Програма на лекциите и конспект за семестриален изпит
Изтегляне 327.5 Kb.
|
| Природата и любовта в поезията на Пенчо Славейков
Пенчо Славейков обогатява нашата национална лирика с пейзажни и интимни мотиви, които са напълно в духа на българската патриотична и реалистична традиция. При него се среща пантеизъм, подчертан чрез връзката човек – природа, но изображението на природата не е подчинено както при Вазов на идеята за красота и величието ѝ, а на субективното изживяване на лирическия герой. У Вазов пейзажите са грандиозни. Те изразяват патриотизма му. Народният поет има панорамен поглед върху големи пространства, докато Пенчо Славейков има вкус към притихналия нежен пейзаж. Стихосбирката “Сън за щастие” излиза през 1907 г. “Сън” в европейските езици значи и сън и мечта. Самото заглавие носи връзката с европейската модернистична парадигма, сочи и директни отправки към традицията на европейския романтизъм. Най-ясна е връзката с Хайне и Лермонтов. Пенчо Славейков задвижва в българската литература трансформационните процеси на преодоляване на предметната сетивност със приоритет на духовното начало. В лирическия цикъл “Сън за щастие” той поставя нов художествен център на изображение – лирическият субект. Трансформацията на колективната в индивидуалната тематика е израз на една тенденция в развоя на българската следосвобожденска литература – приобщаване към естетиката на европейския модернизъм. Славейков към трайното в човешкото битие. Според него конюнктурните съвременни нрави не могат да бъдат пълноценен обект на художествено изображение. Творецът трябва да се освободи от социалния натиск на действителността да преодолее страдание, разочарование и да съзерцава живота само като представа. Това състояние той определя като естетически превъзмогната действителност. Това разбиране е повлияно от философското учение на Шопенхауер за света като воля и представа. Чувството е спокойно и улегнало – от тиха радост до лека мечтателна меланхолия. Тези нюанси понякога са така неуловими, че е трудно да намерят точен словесен израз на една непосредствена лирическа изповед. Липсват напрежение и драматизъм. Търсят се непреходни стойности и измерения. В тази лирика основно място заема съзерцанието и породените от него размисли за живота, смъртта и любовта. Любовта и природата са видяни в най-устойчивите измерения като мечта или спомен, като част от духовния свят на лирическия аз. Затова пластичната картина е заменена с ярко маркираното присъствие на субективното. Предметната конкретност гравитира към символна натовареност, към нови звена на многозначност – все още балансирана и балансираща за разлика от символизма, който идва по-късно. Пейзажната и любовната тема имат ограничено жанрово осъществяване – водещ в книгата е жанрът на лирическата миниатюра, непознат дотогава в българската поезия. В “Сън за щастие” Славейков разкрива лирическата си концепция за същността на интимното човешко битие. Образът на човешкото има оригинално конструиране в пейзажната миниатюра. Темата за природата е традиционна в българската поезия до Славейков, но тя присъства там като подчинена съставка на патриотично-революционната тема – например в Ботевата поезия образът на природата кодира представата за националната и планетарната революция. Отношението човек – природа има нов тип художествено изграждане. Природата е видяна като интимен свят и интимно преживяване, за разлика от Вазовата преобладаваща екстериоризираща техника. Разликата между двамата поети е в чувството за сакралност, идеята за храма. При Славейков храмът е човекът, а при Вазов природата. В повечето от Славейковите миниатюри, образът на човека пластично изчезва, духовното състояние се разтваря в природното, субективното изживяване се обективира в природна картина. Така пейзажът се превръща в самостоен лирически образ, в сложен автообраз, вторична еманация на авторовото “аз”. Деперсонализацията подхранва тенденция към персонализация на интимното изживяване. По този начин природното описание се превръща в тонус, в който се вграждат индивидуално–неповторими и универсално-всеобщи човешки изживявания. Така Славейков интерпретира сложната психологическа взаимовръзка между духовното и материалното. В центъра на изображението стои не лирическото изживяване, а предметът на лирическото съзерцание. Така миниатюрите на Славейков утвърждават нова рецептиционна стратегия – от читателя се изисква по-голямо интелектуално усилие за разшифроване на идейните послания. Така от пасивен възприемател той се превръща в активен съучастник в процеса на лирическа комуникация. Най-синтезиран израз на това е стихотворението “Спи езерото”, където в природния пейзаж е проектиран човешкия. В момента на успокоение се преживява любовна буря. Творбата внушава, че успокоението, покоя символизирани от езерото не са перманентно, а временно състояние. Две са образните единици – езерото и буквите. Въведени равноделно още в първия стих те до края се срещат, разминават и окончателно се събират в тишината на копнежа и в копнежа на тишината. Изразителността на пластичното предметно изображение е доведена до пълно изчезване на лирическия субект, но в самото изображение поетът влага твърде много от себе си. Картината е пречупена през неговия копнеж по “другий бряг”. Славейков и Яворов имат стихотворение с подобно начало: “Спи езерото” и “Нирвана”, но сравнението показва различия в настроението, което носи всяко от тях. У Яворов всичко е драматичен сблъсък на две души, на мрак и светлина, докато за Славейков в човешката душа цари хармония. У Яворов присъства разрушителното, у Славейков възродителното начало. В картината на езерото Славейков изразява спокойствието и равновесието. Докато началния стих на “Нирвана”, въпреки спокойствието се усеща дълбокото, драматичното: “спят вечните води, безбрежните води – бездънни”. При Славейков вниманието се съсредоточава върху пластичното изображение, облъхнато от много нежност и настроение върху изразителния детайл, който чувствителния поглед на човека отделя от цялостния пейзаж. Творецът рисува не бурята, а капчиците дъждовни: "Капчици дъждовни падат от небето – и орачу трепна радостно сърцето." Те носят определено емоционален колорит, свежестта и аромата на българската природа, характерните за нея цветове и звукови нюанси. Емоционален център на пейзажа стават разбития "члун" (лодка) в миниатюрата “Обляно в блясък, в дълнини” и обрулените бели цветове в “Преди минута буен вихър”. Славейков съзерцава красотата на природата и слива с нея красотата на своя блян. Малкото пейзажно стихотворение "Ни лъх не дъхва над полени” е обективирало в природна картина настроението, мислите и чувствата на поета: "Ни лъх не дъхва над полени, ни трепва лист по дървеса, огледва ведър лик небето, в море от бисерна роса." Бодрост и свежест лъха от тази опростена картина изградена от два елемента – безмълвно спокойствие и росна свежест. Но природната картина не е изобразена сама за себе си. Тя е в съзвучие с настроението на лирическия герой. Свежестта на лятното утро влива бодрост у него. Той изживява още по-силно красотата на своя сън за щастие. Славейков не само рисува природата, а влага в нея и нещо от себе си. Така картините носят белези на неговия лирически натюрел. Когато като епически човек обръща поглед към истинските съдбини на своя народ, той посвещава най-хубавите стихове в поемата “Кървава песен” на величавия образ на Балкана. В него влага духа на историята. Но в пейзажната му лирика герой е не народът, а отделния човек със своите интимни скърби и радости. Стихосбирката “Сън за щастие” има два тематични кръга – за природата и любовта. Любовната му лирика се различава от откровената еротика от Кирил Христов или от драматично-раздвоения образ на любимата у Яворов. Славейков създава един чисто духовен образ на любимата. Любовта у него е покойно и ведро чувство. Отличителна черта на изповедта е нежността. Обръщенията “другарко моя”, “сестро”, “свидно дете” говорят за дълбоката нежност, за безкрайната преданост на сърцето му. Любовта е светъл лъч в неговия живот. Това се вписва в миниатюрата “Крило над мене ангел тих разкри”, но мисълта за възможната разлика причинява дълбоки страдания. Любовта в лириката на Славейков носи обаянието на чисто и нежно чувство погълнало в настроение на тиха съзерцателност. Под наименованието “Шарки” Славейков събира свои стихотворения показани като превод от персийски. Те са приписвани на измислен поет – Ферхам Меддахи, което в превод означава “певец” (шарки от арабски означава “песни”). Това е първата литературна мистификация на Пенчо Славейков, разширена по-късно в антологията “На острова на блаженните”. Славейков разобличава чрез мистификация своето съвремие. Тенденцията на универсализация на народната съдба е водеща в стихотворенията сатири на Славейков. Те отразяват моралната деформация в общественополитическия живот в следосвобожденска България. Той използва два похвата при съпоставка на универсалното и националното – описва се живота в източно царство, но изобличава българското чрез иносказанието, алегорията, сатирата, алюзията. Личният режим на монарха поетът осмива в сатиричното си стихотворение “Опък край”. Убедително е внушена мисълта, че в страната е потъпкана свободата. Той смело сочи виновниците за това - личния режим на Фердинанд. Идейният замисъл на стихотворението и типичните прояви на режима са разкрити алегорично. Фердинанд е изразен като воденичар, а политическите партии като мливари. Разобличението на света е показано чрез алегорията – воденицата и държавата, воденичарят – царят: "А воденичарят, надкрехнал калпак сам под мустак се подсмива: що го е еня, че в Опакий край опако всичко отива?!" С тези стихотворения създадени през 90-те години на миналия век Пенчо Славейков стои близо до критическото отношение на действителността в нашата литература, особено до разбиранията и мотивите на Алековото творчество. “Манго и мечката”, “Любимий падишах”, “Марий и Сула” са малки сатири. Скрит зад измисления персийски поет Славейков заговорва в източен маниер, а алюзията е съвсем прозрачна и съвсем се разбира кой е любимий падишах и кой се бои да не го изненада народната любов. Не без ирония звучи стихът: "Мечката я Манго разиграва,
Образите са ясни, но присъствието на Коджа Балкан напомня за българската действителност. В “Дим до бога” се ситуират типични герои на нашата литература до 90-те години. Тук са “тираните”, които лочат кърви и бирникът, който бие народа и кадията, които живее наготово от данъците. В своята гражданска лирика, подобно на Алеко Пенчо Славейков възмущава и чрез сатира изобличава пороците на следосвобожденската действителност. Със същия метод – прозаична алегория, по същото време твори и своите басни и Стоян Михаиловски. Традицията в творчеството на Пенчо Славейков е свързана с патриотичната тема. Тя битува в стихотворенията “Сто двадесет души”, “Шипка”, “След Старазагорския бой”, “Харамии”. Творецът се опитва да разбере душата, характера на своя народ, който обича с трайно, дълбоко чувство. С вълнуваща хайдушка романтика и с дълбок вътрешен драматизъм са изпълнени трите малки песни на “Харамии”. Картината на народната борба в него е предадена в правдивия и внушителен героизъм. В първата песен е изразен мотив, съзвучен с елегичната носталгия на някои хайдушки народни творби. Прави впечатление жанровата форма – три варианта на един и същи тематичен кръг. Между тях има дълбока вътрешна връзка. Взаимно се допълват в единна атмосфера, тоналност и насоченост. Така отделните стихотворения, всяко от които има свой самостоятелен смисъл и облик се обединяват в един малък цикъл. Центърът му е третият отказ. Той съдържа кулминационно извисяване и емоционален и в логично отношение, и с оглед на символните обобщения. Налага се идеята за трагизма и героичното в творбата. Утвърждава се смисълът, че към бъдещето се върви през жертвите и страданията, през гологотата на мъките, през вярата, надеждата и целеустремеността. Стихотворението “Сто двадесет души” е поместено в книгата “На острова на блажените” в раздела на поета Боре Вихор. В този образ Пенчо Славейков представя поета герой, бореца за свободата на своя народ. Едновременно с това в образа на Боре Вихор са дадени черти от живота и творчеството на Христо Ботев, като него Вихор е “воевода на четата” и умира приблизително на Ботевата възраст, а в стихотворенията са използвани мотиви от Ботевата поезия. Името символизира борческия характер на поета. Боре е променено от Боро от сборника на братя Миладинови, а Вихор е вариация на вихър. Темата на стихотворението “Сто двадесет души” е за воеводата, предводител на чета въстаници. Тя е подемана и по-рано от Славейков в темата му “Въстаник”. Самото заглавие отправя към дружината на поета – революционер. Пенчо Славейков е изразил преклонението пред подвига на борците, за които народът е запазил вечен спомен. Поетът умело го пресъздава и възкресява величествения момент, когато самоотвержените патриоти слизат на родния бряг. Налага се идеята за геройството и предателството. Ключови думи са “засади” и “бряг”. Контрапунктно на героизма е предателството. Легендата разкриваща подвига изгражда образа на “млад дивен юнак” – образът на поета – революционер Христо Ботев. Вярно е пресъздаден историческия момент, времето е обективно. Чрез монолога на бореца се вписват идеите за които героите жертват живота си: “Свобода в гори и поля прогърмя”. Народът е възкръснал за “нов свободен живот”. Представата за саможертвата е ситуирана чрез глаголнте форми “идеме” и “дойдохме”, в които глаголното време утвърждава идеята. Извоюваната свобода грее над страната. Юнаците са изпълнили своя свещен завет. Но новото време и новите хора са забравили подвига им. Заключителния рефрен в последната строфа подчертава мотива за забравата: “Но гробът юнашки днес никой не знай…”. Повторението в първата и последната строфа подчертава болката на поета към тези, които са изпълнили свещения завет, но потомството ги е забравило. Идеята за забравата напомня Вазовата “Епопея” и болката на твореца за геройски загиналите, но не споменавани от бъдните поколения творци. Най-значителна творба с патриотична тематика е поемата “Кървава песен”. Тя е опит на Славейков за венец на творчеството му. Върху нея работи повече от двадесет години и накрая остава незавършена. Интересен експеримент на Пенчо Славейков е книгата “На острова на блажените”. Това също е една мистификация – сборник от творби на измислени от поета автори от една утопична страна. Пенчо Славейков използва за концепцията, която си е създал за тази книга древногръцка легенда за съществуването на Остров на блажените – легенда, която се свързва с преданието за изчезналия материк Атлантида. Решавайки да пише за българския живот в иносказателна форма като за някоя друга страна, той нарича България "Остров на блажените". Този остров не е просто повторение на България, а има свои очертания, своя атмосфера – с поетични имена на градове, планини, реки. Първоначално в книгата е дадена кратка биография на автора, а после по няколко негови произведения. Така Пенчо Славейков си поставя за цел чрез бележки за поети и свои стихотворения действителността от негово време. Стремежът е да се представи литературния и обществен живот. И бележките, и много от стихотворенията имат сатиричен характер. В образа на поетите от острова Пенчо Славейков рисува различни страни на собствената си творческа личност. Много от тези измислени имена на поети напомнят на наши литературни творци. Боре Вихор е Христо Ботев, а сред стихотворенията на поета са “Сто двадесет души”, “Бачо Киро” и “Марш”. В образа на Боре Вихор се представя образа на поета-герой, борец за свободата на своя народ. Вихор е воевода на чета и умира на Ботевата възраст. Велко Меруда е Иван Вазов, а Нено Вечер – Кирил Христов. Иво Доля е централен образ в антологията. Чрез него Пенчо Славейков е искал най-пълно да се характеризира. И датата на раждането, и името на родния град (обратно прочитане на Трявна) са Пенчо-Славейкови. Тук битуват стихотворенията-извод на твореца – “Баща ми в мен” и “Псалом на поета”. Чрез завета към своята другарка в “Псалом на поета” се изразява най-характерната черта на творческата чувствителност на поета – жизнелюбието. И в смъртта си той търси единение с живота, с природата, с хората. “Псалом на поета” е поетическа и творческа равносметка, която Пенчо Славейков прави като обобщение на света, и като мечта на вечно живото изкуство: "… да съм свидетел аз, макар далеч от зноя на земния живот, какво в живота става." Посланията в цикъла “Епически песни” (“Олаф ван Гелдерн”, “Луд гидия”, “Харамии” и философските поеми: “Фрина”, “Cis Moll”, “Микеланджело”, “Сърце на сърцата”, “Ралица”, “Бойко”, “Коледари”, “Неразделни”, “Чумави”) “Епически песни” е значителна поетична творба на Пенчо Славейков. Както свидетелства д-р Кръстьо Кръстев Славейков е гледал на своите стихосбирки не като на отделни сборници, а като на цялостно вътрешно споени постройки. Епически песни говори за широтата на Славейковите културни и творчески интереси. Тук са намерили поетически израз проблеми на изкуството и живота, върху наши родни сюжетни основи и общочовешки значими идеи и личности. Сборникът започва с прозаичен текст като една мистификация на автобиографичен очерк. Олаф ван Гелдерн е като маска на герой и насочва към някои от възгледите на твореца, творчеството, светогледа и изкуството като чудо. Налага се идеята, че човека трябва да се търси в звяра. Много автобиографични моменти битуват в очерка. Подобно на родното място на Пенчо Славейков и Олаф е роден в градче “скътано във величествена планина”. И неговият баща, както и Петко Славейков е “учител, журналист и народен трибун…”. Героят, както и Пенчо Славейков се е развивал под въздействието на “скитанията” в Париж, Виена и Лайпциг. Мистикфикацията има своя реален герой, който сякаш прави изповед и заклинание за живота и творческата си дейност. Философски поеми. Пръв в българската литература Пенчо Славейков прехвърля търсенето на героичното от обществено-историческите борби в сферата на духа и творчеството. Индивидуализмът му е ориентиран към личността. Философските му оценки за изкуството се вписват в философските му поеми. Докато за Вазов безсмъртието е свързано с подвига, то при Славейков е свързано с поезията. Централен герой на философските поеми е личността-творец, създател на красотата и личността, носител на красота. Водещ е мотивът за нравствения стоицизъм. Проблемен център на “Cis Moll” е страданието на твореца. Основният конфликт е между непобедимия дух и болното тяло. Творецът-симфонист оглушава – не може да бъде слушател на собственото си творчество. Творбата разкрива драмата на глухия, който твори изкуство. Поемата показва процеса за надмогване на житейските тегоби, очертавайки героиката на човешкия дух. Поемата гради своя концепция за страданието на твореца. Страданието е съзидателна сила. Това е път към извисяване, причина за самоосъзнаване, извор на творческо прозрение. Образът на Бетовен е скрита автопроекция – Славейков превръща житейските си неволи в извор на вдъхновение на творчество, на мъдрост и озарение. Автобиографично изстраданата идея за възмогването над незгодите, над личната участ пронизва цялото творчество на Славейков и подсказва, че делението на неговите поеми на битови и философски се обуславя не от наличието или липсата на философска концепция в тях, а от начина на нейното художествено осъществяване. Сравнението между “Ралица” и “Cis Moll” – две творби, в които идеята за преодоляното страдание намира еднакво убедителен израз. Бетовен свири и изкуството се превръща в акт на освобождаване от страданието. За Яворов страданието е разрушение, а не съзидание. Неговата поезия транспонира личното страдание като го обективира в свръхлично. Поемата “Cis Moll” изследва и проблема за връзката на човека с бога – основна екзестенциална тема на Славейковото творчество. В творбата страданието е път към божественото. Актът за неговото преодоляване е акт на изравняване на човека с бога. С цялото си творчество Славейков максимално естетизира превъзмогването на страданието. Този възглед отстоява и поемата “Сърце на сърцата”. Доближаването до бога е постижимо на земята. Романтичната вяра на човека в утопиите не е израз на безпочвен идеализъм, а на духовно извисяване към божественото. Човекът е призован да бъде жрец на живота, а не негова жертва. Човешката смърт е начало на ново битие на твореца, защото вдъхвайки вечност на творението, той се обезсмъртява. И в “Сърце на сърцата” се чувства типичното за Славейков възвеличаване на модерната душа. Ситуирана е случката със смъртта на Шели. Възвестява се легендата за вечно живото му сърце, славослови се неговия чист стремеж към идеалното. Една нова душевност и етичност стават предмет на художествено претворяване. Шели е Монблан. С лъчите, които отразява иска да стопли другите. Човекът живее с мисълта за вечното, с бляна за идеалното. Ненавижда всичко сковаващо мисълта от векове. Като поанта звучат мислите му, че всичко си отива от земята, минават столетия и нищо няма да се върне, погълнато от жестоките води на Лета. Но има нещо, което не умира, което устава непроменливо в световните проблеми, което пробужда чувството у човека: “Гордий, властен жал за идеал”. Прозрението, че творчеството е път към безсмъртието, към сближаване с бога се ражда акта на самопознанието. Темата за самопознаването на твореца е друго основно ядро на философските поеми. Това самопознаване има две фази – твореца трябва да се издигне над себе си. Самоосъзнаването на твореца е акт на неговото освобождаване. Този драматически процес е разгърнат в поемата “Микеланджело”. Тя утвърждава идеята за постижимата връзка на твореца с бога чрез неговите творения. Скулптурната фигура на Мойсей осигурява връзката между човешкото и божественото, между преходното и вечното. Мотивът на Мойсей битува чрез идеята, че творецът трябва да принесе читателя към обетованата земя. Самопознаването на Микеланджело е проектирано през призмата на проблема за мястото на твореца в обществото. Скулптурът е разкрит в момент на екзестенциален кръстопът – където е призванието на твореца - Дали да бъде непосредствен участник в политически битки или да бъде техен естетически създател, художествен изразител? Кое е духовното обиталище на твореца – света долу, при тълпата, при уличната врява на деня, или света горе, при върховете на неговия талант. Тази поема прави нова интерпретация в българската литература на проблема за мисията на твореца. Във възрожденското естетическо съзнание е залегнал възгледът, че твореца трябва да синхронизира две роли – художническа и общественическа. Ботев е именно национална образцова мярка за синхрона между поета и общественика. Пенчо Славейков носи друг тип културно самосъзнание. За него двете роли са несъвместими. Творецът е духовен избранник, призован да обитава храма на изкуството. Неговият образ е максимално естетизиран, за разлика от образа на тълпата, който е профанизиран. Скулптурът осъзнава, че е призван да съзерцава обществената битка, а не да участва пряко в нея. Чрез “Микеланджело” Славейков защитава възгледа за диференциацията на социалните роли в живота. Творецът е зрител на събитията и като превъплъщава в образ идеалното и прекрасното се стреми към онова, което е цел на изкуството. Идеята за постижимата връзка на човека с бога, Славейков разгръща и в поемата “Фрина”. Образът на Фрина е кодово понятие от гръцката митология. Нейната красота е разкрита като медиатор между небето и земята. Тя е небесно и земно средоточие, свързващо човешкото с божественото. Красотата се оказва възможна и на земята. Нейн носител може да бъде смъртния човек. Тя е видяна в преходното, тоест преходното въплъщава божественото. И в тази поема Славейков поставя проблема на конфликта за помирение между естетическите и етичните норми. Този процес е разгърнат в две фази. В първата тълпата е обладана от моралистичен импулс: красотата на Фрина е грешна, поради което трябва да бъде санкционирана. Това е профанно битийно отношение към Фрина. От позиция на социалната етика тя е обвинена и трябва да изкупи греха си на най-висока цена – тълпата крещи: “Смърт, смърт на Фрина!”. Но след като Фрина отмята плаща си и разкрива пред зрителите красотата на голото си тяло, ярка форма на естетичното, настъпва тотален поврат в обществената позиция – тълпата изпада в захлас из възгласа: “Да живее!” я понася. Тя проявява своето съкрално – естетическо отношение към красотата. Нейният възглас е знак за нравствено опрощение на грешницата. Поемата внушава идеята за неподсъдимостта на красотата. Пенчо Славейков е творец у когото се срещат и преплитат развойните линии на Българското възраждане и модерните европейски идеи. На границта на две епохи, на две поколения той свързва в творчеството си българското, националното с общочовешкото и вечното. Сближава ни до световната култура. С право Димчо Дебелянов нарича Пенчо Славейков “жрец и воин”. Такъв е той – жрец на поезията и воин на едно ново изкуство. Изтегляне 327.5 Kb. Сподели с приятели:
|