученото, освен ако то му е дадено съзнателно в изпълнение на нравствен дълг (чл. 55, ал. 2 ЗЗД). Обратното би означавало да се позволи на получателя да се обогати съвсем неоснователно за сметка на друг, което се намира в разрез с принципа, че никой не може да придобива права по пътища, несъобразни с целите на закона и на волята на страните. Затова полученото трябва да се върне на този, който го е дал. Правните средства за постигането на този резултат са исковете за възвръщане на престираното и полученото без правно основание. С тях се цели възстановяването на неоправдано нарушени имуществени равновесия - отстраняването на неоснователни имуществени размествания.* * Исковете се предявяват от лицето, което е престарало или за чиято сметка се е обогатило имуществото на получателя. Искът може да бъде предявен и от наследниците на ищеца срещу наследниците на ответника. Но тези искове не могат да се предявяват срещу трети лица, които са получили недължимото от първоначалния получател. Вж. Л. Василев, пое. съч., с. 587. Съгласно чл. 55, ал. 2 от ЗЗД не може да се предяви иск за връщане на даденото по реда на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД в случая, когато едно лице е престирало на друго имуществена ценност изпълнявайки съзнателно свой нравствен дълг. Критерии за нравствен дълг са обективните изисквания на морала и съзнаването от лицето, което престира, че изпълнява нравствения дълг. Така Върховният съд е поддържал, че преживелият съпруг не може да търси от другите наследници материална компенсация за грижите, които е полагал за своя съпруг - наследодател, съобразно техния дял от наследството. В други решения на Върховния съд се приема, че при изпълнение на нравствен дълг от родителите на единия от съпрузите, с гледането и издръжката на детето на съпрузите, което е техен внук, същите нямат право на иск за връщане на даденото от другия съпруг, който е родител на детето. Според едно изолирано решение на Върховния съд, възходящите роднини нямат нравствен дълг за гледане на своите внуци. Поради това те имат право на иск срещу родителите на децата. Вж. подробно анализа на практиката на Върховния съд по този въпрос и направените препоръки за усъвършенстване на законодателството в Ч. Големи нов, Неоснователно обогатяване, С., 1998 г., с. 65-69. 2. Видове искове. Даването може да е станало не само без всякакво основание, без да има задължение да се даде. То може да е станало и на известно правно основание, което впоследствие не се осъществява или на основание, което впоследствие отпада. Според това имаме различни видове искове: а) иск за връщане на даденото и получено без осно вание и б) иск за връщане на даденото поради неосъществе но или отпаднало основание. в) иск за връщане на недължимо платеното. 3. Иск за връщане на даденото и получено без основание и иск за връщане на недължимо платеното. 3.1. За да се изясни същността на тези два иска, трябва да се позовем на чл. 55 и чл. 56 от ЗЗД. В чл. 55, ал. 1 от ЗЗД се казва, че "който е получил нещо без основание... е длъжен да го върне", а чл. 56 от ЗЗДпредвижда, че "който поради грешка е изпълнил чуждо задължение, може да иска връщане от кредитора...". Какви са впрочем възможните хипотези? а) Възможно е даденото въобще да не се дължи от никого - дълг да не съществува. б) Възможно е даденото да се дължи, но не на този, който го получава - да не е платено на кредитора. в) Възможно е този, който дава нещо, да не дължи, но този, който получава, да е кредитор - платецът не е длъжникът. 3.2. Чл. 55, ал. 1 от ЗЗД има предвид първите две хипотези, а именно: дълг когато въобще не съществува. Този, който е обложен с данък, в по-голям от дължимия размер, над платеното не се дължи въобще и трябва да се върне. Или Х Ви казва: "Вашият син счупи прозореца ми". Вие му го пла щате, но оказва се, че прозорецът въобще не е бил счупван и че следователно върху никого не тежи задължение за плащането му. Полученото за прозореца трябва да се вър не. За да получи платеното по несъществуващия дълг, пла тецът разполага с иск за връщане на даденото и получе но без правно основание; когато дълг все пак съществува, но не е плате но на кредитора. Например синът Ви наистина е счупил прозорец, но не прозореца на Х, комуто го плащате, а на У, който има право да иска да му го заплатите. Или Държавна та спестовна каса плаща някому вложената у нея сума, но не на вложителя й. Тя дължи вложената у нея сума, но не на този, който я е получил. Касата ще може да иска платеното от този, който го е получил без правно основание. Ще го търси от него с помощта на иска за връщане на даденото и получено без основание. В разгледаните две хипотези платецът винаги ще моуе да иска обратно платеното. Не е необходимо да до казва, че е бил в грешка, когато е плащал. Недължимо полученото пак му се дължи. Чл. 56 от ЗЗД има предвид третата хипотеза, т. е. случая, когато дълг съществува, и този, който е получил плащането, е действително кредитор, но този, който е платил, не е длъжникът. С една дума, това е хипотезата, когато някой е платил чужд дълг. Тук кредиторът не се обогатява за сметка на друг. Той не получава нещо недължимо. Той получава това, което има да взема, но го получава от някой, който не му го дължи. В последна сметка за него е безразлично кой ще му плати (стига да му се плати), след като по нашето право и едно трето лице може да изпълни чужд дълг и с това да го погаси. Кредиторът е удовлетворен за вземането си. Какво ще стане обаче, ако третото лице е платило чуждия дълг, понеже го е смятало за свой ? Например Петър Петров плаща данъците, отбелязани в партидата му, понеже смята, че ги дължи. Установява се обаче, че тези данъци не тежат върху нашия Петър Петров, а върху друг Петър Петров. Ще може ли плащащият Петър Петров да иска от държавата връщането на платеното? Отговорът на този въпрос е утвърдителен. Държавата трябва да върне не недължимо полученото, а това, което Петър Петров й е платил, без да го дължи. За да бъде обаче допустим искът за връщане на недължимо платеното, необходимо е платецът да докаже, че е бил в грешка при плащането. Защото Петър Петров може да е искал да погаси дълга на съименика си - нещо, което поначало е позволено. Това иска да каже чл. 56 от ЗЗД, когато предвижда, че "който поради грешка е изпълнил чуждо задължение, може да иска връщането от кредитора...". Законът обуславя това връщане от още една предпоставка. Необходимо е кредиторът да не се е "лишил добросъвестно от документа или от обезпечението на задължението". Защото как ще докаже вземането, ако се е лишил от документа си? Имал е поръчители, а те сега са освободени чрез плащането от трето лице. Защо да понесе последицата на чуждата грешка - на грешката на плащащия? Нека всеки носи сам последиците на грешките си. Това казва законът - при такива обстоятелства искът не е допустим. 4. Искът за връщане на даденото поради неосъществяване или отпадане на основанието. Възможно е даденото и полученото да е дадено и получено с оглед на едно основание, което ще се осъ ществи в бъдеще. Проектираното в бъдеще обаче не се осъ ществява и даденото и полученото остава без основание. То трябва да се върне от получателя (чл. 55, ал. 1 ЗЗД). Престиращият тук дава съзнателно - не е налице грешка. Той обаче дава при условие, че основанието в бъдеще ще се осъществи, например някой прави дар на една девойка с оглед встъпването му в брак с нея. Подарява й някаква ме бел с оглед на бъдещо домакинство. Впоследствие бракът се осуетява. Съществуващото под условие основание не се осъществява. Даденото може да се иска обратно с т. нар. иск за връщане на даденото поради неосъществяване на проектираното основание. Възможно е още съзнателно даденото и получе ното да е било дадено и получено въз основа на съществу ващо основание, което впоследствие отпада. Така дадено то остава дадено и получено без основание и трябва да се върне (чл. 55, ал. 1 ЗЗД). Например платили сте цената на една вещ, но продавачът не Ви я предава и затова Вие раз валяте договора. Развалянето прекратява договора с обрат на сила. Счита се, че той никога не е бил сключен. Дадената от Вас цена с оглед определена цел (основание) трябва да се върне, защото основанието е отпаднало. 5. Какво се връща. Всичко получено, заедно с лихвите на получените пари, респективно плодовете на получената вещ от деня на поканата, ако получателят е бил добросъвестен, респективно от деня на получаването, ако е бил недобросъвестен.* * 6.Особени разпоредби относно обхвата на дължимото. Правилото на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД намира конкретно приложение в следващите разпоредби. Съгласно чл. 57, ал. 1 от ЗЗД, ако се дължи връщане на определена вещ, получателят дължи плодовете от момента на поканването. Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната й стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока. Но ако вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил преди поканата, той дължи само онова, от което се е възползвал, с изключение на плодовете. Според Л. Василев искът за връщане на определена вещ в натура от владелеца или държателя без основание или при отпаднало с обратна сила основание представлява ревандикация. Поради това авторът (цит. съч, с. 591) счита, че чл. 57, ал. 1 от ЗЗД няма да намери приложение защото ревандикацията се урежда в чл. 108 ЗСоб във връзка с чл. 70 - чл. 84 от ЗСоб, който е по-нов закон от Закона за задълженията и договорите. Тази идея не се споделя от Ч. Големинов (еж. Ч. Големи нов, Неоснователно обогатяване, 1998 г., с. 141). Той сочи, че е възможно да не са налице предпоставките за ревандикация - например лицето, което е дало вещта да не е собственик и поради това да не може да предяви петиторния иск по чл. 108 от ЗСоб. Освен това, от анализа на чл. 57, ал. 2 от ЗЗД се вижда, че съдържанието на исковата претенция включва не само връщане на вещта във фактическата власт на ищеца, но и заплаща не на действителната й стойност или на получената цена за нея, когато последната е по-висока. В случай, че вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата отправена от кредитора, той дължи онова, от което се е възползвал с изключение на плодовете. От казното по-горе следва, че становището на Ч. Големинов следва да се подкрепи, тъй като разпоредбата на чл. 57, ал. 1 от ЗЗД е специална и не може да бъде отменена от Закона за собствеността. Освен това чл. 57, ал. 2 от ЗЗД регламентира въпроси, свързани с конди-цията за връщане на определена вещ, които не се обхващат от приложното поле на ревандикацията. Съгласно разпоредбата на чл. 58 от ЗЗД "когато се дължи връщане от недееспособен, от него може да се иска само това, което е отишло в негова полза". Под недееспособен се разбира както частично, така и напълно недееспособния. Недееспособността трябва да е съществувала, когато лицето е получило престацията. (Вж. подробно Ч. Големинов, Неоснователно обогатяване, 1998 г., с. 79-81). ВТОРА ВОДЕНЕ НА ЧУЖДА РАБОТА ГЛАВА БЕЗ ПЪЛНОМОЩИЕ. 1. Понятие. Водене на чужда работа без мандат е налице тогава, когато някой предприема една работа, за която знае, че е чужда, без да е натоварен с извършването й (чл. 60, ал. 1 ЗЗД). Например поправям оградата на съседа ми, без да ме е натоварил с тази работа; грижа се за погребението на приятеля си; плащам дълга на съквартиранта си, понеже му правят опис, а той отсъства; продавам вещите му, за да използвам един добър случай; давам под наем съсобствената ни нива и т. н.* * Вж. подробно за воденето на чужда работа при гестия-та в А. Кацарски, Предприемане на чужда работа без пълномощие, (чл. 60 ЗЗД), с/7. Държава и право, 1988 г., кн. 8-9, с. 48-55. 2. Предпоставки. За да имаме водене (управление) на чужда работа без мандат, е необходимо: а) Да е предприета една чужда работа. Както при поръчката, така и тук предметът на чуждата работа трябва да се заключава в извършването на правни действия - в сключването на правни сделки, но само на правни сделки, които имат управленски характер. Практиката обаче е приела, че чуждата работа е предприета и когато се извършват материални действия в чужд интерес - гасене на пожар в чужда къща; лекуване и гледане на разболял се пътник и т. н. б) Да съществува намерение да се управлява чужда работа. Този, който предприема чужда работа, трябва да възнамерява да я води за друг, в негов интерес, за негова сметка.Той трябва да има намерение да създаде задължение за лицето, за което управлява. Например отдал ми се е случай да купя един инкубатор и го купувам за земеделската кооперация, в която членувам, понеже знам, че земеделската кооперация ще извлече полза от тази машина. Даже заявявам, че действам за нея. Искам да създам задължение за земеделската кооперация да плати цената на купения от мен инкубатор. Ако тя одобри извършеното от мен, нашите отношения ще се уреждат от правилата на пълномощието (чл. 62 ЗЗД). Само при такива обстоятелства имаме водене на чужда работа без мандат. Който се води от егоистични намерения, той не е управител на чужда работа. Който води чужда работа, но я мисли за своя, не е управител на чужда работа. Не е такъв и този, който продава чужда вещ, като я мисли за своя. Който води чужда работа, но за себе си, също не е управител на чужда работа - например този, който продава чужда вещ и взема получената цена за себе си. Не може една работа да бъде предприета в чужд и в свой интерес - например някой подпира грозящата да се събори къща на съседа си в негов и в свой интерес. В такъв случай нямаме управление на чужда работа. Заинтересованият "отговаря до размера на обогатяването му" пред този, който е извършил нещо в негов и в свой интерес (чл. 61, ал. 2 ЗЗД).* * Това становище е твърде крайно и поражда съмнения и резерви. Съгласно разпоредбата на чл. 61, ал. 2 от ЗЗД в тази хипотеза е налице гестия, но поради воденето на работата в интерес на доминуса (собственика) и на управителя (гестора), доминусът отговаря само до размера на обогатяването. От това следва, че гестия-та е уредена в три хипотези (чл. 61 ЗЗД): предприета работа в чужд интерес, работа предприета в чужд и собствен интерес и предприета чужда работа, въпреки волята на заинтересования. в) Предприемането на чужда работа трябва да е доброволно. Не е управител на чужда работа онзи, който трябва да я върши по закон - например настойникът, директорът на предприятието, председателят на кооперацията, съдебният управител на вакантно наследство и т. н. 3. Задължения на управителя. Управителят на чужда работа е приравнен по права и задължения към пълномощника (чл. 60, ал. 2 ЗЗД). Той е длъжен: а) Да изпълни работата, с която доброволно се е заел. Той трябва да я продължи и да се грижи за нея, поне докато заинтересованият бъде в състояние да я поеме (чл. 60, ал. 1 ЗЗД). б) Да се грижи за работата като добър стопанин (чл. 60, ал. 2 ЗЗД). Той отговаря, ако не положи тази грижа. Но неговата отговорност може да бъде намалена с оглед особени те обстоятелства, при които е поел грижата за чужда работа. От него се иска да изхожда от предполагаемата воля на заинтересования от работата. Транспортното предприятие например продава повредените при превоза стоки, за да избегне пълното им обезценяване, защото и собственикът на стоката би постъпил така. От управителя се изисква да съобщи на заинтересования, че е поел управлението на работата му, както и че я е завършил. От него се иска да даде сметка за управлението си и да предаде на заинтересования всичко, което е получил от управляваната от него работа. 4. Задължения на заинтересования. Изтегляне 3.66 Mb. Сподели с приятели:
|