Програма за реформа на наказателното право, Американска асоциация на юристите Правна инициатива за Централна Европа и Евразия
Какви изисквания поставя законът към предмета на престъпно посегателство по чл. 346, ал. 1 НК?
Изтегляне 0.92 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Кога и къде престъпното отнемане на МПС с цел ползване, е довършено
- В кои случаи ползването на чуждо МПС ще следва да се квалифицира като едно деяние и в кои – като множество деяния
- Как следва да се квалифицира множеството деяния, съставомерни по чл. 346, ал. 1 НК, извършени от едно и също наказателноотговорно лице
- Съставомерно ли е отнемането с цел ползване на МПС – предмет на предходно посегателство по чл. 346, ал. 1 и сл. НК
- Кога деянието ще е осъществено без съгласието на владелеца на моторното превозно средство
- Какво значение за наказателната отговорност на престъпния деец има установяването на фактическа власт върху намиращите се в превозното средство други движими вещи
- Какво значение за наказателната отговорност на престъпния деец има отнемането на елементи от ходовата част или от механизмите за управление на отнетото МПС след преустановяване на ползването му
- Как ще се отрази върху наказателната отговорност на дееца последващата промяна в намерението му спрямо вещта от такова за ползване, в присвоително
Какви изисквания поставя законът към предмета на престъпно посегателство по чл. 346, ал. 1 НК? В горепосочената разпоредба предметът на престъпно посегателство е очертан като чуждо моторно превозно средство. Дефиниция на понятието моторно превозно средство се съдържа в разпоредбата на § 6, т. 11 от Допълнителните разпоредби (ДР) на Закона за движението по пътищата (ЗДвП). Там понятието е определено като “пътно превозно средство, снабдено с двигател за придвижване, с изключение на релсовите превозни средства” . В кои случаи, обаче, моторното превозно средство ще бъде чуждо по отношение на дееца? Няма съмнение, че това изискване ще бъде налице в случаите, в които деецът не е собственик или владелец на вещта и не упражнява фактическа власт върху същата. Тук ще попаднат и случаите, в които: а) престъпният деец е бил собственик на инкриминираната вещ, но я е отчуждил на валидно правно основание; б) деецът се намира в преддоговорни отношения със собственика или владелеца на превозното средство, с цел придобиване на собствеността или владението върху същото, но не упражнява фактическа власт върху предмета на посегателство; в) деецът е упълномощено да извършва правни действия с вещта, без да упражнява фактическа власт върху нея и г) деецът се е отказал от субективното право на собственост или владение върху превозното средство и последното е придобито от трето лице. По отношение на тези лица, МПС – предмет на посегателство, ще се яви чуждо по смисъла на чл. 346, ал. 1 НК. Считам, че допълнително изискване към предмета на престъпно посегателство по този законов текст е превозното средство да е технически изправно за движение. Моторно превозно средство, което към началния момент на осъществяване на изпълнителното деяние е технически неизправно по начин, който изключва ползването му съобразно основното му предназначение – да служи за придвижване в пространството, не е годен предмет на престъпление по чл. 346, ал. 1 НК, доколкото подобна неизправност изключва умисъла на дееца за ползването му. Ето защо, в случай, че деецът установи фактическа власт върху неизправно за движение МПС, напр. посредством теглене от друго ППС или чрез физическа сила, поставяне на автовлак и др. под., ще сме изправени пред довършено престъпление кражба по чл. 194, ал. 1 и сл. НК (дори и след извършване на съответните ремонтни действия извършителят й да ползва МПС), а в случай, че след като установи неизправността, деецът се откаже от по-нататъшни действия спрямо превозното средство – пред довършено престъпление по чл. 346б НК. Всяка друга техническа неизправност по автомобила, която не води до невъзможност с него да се осъществи движение, не изключва съставомерността на деянието по този законов текст. Това важи и в случаите, в които превозното средство е спряно от движение по установения за това ред . Кога и къде престъпното отнемане на МПС с цел ползване, е довършено? Престъплението по чл. 346, ал. 1 НК е от категорията на резултатните увреждащи, при което обаче, и по подобие на това по чл. 194, ал. 1 НК, престъпният резултат настъпва с довършване на изпълнителното деяние . Ето защо и към престъплението по този законов текст е възможен само недовършен опит. Следователно, пред довършено престъпление по чл. 346, ал. 1 НК ще сме изправени във всички случаи, когато деецът е прекъснал фактическата власт на досегашния владелец на превозното средство и е установил своя собствена . За довършване на деянието ще следва да съдим не само от това, дали деецът е поел управлението на превозното средство, а и дали е имал възможност да насочи движението му в желаната от него посока. Не е необходимо, обаче, деецът да е упражнявал тази фактическа власт върху превозното средство през определен минимален период от време. Нещо повече, престъплението по чл. 346 НК ще бъде довършено и когато МПС е отнето, без да е ползвано . Не може да съществува съмнение, че местодовършването на престъплението, това ще е мястото, на което деецът е установил своя фактическа власт върху превозното средство. То може да съвпадне с мястото, на което МПС е било паркирано, или не – например, ако деецът е успял да го приведе в движение след придвижването му на известно разстояние. Това важи и в случаите, в които МПС бъде изоставено без надзор. Тогава на практика възниква въпросът за определяне на местната подсъдност на делата за престъпления по чл. 346, ал. 2, т. 1 вр. с ал. 1 НК по правилата на чл. 33, ал. 1 НПК. Считам, че допълнително настъпилото обстоятелство, съществено повишаващо обществената опасност на деянието и поради това - обуславящо предвиждането на по-високо по размер наказание за дееца, не следва да се отчита при определяне местодовършването на престъплението. В този смисъл и производството за престъпление с горепосочената правна квалификация следва да се развива пред органите по местоотнемане на вещта, а не пред онези по мястото на изоставянето й без надзор. Аргумент в подкрепа на този извод извличаме, на първо място, от обстоятелството, че изпълнителното деяние, инкриминирано в разпоредбата на чл. 346, ал. 1 НК, е довършено в момента на установяване на фактическа власт върху автомобила, а не в момента на преустановяване на ползването на същия, и на второ – от обстоятелството, че с довършване на изпълнителното деяние настъпва и предвиденият в закона престъпен резултат. Изоставянето на превозното средство без надзор не е кумулативно предвиден в диспозицията на правната норма престъпен резултат, а обстоятелство, което поради това, че препятства разкриването на извършителя на деянието, връщането на инкриминираната вещ на нейния владелец и дава възможност за последващи посегателства върху същата, е въздигнано в квалифициран състав. В кои случаи ползването на чуждо МПС ще следва да се квалифицира като едно деяние и в кои – като множество деяния? Според последната съдебна практика “деянието … може да бъде извършено както с едно, така и с две или повече телодвижения, осъществени последователно в изпълнение на едно решение, насочено към постигане на една цел” . Под тази теоретична конструкция могат да бъдат подведени няколко възможни практически хипотези: А. Най-елементарната, но и най-често срещаната на практика, се свежда до поемане управлението на чуждото МПС, насочването му в желаната от дееца посока, придвижването му до целената от същия дестинация и преустановяване ползването на автомобила. Б. Все в рамките на единното деяние ще остане и онова съчетание от действия и бездействия, осъществено от дееца, при което, с цел придвижването му до една или повече последователни дестинации, същият многократно привежда в движение и преустановява управлението на противозконно отнетото МПС. В. Възможно е също така единното деяние, осъществено от престъпния деец, да се изрази в многократно повторение на описаните в Б. действия и бездействия, дори и през по-продължителни интервали от време (напр. включващи паркиране на МПС в гараж, пред дома на дееца и др. под.). Във всички случаи обаче за да останат в рамките на единното деяние, действията или съчетанието от действия и бездействия, осъществявани от дееца, следва да бъдат извършени въз основа на едно решение, насочено към постигане на определена цел (напр. придвижването му до определено населено място или адрес, движението му в рамките на населеното място, докато пребивава в него или до закупуване на собствено превозно средство и други такива). Хипотезата на множество деяния ще е налице винаги, когато между отделните действия или бездействия, обективно съставомерни по чл. 346, ал. 1 НК, с предмет едно и също или различни МПС: а) деецът е насочи към установяване на фактическа власт върху друго превозно средство, също с цел ползването му; б) деецът недвусмислено обективира отказ от по-нататъшно ползване на превозното средство (напр. опожари същото или го разглоби, или предостави фактическата власт върху него другиму); в) по-нататъшното ползване на превозното средство стане обективно (напр. поради техническа неизправност или участие в ПТП) или субективно (напр. поради травма или задържане на дееца) невъзможно; г) досегашният владелец на превозното средство възстанови фактическата си власт върху същото. Как следва да се квалифицира множеството деяния, съставомерни по чл. 346, ал. 1 НК, извършени от едно и също наказателноотговорно лице? За да се отговори на този въпрос, считам, че на първо място следва да се отграничат възможните хипотези на множество деяния, съставомерни по този законов текст. А. Първата възможна хипотеза ще бъде налице, в случай че едно и също наказателноотговорно лице осъществи две или повече деяния, обективно и субективно съставомерни по чл. 346, ал. 1 НК, по отношение на едно и също или на различни МПС, които отнема от едно или от различни лица, без да е бил осъждан за престъпление с влязла в сила присъда. В тази хипотеза въпросът се свежда до това, дали поведението му ще се квалифицира като престъпление по чл. 346, ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 1 НК, или по квалифицирания състав на престъпното отнемане на МПС с цел ползване по чл. 346, ал. 2, т. 2, пр. 2 вр. с ал. 1 НК. Струва ми се, че правилният отговор на този въпрос можем да изведем от буквалното и систематично тълкуване на разпоредбите на ал. 1 и 2 на чл. 346 НК и той ще зависи от конкретния брой деяния, осъществени от престъпния деец. В случай че се отнася до осъществяване на две самостоятелни деяния, съставомерни по чл. 346, ал. 1 НК, деянието ще следва да се квалифицира като едно продължавано престъпление. Докато при три или повече деяния ще намери приложение квалифицираният състав на престъплението по чл. 346, ал. 2, т. 2, пр. 2 НК. И в двата случая обаче, деецът ще отговаря за едно, а не за съвкупност от престъпления, което ще изключи приложението на чл. 23-25 НК. Броят на деянията във втория случай ще следва да се преценява при индивидуализацията на наказателната отговорност на извършителя на престъплението. Б. Как следва да се постъпи, в случай че деецът отнеме МПС след влизане в сила на осъдителна присъда спрямо него за противозаконно отнемане на друго МПС? На първо място, ако постановената осъдителна присъда е за престъпление по чл. 346, ал. 1 или ал. 2 НК или по чл. 346а НК, последващото деяние, изразило се в противозаконно отнемане на МПС с цел ползване, без съмнение ще се квалифицира по чл. 346, ал. 2, т. 2, пр. 3 вр. с ал. 1 НК. Ако обаче с влязла в сила присъда деецът е признат за виновен в осъществяване на престъпление по чл. 346, ал. 3, 5 или 6 НК, последващото противозаконно отнемане на МПС с цел ползване няма да може да се квалифицира като извършено повторно, доколкото цитираните разпоредби уреждат самостоятелни, а не специални по отношение на този по ал. 1, престъпни състави. Такова ще е разрешението и в случай, че деецът е осъждан за противозаконно отнемане на МПС с цел своене (престъпление по чл. 194 и сл. или по чл. 198 и сл. НК). В последните две хипотези деянието ще се квалифицира по основния състав на противозаконното отнемане на МПС с цел ползване по чл. 346, ал. 1 НК, ако не са налице други квалифициращи признаци, като предходната съдимост на дееца ще следва да се отчете като самостоятелно отегчаващо отговорността му обстоятелство. Съставомерно ли е отнемането с цел ползване на МПС – предмет на предходно посегателство по чл. 346, ал. 1 и сл. НК? Хипотезата може да възникне, когато ползването на противозаконно отнетото МПС бъде прекратено от страна на престъпния деец, но с оглед улесняващото му поведение (изразяващо се например в разбиване на заключващи механизми, на контактен ключ, разкачване на захранващите кабелите и др. под.), фактическата власт върху превозното средство бъде придобита от трето лице, преди същото да бъде открито от владелеца му или от органите на реда. Считам, че в този случай последващото установяване на фактическа власт върху предмета на противозаконно отнемане няма да има престъпен характер, тъй като, от една страна, фактическата власт на досегашния владелец на автомобила вече е била прекъсната с довършване на предходното общественоопасно деяние, а от друга – извършителят на престъплението по чл. 346, ал. 1 и сл. НК не се явява владелец, а само ползвател на превозното средство. Ето защо, и последващо установяване на фактическа власт върху предмета на предходно посегателство няма да осъществи изпълнителното деяние на престъплението по чл. 346, ал. 1 НК. В този случай, ако за установяване на фактическа власт лицето упражни принуда по отношение на противозаконно отнелия МПС престъпен деец, изразяваща се в сила и/или заплашване, той ще отговаря наказателно само за престъпление против личността на същия, не и за престъпления по чл. 198, ал. 1 или по чл. 346, ал. 5 НК. Съвсем друго би било положението, в случай че предшестващото отнемане на МПС е било с цел своене по смисъла на чл. 194, ал. 1 или чл. 198, ал. 1 НК. Във връзка с това се поставя въпросът какво значение има последващото установяване на фактическа власт от друго лице върху предмета на престъплението по чл. 346, ал. 1 и сл. НК за наказателната отговорност на престъпния деец. Безспорно съпричиняването по отношение на общественоопасните последици – лишаването на владелеца на превозното средство от възможността да си служи с него, следва да се отчете като самостоятелно смекчаващо отговорността на престъпния деец обстоятелство. Евентуално създадената възможност за други лица да установят фактическа власт върху автомобила обаче, следва да се вземе предвид от решаващия орган като отегчаващо отговорността му обстоятелство. Кога деянието ще е осъществено без съгласието на владелеца на моторното превозно средство? Липсата на съгласие на владелеца за отнемане на моторното превозно средство е друг признак от обективна страна на престъплението по чл. 346, ал. 1 НК. При изясняване на съдържанието му в значителна степен сме улеснени от достиженията на доктрината при тълкуване на този признак, визиран в други сходни престъпни състави , както и от произнасянето на върховната ни съдебна инстанция по въпроса. Ето защо, тук е необходимо само да се обобщят възможните хипотези на липса на съгласие от страна на владелеца за установяване на фактическа власт върху превозното средство и това са: А. Липсата на изрично или мълчаливо съгласие на владелеца за установяване на фактическа власт върху превозното средство. Предаването на съобщение чрез трето лице или оставянето на съобщение на какъвто и да било информационен носител на владелеца, че вещта му ще бъде взета временно за ползване, не е равносилно на съгласие по смисъла на чл. 346, ал. 1 НК. Присъствието на владелеца на мястото на отнемането му или в близост до него не изключва съставомерността на деянието по този законов текст. Съставомерността ще е изключена обаче, когато владелецът предостави фактическата власт върху превозното средство на едно лице или му възложи извършването на определена работа (напр. ремонтни дейности), която иманентно включва в себе си и ползването на превозното средство. Б. Оттеглянето на даденото преди това съгласие за ползване на автомобила, което може да бъде направено както изрично (напр. чрез оттегляне на пълномощното, чрез предупреждение и др. под.), така и чрез конклудентни действия (напр. чрез вземане обратно на ключовете от автомобила или самия автомобил). Тук ще се включи и хипотезата на изтичане на срока на действие на договора, по силата на който едно лице упражнява фактическата власт върху автомобила. Какво значение за наказателната отговорност на престъпния деец има установяването на фактическа власт върху намиращите се в превозното средство други движими вещи? По-долу ще стане дума само за движимите вещи, които към момента на извършване на деянието са се намирали във вътрешността или на повърхността на превозното средство, не и за такива, които са елемент от ходовата част или от механизмите за управление на същото. В случай че след преустановяване на ползването на превозното средство деецът обективира присвоително намерение спрямо такива вещи и те имат парична стойност, той ще отговаря и за престъпление по чл. 194, ал. 1 и сл. НК (но не и за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 2 НК, ако не използва друго МПС за отдалечаването си от местопрестъплението), извършено при условията на съвкупност с това, по чл. 346, ал. 1 и сл. НК. Ако унищожи или повреди такива вещи при управление на отнетото превозно средство (например при участие в ПТП) или при преустановяване на ползването му, деецът ще отговаря за съвкупност от престъпления по чл. 216, ал. 1 и сл. и по чл. 346, ал. 1 и сл. НК, но не и за престъпление по чл. 346, ал. 2, т. 1, пр. 1 НК. Какво значение за наказателната отговорност на престъпния деец има отнемането на елементи от ходовата част или от механизмите за управление на отнетото МПС след преустановяване на ползването му? Тук са възможни две хипотези: А. На първо място, ако отнемането на МПС е извършено с цел последващо разглобяване и продажба или друго разпореждане с неговите части, деянието ще се квалифицира по чл. 194, ал. 1 и сл. НК, а не по чл. 346, ал. 1 и сл. НК. Б. Ако по време или след преустановяване ползването на автомобила деецът отнеме един или повече елементи от ходовата част или от механизмите за управление на МПС, с изключение на двигателя, в който случай ще е налице хипотезата по б. “а”, той отговаря за съвкупност от престъпления по чл. 346, ал. 1 НК (с предмет МПС) и по чл. 194, ал. 1 и сл. НК (с предмет отнетите елементи от него). Как ще се отрази върху наказателната отговорност на дееца последващата промяна в намерението му спрямо вещта от такова за ползване, в присвоително? Хипотезата ще е налице, когато след като установи фактическа власт върху инкриминираната вещ с намерение да я ползва, деецът вземе решение да извърши определени правни или фактически действия с нея, обективиращи присвоително намерение (напр. обяви я за продажба, разпореди се възмездно или безвъзмездно с нея, разглоби я с цел продажба, подправи идентификационен номер на превозното средство и др. под.). В тези случаи се налага да се отговори на въпроса, дали деецът ще отговаря за съвкупност от престъпления по чл. 346, ал. 1 и чл. 194, ал. 1 НК, или престъпната му дейност ще се квалифицира като едно престъпление с някоя от посочените по-горе правни квалификации? И отговорът на този въпрос далеч надхвърля чистото теоретизиране. Значението му откриваме в следните няколко насоки: а) с оглед приложението на института по чл. 23-25 НК; б) с оглед приложението на институтите по чл. 27-29 НК и в) с оглед възможността за налагане на допълнителни наказания без лишаване от свобода. Макар да е възможно и по този въпрос да се изложат различни гледни точки, струва ми се, че отговорът трябва да е еднозначен – деецът ще следва да понесе наказателна отговорност само за осъществен състав на престъпление по чл. 346, ал. 1 и сл. НК, а промяната в намерението му по отношение инкриминираната вещ ще следва да се отчете като отегчаващо отговорноста му обстоятелство или да се приложи квалифицираният състав на престъпното отнемане на МПС с цел ползване по чл. 346, ал. 6 НК. И това е така, тъй като не само вината, но и останалите съставомерни елементи от субективната страна на състава на престъплението се проявяват само и единствено по време на извършване на изпълнителното деяние , а то, както вече беше посочено, бива довършено към момента на установяване на фактическа власт върху чуждото МПС, а не в по-късен момент. Ето защо, и промяната в психичното отношение на дееца към предходно извършеното от него общественоопасно деяние и обществено опасните му последици в насока към ограничаване или разширяване на последните ще може да се отчете едва при индивидуализацията на наказателната му отговорност. * * *
Постижим ли е един глобален етичен кодекс Рамон Мюлерат, адвокат в Испания, съпредседател на Института по човешките права на Международната адвокатска асоциация С падането на Берлинската стена ние навлязохме в един нов свят,чрез взаимодействието между известни фактори като технологичната революция, паралелната криза на капитализма и статизма иредица социо-културни феномени като хуманитаризъм, феминизъм,околна среда и човешки права – Мануел Кастелс.Вододелът беше подсилен от 9/11 в политически аспект и Енрон, от икономическа гледна точка. Ако е вярно, че живеем в един нов свят, то и правната професия която го обслужва се променя в следствие на това. Днешната сложност на правото и на дейностите на клиентите, влиянието на технологията, насочена към създаването на „безкнижни” съдилища и адвокатски кантори, както и на адвокати – „правноинформационни инженери” (Ричард Сускинд), хипер-специализацията, транс-граничното упражняване на професията, предприемачеството, и натиска на конкуренцията над адвокатските компании, се появява една нова правна среда. Очакваните промени, илюстрирани от новите тенденции спрямо задълженията на адвокатите за докладване, лишаване на адвокатските съвети от саморегулиращите функции, мултидисциплинарните практики, не-адвокатските организации и отделните лица, предоставящи правни услуги, правните фирми, които навлизат на капиталовите пазари, новият подход спрямо конфликтите на интереси – всички те хвърлят сянка на съмнение върху бъдещата идентичност на правната професия и нейната роля. Няма съмнение, че съвременното общество изисква значителна реформа на правната професия и на правилата й, много от които все още са фокусирани върху отделния адвокат като съдебен защитник, и отделят по-малко внимание на други аспекти на правната професия. Давайки си сметка за тези процеси, националните и международни правни организации преразглеждат своите правила за поведение в светлината на подобни социални и юридически промени. На национално равнище например, Италия прие своя Етичен Кодекс през 1997 г., Испания измени нейния през 2000 год., Парижкият адвокатски съвет одобри своите Вътрешни разпоредби през 2001 год., Комисията по етиката 2000 извърши преглед на Правилата за професионално поведение на АВА през 2002 год., а Правното общество на Англия и Уелс току що издаде Проектоправилника за професионално поведение, който се очаква да бъде приет през тази година. На регионално ниво, Кодексът за поведение на европейските адвокати от 1998 г. бе изменен от CCBE тази година и още веднъж през 2002 г. Нещо повече, следвайки предложението за Директива в областта на услугите на вътрешния пазар, ССВЕ отново извършва преглед на своя Кодекс само в частта, касаеща трансграничната практика на адвокатите от ЕС, с цел той да стане приложим както за вътрешни, така и за международни дейности. В международен план, IBA също реши да осъвремени своя Международен етичен кодекс, приет през 1956 г. По това време, беше трудно да се постигне нещо повече от няколко общи принципа, които се броят на пръсти, тъй като нормите за различните правни традиции се различават чувствително. След периода на Студената война обаче светът се превърна в едно глобално село (Маршал Маклуън), правилата и методите на адвокатите станаха по-хармонизирани и е по-лесно да се постигне един минимум от правила за света, подведени под своеобразен „общ знаменател”. Възможно ли е в наши дни да имаме един глобален кодекс на поведение?. Ако под това се разбира един-единствен кодекс, съдържащ не само набор от общи принципи, но и подробни правила и коментари, насочени към решаване на всички етични въпроси на различните правни традиции и системи, и те да са универсално приложеними за всички юрисдикции така, че този кодекс да замени безбройните кодекси и правилници на различните адвокатски съвети, то отговорът определено е „не”. Светът все още е изпълнен с различия; законите, структурите и функциите на адвокатските съвети не съвпадат; продължават да съществуват разнообразни подходи към понятията, функциите и длъжностите на адвоката (общество – съд – клиент), както и към позицията му спрямо съда (сътрудник към съда,co-ministre de la justice – Тери Лаурел). Все още се различават методите за изработване на норми – от една страна, основаните на общи принципи разпоредби на гаржданското право, а от друга – казуистичният и детайлизиращ подход на общото право.. Всичко това изисква време. Не бива да забравяме, че завършването на Кодекса на ССВЕ (включително и Декларацията от Перуджа), при все наличието само на няколко държави.членки през 1988 г., отне около 15 години заради трудно постиживмия компромис по фундаментални етични въпроси, които засягат неговите основни елементи (привилегии на адвоката и клиента, професионалната тайна, такси при непредвидени обстоятелства, несъвместими професии, лична реклама и комуникации между адвокатите и пр.). Ако искаме да бъдем реалисти и практици, трябва да кажем, че днес е невъзможно да бъде предложен един-единствен, всеобхватен и универсален кодекс. Максималното, което можем да постигнем е съгласие по един модерен, международен кодекс с широки общи етични правила, които да са приложими към международната правна общност, без да отменят националните и местни норми. Точна това е, което IBA прави понастоящем. Една малка работна група от членове на IBA, включваща Хелге Колруд (Норвегия), Емилио Гонсалез де Кастиля, Джуниър (Мексико), и аз, осъвременяваме Етичния кодекс на IBA от 1956 г. Целта ни е да привлечем колкото може повече членове на IBA да се включат в този процес, като организираме работни сесии по време на Годишната конференция на IBA и чрез актуализация на Международното издание за адвокатски новини и изданието Е- News на IBA. Ако желаете да направите коментар на съществуващия Етичен кодекс, моля не се колебаете да се обърнете към работната група на електронен адрес codeofethics@int-bar.org Сътрудниците от офиса на IBA в Лондон ще се радват да Ви изпратят копие. И все пак един глобален кодекс не е извън границите на възможното. Напротив, с думите на римските юристи това е certus an sed incertus quando (сигурно е, че ще стане, но не е сигурно кога). И всички тези изключителни усилия за реформи и сближаване без съмнение вече поставят основите за изграждане на един-единствен глобален кодекс, който ще ръководи всички адвокати по света – не само в полза на една още по-добра правна професия, но най-вече в името на обществения интерес, на който служим – справедливост и законодателство. БЕЛЕЖКИ
1. Бел.ред.: IBA е абревиатура на International Bar Association (Международна адвокатска асоциация) 2. Бел.ред.: CCBE е абревиатура на Conseil des Barreaux européens (Съвет на Адвокатските колегии и юридическите дружества на Европейския съюз). Етичната дилема - Юджийн Брот, съдия, представител на Програма за реформа на наказателното право, Американска асоциация на юристите - Правна инициатива за Централна Европа и Евразия превод Детелин Иванов Кое е по-важно – лоялността към колегите или задължението за съобщаване на извършените от тях нарушения на етичните правила? Това е въпрос, на който се опитват да намерят отговор прокурорите, съдиите, следователите и полицейските служители както в България, така и в много други държави. Целта на тази статия е да повдигне въпроси, свързани със задължението за съобщаване, но не и непременно да им даде отговор. В България полицейските служители са длъжни да докладват неетичното поведение на друг полицейски служител. Техният Етичен кодекс предвижда: Всеки полицейски служител, който е станал свидетел на неетично или опасно поведение, на насилие, нехуманно или обидно отношение към което и да е лице от страна на друг полицейски служител, предприема действия за прекратяването им и докладва на ръководителя си, независимо от положението в йерархията на извършителя на подобни действия. Българските съдии, прокурори и следователи обаче не са изрично задължени да докладват нарушения на етичните правила, извършени от техни колеги. От една страна, ние се стремим да насърчаваме колегиалността, високия морал и поддържането на една приятна работна среда. Според някои критици обаче, ако ние докладваме извършените от колегите ни нарушения на етичните правила, това ще доведе до създаване атмосфера на подозрение, предателство и липса на сътрудничество (интересен факт е, че бележка в юридическо списание, посветена на “задължението за съобщаване”, е озаглавена “Ти, мръсен предател” ). Затова тези, които поддържат тази позиция, призовават: “Не докладвайте нарушенията на своите колеги!”. Това становище е много добре обобщено в следната статия: Наследството на миналото и реалността на днешния ден живеят във всеки един от нас и формират нашите възгледи. Ние сме склонни да не докладваме нарушителите, защото не сме сигурни в тяхната вина, защото не желаем да разгласяваме случаите на неправомерно поведение в собствената си професия, защото докладването на нарушителя би направило трудно или невъзможно впоследствие да се работи с него, или просто защото не желаем да се замесваме. Бихме могли също така да простим или да си затворим очите в случаите на неправомерно поведение, защото ние самите може би сме допускали същите грешки или се боим, че и ние бихме могли да постъпим така. Кои сме ние, че да хвърлим първия камък? От друга страна обаче, какво да правим със задължението, което имаме към цялата правна система и към обществетото като цяло? Ако толерираме неетичното професионално поведение на нашите колеги, може ли правосъдието наистина да бъде осъществено? Дали обикновените хора, обръщащи се към съдебната система за помощ, ще бъдат убедени, че техните проблеми ще бъдат разрешени бързо и справедливо? Дали тези хора ще имат вяра в системата? Затова тези, които поддържат това становище, апелират: “Съобщавайте за етичните нарушения, извършени от ваши колеги!”. В този дух е решението, постановено от един съд в щата Тексас: Ние признаваме не само задължението ни да осигурим правораздаване в този съд, но също така и задължението ни към системата на правосъдието като цяло. Бързаме да добавим, че ние не сме просто пазителите, които наблюдават и контролират поведението на юристите. Тъй като ние имаме задължение към правната система като цяло и към осъществяване на правосъдието, ние освен това съзнаваме, че съдилищата имат и задължение към юристите, които се явяват пред тях, към обществото като цяло … и дори към другите органи на съдебната власт, за защита на демокрацията и осигуряване върховенство на професионализма. Ние сме твърдо решени да не подценяваме това свое задължение. Трябва да се отбележи обаче, че различните щати в САЩ имат различни изисквания към съобщаването на неморално поведение. Например, законодателството на щата Калифорния не съдържа норма, задължаваща един юрист да докладва друг юрист или дори и съдия. Независимо от това, всяка година се правят голям брой такива съобщения за непрофесионално поведение. Съдиите в щата Калифорния обаче са обвързани от по-високи стандарти. По отношение на юристи: Когато съдия узнае, че юрист е нарушил разпоредба на Правилата за професионално поведение, съдията трябва да предприеме съответно преустановяващо нарушението действие. (подчертаното е от автора на статията) Забележете, обаче, различният език, използван в разпоредбата относно нарушения, извършени от съдии: Когато съдия разполага с достоверна информация, че друг съдия е нарушил разпоредба на Кодекса на съдебната етика, съдията трябва да предприеме или да поиска съответно преустановяващо нарушението действие, което би могло да включва съобщаване за нарушението на компетентния орган. (подчертаното е от автора на статията) Американската асоциация на юристите е създала необвързващи, примерни етични кодекси, които са възприети в някои щати на САЩ. Един от тези кодекси, а именно Примерният кодекс за професионално поведение на юристите, предвижда: Юрист, който разполага с информация, че друг юрист е извършил нарушение на правилата за професионално поведение, което нарушение поражда основателни съмнения в почтеността, надеждността или други професионални качества на този юрист, трябва да информира съответния професионален орган. Примерният кодекс за професионално поведение на юристите ги задължава да съобщават и за неморално поведение на съдии. Подобен език е използван и в разпоредбата на Примерния кодекс за професионално поведение на съдиите, която ги задължава да съобщават за етични нарушения, извършени както от други съдии, така и от всички други юристи. Може ли да се твърди, че съответните български етични кодекси пораждат задължение за съобщаване на неморално поведение? Както вече споменахме, етичният кодекс на полицейските служители изрично предвижда това. Етичните кодекси на прокурорите, съдиите и следователите обаче не съдържат норми, изрично уреждащи този случай. Нека разгледаме по-подробно споменатите етични кодекси и потърсим разпоредби, имащи връзка със задължението за съобщаване. Каталог: files files -> Български футболен съюз правилник за статута и трансферите на files -> Рецептура на лекарствените форми рецептурни бланки и тяхната валидност files -> Прогностични възможности на тестовете, използвани за подбор на млади футболисти files -> Правила за реда за ползване, стопаниване и управление на стадион "христо ботев" благоевград глава първа общи положения Изтегляне 0.92 Mb. Сподели с приятели:
|