Програма за реформа на наказателното право, Американска асоциация на юристите Правна инициатива за Централна Европа и Евразия
Изтегляне 0.92 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ЗАКОН ЗА СЪДЕБНАТА ВЛАСТ
- ДЕЛОТО “ХИМЪЛ”
- (делата Хорнсби срещу Гърция –Решение от 19 март 1997; Латридис срещу Гърция и Бурдов срещу Русия – жалба № 59498/00 )
- „Практическо ръководство по международно частно право”
- Бележки Бижев, Хр.
- “Собственост и право” – месечен дайджест – бр. 6/2005 г.
СЛЕДОВАТЕЛИ Следователите са “длъжни с цялостното си поведение да бъдат достойни за доверието и уважението на обществото”. Освен това, те трябва “да съдействат за утвърждаване на законността”. Те трябва да изпълняват задълженията си “добросъвестно, отговорно, безкористно, безпристрастно, обективно и справедливо”. Те са длъжни да се “отнасят етично към всички участници в наказателния процес”. На последно място, следователите са длъжни да постъпват “съобразно собствените си етични принципи при нарушаване правилата на моралния кодекс от друг магистрат”, която разпоредба е твърде неясна и неопределена. В крайна сметка, поражда ли Моралният кодекс на следователите задължение за съобщаване?
Етичният кодекс на съдиите предоставя на защитниците на задължението за съобщаване дори още по-оскъдни възможности за аргументация. Съдиите трябва да бъдат справедливи и безпристрастни, да бъдат символ на закона и справедливостта, да бъдат независими и да се подчиняват на Конституцията и законите. Съдията “допринася за подобряване на правната среда в държавата”. За да открием задължение за съобщаване, е необходимо максимално разширително тълкуване на тези разпоредби. Оправдано ли е обаче едно разширително тълкуване на етичните норми? ПРОКУРОРИ Език, сходен на етичните изисквания за съдиите, откриваме и в Етичния кодекс на прокурорите, съдържащ “морални норми на поведение”, които норми “определят поведението на прокурорите при изпълнението на служебните, обществените и гражданските задължения”. Поведението на прокурорите трябва да издига престижа на прокурорската дейност и на прокуратурата и да укрепва доверието в правораздаването. Освен това, прокурорите трябва “да служат винаги на обществените интереси” и “да отстояват честта и достойнството на своята професия”. Смятате ли, че Етичният кодекс на прокурорите казва нещо повече от етичните кодекси на другите магистрати? * * * * И трите етични кодекса на магистратите в България си приличат по това, че са загрижени за: (1) укрепване на общественото доверие в системата на правораздаване, и (2) издигане статуса и престижа на магистратската професия. Възможно ли е обаче правораздавателната система да бъде уважавана и приемана с доверие от българските граждани, ако магистратите толерират нарушенията на своите колеги? И още един въпрос: Дори да приемем, че етичните кодекси на магистратите в България не пораждат задължение за съобщаване, дали не съществуват други разпоредби, имащи връзка с този проблем?
Съдиите, прокурорите и следователите се освобождават от длъжност при: Тежко нарушение или системно неизпълнение на служебните задължения, както и действия, които накърняват престижа на съдебната власт. Освен това, съдиите, прокурорите и следователите носят дисциплинарна отговорност при: При виновно неизпълнение на служебните си задължения, както и за нарушение на правилата за професионална етика, съдиите, прокурорите и следователите носят дисциплинарна отговорност. За съдия, прокурор и следовател може да бъде назначено лице, което “притежава необходимите нравствени и професионални качества”. Как бихме могли да определим кои точно са тези качества? Член 126(2) от Закона за съдебната власт дава отговор на този въпрос, препращайки ни към неясните разпоредби на правилата за професионална етика на съдиите, прокурорите и следователите! Клетвата, която всеки магистрат полага при встъпване в длъжност, гласи: Заклевам се в името на народа … да бъда безпристрастен, обективен и справедлив, да допринасям за издигане престижа на професията… (подчертаното е от автора на статията) Когато един магистрат се заклева в името на народа, не трябва ли след това този магистрат да действа в полза на народа? Ако е така, какво би трябвало да направи магистрат, представляващ народа по един “безпристрастен, обективен и справедлив” начин, който е узнал за нарушения на етичните правила, извършени от негови колеги?
Задължението за съобщаване на етични нарушения и изпълнението на това задължение са две напълно различни неща. Нека разгледаме едно американско дело, за да илюстрираме някои от многобройните аспекти на задължението за съобщаване. Ето някои от фактите: П. е наранена при злополука с автомобил и наема адвокат Кейси да я представлява. Кейси спечелва делото, но задържа парите, които неговата клиентка е получила като обезщетение. Тогава П. наема адвокат Химъл да събере парите й от Кейси. Химъл скоро след това научава, че Кейси е злоупотребил с парите на П. Тогава Химъл и Кейси сключват споразумение, според което: (1) Кейси ще плати на П. голяма сума пари; (2) П. няма да предяви граждански, наказателен, дисциплинарен или какъвто и да е друг иск срещу Кейси. Освен това, Химъл е трябвало да получи своя хонорар чак след като П. получи всичко, което й е било дължимо. Кейси обаче отказва да плати и Химъл завежда дело срещу него. П. казва на Химъл, че единственото нещо, което иска, е да си получи парите обратно и изрично го инструктира да не предприема никакви други действия. Химъл изпълнява дадените му инструкции. Заведеното от Химъл срещу Кейси дело достига до знанието на Дисциплинарната комисия в щата Илинойс, както и до Върховния съд на щата Илинойс. Срещу Химъл е образувано дисциплинарно производство, защото не е съобщил за извършено нарушение на етичните правила. В дисциплинарното производство Химъл се защитава, посочвайки следните аргументи: (1) неговият клиент вече е бил съобщил на Дисциплинарната комисия за извършеното от Кейси нарушение; (2) той стриктно е изпълнявал нарежданията на своя клиент; и (3) той не е получил никакъв хонорар. Щатът Илинойс е възприел Примерния етичен кодекс за адвокати, създаден от Американската асоциация на юристите. От представените доказателства не става ясно дали П. наистина е съобщила на Дисциплинарната комисия за извършеното от Кейси нарушение. Но съдът отхвърля този аргумент на Химъл и заявява: Здравият разум ни подсказва, че ако един адвокат има задължение, произтичащо от Етичния кодекс, то действията на негов клиент не биха могли да го освободят от това негово лично задължение. Що се отнася до второто възражение на Химъл, съдът цитира заглавието на Правило No 1 от Етичния кодекс за адвокати на щата Илинойс, а именно: “Адвокатът трябва да съдейства за поддържане почтеността и копетентността на юридическата професия” (подчертаното е от автора на статията). Адвокатът има задължение не само към своя клиент, но и към системата на правораздаване като цяло. Съдът заключава: Адвокатът, като служител на правосъдието, е длъжен да се подчинява на правилата на Етичния кодекс ... Адвокатът не може да заобикаля правилата, оправдавайки се, че неговият клиент го е накарал да постъпи така. Що се отнася до факта, че Химъл е имал само добри намерения: Макар ответникът многократно да заяви, че не е съобщил за извършеното нарушение не защото е преследвал финансова изгода, а защото неговият клиент го е накарал да постъпи така, ние не считаме, че това е валиден аргумент в настоящия случай. Позицията на този съд е, че дисциплинарно наказание може да бъде наложено дори ако липсва намерение за измама в съответното правонарушение. Според прокурора в делото “Химъл”, целите на етичния кодекс на адвокатите не могат да бъдат постигнати, ако Химъл не получи наказание, което да “предупреди всички юристи, че нарушения на ... (това) правило няма да бъдат толерирани”. Съдът се е съгласил с позицията на прокурора и е направил следния коментар: Несъобщаването за извършеното нарушение е повлияло върху разследването на Дисциплинарната комисия по случая Кейси и по този начин върху правораздаването като цяло. Може би някои членове на обществото е нямало да пострадат от неправомерното поведение на Кейси, ако ответникът бе съобщил за злоупотребата, извършена от Кейси с парите на неговия клиент, веднага след като е научил за нея. Крайният резултат: Химъл е лишен от адвокатски права за период от една година. В отделно производство Кейси е лишен от адвокатски права завинаги. Какво би се случило, ако изводите на съда по делото “Химъл” се приложат в България? ЗАКЛЮЧЕНИЕ Единствено Етичният кодекс на полицейските служители изрично предвижда задължение за съобщаване. Етичните кодекси на съдиите, прокурорите и следователите внимателно заобикалят този въпрос - дори (в случая на правилата за професионално поведение на прокурорите) въпреки направеното предложение за включване на задължение за съобщаване. Кой тогава ще съобщава за извършваните от магистрати нарушения на етичните правила? Дали не предоставихме тази задача на останалите юристи и на обществото? Ако е така, дали това прехвърляне на отговорността ще допринесе за издигане престижа на магистратите и на правораздавателната система? Дали обществото ще има доверие на магистрати, които не са длъжни да съобщават за етични нарушения, извършвани от техни колеги? Възможно ли е юридическата професия да възприеме стандартите, определени в делото “Химъл”? Висшият съдебен съвет обаче би могъл да даде отговор на тези въпроси. Ако този орган прилага буквално тълкуване на етичните кодекси на съдиите, прокурорите и следователите, то магистратите в България не би трябвало да са обвързани със задължение за съобщаване. Ако Висшият съдебен съвет обаче квалифицира несъобщаването на етични нарушения, извършени от колеги, като “действие, което накърнява престижа на съдебната власт”, то тогава магистратите в България биха били насърчени да съобщават за нарушения на правилата за професионално поведение, извършвани от техни колеги. Решението по делото Манчева срещу България и невъзможността да се изпълни принудително против държавата според чл. 399 ГПК - Емилия Недева, адвокат от Пловдив С решение от 30 септември 2004 г. по жалба № 39609 /98 на Европейския съд по правата на човека, българското правителство бе осъдено за нарушения по чл.6 от ЕКПЧОС и чл.1 от Първия допълнителен протокол към нея,проявени в упорит отказ на кмета на гр.Чирпан да изпълни влязло в сила съдебно решение, по силата на което дължи обезщетение за трудова злополука на жалбоподателката. Тъй като чл. 399 от ГПК забранява принудителното събиране на вземанията,дължими от държавни учреждения, единственият възможен способ за получаване на присъденото, е да се предяви изпълнителният лист пред финансовия орган на учреждението и да се очаква доброволно плащане от негова страна. Няма регламентиран срок, в който държавният орган дължи изплащане на присъдените суми . Последното изречение на чл.399 ал.2 от ГПК гласи: „Ако няма кредит, висшестоящото учреждение трябва да направи потребното, за да се предвиди такъв най-късно в следващия бюджет „. Тази възможност и пожелателният характер на израза „да направи потребното” отдалечават неограничено във времето момента на плащането и го поставят единствено в зависимост от волята и желанието на длъжника. Разпоредбата явно противоречи и на нормата на чл. 81, ал. 2 от ЗЗД, която не освобождава длъжника от отговорност дори при липса на парични средства. Забраната за принудително изпълнение срещу държавата без съмнение е остатък от социалистическия принцип за върховенството на държавата и нейния интерес над правата на отделната личност .В този смисъл тя е в противоречие с действащата Конституция на Република България, която в чл.17, ал. 3 прогласява принципа за неприкосновеност на частната собственост,а в чл.121 гарантира задължението на съдилищата да осигурят равенство на страните в процеса.Последният принцип пряко кореспондира с чл.6 от ЕКПЧОС. Чл. 399 ГПК би трябвало да е неприложим в този контекст, като се има предвид § 3 от Преходните и заключителни разпоредби на Конституцията на Република България,според който никоя разпоредба на заварен закон не следва да се прилага, ако е в противоречие с Конституцията.Практиката на съдебното изпълнение е била винаги в обратния смисъл-стриктно са съблюдавани разпоредбите на чл. 399 ГПК и в тези случаи съдебно-изпълнително дело не се образува, а образуваното се прекратява.Така се стига до юридическия парадокс влязло в сила съдебно решение да не може да бъде изпълнено принудително и тази невъзможност да бъде законодателно закрепена. Решението на Европейския съд по жалбата на Манчева потвърждава предхождащата практика на съда (делата Хорнсби срещу Гърция –Решение от 19 март 1997; Латридис срещу Гърция и Бурдов срещу Русия – жалба № 59498/00 ), че закрепеното в чл.6 §1 от Конвенцията право на достъп до съд би било илюзорно,ако вътрешното право на високодоговарящите страни допусне краят на съдебната процедура да обезсмисли постановеното решение, оставяйки го без възможност за привеждане в изпълнение. Изпълнението на съдебните решения следователно съставлява иманентна част от „съдебния процес” по смисъла на чл. 6 от Конвенцията.Един от фундаменталните принципи на демократичното общество, закрепен във всички текстове на Конвенцията, налага държавата и нейните учреждения да се съобразяват със съдебните актове,постановени против нея. Това се налага от върховенството на закона и от всеобщата подчиненост на неговите разпоредби от страна на всички правни субекти,в това число и на държавата.По тази причина,упоритият отказ на кмета на гр.Чирпан да изпълни съдебното решение, демонстриран в периода от 9 май 1995 година до 17 март 2000, е определен от Европейския съд като обезсмисляне на чл. 6 § 1 от Конвенцията и като лишаване на разпоредбата от всякакъв полезен ефект . Европейският съд намира в отказа от плащане на дължимото по съдебното решение обезщетение нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧОС, наред с нарушението на чл. 6 § 1 от ККПЧОС .В съответствие с установената от Съда практика, правото фактически да се изплати присъденото от българския съд обезщетение, съставлява „собственост”, в смисъла, който чл.1 от Протокол № 1 влага в това понятие. Ето защо невъзможността да се получи изпълнение на съдебното решение до 17 март 2000 година, се квалифицира като нарушение на правото на мирно ползване от собствеността . Възраженията на правителството в процедурата пред Европейския съд са в няколко насоки. От една страна се твърди,че жалбоподателката не е изчерпила всички вътрешноправни средства за защита, тъй като не е обжалвала отказа на кмета на гр. Чирпан да изпълни съдебното решение,а отказът според правителствения агент по естеството си бил административен акт, подлежащ на обжалване. Абсурдността на този довод е повече от очевидна.Ако същият се възприеме сериозно, това означава,че българският правен ред допуска възможност да не бъде изпълнено едно съдебно решение и отказът да бъде изпълнено то да подлежи на ново обжалване.Отказ от изпълнение на стабилен съдебен акт не само е невъзможен, но води до наказателна отговорност.Когато се касае за длъжностно лице, неговото поведение попада в хипотезата на чл. 282 НК, тъй като съставлява неизпълнение на служебни задължения при наличието на специалната цел за набавяне за себе си или другиго на облага или причиняване на вреда.Задължителността на съдебния акт спрямо страните по него и спрямо всички учреждения е разписана в чл. 220, ал. 1 ГПК. Поради това не само в качеството си на страна, а и в качеството си на орган на местното самоуправление, кметът е задължен да изпълни съдебното решение. Друго правителствено възражение влиза в пряк конфликт с конституционния принцип на равнопоставеност на страните в процеса. Правителството твърди,че има право както да не изпълни веднага, така и да изпълни частично,в противовес с правилото на чл. 66 ЗЗД, което изключва възможността кредиторът да бъде задължен да получи дължимото на части.Това твърдение е мотивирано с „особения статут на държавните учреждения и на специфичния начин на формиране и разходване на техния бюджет”. Както се посочи по-горе, тези особености не са сред поставящите държавата в категорията на привилегировани правни субекти.Конституцията изрично изключва подобни привилегии. За да определи дължимото обезщетение, Европейският съд отчита обстоятелството, че вследствие допусната от кмета на Чирпан забава в плащането, инфлацията и последвалата деноминация на лева, дължимото обезщетение на Манчева се е свело до символичните 52 американски долара. За сравнение, към момента на присъждането на обезщетението от българския съд, то се е равнявало на главница в размер на 600 американски долара. Поради това Европейският съд е присъдил и обезщетение за имуществени вреди, които биха могли да се избегнат, ако институциите бяха действали в съответствие с вменените им с чл. 6 § 1 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол № 1,задължения. Длъжникът очевидно се е поставил в много по-благоприятно положение, следвайки старото римско правило: “Qui tardius solvit,minus solvit” т.е който плаща по-късно, плаща по-малко. Отчитайки загубата в стойността на българския лев за посочения период, Европейският съд приема, че претърпените вреди от имуществен характер следва да се обезщетят със сумата 500 евро. Допълнителни 500 евро са присъдени за претърпените от ищцата неимуществени вреди, изразени в унижението многократно и безрезултатно да се моли за правата си, както и за загубеното доверие в държавните институции и в справедливото прилагане на закона. Без съмнение проблемът с изпълнението на съдебните решения,постановени против държавни учреждения, ще съществува дотогава, докато изпълнението бъде поставяно от разпоредбата на чл.399 от ГПК в зависимост единствено от волята на длъжника. Срещу неоснователен отказ да бъде приведено в изпълнение решението, българският гражданин няма ефикасни вътрешноправни средства за защита.В този смисъл разпоредбата на чл. 399 ГПК е дискриминационна по отношение кредиторите на държавните учреждения и неправомерно облагодетелства държавата.Отмяната на текста не само би привела процедурния закон в съответствие с нормите от по-висок ранг,с които е в противоречие-Конституцията и ЕКПЧОС Тя би предизвикала и определен възпитателен ефект – да стимулира представителите на администрацията на всички нива да съблюдават върховенството на закона, разделението на властите и равнопоставеността между гражданина и държавата. Становище на Министерството на финансите по чл. 43 от Закона за данък върху добавената стойност По повод на запитване от управител на адвокатско дружество Дирекция „Данъчна политика” на Министерството на финансите с писмо изх. № 9400218 от 15.07.2005 г. е изразила становището си, което обнародваме за сведение, а именно: Съгласно чл. 43 от Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС) в обхвата на освободените доставки попадат правните услуги, осъществявани от адвокат по реда на Закона за адвокатурата. Законът за адвокатурата регламентира, че упражняването на адвокатската професия е дейност, предвидена в Конституцията за правно съдействие и защита на свободите, правата и законните интереси на физическите и юридическите лица. Редът, предвиден в този закон, по-конкретно чл. 3, ал. 1, дава възможност адвокатската професия да бъде упражнявана само от адвокат, практикуващ самостоятелно или в сдружение. Съгласно Глава десета от Закона за адвокатурата адвокатите могат да се сдружават в адвокатски сдружения или в адвокатски дружества. За защита и представителство пред съда, органите на досъдебното производство, административните органи и служби, физическите и юридическите лица клиентът упълномощава адвокатското дружество, то съгласно разпоредбата на чл. 71, ал. 1 от Закона за адвокатурата управителят на дружеството е задължен да преупълномощи един или няколко съдружници, които съгласно чл. 57 от закона задължително са адвокати. Освен това чл. 71, ал. 2 изрично дава възможност доверителят да избира и да упълномощава адвокат за процесуално представителство, независимо от това че договорът е сключен с адвокатско дружество. Нещо повече, разпоредбата на чл. 72, ал. 1 от същия закон предвижда, че всеки съдружник отговаря лично за вредите, причинени на клиента. Цитираните разпоредби налагат извода, че адвокатските услуги се осъществяват именно от адвокат, но по специален ред – чрез сдружаването му в адвокатско дружество по реда на Закона за адвокатурата. Предвид на това считаме, че услугите, осъществявани от адвокатските дружества по реда на Закона за адвокатурата, са приравнени на правните услуги, предоставяни от адвокати по смисъла на чл. 43 от ЗДДС. В тази връзка тези услуги попадат в хипотезата на чл. 43 от ЗДДС, т.е. същите са освободени доставки и не подлежат на облагане с данък върху добавената стойност. В този смисъл данъчната основа на тези доставки не се взима предвид при изчисляване на облагаемия оборот по смисъла на чл. 108 от ЗДДСС. Практическо ръководство по международно частно право - Бойко Дойчинов, адвокат от Дофия Неотдавна излезе от печат „Практическо ръководство по международно частно право” от Христо Бижев”. Изданието представлява кратко въведение в основите на международното частно право, съдържа шест глави, раздели и подраздели, в които авторът прави опит за тълкуване на по-важните международни конвенции, отно8сно международната търговия. Подбрани са и анализирани могат да се намерят основните документи, процедури, правила и мерки, използвани при външнотърговските операции. Подробно, но и от практически аспект е поднесена и коментирана полезна информация за Световната търговска организация, действащото законодателство на САЩ, Европейския съюз и на други страни от значение за международната търговия. Книгата е двуезична, освен на български език, тя съдържа и превод на английски, както и речник на търговските термини, преводът от английски е направен от Радослав Белчев. Съчинението е полезна както за практикуващи юристи и научни работници, така и за студенти, проявяващи интерес в материята, предмет на изследването, включително с двуезичното си издание. Авторът е адвокат от Софийската адвокатска колегия, практикуващ и в Съединените щати, член е на Американския адвокатски съюз, на Калифорнийския адвокатски съюз, на Американската имиграционна адвокатска асоциация. Освен това е избран за професор-преподавател по „Международно право” в Калифорнийския университет „Сан Йоаким” и преподавател по „Внос-износ” във „Фресно Адулт Скул”. Бележки Бижев, Хр. Практическо ръководство по международно частно право. С.: Албатрос, 2004. - 325 с. В правните списания Представляват интерес следните статии от последните книжки на юридическите списания: - Сп. “Собственост и право” – месечен дайджест – бр. 6/2005 г.: „Производство за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност” – А. Георгиев; „Отмяната на чл. 148 ППЗДС” - Л. Василев; „Някои проблеми относно проконтролиране плащането на местния данък при учредяване право на строеж” - Е. Еленкова; „Въпроси и отговори по Управлението и реда в етажната собственост” - Б. Павлов; „Решение № 230 от 10.03.2005 г. на ВКС, IV г.о.”; „Решение № 396 от 14.03.2005 г. на ВКС, IV г.о.”; „Принудително отчуждаване на земеделски земи и имоти ¬ частна собственост, за държавни и общински нужди” - Г. Ганчев; „Решение № 476 от 17.03.2005 г. на ВКС, IV г.о.”; „ Прекратяване на съсобствеността между общината и физически лица върху недвижими имоти” - Е. Попова; Завещание на чуждо лице” - М. Павлова; „Тълкувателно решение № 1 от 04.02.2005 г. на ОСГК на ВКС”; „Правен режим на рекламно-информационните елементи съгласно Закона за устройство на територията” - С. Ставру; „Особени режими на авторските права” Е. Лозев; „Използване на авторско произведение - издателски договор” – М. Коджабашев; „Новите положения в Закона за марките и географските означения” Н. Дунчев; „Отговорност на трети лица за неизпълнение на задължения на купувача по приватизационния договор ¬ същност и основания” - Г. Хорозов; „Речник по Евроинтеграция”; „Важно е да знаете”; „Три минути с Дончо Цончев”. бр. 7/2005 г.: „За някои специфични разновидности на правото на строеж” – С. Ставру; „Права на купувача в случаите, в които му е продаден чужд имот” - Б. Кръстева; „Кой плаща при саниране на общи части на сградата” - Б. Павлов; „Договор за ипотека” - Р. Райчева; „Решение № 206 от 18.03.2004 г. на ВКС, I г.о.”; „Решение № 294 от 30.04.2004 г. на ВКС, I г.о.”; „Промени в нормативни актове относно сервитути на енергийни обекти в гори и земеделски земи” - Ю. Стойкова; „Въпроси по прилагането на чл. 25 ЗННД” - М. Павлова; „Саморъчно завещание се обявява” В. Манчев; „Съсобственик дължи обезщетение за еднолично ползване на обща вещ” И. Сотиров; „Решение № 384 от 27.05.2005 г. на ВКС”; „Решение № 353 от 04.05.2004 г. на ВКС, I г.о.”; „Функции на възложителя във фаза проектиране” - С. Илова; „Решение № 1616 от 17.06.2005 г. на ВКС, IV г.о.”; „Договори за възпроизвеждане и разпространение на звукозаписи” - М. Коджабашев; „Колизия между авторски и сродни права” - Е. Лозев; „Вписването на залога на интелектуална собственост гарантира интересите на страните по кредитната сделка” - Ф. Колева; „ Практиката по изменение и прекратяване на концесионните договори” - Я. Ковачев; „Важно е да знаете”; „Три минути с Дончо Цончев”. Каталог: files files -> Български футболен съюз правилник за статута и трансферите на files -> Рецептура на лекарствените форми рецептурни бланки и тяхната валидност files -> Прогностични възможности на тестовете, използвани за подбор на млади футболисти files -> Правила за реда за ползване, стопаниване и управление на стадион "христо ботев" благоевград глава първа общи положения Изтегляне 0.92 Mb. Сподели с приятели:
|