"раждането" на дунавска българия пламен Павлов древните българи

Произходът и ранната история на първоначалните, древните българи (терминът "прабългари" е въведен, за да бъдат различавани от днешните славяноезични българи) предизвикат спорове и разнообразни хипотези. Някогашните теории за тяхната идентичност с хуните и част от угро-фините почти нямат привърженици. Съмнения се изказват и към тезата за алтайския (тюркския) им произход. Сложната симбиоза, довела до появата на българите, навярно включва алтайски и ираноезични елементи (потомци на сарматското индоевропейско население). Като общ облик още преди идването си на Балканите българите са европеиден народ. За прародина на българите се сочи Централна Азия . Сигурни данни за тях има от района на Северен Кавказ , крайбрежието на Каспийско и Азовско море . Българите развиват разнообразно стопанство, в което значителна роля играе номадското скотовъдство. Те обаче владеят и редица занаяти, имат строителни традиции (вкл. за изграждане на укрепителни системи и крепости), познават редица земеделски култури. Едно от достиженията на старите българи е техният календар, сходен с този на древен Китай , частично използван в България дори през X в.

За държавнополитически живот при българите, макар и в условен план, може да се говори от ок. II в. Първото сигурно споменаване е от 354 г. , когато българите вече са изграден народ, познат на Източната Римска империя ( Византия ). Част от българите са увлечени от хуните в движението им на запад. След смъртта на Атила (453 ) и разпадането на хунската "степна империя" българите играят все по-отчетлива роля като съюзници или противници на Византия . Вероятно те са основната маса от населението, владяно от Ернак ( Ирник ), най-малкият, любим син на Атила . Водеща роля през VI в. имат българските племена кутригури и утигури . Кутригурският хан Заберган е противник на Византия , която използва срещу него владетеля на утигурите Сандилх . Засвидетелствани са случаи на заселване на прабългари на византийска земя. Подклажданите от империята размирици между кутригури и утигури отслабват тяхната мощ, след което те попадат под властта на аварите, а част от тях - на западните тюрки. В началото на VII в. българите, сред които водещо е племето уногондури , са управлявани от Органа . През 619 г. този силен, авторитетен български владетел посещава Константинопол и сключва съюз с Византия . Органа , племенникът му Кубрат (приел вярата години по-рано) и други знатни българи приемат християнството -факт, отбелязван от съвременниците и предизвикващ различни догадки. Масата от народа обаче остава езическа, вярвайки във върховния бог Тангра.

В съдбата на Кубрат и този период от българската история има някои неясноти. Спори се дали българите са подчинени на Западния Тюрски каганат или на аварите. По всяка вероятност до времето на Органа те признават върховната власт на тюрките, като този владетел постига почти пълна независимост и дори се включва във вътрешните борби в «степната империя». Нейде в началото на VІІ в. младият принц Кубрат е изпратен в Константинопол, където по-късно се сближава с император Ираклий (610-641), тук получава образование, приема християнството и навярно в участва със свои сили във войната с Персия. Междувременно след смъртта на Органа българите попадат в зависимост от могъщия Аварски каганат. Неизвестно при какви обстоятелства Кубрат поема властта, като една от първите му задачи е да отхвърли аварското върховенство.

Мощта на Старата Велика България и високият авторитет на Кубрат са отразени както в съвременни свидетелства, така и в една безценна археологическа находка - споменатото съкровище от Мала Перешчепина , недалеч от дн. гр . Полтава ( Украйна ), което се пази в руския Ермитаж .

Българските славяни стават преки съседи на Византия през V в. Заедно с тях опасност за Византия представляват и антите, част от източните славяни, формирана с участието на старото ираноезично (скито-сарматско) население в Северното Черноморие . През 512 г. Анастасий I издига т. нар. Дълга стенамежду Черно и Мраморно море , преграждаща пътя на "варварите" към Константинопол . Славянските нахлувания са системни и масови при управлението на Юстиниан Велики (527-565 ) - време, когато военните сили на империята са ангажирани с тежките войни в Средиземноморието , особено в Италия . Към този период се отнасят първите, все още ограничени заселвания на славянски групи на юг от Дунав . Построяването на десетки крепости покрай реката, край важните проходи и пътища определено забавя славянската колонизация. Дръзките набези дълбоко във вътрешността обаче продължават.

През втората половина на VI в.появата на мощния Аварски хаганат с ядро в Панония (дн. Унгария ) е своеобразен катализатор за славянския натиск в южна посока. Византия прави опити да използва аварите срещу славяните, но тази политика няма особен успех. В науката има дискусия дали, доколко или не българската група славяни е била в зависимост от аварите. По всяка вероятност поне отчасти славянските князе, макар и неохотно, са признавали върховеството на аварския каган. Така или иначе, славяни и авари имат общ интерес от походите във византийска земя. Това личи например от обсадите на Солун в края на VІ и началото на VІІ в., когато е налице аваро-славянско взаимодействие. Опитът на император Маврикий да даде реванш на славяни и авари в периода 592-601 г. е закъснял. Независимо от успехите на пълководеца Приск, който нахлува и на север от Дунав и побеждава славяните на князете Арадагас и Мусокий (през 599 г. той побеждава аварите в самата Панония), нашествията продължават. Дори и когато византийските сили са на Дунав отделни славянски отряди проникват дълбоко на юг, достигайки Родопите, Източна Тракия и Македония. Бунтът на Дунавската армия начело с узурпатора Фока (602-610 ) напълно срива граничната отбрана.

При управлението на Ираклий (610-641 ), когато империята се бори на живот и смърт с Персия (до 628 г.) и с арабската експанзия (особено след трагичната за ромеите битка на р. Ярмук в Сирия през 636), славянската колонизация се превърща в необратим процес. В Добруджа , Мизия , Тракия и Македония , както и в дн. Албания и Гърция (вкл. Пелопонес и Егейските острови ), се заселват общности от български "славини". Познати са имената на част от тях: тимочани (по р. Тимок), браничевци, севери, "седемте племена" (между Дунав и Стара планина, а вероятно и на север от голямата река), стримонци (в поречието на Струма), тонзвити (по Тунджа), велегезити, ринхини, сагудати, драговити (в Солунско и Тесалия), берзити (край Охридското езеро), смолени (в Западните Родопи и Беломорието), езерци и милинги (около планината Тайгет в Пелопонес ) и др. Най-много данни има за племената в Южна Македония и Тесалия (с оглед действията им срещу Солун ), докато имената на онези в Северна Тракия , Източните Родопи и други области не са известни. Част от тези племена Византия подчинява с течение на времето, други (напр. "седемте племена") третира като федерати. Славяните обаче тепърва изграждат свои политически традиции и нямат почти никакъв държавен опит. Коалициите между отделни племена се разпадат бързо, князете им според изворите изглеждат по-скоро военни като предводители, отколкото монарси. Разбира се и тук не бива да се стига до абсолютизиране на ролята на т.нар. «вече» (народно събрание) - някои от познатите князе, например Первунд/Пребъд (около 680 г.) и Акамир ( от края на VІІІ в.) явно разполагат с много власт и авторитет. Византийските автори понякога ги обозначават с титли от типа на «архонт», «рикс» (от лат. rex /крал), като по този начин ги приравняват с вождовете на готи, вандали и др. германски «варвари». Славяните са езичници и подобно на своите събратя от Централна и Североизточна Европа почитат много божества - Перун , Даждбог , Хорс , Сварог , Лада и др.

Най-важни последици обаче има миграцията на българите, водени от Аспарух , третият син на Кубрат , който под хазарския натиск се изтегля на запад, към долните течения на Днепър , Днестър и Дунав . Именно този български хан олицетворява в най-голяма степен завещаните от Кубрат традиции за държавно строителство. Той не бяга, търсейки нови земи, а се стреми години наред да удържи най-западните земи на Велика България , където, както стана дума, е и гробът на неговия баща. Отстъплението в западна посока, осъществявано с тежки боеве, закономерно води Аспарух към Днестър и Дунав , където той очевидно контактува с различни славянски племена. Съществена роля в българската история има и Кубер , петият син на Кубрат . Начело на една българска общност, в която може би са съществували известни проаварски настроения, той се заселва в Панония . Аварският хаган разполага Куберовите българи в региона на Сирмиум (бълг. Срем , дн. Сремска Митровица в Сърбия ), т. е. на подстъпите към Византия .

Действията в района на делтата обаче не се развиват според византийските планове. Българите се оттеглят в укрепленията, кампанията се проточва без изгледи за успех. Според хрониста Теофан страдащият от подагра Константин IV отплува с императорския кораб на лечение в Месемврия , заповядвайки на офицерите си да продължат действията. Обезкуражената армия обаче тълкува отпътуването на владетеля като бягство, след което панически се изтегля на юг. Българите реагират светкавично - смело нападат и избиват ромеите. Аспарух завладява земите до Варна и Източна Стара планина . Той подчинява и славянските племена в Мизия , които дотогава са византийски федерати. Това става през лятото на 680 г. , а българските нападения в Тракия продължават и през следващата година. След тежкото поражение на Дунав , зает и с религиозните спорове в империята (именно през 680 г. в Константинопол заседава VI вселенски събор ), Константин IV се съгласява на мирни преговори. С мирното споразумение от 681 г. Византия се задължава да плаща на българите годишен данък. Макар от официална гледна точка българите вероятно също да са смятани за федерати на практика Византия признава новото държавно статукво на Балканите .

Така започва историята на Първото Българско царство , както условно е наричана българската държава в периода 680-1018 г. Идването на хан Аспарух на Дунав и победоносната война с Византия поставят основите на един държавен организъм, който съчетава характеристиките на "степна империя", "варварско кралство" и старите държавни традиции на самите българи. Подчинените "под данък" "седем (славянски) племена " и обособеното племе севери запазват известна автономия и князете си, но приемат върховната власт на българския владетел. Северите са преселени в източната част Стара планина ( Веригава ), по границата с Византия , останалите племена - по протежение на границите с империята и с Аварския хаганат (може би по р. Тимок и на север от Дунав , вкл. по Карпатите ). На север първоначалната територия на България включва голяма част от териториите на дн. държави Румъния , Молдова и Украйна .

Около 700/701 г. Аспарух загива на североизточната граница, може би някъде край Днестър или Днепър , воювайки с хазарите. Някои учени смятат, че той е погребан край с. Вознесенка ( Украйна ) в района на Днепър . Споменът за "Испор цар " е жив в българската историческа памет дори през XI-XII в. Средновековната народна традиция превръща създателя на Дунавска България в епичен герой, създал "велики градове" (Плиска и Дръстър ) и отбранителни съоръжения "между Дунава и морето", за да защитава народа си. Неизвестно кога центърът на държавата е преместен от Онгъла в Плиска . Според някои схващания през 680 г., но дори и при Тервел столицата на държавата е все още в Онгъла.

Също ок. 680 г. Кубер създава още една "България " на Балканите . Той вдига бунт срещу аварите и се преселва със своите българи и сермисиани (потомци на отвлеченото от аварите ромейско население) в дн. Македония - в т. нар. Керамисийско поле (районът на Битоля и Прилеп ). Силите на Кубер са по-малки от тези на Аспарух , поради което той на първо време признава сюзеренитета на Византия . Кубер установява тесни връзки и с околните славяни, най-вече с драговитите. Около 695 г. Кубер чрез своя приближен Мавър се опитва да превземе Солун , след което още няколко пъти е в конфликт с византийските власти. Част от Куберовите българи са разселени от Византия на други места - по течението на Струма и в Родопите . През IX в. Куберовите българи заедно с околните славяни попадат под властта на Плиска .

Вестите за българската държава до средата на VIII в. са извънредно оскъдни. Отношенията с Византия са мирни, а данни за владетелите черпим единствено от "Именника на българските ханове ". В периода 754-767 г. страната изпада в тежка криза, усложнена от походите на енергичния византийски император Константин V Копроним . Около 754 г. Кормисош сваля старата династия Дуло , с което обаче борбата за власт между водещите родове не стихва. България търпи тежки поражения през 763 и 766-767 г. Четирима владетели - Телец , Паган , Токту , Умар, са убити, двама - Сабин и Телериг, са принудени да се спасяват във Византия . Вътрешните противоречия се изразяват в борбата между прабългарските династични родове Вокил , Укил и Угаин . Страната започва да излиза от кризата при Телериг (768-777 ) и най-вече при Кардам (777-803 ). През 775 г. Телериг успява да обезвреди византийската агентура в столица Плиска и да съживи военната активност срещу империята . При Кардам военното равновесие е възстановено, България постепенно преминава към контранастъпление и два пъти - през 791 и 796 г. , има решителен успех срещу византийската армия.