Програма на лекциите и конспект за семестриален изпит
Изтегляне 327.5 Kb.
|
| Традиция
Тематично потвърждава някои теми – патриотичната, природата (при Пенчо Славейков природата е съзерцание, тя не е мащабна и описателна, както у Вазов, нито е в движение, както е у Ботев), националноосвободителните борби, фолклора, гражданската и интимната лирика. Новаторство Философките теми – за красотата (“Фрина”), изкуството (“Микеланджело”) и твореца (“Сърце на сърцата”), силата на духа (“Cis moll”). Художествената интерпретация е подчинена на ново художествено кредо. Новаторството му е и във философската насоченост, психологизма, новия език, структурата на творбата. Въпреки тематичните различия, художествения свят на неговото творчество е ограничен, единен. Пенчо Славейковите епични и лирични сюжети синхронизират националното с универсалния образ на света. Той е баща на българския модернизъм. Това е движение, което включва многобройни литературни школи. Всяка от тях прави избор на различна поетична система, която отразява усещането за драматическата напрегнатост на съвременния свят. Различни, а понякога и коренно противоположни са тези художествени решения – индивидуализъм (Пенчо Славейков), сюрреализъм и експресионизъм (Гео Милев), символизъм (Яворов, Дебелянов). В Западна Европа след бързия разцвет на реализма идва натурализма, идва Зола. Западна Европа е уморена от реализма и бяга към модернизма, модернизмът е елитарен. Пенчо Славейков е в основата на нашия модернизъм. Бори се за елитарно изкуство, което може да предложи идеи на един съвременен читател с култивирани високи естетически критерии. Творчеството на Вазов се опитва да бъде високо информативно, а кръгът “Мисъл” да образоват, да бъдат полезни. Не само българският читател е адресат на тяхната литература, а по скоро човекът, написан с главна буква. Пенчо Славейков и народното творчество В творбите с фолклорни мотиви Пенчо Славейков влага универсални теми и идеи като по този начин овечностява националните образи. Битовите поеми на Пенчо Славейков по фолклорни мотиви са ориентир за способността на твореца да проектира в национално-образна рамка проблемите за универсалния културен дух. Защо Славейков се насочва към фолклора? По принцип в българската литература след Освобождението водеше възгледа, че реставрацията на фолклора е най-функционалния път към съхраняване на националната самобитност в нея. Пенчо Славейков твърди, че “във фолклора са изкристализирали в най-чист вид кардинални черти на националната ни литература”. Според него фолклорния сюжет трябва да бъде превърнат от автора не в самоцел, а в средство на модерни етико-философски идеи. Ето защо Пенчо Славейков е противник на тенденциите към имитационно вторично възпроизвеждане на фолклора. Според него интерпретацията трябва да е творчески трансформационна. Авторът трябва да усвои от народната песен нейните принципи на образно изграждане. Той трябва да пресъздаде народно-мирогледната представа за света на анонимния творец и родния духовен строй. За него фолклорния сюжет е удобна форма за вграждане на национални и универсални проблеми. В интимната изповед на автора в “Псалом на поета”, осъществена със специфичните средства на неговия творчески стил, опорна точка на идеята става образ взет от народната песен – гробът. Той е заобиколен с прозорци, за да бъде близо до света, а чрез завета към своята другарка изявява най-характерната черта на творческата си чувствителност – жизнелюбието. Българската народна песен е първият учител на Пенчо. По традиция плодотворно установена от неговия баща, той я познава добре, обича я и живее с нейния поетичен мир. И в езика, и в стила, и в почти неуловимия понякога национален дух на неговите творби може да се открие близостта с фолклора ни. В някои от най-характерните си черти художественият му светоглед е близък до светоотношението на народния певец. Същата светла вяра в човека и в доброто, същият несъкрушим оптимизъм и жизнерадост. Чуждите влияния не засягат съкровената връзка на поета с българското. Нещо повече, неговото запознанство с европейската култура и западно европейския романтизъм му дава и нови основания да утвърждава тази близост. С цялото негово светоотношение има нещо традиционно българско, нещо, което го доближава до обикновения, но мъдър мироглед на народа. То напомня, че е израстнал в сянката на родния балкан, че е син на възрожденеца Петко Славейков, че поетическия му вкус е закърмен от звуците на народната песен. От нея той черпи не само образи и изразни средства, но и мотиви. Новото за него е, че фолклорът става посредник към корените на душевността, не само на една нация, но и на отделния човек. Стилизацията фолклора се превръща в художествен похват, което е новост в поезията ни. Стихотворенията му имат връзка с фолклора на ниво стилистична организация на изказа. Има употреба на тропи и поетичен синтаксис, образен паралелизъм, поетични епитети, устойчиви образи. Една част от неговото художествено дело е свързано със света на народната песен (“Луд гидия”, Неразделни”, “Коледари”, “Чумави”, “Змейово либе”). Те имат своите първообрази в народната песен. В нея той вижда образец, който трябва да се следва творчески. В очерка си за “Доре Груда” от “На острова на блажените” Пенчо Славейков казва: “Груда твърде често се ползва от мотиви из народната поезия…”. Така той поставя проблематиката и в битовите си поеми “Ралица” и “Бойко”. В тях издига в култ и нравствения човек, който чрез духовен стоицизъм, чрез силна воля успява да надмогне превратностите на съдбата и да запази или да възвърне духовната си идентичност, духовно равновесие (Ралица и Бойко от втората му морална фаза). Образът на Бойко е скромен с Толстойско разбиране за нравственото прераждане и себеутвърждаване на човека. Така още в битовите поеми на Пенчо Славейков си дават конфликтна среща два възгледа за духовната свобода на човека. Естетическия възглед за естетическия човек, живеещ природо съобразно и етичният възглед за нравствения човек, надмогващ егоинстинктите чрез нравствено самоусъвършенстване. Именно тези гледища се срещат контрапунктно в поемата “Ралица”. В един план творбата реконструира типично националния образ на човешкия свят. В изграждането на образа на девойката Славейков използва типично народно-песенни похвати: Ралица е разкрита като образ с вечната народна мярка за красота и нравственост. Нейната красота е двумерна. Тя има и сетивен и идеален израз – това е красотата и от естетически и от нравствен тип. Образът на Иво е нравствен адекват на Ралица. Налице е типичната фолклорна мултипликация на красотата. Извисяването на образите се постига чрез устойчив принцип – идеализация на човешкия свят. В много поетични варианти Пенчо Славейков разкрива възможността на човешкия дух да преодолява страданието, порока, човешката слабост и да извежда личността до нравствени висоти. Заедно с баща си и Пенчо е един от създателите на лирическата поема като жанр в нашата литература. В своите поеми синът използва широко известни народни мотиви. Той изобразява в тях национални черти като ги пречупва през своя поглед на мислител, през своите общочовешки идеи. Всеки образ изгражда с много психологизъм. Не повтаря народното предание, а го уплътнява, проблематизира го и така фолклорният свят започва да изразява философко-психологически идеи. За да напишат “Изворът на белоногата” и “Ралица” бащата и синът използват народни песни като изграждат реалистично образът на българката с нейните нравствени добродетели. Но Пенчо внася в образа на Ралица вътрешен драматизъм, който поражда психологизъм на творбата. Най-скъпата за Славейков идея и основната в неговото творчество е идеята за човешкото у човека. Според него то се проявява в човешката способност да преодолява трудностите, да издържа на изпитанията, които собствената съдба му поднася. В това се изразява свободата на човешкия дух да преживее и надделее, нещастията, да остане несломим от тях – това значи да бъде свободен. Това е основната идея в “Ралица”: "от живота ненадломена с несломено сърце." Затова основното в поемата не е сюжета – доста често срещан фолклорен мотив, а образът на главната героиня. Чрез творбата той разкрива ценностната система. Проявява умение пестеливо да представи специфичното на народния живот – възмогването на страданията и запазването на човешката слабост. Представя персонажите в повратен момент от живота им. Образът на Ралица е ситуиран чрез дълбоки драматични конфликти и състояния, които героинята изживява без да раказва подробности за живота ѝ. Сюжетът не се отличава с богатство на събитията. Завръзката е любовта между Иво и Ралица. Верността на Ралица към тази обич се доказва чрез поведението ѝ към богатия Стоичко Влаха. Тя отхвърля предложението му с мъдростта: “Сърцето ти не пита: то се не ломи”. Творбата възпроизвежда и народни мирогледни представи – Ралица и Иво олицетворяват приемната любов, характерна норма за фолклорна представа. В своя тежък исторически живот народът е изразил едно трагично светоусещане – щастието е мигновенно, страданието е вечно. Със своята физическа прелест, трудолюбие, чувство за любовна вярност, жизнеустойчивост Ралица се отъждествява с патриархалния етичен модел за добродетелност. По този начин Пенчо Славейков става изразител на един специфичен национален идеал за човешка личност. Успоредно с това в образа на Ралица творецът разгръща модерни идеи, непознати на българския фолклор. Поемата поставя проблема за силата на индивидуалната воля, чрез която човекът надмогва волята на съдбата. По принцип семантичната двойка съдба – воля е смислов център на цялото поетово творчество. В този смисъл поведението на Ралица илюстрира духовната неограниченост на човешките възможности – любимият е убит, семейното щастие е разрушено. Такава е волята на съдбата. Страданието не тласка Ралица към самоунищожение. Тя намира смисъл на живота си в любовта и грижите за детето си, съумявайки така да запази нравственото – естетическото равновесие. Тази нейна способност означава най-точно лексикален лайтмотив на творбата – "ненадломена". Емоционален знак за нейното себесъхраняване е образа на “оназ усмивка”. Образът на Ралица въвежда основния строителен мотив на Славейковото творчество – мотива за нравствения стоицизъм. Именно героят надмогващ превратностите на съдбата, Славейков възвеличава ярко в творчеството си. Този герой не е само естетическо, но и жизнено кредо на поета – като дете е скован от тежък недъг и цял живот надмогва стоически трагичната си орис. Всъщност този своеобразен автобиографизъм, тази способност на Пенчо Славейков да интерпретира фолклора през призмата на индивидуалното личи при типилогичната съпоставка на образа на Ралица с образа на Петко-Славейковата Гергана от “Извора на белоногата”. Бащата е по-близо до фолклорното светоусещане, защото водещ в изграждането на образа на Гергана е мотивът за чезненето на красотата – вариант на мотива за вграждането, докато в образа на Ралица мотивът е за съхранението на красотата. Внушава се чувството за нейната хубост чрез сравнението: "Кат оназ вечерница в небето Една бе в село Ралица девойка…?" Предадена е красотата и очарованието чрез отношението на другите към Ралица. Както Петко-Славейковата героиня отхвърля предложението на везира в името на любовта си към Никола, така и Ралица остава вярна на Иво. Ралица е сираче, но е несломима, нито в младостта, нито в семейната си мъка. Като контраст на идиличността битува образът на Стоичко Влаха. Неговата съдба е решена също в духа на патриархалните норми. За този, който ги е нарушил няма място в патриархалния свят. След убийството на Иво той напуска завинаги селото. Този образ има модерни проекции. Интересна е гледната точка на поета към деянието му – убийството е предадено в обективистична форма. Славейков нито обвинява, нито оневинява злосторника. По този начин в творбата си дават среща две позиции – от етическо гледище Стоичко е престъпник, защото отнема човешки живот, но от естетическо, деянието му не е престъпно, защото той убива заради красотата. Естетическият му импулс властва над нравствения му. Егоистичния стремеж за щастие върху нещастието на другите е знак, че у героя са в дисбаланс естетически пориви. Опитът му да се издигне над конвенциите на морала го доближава до модела за човек, робуващ на природните си инстинкти. Много по-сложно разграничаване на конфликта етично и естетично Славейков прави в поемата Бойко. Тази творба е ярка илюстрация на модерна интерпретация на национално битовите проблеми. Тя внася непозната в образното изграждане на фолклора и възрожденската ни литература подход – психологическия. Битовата драма е разкрита чрез психологическа. Чрез него Пенчо Славейков актуализира в българската литература моралистичните традиции на руските реалисти за търсенето на “човека в звяра”. Духовното прераждане поражда и психологизма в поемата. Поетът търси човешкото у този, който е загубил своята нравственост и вяра в него. Това е постигнато чрез изграждане на образи, които са в опозиция, чрез действията на героите, чрез постъпките им. Освен Бойко, чието поведение е изградено от отчаянието, деградацията, престъплението, доосъзнаването, очовечаването се налага образът на Райка. У нея битуват характерните добродетели на българката. Тя се отъждествява с патриархалния етичен морал за добродетелност. Дори и злините в живота не прекършват доброто начало у нея. Престъплението, което извършва Бойко, подбуден от фаталната любов, не унищожава доброто начало у Райка. Тя скрива своята несрета, мъката за да запази семейната чест, достойнството на мъжа си. По този начин Славейков става изразител на една специфична национална представа за човешката личност, гради я идеално без да я идеализира. Лъжата, която изрича Райка в предсмъртния си час, кара Бойко да разбере истината. С тънък психологизъм е разкрито прераждането на героя. Той пролива “сълзи, незнайни досега за него…” – един детайл, който връща човешкото начало у героя. С истинско проникновение в духа на народното творчество е написаната битовата поема “Коледари” – оригинална по строеж. Изградена е от обредни народни песни. Поетът предава красотата на родните обичаи, разкрива някои от най-характерните черти от бита и душевността на нашия народ. Пресъздадена е идейно и емоционално атмосферата на българското патриархално семейство. Това е идиличният бит на далечното минало такъв, какъвто го познаваме от фолклора. В песните му битува народният светоглед, вярата в доброто, в щастието на човека. Разказът за коледуването и славословът на труда започва с пролог, в който изпъква типичното и непреходното. Прологът и епилогът имат кръгова композиция – красива зимна картина с детайли от прекрасната природа – месеца, снежните върхове, селото. Български колорит и душевност носи и картината-рамка, в която протича действието. Тук се чуват песни, припявки, има диалог, описани са обичаи, спазвани през вековете от народа ни. Коледари и домакини славословят интимните домашни радости и надежди. Песните, посветени на любовта, са написани с възторг. Оригиналността на синтактичния строеж изпъква с изнасяне напред на глагола, с отрицателния образен паралелизъм. В баладата “Неразделни” се вписва безсмъртието на вярната любов. Тя завладява с искреното елегично чувство, което лъха от разказа на Калина за нейната нещастна любов с Иво. По начало темата любов – смърт се вписва с трагизма. Тя носи амбивалентност на страстите. Така битува с темата за срещата и раздялата характерна за модернизма. В “Неразделни” е разкрита саможертвената любов и смъртта, санкцията за неразбиращия свят. По начало Пенчо Славейков дава модерна интерпретация на фолклора. Баладата е построена в стила на фолклора – песен в песен. В “Неразделни” битува типичното за народното поведение – смъртта не може да раздели влюбените. Поетът съчувства на младите. Чрез монолога на Калина и диалога на влюбените творбата се определя като малка драма. Чувства се красотата на вечното, което се възпява от живота – любовта. Думите на Калина: “за сърцата що се любят и смъртта не е раздяла” звучат като поанта. Любовта е интерпретирана като ценност подвластна на санкциите на различни зли сили. Смъртта е предел на метафизичното единение. В стихотворението “Луд гидия” Пенчо Славейков утвърждава силата на творчеството, тема която битува и във философските му поеми. Образите са пластични, характерни. Стилистиката е взета от народната песен: "Криво седи, право съди стар кадия: - не остава на мир село луд гидия!" Задава се веднага характеристиката на героя и се поставя символа на изкуството – “тамбура му яворова на бедрото”. Битът на българина е разкрит в неговото всекидневие. Показано е полето и труда, чиято визия е постигната с типичната терминология – жетварки, сърп, паламарки. Но изкуството е над всичко и това внушение се налага чрез идеята за вечното изкуство. Смяната на ритмичната стъпка и на ритмиката не разделят, а обединяват чрез обобщението: “Що е божа дарба – то за свят е чудо”. В някои от стихотворенията си с народностни мотиви: “Чумави”, “Змейово либе” поетът се издига над митичното, над суеверното в народната песен. И тук той проявява своето майсторство в съвършения език и задълбочения психологизъм. Дълбокото вътрешно възприемане на традициите на народната поезия го води до творби, в които принципите на народната поетика са използвани, за да се стигне до ново художествено и идейно качество. Изтегляне 327.5 Kb. Сподели с приятели:
|