Проф. Александър Г. Кожухаров облигационно право
Изтегляне 3.66 Mb.
|
| Заемът за потребление е най-видният представител между т. нар. кредитни сделки -тези сделки, при които някой днес дава нещо, като вярва, че по-късно получателят ще му върне еднородно нещо. Опора на тази негова вяра може да е единствено личността на получателя; или вещни гаранции - ипотеки и залози. В първия случай кредитът е личен; във втория - реален или обезпечен.
2. Белези и разлики. 2.1. Реален договор. Заемът за потребление е реален договор. Той се счита сключен не в момента, когато между страните е постигнато съгласие едната да заеме, а другата да получи в заем пари или заместими вещи, а едва когато въз основа на това съгласие заетите пари или заместими вещи бъдат предадени на заемателя. В случаите когато съгласието предхожда предаването, договорът възниква сукцесивно -фактическият му състав е завършен едва с предаването.1 Консенсуален е обаче договорът, с който някой се задължава да даде заем - "обещава заем". По своята правна същност този договор е предварителен договор за заем. Той е задължителен за обещателя. Въз основа на него може да се иска сключване на заема, т. е. предаването на обещаните пари или заместими вещи, евентуално обезщетение за причинените вреди. В случай, че бъдещият заемател е станал междувременно неплатежеспособен, обещателят може да откаже да изпълни обещанието си да даде заем (чл. 241 ЗЗД). Върху него тежи задължението да докаже променилите се обстоятелства (чл. 127 ГПК). В случая е налице едно особено прилагане на т. нар. с1аизи!а геЬиз зю з^апйЬиз. 2.2. Прехвърляне в собственост. Парите и заместими те вещи се предават на заемателя за потребление - за консумиране. Поради това - чл. 240 от ЗЗД изрично подчертава това - те преминават в собственост на заемателя със сключването на договора. Преминават в негова собственост, дори ако не са принадлежали на заемодателя, стига само заемателят да е бил добросъвестен при получаването им (чл. 78 ЗСоб). С тях той може да се разпорежда като собственик - да ги употреби сам или да ги отчужди. Затова именно не е длъжен да върне точно заетите вещи, а заетата сума, респективно вещи от вида, в количество и качество като заетите. Бобът, който сте дали в заем на съседа си, става негова собственост. Вместо това вие ставате кредитор на съседа си, а той ваш длъжник - той трябва да Ви върне пак боб в същото количество и от същото качество.1 По друг начин са уредени нещата при заема за послуж-ване. При него заемодателят не престава да бъде собственик на индивидуално определената (и затова незаместима) вещ, която е дал в заем - с която е услужил (например на заетия автомобил). Обратно, при заема за потребление заемодателят загубва собствеността върху заетите пари или замести-ми вещи (например върху боба) и вместо това става кредитор (има да взема боб). 2.3. Пари или заместими вещи. Всичко това показ ва, че предмет на заем за потребление могат да бъдат само пари или замеетими вещи. Само парите и заместимите ве щи са количествени вещи. Само те имат свойството да се заместват, т. е. едно количество от тях от определено каче ство да замести друго количество от същото качество. Само при тях е възможно с връщането на други вещи от същия вид, в същото количество и същото качество да се даде об ратно на заемодателя точно това, което е дал, и точно тол кова, колкото е дал. Затова една незаместима, индивидуално определена вещ не може да бъде предмет на заем за потребление. Недвижимите вещи са незаместими и затова не могат да бъдат предмет на договор за заем за потребление. Такава вещ не е еквивалентна на друга вещ, не може да се замести от друга и затова заемателят не може да върне друга вещ вместо заетата. По това заемът за потребление се различава и от договора за наем. Под наем могат да се дават поначало само индивидуално определени вещи. Форма. Валидността на договора за заем за по требление не е обусловена от спазването на някаква форма. Простото съгласие, придружено с предаване, е достатъчно за действителността на договора. Писмената му форма оба че ще е необходима за доказване сключването на договор за заем за над 1 000 лв., тъй като чл. 133 буква "в" от ГПК не допуска свидетелски показания за установяване на догово ри със стойност над 1 000 лв. Едностранен договор. От договора за заем въз никват задължения само за заемателя. Той е длъжен да вър- не заетите му пари или заместими вещи. Заемодателят има право да иска само тяхното връщане. Тези договори, от които възникват задължения само за едната страна, са едностранни договори. 2.6. Безвъзмездност. Договорът за заем за потребление е поначало безвъзмезден. По това той прилича на заема за послужване. Предполага се, че на заемодателя не се дължи никакво възнаграждение за отпуснатия от него заем. Когато сте дали пари в заем на ваш приятел, той трябва да Ви върне заетата сума - нищо повече, но и нищо по-малко. Ако сте уговорили да Ви върне нещо по-малко от полученото, очевидно подарили сте му тази разлика. Когато е уговорено, че заемателят ще Ви върне нещо повече от полученото, то явно е, че заемът за потребление в случая е възмезден. Разликата в повече, която заемателят се е задължил да върне, е възнаграждение за заетите му пари или заместими вещи. Това възнаграждение се нарича лихва.1 Нейният размер се определя от това, колко пари за колко време са били заети и какъв е уговореният лихвен процент. Освен това лихвите трябва да бъдат уговорени писмено. В противен случай не възниква задължение за тяхното плащане: писмената форма е установена за действителност на лихвеното задължение и е в защита на заемателя. Но формата не е необходима за действителността на задължението за лихва, когато заемът се дава от банка, защото известно е, че банките дават парични заеми само срещу лихва и затова не е необходимо писменото й уговаряне. Възможността да се уговаря лихва за заети пари или заместими вещи отличава заема за потребление от заема за послужване. При последния не може да се уговаря възнаграждение, без той да се превърне в договор за наем, а при заема за потребление може да се уговори възнаграждение, без да се превръща с това заемът в наем. 3. Задължения на страните. 3.1. На заемателя. Заемателят е длъжен да върне вещ от рода и качеството на заетата и в количество, еднак во със заетото. Ако се е задължил да върне друго, е налице не заем, а продажба или замяна. Заемателят е длъжен да върне заетото на уговорения срок. Когато такъв срок не е бил уговорен, заемателят трябва да върне заетите пари или вещи в течение на един месец от поканата на заемодателя (чл. 240, ал. 4 ЗЗД). Заемателят има право да върне заетото предсрочно и може да приспадне лихвите от деня на плащането до срока, ако паричното му задължение е лихвоносно и той е предплатил лихвите (чл. 70, ал. З ЗЗД). 3.2. На заемодателя. Върху заемодателя не тежи ни какво задължение. Все пак той отговаря за вредите, причи нени на заемателя от скритите недостатъци на заетата вещ, ако умишлено или небрежно не ги е съобщил на заемателя (чл. 240, ал. З ЗЗД във връзка с чл. 247 ЗЗД), например умиш лено му е дал царевица за посев, която е загубила кълняе- мостта си.* * В този случай договорът се превръща в несъвършено двустранен, тъй като заемодателят виновно не е изпълнил задължението да предаде на заемодателя си вещ без недостатъци. 4. Лихви. Заемателят може да се е задължил да плаща лихви (да е поел заедно със задължението да върне заема още и едно друго задължение -за лихва). Понеже лихвата е възнаграждение за предоставено ползване на пари или замести-ми вещи, става явно, че заемът за потребление може да бъде и възмезден договор. Докато заемът за послужване, както вече видяхме, никога не може да бъде възмезден.* * Уговорката на лихви при заема за потребление, макар че превръща същия във възмезден договор, не го определя като двустранен. При уговарянето на лихви задължението за заплащането им възниква за заемателя, а не за заемодателя. Това е едно от малкото изключения от правилото, че двустранните договори са възмездни, а едностранните безвъзмездни. ДЯЛ СЕДМИ ВЛОГ ПЪРВА ОБИКНОВЕН ВЛОГ ГЛАВА § 1. Понятие. 1. Определение. С договора за влог влогоприемателят поема задължение да пази безвъзмездно или срещу заплащане предадената му от влогодателя движима вещ и да я върне на уговорения срок или при първо поискване. Чл. 250 от ЗЗД дефинира този договор приблизително по същия начин. Той казва, че с договора за влог "влогодате-лят предава движима вещ на влогоприемателя, който я получава със задължение да я пази и върне. Влогоприемателят няма право на възнаграждение, освен ако то е уговорено". 2. Характерни белези. 2.1. Предмет. Предмет на договора за влог могат да бъдат само индивидуално определени движими вещи - за-местими или незаместими (определена картина, определени 100 чувала ориз). Това следва от естеството на задължението на влогоприемателя: той е длъжен да върне именно тази вещ, която е приел на хранение, а не друга. Затова, ако влогоприемателят се е задължил да върне не точно същите заместими вещи, които е получил във влог, а други, еквивалентни на вложените вещи от същия род, от същото качество и в същото количество, не е налице договор за влог, а договор за неправилен влог. Не могат да бъдат предмет на влог и недвижимите вещи. Договорът, с който някой се задължава да пази недвижим имот, не е договор за влог, а трудов договор. Реален договор. За валидността на договора за влог е необходимо страните да постигнат съгласие: влого- дателят да се съгласи да вложи, а влогоприемателят -да приеме една движима вещ на влог. За да се счита догово рът за сключен, не е достатъчно само съгласие на страните. То може да има най-много значението на предварителен договор за влог. Договорът за влог е сключен, едва когато влаганата вещ се предаде на влогоприемателя за пазене въз основа на постигнатото между страните съгласие. Ос вен това влогоприемателят се задължава да пази една дви жима вещ и да я върне. Той не би могъл да изпълни това свое задължение, ако не получи вещта, която ще пази. Всичко това показва, че договорът за влог е реален договор. Той се счита сключен едва когато влаганата вещ се предаде за па зене на влогоприемателя, освен ако вещта се намира вече в ръцете на лицето (например на продавача: 342-59-ВДА-СП, 60, 9, 927, 7), което се задължава да я пази (за купувача). Едностранен договор. Договорът за влог е ед ностранен договор, защото от него възникват задължения само за влогоприемателя. Той е длъжен да пази поверена та му вещ и да я върне. Влогодателят няма никакви задъл жения. Той има само право да иска да му бъде върната вещ та, която е предал за пазене. Но и при влога могат да възникнат задължения в тежест на влогодателя, например задължение да понесе разноските по пазенето на вещта или да плати уговореното възнаграждение. Тогава договорът за влог се превръща в несъвършен двустранен договор. 2.4. Безвъзмезден договор. Договорът за влог е по начало безвъзмезден. Влогоприемателят услужва на вло годателя, като пази вещта му. Но страните могат да уговорят, че на влогоприемателя ще бъде платено възнаграждение. В такъв случай договорът за влог се превръща във възмез ден и двустранен договор. Възмездността или безвъзмездността на договора за влог е от значение: за да се определи в какъв размер влогоприемате- лят има право на иска заплащане на разноските си (чл. 254 ЗЗД) и за да се види дали страните разполагат с правата по чл. 87 и чл. 88 от ЗЗД. 2.5. Договорът за влог е самостоятелен договор. До говор за влог е налице, само ако задължението за пазене на предадената вещ е изключителното и главно негово съ държание. Често задължение за пазене на чужда вещ възниква като рефлексно и допълнително задължение от друго правоотношение, от друг договор. Така продавачът е длъжен да пази вещта, която е продал, докато купувачът я получи; купувачът трябва да се погрижи за запазване на вещта, която отказва да приеме поради недоброкачественост (чл. 198 ЗЗД); залогоприемателят е длъжен да пази заложената вещ, която държи; заемателят - заетата вещ (чл. 244 ЗЗД); наемателят - наетата вещ (чл. 231-233 ЗЗД); довереникът - поверената му вещ (чл. 281 ЗЗД) и т. н. Във всички тези случаи задължението за пазене възниква не като пряка, а като косвена последица на сключения договор за продажба, за залог, за наем, за заем, за провоз, за поръчка. Към така породените отношения правилата за влога ще се прилагат само суб-сидиарно, защото не е "пазенето" основното задължение на страните, докато, обратно, пазенето е основното задължение на влогоприемателя. 2.6. Неформален договор. Не е необходима особена форма за сключване на договор за влог. Простото съгласие на страните, последвано от предаване на влаганата вещ, е достатъчно за неговата валидност. За установяване на до говор за влог на стойност над 1 000 лв. обаче ще е необходи мо да се представи писмен документ (чл. 133, буква "в" ГПК). 3. Приложно поле. Договори за влог се сключват между различни правни субекти. Топилнята за мас сключва договор за влог с хладилното предприятие, на което предава известно коли чество мас за пазене. Пристанищата приемат на влог стоки, които ще се превозват по вода. Гражданинът, който предава багажа си на гарата за пазене или ценните си книжа на ДСК, за да му се съхраняват, сключва договор за влог с посочени те организации. Х, който поверява куфара си на У, сключва с него договор за влог. В първите два случая влогът е винаги възмезден, защото и хладилното предприятие, и железни ците, и ДСК по занятие приемат влогове. В третия случай влогът е поначало безвъзмезден. Но може да бъде и въз мезден. Влоговите сделки между граждани нормално не се сключват по професия, а са израз на приятелска или добро съседска услуга. Отношения на влог възникват и когато една поста вена под запор движима вещ се предава за пазене на самия длъжник или на трето лице, например съдебният изпълнител описва компютъра Ви за дълг и го предава за пазене на Ваш съсед. Към така създадените отношения ще се прилагат пра вилата на Закона за задълженията и договорите, доколкото особените правила на чл. 363-366 от ГПК не биха се оказали достатъчни. Влоговото отношение се поражда тук не от до говор за влог, а от разпореждането на съдебния изпълнител за назначаване на пазач.1 § 2. Действия. 1. Задължения на влогоприемателя. 1.1. Задължение за пазене. Договорът за влог се сключва, за да бъде пазена една движима вещ от влогоприемателя. Това свое задължение той трябва да изпълни с грижата на добър стопанин (чл. 253, ал. 2 ЗЗД). а) Влогоприемателят се е задължил да пази чужда вещ. Това означава, че се е задължил: да й отреди подходящо място, където да остане до нейното вдигане - например сухо помещение за цимент, и да извърши всичко необходимо за съхраняването й (сиз1осПа).1 Какво конкретно е необходимо да направи, това ще се определи за всеки конкретен случай с оглед естеството на вложената вещ. Но възмездността на влога, качеството на влогоприемателя - специализиран ли е той в дадена област, продължителността на влога, също имат определящо значение в тази насока. Например хладилното предприятие ще е длъжно (и това се разбира от само себе си) да поддържа в хладилника необходимата ниска температура за съхраняване на сиренето, което е приело за лагеруване. ДСК и без изрична уговорка ще трябва да следи за излизането в тираж и за събиране на лихвите на купоните на ценните книжа, които е приела да пази. Складът за обществено ползване, без да чака инструкции, е длъжен да преобръща храните, приети в склада му, за да не се запарят, особено ако пазенето ще продължи по-дълго време. б) Влогоприемателят се е задължил да пази чужда вещ. Той е длъжен да изпълни това свое задължение лич- но. Не му е позволено да възложи пазенето на друг. То е поверено на него. В него влогодателят е имал доверие. Договорът за влог създава следователно за влогоприемателя едно задължение |'п1ийи регзопае - за лично незаместимо действие. в) Влогоприемателят се е задължил да пази чужда вещ. Той не може да я използва за свои цели и нужди. В противен случай няма да я опази и няма да може да я върне в състоянието, в което я е приел, тъй като всяко ползване неминуемо похабява вещта. Законът изрично забранява на влогоприемателя да използва поверената му за пазене вещ, освен ако влогодателят се е съгласил за противното (чл. 253, ал. 1 ЗЗД) или използването на вещта е необходимо за нейното съхраняване (например трениране на кон за езда) или не би я повредило (прочитане на поверената за пазене книга). Наличността на такова съгласие приближава безвъзмездния влог до договора за заем за послужване с тази разлика, че влогът се сключва в интерес и на кредитора, докато заемът за послужване се сключва изключително в интерес на длъжника. Разрешението за ползване може да се счита в някои случаи като особен начин да се възнагради влогопри-емателят за грижите му по пазенето на вложената вещ (срещу грижите по пазене на пианото, разрешавам на влогоприемателя да свири на него). Когато вложената вещ се използва от влогоприемателя без съгласието на влогодателя, отношенията започват да наподобяват на наемните, защото влогоприемателят трябва да плати възнаграждение за непозволеното ползване. Но неправомерността на ползването пречи не само да могат отношенията да се приравнят към наемните, а изисква и по-строго отношение към влогоприемателя, отколкото към наемателя. Докато наемателят отговаря само за вредите, които виновно е причинил при използването на вещта, влогоприемателят, обратно, дължи обезщетение и "за вредите, насть пили поради причини, за които той не отговаря", след като е използвал чуждата вещ без позволение. Той отговаря и за вреди, които се дължат на случайно събитие (чл. 253, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 244, ал. З ЗЗД). г) Който се е задължил да пази чужда вещ, длъжен е да я пази до изтичане на уговорения за това срок. Ако такъв срок не е бил уговорен, влогоприемателят може да се освободи от задължението си, като предизвести влогода-теля и му даде достатъчен срок, за да си прибере вещта (чл. 255, ал. 1 ЗЗД). Задължението за пазене на вложената вещ не отпада автоматично със самото изтичане ка определения в договора срок, респективно на посочения в предизвестието. Влогоприемателят трябва да продължи пазенето. Намалява се само грижата, която той трябва да полага при пазенето. Вместо да отговаря за грижата на добър стопанин (чл. 253, ал. 2 ЗЗД), влогоприемателят отговаря след срока, само ако вещта е погинала или се е повредила вследствие неговото умишлено или грубо небрежно поведение (чл. 255, ал. 2 ЗЗД). Освен това може да се освободи и от това намалено задължение за пазене. Той може да поиска от районния съд разрешение да продаде вложената вещ на публична продан. От получената сума ще се заплатят неговите вземания, а остатъкът трябва да бъде вложен в банка на името на влогодателя (чл. 255, ал. 2 ЗЗД). 1.2. Задължение за връщане. Влогоприемателят е длъжен да върне движимата вещ, която е приел да пази. Влогоприемателят няма изборното право "да върне при поискване вещите, които е получил във влог или да заплати стойността им", както се приема в 1930-55-1\/-Сб. 365, 649. Влогоприемателят дължи обезщетение, ако не върне вложените вещи. То може и да надминава тяхната стойност. Така 128-61-ВДА-СП, 63, 2, 91, 2. а) Той е длъжен да я върне заедно с плодовете й - например заедно с лихвите на дадените за пазене облигации; заедно с агнето, което дадената за пазене овца е родила. От него обаче не може да се иска да върне точно това количество вещи, което му е било предадено за пазене, ако естеството на поверените му вещи е такова, че количеството им намалява с течение на времето - вследствие изпаря-ване, изветряване, пресъхване и пр. В нормалните, най-често нормативно установени граници естествени фири трябва да се приспаднат от дължимото количество. б) Влогоприемателят е длъжен да върне дадената му във влог вещ, когато тя му бъде поискана от влогодателя, дори и да е било уговорено, че влогът ще продължи опреде лено време (чл. 252, ал. 1, изр. 1 ЗЗД). Това е така, защото договорът за влог се сключва не в интерес на влогоприе- мателя, а в интерес на влогодателя. Затова, щом същият намери, че вече няма нужда вещта да му бъде пазена, може да си я поиска обратно, макар да е уговорил по-дълъг срок за нейното пазене. Обстоятелството, че на влогоприемате- ля се плаща възнаграждение, не изменя с нищо тези заклю чения. Интересът на влогодателя да получи вещта, която е поверил за пазене, заслужава по-голяма закрила от интере са на влогоприемателя да получи възнаграждение за пазене на същата. На влогоприемателя ще се плати възнаграждение за извършената от него работа за времето, през което е пазил вещта. Следва да му бъдат платени и разноските, които е направил с оглед на уговореното по-продължително пазене (чл. 252, ал. 1 ЗЗД). Но всички тези евентуални претенции на влогоприемателя не му дават право да забави връщането на вещта до изтичане на уговорения срок. Този срок не е ус тановен в полза на влогориемателя, а в полза на влогодателя. в) Влогоприемателят е длъжен да върне вложената вещ на разноски на влогодателя, там, където тя е трябвало да бъде пазена (чл. 252, ал. 2 ЗЗД). г) Срещу влогоприемателя, който отказва да върне вложената вещ (независимо от иска за обезщетение по общите правила) влогодателят разполага с два иска, за да си я възвърне: с един вещен иск - ревандикационния иск (чл. 108 ЗСоб) и с един облигационен произтичащ от договора за влог1 Ако предяви първия иск, ще трябва да доказва правото си на собственост върху вложената вещ. Затова този, който е дал във влог чужда вещ, ще трябва да се задоволи само с втория (облигационния) иск. Вж. 342-59-ВДА-СП, 60, 9, 92, 7. Срещу иска за връщане (вещен или облигационен) влогоприемателят може да противопостави във форма на възражение своето право да задържи вложената вещ, докато бъдат удовлетворени насрещните му вземания за направени разноски, претърпени вреди от скрити недостатъци и за дължащото му се възнаграждение (чл. 91 ЗЗД). 2. Задължения на влогодателя. Влогът е едностранен договор. Поначало от него не възникват задължения за влогодателя. Той има само права. И все пак: Влогодателят е длъжен да заплати извънредни те разходи за запазване на вещта, ако те са били необходи ми и неотложни, а когато влогът е безвъзмезден - и обикно вените разноски (по чл. 254, ал. 2 ЗЗД). Изтегляне 3.66 Mb. Сподели с приятели:
|