Първа Царуването на Черният Лорд

Тя сочеше Рон с потресаващо обвинение: беше като проклятие и Хари не можеше да вини Рон, че отстъпи назад.

- Тичах след теб! Виках те! Умолявах те да се върнеш!

- Знам - каза Рон - Хърмаяни, съжалявам. Наистина -

- О, съжаляваш!

Тя се изсмя с писклив, истеричен смях; Рон погледна към Хари за помощ, ала Хари само направи гримаса на неговата безпомощност.

- Ти се върна след седмици - седмици - и мислиш, че всичко ще се оправи, ако просто кажеш, че съжаляваш?

- Е, какво друго мога да кажа? - викна Рон, и Хари беше доволен, че оказва съпротива.

- О, нямам представа! - кресна Хърмаяни с ужасен сарказъм - Раздвижи мозъка си, Рон, ще отнеме само няколко секунди -

- Хърмаяни - прекъсна я Хари, който усети, че думите му няма да свършат особена работа - Той току-що ми спаси -

- Не ме инересува! - извика тя - Не ме интересува какво е направил! Седмици и седмици, можеше да сме умрели -

- Знаех, че не сте умрели! - изрева Рон, заглушавайки гласа й за първи път, и доближавайки се до нея толкова, колкото щитът позволяваше - Хари постоянно е в „Пророчески вести", по радиото, търсят те навсякъде, всички тези слухове и смахнати истории, щях да чуя веднага ако бяхте мъртви, не знаете какво ми беше -

- Какво е било за теб?

Гласът й беше толкова писклив, че скоро само прилепите щяха да могат да я чуват, но тя беше достигнала такова ниво на възмущение, че закратко загуби глас, и Рон се възползва.

- Исках да се върна в момента, в който се магипортирах, но попаднах на банда Ловци, Хърмаяни, и не можех да ида никъде!

- Банда какво? - попита Хари, а Хърмаяни се хвърли на един стол, с толкова здраво кръстосани ръце и крака, че изглеждаше малко възможно да може да ги разплете в следващите няколко години.

- Ловци - повтори Рон - Те са навсякъде, банди, които опитват да спечелят злато, залавяйки мъгълокръвни и родоотстъпници, има награда от Министерството за всеки заловен. Аз бях самичък и понеже изглеждам на възраст за училище, те много се развълнуваха, решиха, че съм избягал мъгълокръвен. Трябваше да говоря много бързо, за да се спася от пътуване до Министерството.

- Какво им каза?

- Казах им, че съм Стан Шънпайк. Първия човек, за когото се сетих.

- И те ти повярваха?

- Те не бяха от най-блестящите. Единият определено беше наполовина трол, вонята му...

Рон хвърли поглед към Хърмаяни, надявайки се да поомекне от тази шегичка, но изражението й остана каменно над здраво оплетените й крайници.

- Както и да е, те имаха препирня затова дали съм Стан или не. Беше малко жалко, ако трябва да съм честен, но бяхме петима на един и те бяха взели пръчката ми. После двама от тях се сбиха и докато останалите бяха разсеяни успях да ударя този, който ме държеше през корема, взех му пръчката, обезоръжих момчето, което държеше моята и се магипортирах. Не го направих много добре, отново се разцепих - Рон показа двата липсващи нокътя на дясната си ръка; Хърмаяни студено вдигна вежди - И се появих на мили от вас. Когато се върнах обратно при реката, където бяхме пренощували... вас вече ви нямаше.

- Боже мой, каква вълнуваща история! - каза Хърмаяни с високия глас, който добиваше, когато искаше да засегне някого - Сигурно си бил просто ужасен. През това време ние отидохме до Годрикс Холоу и, дай да помислим, какво стана там, Хари? А, да, змията на Ти-знаеш-кой внезапно се появи, почти уби и двама ни, а след това дойде самият Ти-знаеш-кой и ни изпусна за около секунда.

- Какво? - попита Рон, зяпайки от нея към Хари, но Хърмаяни не му обърна внимание.

- Представи си да загубиш нокти, Хари! Това наистина слага страданията ни на заден план, нали така?

- Хърмаяни - тихо започна Хари - Рон току-що ми спаси живота.

Тя не прояви признаци да го е чула.

- Въпреки всичко искам да знам нещо - каза тя, приковавайки поглед в точка около фут над главата на Рон - Как точно ни намери тази вечер? Това е важно. Ако разберем, ще можем да се убедим, че няма да бъдем навестени от някой друг, който не желаем да виждаме.

Рон я изгледа кръвнишки, след което извади малък сребърен предмет от джоба си.

- Това.

- Загасителят? - попита тя, толкова учудена, че забрави да гледа студено и враждебно.

- Той не само спира и пуска светлините. - каза Рон - Не знам как работи или защо се случи точно тогава, а не по някое друго време, защото исках да се върна още откакто заминах. Но слушах радиото, много рано на Коледното утро, и чух... чух теб.

Той гледаше към Хърмаяни.

- Чул си ме по радиото? - скептично запита тя.

- Не, чух гласът ти от джоба ми. Идваше - той вдигна Загасителя отново - оттук.

- И какво точно казах? - поинтересува се Хърмаяни, тонът й нещо средно между скептизъм и любопитство.

- Името ми. „Рон". И каза... нещо за някаква пръчка...

Хърмаяни пламна. Хари си спомни: Това беше първия път, когато името на Рон беше произнесено на глас от един от двамата, още от когато той беше си тръгнал; Хърмаяни го беше споменала, докато говореше за поправката на пръчката на Хари.

- Така че го извадих от джоба ми - продължи Рон, поглеждайки към Загасителя - И той не изглеждаше по-различен, или каквото и да е било, но бях сигурен, че съм те чул. Натиснах го. И светлината изчезна от стаята ми, но друга светлина се появи право пред прозореца ми.

Рон вдигна празната си ръка и посочи пред него, очите му приковани в нещо, което нито Хари, нито Хърмаяни можеха да видят.

- Беше топка светлина, пулсираща и синкава, като светлината около летекодите, нали знаете?

- Да - автоматично казаха Хари и Хърмаяни заедно.

- Знаех, че е това - рече Рон - Събрах нещата си и ги прибрах в раницата, после я взех и излязох в градината.

Малката топка светлина се носеше там, чакаше ме, когато отидох при нея тя заподскача, аз я последвах зад бараката и после... е, тя влезе в мен.

- Моля? - каза Хари, убеден, че не е чул правилно.

- Един вид заплава към мен - обясни Рон, показвайки движението със свободния си показалец - Право към гърдите ми и после просто мина през мен. Беше тук - той посочи точка, близка до сърцето му - Можех да го усетя, беше горещо. И щом беше в мен, вече знаех какво трябва да направя, знаех, че ще ме заведе, където трябваше да отида. Така че се магипортирах и се появих на склона на един хълм. Навсякъде имаше сняг...

- Бяхме там - прекъсна го Хари - Прекарахме две нощи там, и втората постоянно мислех, че мога да чуя някой да се движи навън и да вика!

- Ами да, сигурно съм бил аз. Във всеки случай защитните ви заклинания действат, защото не можех нито да ви видя, нито да ви чуя. Бях сигурен, че сте наоколо и накрая легнах в спалния си чувал и зачаках някой от вас да се появи. Предположих, че ще ви се наложи да се покажете когато прибирате палатката.

- Не, всъщност - каза Хърмаяни – се магипортирахме под мантията невидимка, като допълнителна предпазна мярка. И си тръгнахме много рано, защото, както каза Хари, чувахме стъпки наоколо.

- Е, аз стоях на онзи хълм цял ден. - рече Рон - Все се надявах да се появите. Но когато взе да се стъмва разбрах, че съм ви изпуснал, така че щракнах Загасителя още веднъж, синята светлина се появи и влезе в мен, магипортирах се и се появих тук, в тези дървета. Все още не можех да ви видя и се надявах някой от вас да се покаже в края на краищата - и Хари го направи. Е, видях първо кошутата, очевидно.

- Видя какво? - прекъсна го остро Хърмаяни.

Те обясниха какво се беше случило, и когато историята за сребърната кошута и мечът в езерото се разгърна, Хърмаяни започна да се чумери и на двамата, толкова концентрирана, че дори забрави да държи крайниците си кръстосани.

- Но това трябва да е бил патронус! - възкликна тя - Не можахте ли да видите кой го е направил? Никого ли не видяхте? И ви е завела до меча! Не мога да повярвам! Какво се случи после?

Рон обясни как беше наблюдавал скачането на Хари в басейна и го беше чакал да се покаже; как беше разбрал, че нещо не беше наред, беше се гмурнал и беше спасил Хари, а след това се беше върнал за меча. Стигна до отварянето на медальона, където се поколеба, и Хари заключи.

- .. и Рон го промуши с меча.

- И ... и то си отиде? Просто така? - прошепна тя.

- Е, то - то изпищя - каза Хари, стрелвайки с очи Рон. - Виж.

Той метна медальона в скута й; тя го взе предпазливо и разгледа натрошените му прозорчета.

Решавайки, че вече е безопастно да го направи, Хари премахна предпазната магия с едно махване на пръчката на Хърмаяни и се обърна към Рон.

- Каза ли преди малко, че си се измъкнал от Ловците с излишна пръчка?

- Какво? - каза Рон, който беше наблюдавал как Хърмаяни изследва медальона - А, да.- той отвори един джоб на раницата си и извади къса, тъмна пръчка - Ето. Реших, че винаги ще е добре да сме подсигурени.

- Бил си прав. - рече Хари, подавайки ръка - Моята е счупена.

- Шегуваш ли се? - учуди се Рон, но в този момент Хърмаяни скочи на крака и той отново стана угрижен.

Хърмаяни сложи победения хоркрукс в чантичката, после се покатери на леглото си и легна без да каже нищо.

Рон подаде на Хари новата пръчка.

- Най-доброто, на което можеше да се надяваш, според мен - промърмори Хари.

- Да - съгласи се Рон - Можеше да е по-лошо. Помниш ли онези птички, които прати по мен?

- Все още не съм го изключила - дойде заглушеният глас на Хърмаяни изпод купчината одеяла, но Хари видя Рон да се усмихва едва доловимо, докато вадеше изоставената си пижама от раницата.

Глава 20

Ксенофилиус Лъвгуд
Хари не очакваше гневът на Хърмаяни да отслабне през нощта и на следващата сутрин не беше изненадващо, че тя комуникираше с мръсни погледи и беше много тиха. Рон издържаше нейното лошо държание като някакъв вид отплата. Всъшност, когато тримата най-сетне бяха заедно, Хари почуства, че е сякаш единственият неопечален на някакво погребение. По време на тези кратки моменти, които прекарваше с Хари (докато носеха вода или събираха гъби от земата), Рон стана безсрамно жизнерадостен. "Някой ни помогна"-повтаряше той. „Някой прати тази кошута при нас, някой е на наша страна, един хоркрукс по-малко, приятелю!". Въодушевени от унищожението на медальона, те започнаха да обсъждам местата на следващите хоркрукси, въпреки че бяха говорили по тази тема толкова много преди. Хари беше настроен оптимистично, сигурен, че още открития ще последват след първото. Лошото настроение на Хърмаяни не можеше да смъкне духа на Хари. Внезапното увеличение на късмета им, появата на мистериозната кошута, намирането на меча на Грифиндор и най-вече завръщането на Рон, направи Хари толкова щастлив, че той не можеше дори да добие твърдо изражение. Късно следобед той и Рон се измъкнаха от опасното присъствие на Хърмаяни под предлога, че ще търсят несъществуващи къпини, те продължиха да обменят новини. Хари най-накрая каза цялата история на Рон за техните странствания, както и пълната история за станалото в Годрикс Холоу. Сега Рон споделяше с Хари за неговите открития в широкия магьоснически свят през седмиците, в които отсъстваше.

-...и как разбра за Табуто? - попита той Хари след като му обясни за отчаяните опити на на мъгълокръвните да се изплъзнат от Министерството.

-Кое?

-Ти и Хърмаяни вече не казвате името на Ти-Знаеш-Кой!

-Не!- извика Рон, карайки Хари да скочи от мястото и си и Хърмаяни (забучила нос пред входа на палатката) да им се намръщи.

-Съжалявам - каза Рон, издърпвайки Хари от храстите. - но името е омагьосано, Хари, така проследяват хората! Когато се използва името му се нарушава магическата защита, причинява някаквъв вид магически смущения, ето как ни откриха на Тотенхам Корт Роуд!

-Защото използвахме името му?

-Точно така! Трябва да сме им дали възможност, това е логично. Само хора, които сериозно му се опълчват, като Дъмбълдор, смеят да използват името му! Сега са го направили Табу, всеки, който го използва, ще бъде проследен. Така лесно намират членовете на Ордена! Те почти хванаха Кингсли!

-Шегуваш ли се?

-Не, група смъртожадни го обсадили, каза Бил, но той намерил начин да се измъкне. Той сега се крие също като нас. - Рон почеса брадичката си с върха на магическата си пръчка.

-Нали не мислиш, че Кингсли е изпратил кошутата?

-Неговият Патронус е рис, видяхме го на сватбата. Помниш ли?

-О, да...

Те се придвижиха до оградата далеч от палатката и Хърмаяни.

-Хари...мислиш ли, че е бил Дъмбълдор?

-Дъмбълдор какво?

Рон изглеждаше засрамен, но каза с тих глас.

-Дъмбълдор...кошутата? Имам предвид - Рон гледаше Хари с ъгълчетата на очите си - истинския меч последно беше в него, нали?

Хари не се засмя на Рон, защото той разбра твърде добре желанието зад въпроса. Идеята Дъмбълдор да е успял да се върне, да ги е наглеждал, изглеждаше много удобна. Той разстърси глава.

-Дъмбълдор е мъртъв. - каза той. - Видях как стана това, видях тялото му. Той определено си е отишъл. А и неговият Патронус беше феникс, не кошута.

-Патронусите могат да се променят, нали така?- каза Рон. - Този на Тонкс се промени, нали?

-Да, но ако Дъмбълдор беше жив, защо не се е показал? Защо просто не ни беше дал меча?

-Не знам - каза Рон, - може би по същата причина, поради която не ти го беше дал, докато беше жив. По същата причина, заради която ти остави стар снич, а на Хърмаяни книжка с детски приказки?

-Което означава какво?- попита Хари като погледна Рон право в лицето с отчаяно желание за отговори.

-Не знам. - каза Рон – понякога, когато си тръгнах, си мислех, че той се е смеел, или просто е искал да го направи по-трудно, но вече не мисля така, стига толкова. Той е знаел какво прави, когато ми остави Загасителя, нали? Той, добре - ушите на Рон станаха мораво червени и изведнъж той се поинтересува от стръкче трева на обувката му- той е знаел, че аз ще избягам.

-Не. - поправи го Хари.- Той е знаел, че ти винаги ще се връщаш.

Рон го погледна благодарно, но все пак странно. За да може да смени темата, Хари каза:

-Като говорим за Дъмбълдор, прочете ли какво Скийтър е написала за него?

-О, да - каза Рон наведнъж, - хората доста говорят за това. Естествено, ако нещата бяха различни, щеше да е огромна новина това, че Дъмбълдор е бил приятел с Гриндълуолд, но сега това е причина тези, които не харесваха Дъмбълдор, да му се смеят и нещо като шамар за тези, които си мислеха, че той е добър човек. Не мисля, че това е голяма работа, все пак. Той е бил много млад, когато...

-Той е бил на нашата възраст. - каза Хари, също както беше отговорил на Хърмаяни и нещо в лицето му накара Рон отново да смени темата. Голям паяк стоеше на замръзнала мрежа в храста. Хари насочи пръчката, която Рон му беше дал снощи към паяка и каза :

-„Енгорджио!"

Паякът леко потръпна на мрежата си, но нищо друго не стана. Хари опита отново. Този път паякът порасна значително.

-Спри това! - каза Рон. - Съжалявам, че казах, че Дъмбълдор е бил млад.

Хари беше забравил за фобията на Рон от паяци. Той погледна към пръчката си от трънка.

-Съжалявам. Редуцио!

Паякът не се смали. Всяка второстепенна магия, която той правеше с нея, изглеждаше по-слаба от тази, която той правеше с фениксовата си пръчка. Той чустваше новата досадно непозната, сякаш имаше чужда ръка закрепена за рамото си.

-Просто трябва да се упражняваш. - каза Хърмаяни, която беше дошла при тях безшумно и гледаше неспокойно как Хари се мъчеше да уголеми и намали паяка.

-Всичко е въпрос на увереност, Хари. Той знаеше защо тя толкова искаше всичко да е наред; тя все още чустваше вина за счупването на неговата пръчка. Той възпря отговора, който сега стискаше зад зъбите си, че тя може да вземе трънковата пръчка, като толкова не виждаше разлика, а той да вземе нейната. Но когато Рон даде на Хърмаяни неуверена усмивка, тя се обърна и отново изчезна зад книгата си. И тримата се върнаха в палатката, когато падна мрака и Хари пое първата смяна. Той се опитваше да накара малки камъчета да полетят с трънковата пръчка. Но магията му все още изглеждаше тромава и по-слаба от това, което той правеше преди. Хърмаяни сега лежеше на леглото си и четеше, а Рон, изнервен от многото погледи, които хвърляше към нея, сега беше извадил малко дървено радио от чантата си и се опитваше да го настрои..

- Тук имаше една програма - каза той на Хари с тих глас, - която казва новините такива, каквито са. Всички други са на страната на Ти-знаеш-кой и на страната на Министерството, но тази...изчакай да я чуеш, страхотна е. Само че не могат да го правят всяка вечер, трябва да сменят местонахождението си в случай, че бъдат нападнати и ти трябва парола, за да ги засечеш... Проблема е, че изпуснах последната.

Той барабанеше леко с пръчката си по радиото и мърмореше различни думи. Той хвърляше на Хърмаяни много скрити погледи, като явно се боеше от нов изблик на ярост, но тя се правеше, че той не е в палатката. За десет минути или повече в почукване и мърморене, Хърмаяни отгърна страниците на книгата си, а Хари се упражняваше с трънковата си пръчка. Най-накрая Хърмаяни скочи от леглото си и Рон се обади:

-Ако те дразня, ще спра! - каза той нервно, но тя се направи, че не го чу. Хърмаяни приближи Хари.

-Трябва да поговорим. - каза тя все още държейки книгата в пръстите си. Беше „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор".

-Какво? - каза той несигурно. То излетя от ума му като се сети, че в книгата има глава за него; той не беше сигурен, че иска да чуе версията на Рита Скийтър за приятелството му с Дъмбълдор. Все пак, отговорът на Хърмаяни беше неочакван.

-Искам да отидем да се видим с Ксенофилиус Лъвгуд.

Той я погледна

-Какво?

-Ксенофилиус Лъвгуд, бащата на Луна. Искам да отидем да говорим с него!

-Ъъъ...защо?

Тя пое дълбоко въздух и каза - Това е този знак! Знакът в „Beedle the Bard"! Погледни!

Тя мушна „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор" под очите на Хари. Там беше снимка на оригиналното писмо на Дъмбълдор до Гриндълуолд с неговия тънък и наклонен почерк. Той мразеше това доказателство, че Дъмбълдор наистина е писал тези думи, а те не са поредната измислица на Рита Скийтър.

-Подписът! - каза Хърмаяни. - Виж подписа, Хари!

Той се подчини. За секунда не разбираше за какво става дума, но като се вгледа с помощта на светлината от пръчката си, той разбра за какво става въпрос. Дъмбълдор беше поправил „А"-то в Албус на малкия триъгълен знак от заглавието на „The Tales of Beedle the Bard".

-Ъъъ - започна Рон, - какво...

Той млъкна, защото Хърмаяни го стрелна с поглед и тя отново се обърна към Хари.

-Той продължава да се появява, нали? - каза тя. - Знам, че Виктор каза, че това е знака на Гриндълуолд, но го имаше и на онзи гроб в Годрикс Холоу и датите на камъка бяха много преди Гриндълуолд да се роди! И сега това! Е, не можем да попитаме Дъмбълдор или Гриндълуолд, а това означава, че може да попитаме г-н Лъвгуд. Той носеше този знак на сватбата. Сигурна съм, че това е важно, Хари!

Хари не отговори веднага. Той погледна към нейното напрегнато и въодушевено лице и там, в тъмнината той се замисли. След дълга пауза той каза:

-Хърмаяни, не ни е нужно още един Годрикс Холоу. Преди го уточнихме, а сега...

-Но той продължава да се появява, Хари! Дъмбълдор ми остави „The Tales of Beedle the Bard" и може да го е направил, за да открием знака!

-Пак се започва! - каза Хари раздразнено. - Продължаваме да се убеждаваме, че Дъмбълдор ни е оставил тайни следи и знаци...

-Загасителя се оказа доста полезен. - бързо каза Рон. - Хърмаяни е права, трябва да отидем да видим Лъвгуд!

Хари му хвърли мрачен поглед. Той беше сигурен, че Рон подкрепя Хърмаяни само за да разбере повече за триъгълното око.

-Няма да бъде като в Годикс Холоу, Хари. - прибави Рон. - Лъвгуд е на твоя страна, „Дрънкало" пише за теб постоянно, хората искат да те подкрепят!

-Сигурна съм, че това е важно! - каза Хърмаяни сериозно.

-Но не мислиш ли, че ако беше, Дъмбълдор щеше да ми каже, докато беше жив?

-Може би...може би това е нещо, което ти трябва да откриеш сам. - каза тя.

-Да - каза Рон подмазвачески, - има смисъл в това.

-Не, няма! - озъби му се Хърмаяни. - Но все още мисля, че трябва да говорим с г-н Лъвгуд. Символ, който свързва Дъмбълдор, Гриндълуолд и Годрикс Холоу? Хари, сигурна съм, че трябва да научим повече за това!

-Мисля, че трябва да гласуваме. - каза Рон. - Тези, които са ЗА да отидем при Лъвгуд да вдигнат ръка!

Неговата ръка се стрелна преди тази на Хърмаяни. Нейните устни потрепериха подозрително и тя вдигна ръка.

-Бием те, Хари. - каза Рон, като потупа Хари по гърба.

-Добре. - каза Хари наполовина развеселен, наполовина раздразнен. - Ще видим Лъвгуд, но след това ще се опитаме да намерим още хоркрукси, става ли? Между другото къде живее Лъвгуд? Някой знае ли?

-Да, те не живеят далеч от нас. - каза Рон. - Мама и татко винаги посочват отвъд планините като стане дума за тях. Няма да е трудно да ги намерим.

Когато Хърмаяни се върна на леглото си, Хари каза с тих глас на Рон:

-Съгласих се единствено, за да можете отново да сте в добри отношения.

-Всичко е честно в любовта и войната. - весело каза Рон. - А това е по малко и от двете. Усмихни се, Коледните празници са, Луна ще си бъде вкъщи!

Те имаха идеална видимост към Отъри Сейнт Кечпоул от ветровития склон, на който се магипортираха следващата сутрин. От тяхното местоположение, селото изглеждаше като колекция от къщи-играчки. Те стояха минута или две като гледаха към Хралупата с ръце над очите си заради слънцето, но всичко, което можеха да видят, бяха хълмчетата, които скриваха Хралупата от любопитните очи на мъгълите.

-Странно е да сме близо, но да не можем да я посетим. - каза Рон.

-Е, не е като да не си я видял. Ти беше там за Коледа. - каза Хърмаяни студено.

-Не бях в Хралупата - каза Рон с необичаен смях. - Да не мислиш, че щях да отида там и да им разкажа всичко? Да, Фред и Джордж щяха да бъдат много радостни, но Джини щеше да бъде объркана.

-Но тогава къде беше?- попита Хърмаяни изненадана.

-При Бил и Фльор - в новата им къща. Малка къщурка. Бил винаги е бил добър към мен. Той - той не беше впечатлен от това, което направих, но не задава въпроси. Той знаеше, че наистина съжалявам. Никой от останалата част от семейството не знаеше, че съм там. Бил каза на мама, че двамата с Фльор искат да прекарат Коледа сами. Нали знаете, първия празник след сватбата им. Не мисля, че Фльор имаше нещо против. Знаете, че тя мрази Селестина Уорбек.- Рон обърна гръб на Хралупата. - Нека да опитаме оттук.

Той посочи пътя към върха на склона. Те вървяха няколко часа, Хари, заради настойчивостта на Хърмаяни, скрит под мантията невидимка. Отрупаните със сняг ниски склончета изглеждаха непроходими пред малката постройка, която изглеждаше необитаема.

-Мислиш ли, че е тяхна и са заминали някъде за Коледа? - каза Хърмаяни, надниквайки през прозореца на спретната кухня със здравец, сложен на перваза. Рон изпръхтя.

-Слушай, имам чувство, че ще можеш да ми кажеш кой живее вътре, ако погледнеш през прозореца на Лъвгуд. Нека продължим да търсим.

Те се магипортираха няколко мили на север.

-Аха! - извика Рон, когато вятърът изду мантиите им. Рон сочеше нагоре, малко над мястото, където се бяха магипортирали. Там се намираше най-странната къща, която бяха виждали. Тя се издигаше вертикално към небето, с огромен черен цилиндър и призрачна луна, които стояха закачени отзад.

-Това трябва да е къщата на Луна! Кой би живял на място като това? Прилича на огромен гарван!

-Няма нищо общо с птица. - каза Хърмаяни, като се мръщеше към кулата.

-Говорех за шахматен топ. - каза Рон. - Замък за теб.