Първа Царуването на Черният Лорд
Изтегляне 6.67 Mb.
|
| Глава Осемнадесета
"Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор" Слънцето се издигаше в небето. Чистата му безцветна необятност се разпростря, безразлична към Хари и страданията му. Хари седна до входа на палатката и си пое дълбоко глътка чист въздух. Самият факт, че е жив и че може да види слънцето, което искреше по заснежения склон би, трябвало да е най-голямото богатство на света, но въпреки това, той не можеше да го оцени. Всичките му сетива бяха прободени от гибелната загуба на пръчката му. Погледна към покритата от снежно одеяло долина, а далечни църковни камбани звъняха през великолепната светлина. Несъзнателно забиваше пръсти в ръцете си, сякаш се опитваше да изтърпи някаква физическа болка. Беше проливал кръвта си безброй пъти, веднъж бе загубил всички кости на дясната си ръка, това пътешествие пък го бе възнаградило с белези по гърдите и ръцете, които да допълнят тези на челото и дланите му, но никога досега не се бе чувствал толкова пагубно слаб, уязвим и гол, сякаш най-хубавото от магическата му сила бе откъснато от него. Знаеше точно какво би казала Хърмаяни, ако изразеше чувствата си така: "пръчката е толкова добра, колкото е магьосникът". Но тя грешеше, при него беше различно. Не бе преживявала това, пръчката й да се завърти като стрелката на компас и да изстрелва самостоятелно златисти пламъци към някой враг. Бе изгубил защитата на идентичността си и чак сега бе осъзнал колко много разчиташе на нея. Той извади парчетата от счупената пръчка от джоба си и без да ги гледа, ги натъпка в кесията-подарък на Хагрид около врата му. Кесията вече бе препълнена от счупени и безполезни неща, за да поеме още нещо. Пръчката на Хари докосна стария снич през магарешката кожа и за момент бе изкушен да го извади и да го хвърли. Непроницаем, неотзивчив, безполезен като всичко, което Дъмбълдор бе оставил... И ядът към Дъмбълдор отново го заля като лава, изгаряйки го отвътре и помитайки всяко друго чувство. От чисто отчаяние бяха заговорили за да повярват, че Годрикс Холоу има някакви отговори за тях, бяха се убедили, че трябва да се върнат и че всичко това е някаква част от таен план, която Дъмбълдор им бе оставил. Само че нямаше карта, нямаше план. Дъмбълдор ги бе оставил сами и безпомощни да се придвижват слепешката в тъмното, да се борят с непознати и несънувани ужаси. Нищо не беше ясно, нищо не им бе дадено даром, нямаха и меча, а сега Хари бе изгубил и пръчката си. А и беше изпуснал снимката на крадеца, а за Волдемор сигурно бе лесно да разбере кой беше този... Сега Волдемор имаше цялата информация... - Хари? Хърмаяни изглеждаше уплашена, сякаш той щеше да я прокълне със собствената й пръчка. С набраздено от сълзи лице, тя се наведе до него с две чаши чай в треперещите й ръце и нещо обемисто под лакътя. - Благодаря... - каза той, взимайки една от чашите. - Имаш ли нещо против да поговорим? - Не - каза той, защото не искаше да нарани чувствата й. - Хари, знам кой е бил човекът от снимката. Ами... аз взех книгата. Тя плахо сложи книгата в скута му съвсем нов екземпляр на "Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор" - Откъде... как...? - Беше във всекидневната на Батилда, просто си седеше там... Тази бележка се подаваше от нея... Хърмаяни прочете на глас няколкото остро написани в отровно зелено реда. Скъпа Бали, мерси за помощта ти. Ето ти един екземпляр от книгата, дано ти хареса. Каза ми всичко, дори да не си го спомняш. Рита. Мисля, че е пристигнала, още когато истинската Батилда е била жива, но може би тя не е била в състояние да я прочете. - Не, навярно не е била!... Хари погледна надолу към лицето на Дъмбълдор и почувства прилив на диво удоволствие. Сега щеше да знае всички онези неща, за които Дъмбълдор бе сметнал, че не си заслужават да му бъдат казани, без значение дали Дъмбълдор го иска или не. - Все още си ми ядосан, нали? - каза Хърмаяни. Той я погледна и видя нови сълзи да се стичат от очите и и осъзна колко яростно трябва да е изглеждало лицето му. - Не!... - каза тихо той - Не, Хърмаяни, беше случайно! Ти се опитваше да ни измъкнеш от там живи и се справи невероятно. Щях да съм мъртъв, ако не беше там да ми помогнеш! Опита се да отвърне на вялата й усмивка и после насочи вниманието си към книгата. Изглеждаше някак скована, очевидно никога преди не беше отваряна. Той запрелиства страниците, търсейки снимки. Видя една от тях, на която младият Дъмбълдор и красивият му другар се смееха шумно на някаква отдавна забравена шега. Хари погледна надписа отдолу: Албус Дъмбълдор, малко след смъртта на майка си с неговия приятел Гелърт Гриндълуолд Известно време Хари гледаше изумен последните думи. Гриндълуолд. Неговият ПРИЯТЕЛ Гриндълуолд! Той погледна настрани към Хърмаяни, която все още съзерцаваше името, сякаш не можеше да повярва на очите си. Тя погледна към Хари. - ГРИНДЪЛУОЛД !!! Без да се заглежда в останалите снимки, Хари търсеше по страниците около тях за това съдбоносно име. Той скоро го намери и започна жадно да чете, но се изгуби. Бе необходимо да започне със самото начало на главата озаглавена „По-голямото добро". Заедно, той и Хърмаяни започнаха да четат: Наближаващ осемнадесетия си рожден ден, Дъмбълдор напуснал "Хогуортс" окъпан в слава - Отличник, Префект, спечелил "Наградата на Барнабас Финкли за изключителна направа на заклинания", Младежки представител на Великобритания в Магисбора, носител на златен медал "За извънреден принос" на Международната алхимическа конференция в Кайро. След всичко това, Дъмбълдор възнамерявал да предприеме голямо пътешествие заедно с Елфиас "Кучедъхият"* (*В оригинала - Dogbreath (б.пр.)) Доуж, завеян, но предан приятел, който намерил в училище. Двамата младежи били отседнали в "Продънения котел" в Лондон, подготвяйки се да отпътуват за Гърция на следващата сутрин, когато пристигнала сова с новината за смъртта на майката на Дъмбълдор. Кучедъхия Доуж, който отказа да даде интервю за тази книга, сам представи на обществеността своята сантиментална версия на това, какво се случило после. Той представя смъртта на Кендра като трагичен удар, а решението на Дъмбълдор да се откаже от експедицията - като акт на благородна саможертва. Разбира се, Дъмбълдор веднага се прибрал в Годрикс Холоу, по общо мнение за да "се грижи" за по-малките си брат и сестра. Но каква грижа им е дал наистина? - Абърфорт беше труден случай. - разказва Енид Смийк, чието семейство по това време живеело в покрайнините на Годрикс Холоу. - Беше много див. Естествено, човек щеше да изпитва съжаление над него, само дето той непрекъснато ме замерваше с кози дарадонки по главата. Не мисля, че Албус правеше въпрос от това. Във всеки случай никога не ги видях заедно. Какво може да е правил Албус, ако не е утешавал по-малкия си брат? Отговорът, изглежда, е дългото заточение на сестра му. Дори първият й тъмничар да е бил починал, нямало промяна в жалкото състояние на Ариана Дъмбълдор. Самото й съществуване, продължило да бъде известно само на няколко външни човека като „Кучедъхия" Доуж, било обяснено с историята за „лошото й здраве". Друг приятел на семейството, който се е задоволил с това обяснение, била Батилда Багшот - известният магьоснически историк, която живее в Годрикс Холоу от години. Кендра, разбира се, отблъснала Батилда първия път, когато тя се опитала да приветства семейството в селото. След няколко години обаче, тя изпратила сова на Албус в "Хогуортс" след като била силно впечатлена от статията му за превръщането на транс-видовете в "Трансфигурацията днес". Този първи контакт довел до познанството й с цялото семейство. Преди смъртта на Кендра, Батилда била единственият човек в Годрикс Холоу, която си говорела с майката на Дъмбълдор. За съжаление блясъкът, който Батилда е излъчвала някога, сега е доста угаснал. „Огънят е запален, но котелът е празен" както ми сподели Ивор Дилонсби или Енид Смийк доста по-грубо - "Покривът й отдавна е протекъл". Въпреки това, съчетанието от опитни и проверени журналистически умения ми позволи да измъкна достатъчно късчета от достоверни факти, за да разкрия цялата скандална история. Както знае целия магьоснически свят, Батилда обяснява ранната смърт на Кендра с провалило се заклинание, версия повтаряна от Албус и Абърфорт през последните години. Батилда също така повтаря историята с Ариана, наричайки я „крехка" и „деликатна". В едно отношение Батилда си струваше всички усилия, през които минах за да се снабдя с Веритасерум, защото тя и само тя знае цялата история на най-добре пазената тайна в живота на Албус Дъмбълдор. Разровена за първи път сега, тя поставя под въпрос всичко, в което почитателите на Дъмбълдор са вярвали - неговата предполагаема нетърпимост към Черните изкуства, съпротивата му срещу подтисничество над мъгълите, дори всеотдайността му към собственото му семейство. Същото лято, през което Дъмбълдор се е прибрал у дома в Годрикс Холоу, вече сирак и глава на семейството, Батилда Багшот се е съгласила да приеме в дома си пра-племенника си - Гелърт Гриндълуолд. Името на Гриндълуолд с право е толкова известно. В списъка на най-опасните Тъмни магьосници, той се нарежда на второ място, само заради появата на Вие-Знаете-Кой поколение след това, открадвайки му короната. След като Гриндълуолд никога не е продължил делото си до Великобритания, подробностите за издигането на силата му не са широко известни тук. Обучен в "Дурмщранг", училище известно със злощастното си толериране на Черните изкуства, Гриндълуолд от рано се е показал толкова надарен, колкото и Дъмбълдор. Вместо да използва способностите си за постигане на награди, Гелърт Гриндълуолд се отдал на други стремежи. Когато бил на шестнадесет дори в "Дурмщранг" вече не можели да си затварят очите пред извратените експерименти на Гелърт Гриндълуолд и той бил изключен. Досега всичко, което е било известно от следващите действия на Гриндълуолд е, че е „попътувал за няколко месеца". Днес можем да разкрием, че Гриндълоулд избрал да посети пра-леля си в Годрикс Холоу и там, колкото и шокиращо да звучи на мнозина, той завързал близко приятелство с не кой да е, а с Албус Дъмбълдор. - Изглеждаше ми очарователно момче - казва в брътвежа си Батилда - в каквото и да се е превърнал после. Естествено, аз го представих на бедничкия Албус, на когото му липсваха приятели на неговата възраст. Момчетата се харесаха веднага. И определено така се е случило. Батилда ми показа писмо, пазено от нея, което Албус Дъмбълдор е изпратил на Гелърт Гриндълуолд посред нощ. - Да, прекарваха цели дни в разговори... и двамата бяха толкова надарени млади момчета, те бяха като котел на огъня... понякога можех да чуя совата да почуква на прозореца на спалнята на Гелърт, носейки му писмо от Албус! Някаква идея му идваше в главата и той веднага трябваше да я сподели с Гелърт! При това какви! Доста шокиращи идеи за привържениците на Албус Дъмбълдор, както те сами ще видят от мислите на техния герой, когато е бил на седемнадесет, в писмо до новия му най-добър приятел. (Снимка на истинското писмо може да бъде видяна на страница 463.) Гелърт, Гледната ти точка относно надмощието на магьосниците ЗА ДОБРОТО НА САМИТЕ МЪГЪЛИ, мисля е жизненоважната същина. Да, на нас са ни дадени сили и да, тази сила ни дава правото да властване, но освен това ни налагат отговорности над подчинените. Трябва да се наблегне над това, то ще бъде крайъгълния камък, на който ще изграждаме. Когато ни се противопоставят, което със сигурност ще се случи, това трябва да е основата на всички наши аргументи. Ние вземаме контрол В ИМЕТО НА ПО-ГОЛЯМО ДОБРО. И от това следва, че когато срещнем съпротива, трябва да използваме сила, само колкото е необходимо и не повече. (Това е била грешката ти в "Дурмщранг"! Но аз не се оплаквам, защото ако не беше изключен, ние никога нямаше да се срещнем.) Албус Колкото и учудващо да звучи за неговите почитатели, но това писмо е основата, довела до Статута за секретност и до установяването на Магически контрол над мъгълите. Какъв удар за тези, които винаги са описвали Дъмбълдор като най-великия защитник на мъгълите! Колко празно звучат всичките му речи в подкрепа на правата на мъгълите е светлината на този нов изобличителен факт! Колко жалък изглежда Дъмбълдор, зает с кроежите си за издигане на силата си, когато е трябвало да оплаква майка си и да се грижи за сестра си! Без съмнение, тези решени да задържат Дъмбълдор на неговия разпадащ се пиедестал, ще хленчат, че той, в крайна сметка, не е осъществил плановете си, че е претърпял душевен обрат, че здравия разум е дошъл в него. Въпреки това, истината изглежда още по-шокираща. След едва два месеца славно приятелство Дъмбълдор и Гриндълуолд се разделили, за да не се видят повече до легендарния им дуел (за повече информация виж глава 22). Какво е причинило тази рязка пукнатина? Дали Дъмбълдор е дошъл на себе си? Казал ли е на Гриндълуолд, че вече не иска да участва в кроежите му? Уви, не. - Мисля, че със смъртта на Ариана приключи всичко - казва Батилда - Дойде като ужасен удар. Галърт бе в къщата, когато това се случи, дойде при мен у дома целият треперещ и ми каза, че иска да си отиде вкъщи на следващия ден. Виждате ли, ужасно бе разстроен. Затова му уредих летекод и след това повече не го видях. Албус бе извън себе си при смъртта на Ариана. Беше ужасно и за двамата братя. Бяха изгубили всички освен един-друг. Нищо чудно, че атмосферата бе обтегната. Абърфорт обвиняваше Албус, разбирате, при такива ужасни обстоятелства. Но Абърфорт винаги си говореше малко побъркано, бедното момче. Освен това, счупването на носа на Албус по време на погребението бе не на място. Кендра би била дълбоко наранена да види синовете си да се бият така над мъртвото тяло на дъщеря й. Жалко, че Галърт не остана за погребението... Поне щеше да бъде някаква утеха за Албус. Тази отвратителна кавга до ковчега на сестра им, известна само на присъствалите на погребението на Ариана Дъмбълдор, повдига няколко въпроса. Защо точно Абърфорт Дъмбълдор е обвинявал Албус за смъртта на сестра им? Дали както „бати" претендира да е било само изливане на мъката? Или е имало някаква конкретна причина за тязи ярост? Гриндълуолд, който бил изключен от "Дурмщранг" за почти фатални нападения над съучениците си, избягал от страната часове след смъртта на момичето, а Албус (от срам или страх?) никога вече не го видял, не и докато не бил принуден от молбите на Магическия свят. Нито Дъмбълдор, нито Гриндълуолд не са споменавали това кратко момчешко приятелство по-късно в живота си. Въпреки това няма съмнение, че Дъмбълдор е отложил с цели пет години, изпълнени със смут, смърт и изчезания, атаката си над Гелърт Гриндълуолд. Дали някаква останала привързаност или страха, да не излезе наяве, че някога е бил един от най-добрите му приятели, е накарал Дъмбълдор да се колебае? Дали Дъмбълдор не е отишъл с нежелание да залови човека, от когото някога е бил очарован? И как бе починала тайнствената Ариана? Дали е била неумишлена жертва на някакъв тъмен ритуал? Дали не се е натъкнала на нещо, на което не е трябвало, докато двамата младежи са се упражнявали в опитите си за слава и надмощие? Възможно ли е Ариана Дъмбълдор да е била първата умряла "в името на по-голямо добро"? Главата свършваше тук и Хари вдигна глава. Хърмаяни бе стигнала до края на страницата преди него. Тя издърпа книгата от ръцете на Хари, леко обезпокоена от изражението му и я затвори без да я гледа сякаш криеше нещо непристойно. - Хари... - Той поклати глава. Някаква вътрешна сигурност се сгромоляса в него. Беше точно както бе казал Рон, когато ги не напуснал. Бе се доверил на Дъмбълдор, бе повярвал във въплъщението на добротата и мъдростта. Всичко бе на пух и прах. Колко още можеше да изгуби? Рон, Дъмбълдор, фениксовата пръчка... - Хари - изглежда, че бе прочела мислите му - Чуй ме. Това... това не ми изглежда добро четиво... - Да де, може да се каже така... - ... и нека не забравяме, че е написано от Рита Скийтър. - Ти прочете писмото до Гриндълуолд, нали? - Да, аз... прочетох го - тя се поколеба, изглеждайки разстроена и въртейки чашата си чай в студените си ръце - Мисля, че това беше най-лошото. Знам, че Батилда си е мислила, че това са само празни приказки, но „В името на по-голямо добро" е станало мотото на Гриндълуолд, оправданието му за всички жестокости, които извършил след това. И ... от това... изглежда, че Дъмбълдор му е дал тази идея. Казват, че „В името на по-голямо добро" е издълбано на входа на "Нумегард". - Какво е "Нумегард"?... - Затворът, който Гриндълуолд е построил, за да държи там противниците си. Накрая сам завършил там , когато Дъмбълдор го спипал. Както и да е, мисълта... мисълта, че Дъмбълдор е помогнал на Гриндълуолд да се възкачи е ужасна. Но от друга страна, дори Рита не може отрече, че са се познавали само за няколко месеца през едно лято, докато и двамата са били много млади... - Е, знаех си, че ще кажеш това - каза Хари. Не искаше да излива гнева си над нея, но му беше трудно да не повиши тон. - Знаех си, че ще кажеш „Били са млади". Те са били на същата възраст на която сме ние сега. А ето ни сега нас тук, рискувайки живота си в борба с Черните изкуства, а ето го него съвещавайки се с най-добрия си приятел, кроящ как да се въздигне над мъгълите. Гневът му вече не можеше да стои обуздан. Той се изправи и закрачи наоколо, опитвайки се така да излее част от него. - Не се опитвам да защитя това, което Дъмбълдор е написал - каза Хърмаяни. - Цялото това „право да властва" са разбира се, глупости, то си е като "Магията е мощ". Но Хари, майка му току-що е била починала и той е останал сам в къщи... - Сам? Не е бил сам! Имал е брат си и сестра си за компания, безмощната си сестра, която е държал заключена... - Не го вярвам - каза Хърмаяни. Тя също се изправи. - Каквото и да не е било наред с това момиче, не вярвам да е била безмощна. Дъмбълдор, когото познавахме, никога не би допуснал... - Дъмбълдор, когото си мислехме, че познаваме, не искаше да властва над мъгълите със сила! - извика Хари, а гласът му ехтеше по празния склон и няколко коса излетяха във въздуха грачейки и виейки се в бисерното небе. - Той се е променил, Хари, променил се е! Толкова е просто! Може би наистина е вярвал истински в тези неща, когато е бил на седемнадесет, но през останалата част от живота си се е посветил на борбата с Черните изкуства! Дъмбълдор е този, който е спрял Гриндълуолд, този който винаги се е произнасял в защита на мъгълите и на тези идващи от мъгълски семейства, този който се е биел с Вие-знаете-кой от самото начало и който загина, докато се опитваше да го унищожи! Книгата на Рита лежеше на земята между двамата, така че лицето на Дъмбълдор се усмихваше печално и на двамата. - Съжалявам, Хари, но мисля, че истинската причина да си толкова ядосан на Дъмбълдор е, че сам никога не ти е казвал за всичко това! - Може би е така! - извика силно Хари и после обхвана главата си с ръце, без да знае дали се опитваше да задържи гнева си, или да се защити от товара на разочарованието си. - Виж какво поиска от мен, Хърмаяни! "Рискувай живота си, Хари!" И отново! И отново! "И не очаквай от мен да ти обяснявам всичко, просто ми се довери сляпо, довери се, че знам какво правя, довери ми се, въпреки че аз ти нямам доверие!" Никога цялата истина! Никога! Гласът му секна пресипнало и те стояха гледайки се един-друг в белотата и празнината и Хари се почувства незначителен като насекомите под голямото небе. -Той те обичаше! - прошепна Хърмаяни - знам, че те обичаше!... Хари отпусна ръцете си. - Не знам кого е обичал, Хърмаяни, но не съм бил аз. Кашата в която ме забърка не е обич. С Гелърт Гриндълуолд е споделял много повече от това, което наистина е мислел, отколкото с мен... Хари взе пръчката на Хърмаяни, която бе изпуснал на снега и отново седна на входа на палатката. - Благодаря за чая. Аз ще охранявам, а ти се върни на топло... Тя се поколеба, но прие оправданието му. Взе книгата и когато минаваше покрай него, за да влезе в палатката, докосна лекичко с ръка главата му. Той затвори очи при докосването й и се намрази, задето му се искаше да е права - Дъмбълдор наистина да го е било грижа. -ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСТА - Сребърната Кошута Валеше сняг, когато в полунощ Хърмаяни пое смяната. Сънищата на Хари бяха объркани и тревожни: Наджини се плъзгаше насам-натам, първо през огромен, пукнат пръстен, после през венец от коледни рози. Той се събуждаше често, изплашен, убеден, че някой в далечината го е повикал, въобразявайки си, че биещия палатката вятър беше стъпки или гласове. Най-накрая той стана в тъмнината и отиде при Хърмаяни, която се беше свила на входа на палатката и на светлината на пръчката си четеше „История на магията". Снегът все още валеше обилно и тя с облекчение прие предложението му да съберат нещата си рано и да се преместят. - Ще отидем на някое по-закътано място - съгласи се тя, потрепервайки, докато навличаше жилетка върху пижамата си - Все си мислех, че чувам стъпки навън. Дори ми се стори, че видях някого един-два пъти. Хари внезапно спря по средата на обличането на пуловера си и се вгледа в притихналия, неподвижен врагоглед на масата. - Сигурна съм, че съм си въобразила - каза Хърмаяни, поглеждайки нервно - Снегът в тъмното си прави номера с очите ти ... но може би ще е по-добре да се магипортираме под мантията невидимка, просто за всеки случай? Половин час по-късно палатката вече беше прибрана, Хари носеше хоркруксът, а Хърмаяни - чантичката. Те се скриха под мантията и се магипортираха. Обикновената стегнатост ги погълна; краката на Хари се отделиха от заснежената земя, след което се блъснаха силно в нещо, което приличаше на покрита с листа, замръзнала почва. - Къде сме? - попита той, взирайки се в група млади дръвчета, докато Хърмаяни отваряше чантата си и вадеше палатката. - Гората на Дийн - отговори тя - Веднъж лагерувахме тук с мама и татко. Тук също дърветата бяха покрити със сняг и беше доста студено, но поне бяха защитени от вятъра. Прекараха по-голямата част от деня в палатката, сгушени на топло до полезните яркосини пламъци, които можеха да се приберат и разнасят в буркан, и които Хърмаяни така умело измагьосваше. Хари се чувстваше, сякаш се беше излекувал от някаква кратка, но тежка болест, впечатление, подсилено от загрижеността на Хърмаяни. Този следобед пресни снежинки се изсипаха върху тях, така че дори закътаното им местенце стана посипано със свеж, пухкав сняг. След две нощи кратък сън, сетивата на Хари сякаш бяха по-изострени от обикновено. За толкова малко бяха избягали от Годрикс Холоу, че сега Волдемор изглеждаше по-близо от преди, по-заплашителен. Когато вечерта настъпи, Хари отказа предложението на Хърмаяни да стои на пост и я посъветва да отиде да спи. Хари премести стара възглавница на изхода на палатката и седна, като, въпреки че носеше всички жилетки, които имаше, все още трепереше. Тъмнината се сгъстяваше с настъпването на нощта, докато стана фактически непрогледна. Той мислеше да извади Хитроумната карта, за да погледа точката на Джини за известно време, но след това се сети, че в момента в Хогуортс бяха в коледна ваканция и тя верояно се беше върнала в Хралупата. Огромната гора правеше всяко малко движение да изглежда увеличено. Хари беше убеден, че наоколо е пълно с живи създания, но се надяваше те да останат мирни и тихи, така че той да може да различи невинното им припкане от шумове, които наподобяваха други, зловещи движения. Той си спомняше звука от плъзгаща се по мъртви листа мантия преди много години, и, веднъж му се стори че го чу отново, преди да се опомни. Защитните им заклинания бяха работили седмици наред; защо трябваше да се пречупят точно сега? И все пак той не можеше да се отърси от чувството, че тази вечер нещо беше различно. Няколко пъти се изправяше рязко, вратът го болеше, защото беше заспал, отпуснал се под неудобен ъгъл на стената на палатката. Нощта достигна такава дълбочина на кадифена тъмнина, че той се чувстваше, сякаш е спрян по средата на магипортиране. Хари тъкмо беше вдигнал ръка пред лицето си, за да провери дали може да различи пръстите си, когато се случи. Ярка сребърна светлина, движеща се между дърветата, се появи право пред него. Каквото и да беше това, то се движеше напълно безшумно. Светлината сякаш просто плаваше към него. Каталог: 200000005-1a3031b2c8 Изтегляне 6.67 Mb. Сподели с приятели:
|