Първа Царуването на Черният Лорд
Изтегляне 6.67 Mb.
|
|
Все пак в рамките на няколко месеца, собствената слава на Албус, започна да затъмнява тази на баща му. До края на първата година, той вече не бе познат на никой като сина на мразещия мъгълите, а като най-добрия ученик който някога бе стъпвал в училището. Тези от нас които имаха привилегията да бъдат негови приятели, бяхме благословени с неговите поуки. А да не споменавам и неговата помощ и подкрепа, с които той винаги е бил щедър. По-късно в живота той ми призна, че още тогава е знаел, че най-голямото му удоволствие е преподаването. Той не само печелеше всяка награда, която имаше в училище, но скоро почна да поддържа връзка с най-признатите магьосници от тези време, включително и с Николaс Фламел - известния алхимик, Батилда Багшот - прочутата историчка и Адалберт Уофлинг - магическия теоретик. Някои от творбите му намериха място в изучавани произведения: "Трансфигурацията днес", "Предизвикателствата на магията" и "Практически отвари". Бъдещата му кариера изглеждаше стремителна, и единствения въпрос беше кога той ще стане Министър на Магията. Въпреки че в по-късни години, често бе предполагано, че е бил на ръба да заеме поста, той никога не е имал политически амбиции. Три години след като започнахме в "Хогуортс", братът на Албус - Абърфорт бе приет. Те не си приличаха: Абърфорт не беше толкова педантичен и за разлика от Дъмбълдор предпочиташе да решава споровете с дуели, вместо с разумно разискване. Въпреки това, би било грешно да се сметне, както някой правят, че двамата братя не бяха близки. Те я караха криво-ляво, толкова добре, колкото можеха две толкова различни момчета. От вежливост към Абърфорт, трябва да се признае, че живота в сянката на брат му със сигурност не е било приятно преживяване. Опасността да бъдеш постоянно засенчван, беше нещо като професионален риск за всеки негов приятел и не може да е било по-неприятно ситуацията да бъдеш негов брат. Когато Албус и аз напуснахме "Хогуортс", смятахме да поемем нормалната за тогава околосветска обиколка - посещавайки и наблюдавайки чужди магьосници, преди да започнем да следваме собствените си кариери. Обаче тук се намеси трагедията. В навечерието на самото пътуване, майката на Албус, Кендра почина, оставяйки Албус за глава и единствен който изхранва семейството. Аз отложих отпътуването си колкото можах, за да поднеса съболезнованията си на погребението на Кендра, и след това поех на (както се оказа досега) едно самотно пътуване. С по-малки брат и сестра, за които да се грижи и малкото останало им злато, не можеше и дума да става Албус да ме придружи. Това бе периодът от живота ни, в който поддържахме най-малко контакти. Писах на Албус, описвайки му може би безчувствено, чудесата на моето пътешествие: от измъкванията ми на косъм от Химерите в Гърция, до експериментите на египетските алхимици. Неговите писма ми разказваха за малка част от неговото съществуване ден за ден, което предполагам е било изключително мъчително за такъв брилянтен магьосник. Потопена в собствените си преживявания, за мен беше ужасно да чуя, че в края на моето едногодишно пътуване, още една трагедия е сполетяла Дъмбълдор - смъртта на сестра му Ариана. Въпреки, че Ариана беше в лошо здраве от много време, ударът дошъл толкова скоро след загубата на майка им, че имаше дълбок ефект и върху двамата братя. Всички тези, които бяхме най-близо да Албус - броя и себе си, за един от тези щастливци - се съгласихме, че смъртта на Ариана и чувството за вина на Албус за нея (въпреки че, разбира се, той бе невинен) оставиха своя знак върху него завинаги. Връщайки се вкъщи, аз открих млад мъж, който беше преживял страданията на много по-възрастен. Албус беше по-сдържан от преди, загубата на Ариана не беше довела до подновяване на близостта между него и Абърфорт, а до отчуждение (с времето това щеше да се промени - в по-късните години те подновиха, ако не близки отношения, то поне сърдечни такива). Въпреки това, той рядко говореше за своите родители или за Ариана от този момент нататък, а неговите приятели се научиха да не ги споменават. Други биха описали успехите през следващите години. Несъизмеримото допринасяне за базата на магическото знание на Дъмбълдор, включително и неговото откритие за дванадесетте приложения на змейската кръв, щяха да облагодетелстват много идващи поколения, тъй както и мъдростта, която той показа с многото присъди като Главен началник на Магисбора. Говори се, че няма магически дуел, който може да се сравни с този между Дъмбълдор и Гриндълуолд през 1945 година. Тези които бяха свидетели писаха за страхопочитанието, което са почувствали гледайки тези двама необикновени магьосници да се борят. Победата на Дъмбълдор, и нейните последствия върху Магическия свят, са смятани за повратна точка в магическата история, съпоставими с "Международния статут на секретността" и краха на Този-който-не-бива-да-се-назовава. Албус Дъмбълдор никога не бе надменен или горделив - той можеше да открие нещо ценно във всеки, изглеждащо всъщност на пръв поглед нищожно или мизерно. И аз вярвам, че неговите ранни загуби го дариха с голяма човечност и съчувствие. Неговото приятелство ще ми липсва повече от колкото мога да опиша, но моята загуба е нищо в сравнение с тази на Магическия свят.Това че той беше най-обичания от всички директори на "Хогуортс" не може да бъде поставяно под въпрос. Той умря както и живя - работещ винаги за великото добро и толкова готов да подаде ръка на малко момче с драконова шарка, колкото и в деня в който го срещнах. Хари приключи четенето, но продължи да се взира в снимката придружаваща статията за покойника. Дъмбълдор бе с познатата си добродушна усмивка, но показвайки се над върха на очилата му с форма на полумесец, той даваше впечатление дори като снимка във вестника, че сякаш сканира Хари, чиято мъка се смесваше с чувство на неудобство. Той си мислеше, че познава Дъмбълдор доста добре, но след като прочете статията, той бе принуден да признае, че го е познавал едва-едва. Никога преди не си беше представял детството или младостта на Дъмбълдор - мисълта му беше, че той като че си се е родил такъв, какъвто Хари го познава, достоен за уважение възрастен, среброкос мъж.Идеята за Дъмбълдор - юноша беше просто чудата, също като опит за представяне на глупава Хърмаяни или приятелски настроени Blast-Ended Skrewt. Той никога не си беше помислял да попита Дъмбълдор за миналото му. Няма съмнение че щеше да се почувства странно, даже неуместно, но въпреки всичко, беше общо-известно че Дъмбълдор е участвал в легендарния дуел с Гриндълуолд и Хари въпреки това не си беше помислил да го попита какво е било усещането, или да го разпита за някое от другите му велики открития. Не, те винаги дискутираха Хари, миналото на Хари, бъдещето на Хари, плановете на Хари... и сега му изглеждаше, че въпреки факта, че неговото бъдеще е изглеждало толкова опасно и несигурно, той бе пропуснал незаменимите възможности да попита Дъмбълдор повече за него, въпреки че единствения личен въпрос който бе задал на своя директор беше може би и единственият за който подозираше, че Дъмбълдор вероятно не му е отговорил честно: "- Какво виждате в огледалото?" "- Аз? Аз виждам себе си, държащ чифт дебели вълнени чорапи." След няколко минути мислене, Хари откъсна статията от вестника, сгъна я внимателно, и я пъхна в първия том на "Практически защитни магии и прилагането им срещу Черните изкуства". След това изхвърли останалата част от вестника върху купчината боклуци, и се обърна с лице към стаята. Беше много по-подредена. Единственото нещо което остана не на място, беше днешният брой на "Пророчески вести", лежащ все още на леглото, а върху него парчето счупено огледало. Хари се придвижи през стаята, плъзна настрани парчето огледало от вестника, и го разгъна. Той едва бе хвърлил поглед на заглавието, когато взе навития вестник от совата за доставки сутринта, и виждайки, че не е споменато нищо за Волдемор, го захвърли настрана. Хари бе сигурен че от Министерството склоняват "Пророчески вести" да не съобщават новини за Волдемор. Чак сега, все пак, той видя това което бе пропуснал.По протежение на долната част на първата страница имаше по-малко заглавие, което бе върху снимка на Дъмбълдор крачещ наоколо гледайки тревожно:
Скийтър отметна глава и се разсмя: - Горкичкия ми Доужи! Спомням си когато го интервюирах преди няколко години за правата на езеряните, благословен да е. Абсолютни безсмислици говореше, смяташе че сме на дъното на езерото Уиндърмиър и постоянно ми казваше да се пазя от пъстърви. И все пак обвиненията на Елфиъс Доуж в неточности бяха разпространени на много места. Смята ли наистина Скийтър, че четири седмици са достатъчен период за направата на пълен портрет на дългия и необикновен живот на Дъмбълдор? - О, скъпа - изстреля Скийтър, с критикуващ ме тон - знаеш добре колкото мен, колко много информация може да бъде събрана с една дебела торба галеони, нежелание да бъде чуто „не" за отговор и добре направено Самопишещо перо ! Всъщност, хората се редяха на опашка да говорят за неща от живота на Дъмбълдор.Не всички мислеха че той е толкова прекрасен, знаеш, че той не беше в добри отношения с доста хора. Но точно старият Доужи Доуж може да млъкне, защото аз имам достъп до източник, за който повечето журналисти биха си дали пръчките, източник който не беше говорил за обществото никога преди, и беше близко до Дъмбълдор в най-трудните и неприятни моменти от младостта му. Голямата публичност за биографията на Скийтър, щеше със сигурност да шокира тези които смятаха че Дъмбълдор е водил безукорен живот. Попитах я, какви са най-големите тайни които е разкрила ? - Е, Бети не ставай смешна, няма да ти издам най-важното преди да почне да се продава книгата - засмя се Скийтър - Но мога да обещая, на всички които все още си мислят че Дъмбълдор беше толкова миловиден, колкото беше бялата му брада, жестоко се лъжат.Мога да кажа само, че никой, който е чувал отношението му към Тъмните Изкуства, не си е и представял, че в младините си той всъщност се е забърквал с тях! И за човек, молещ за толерантност и разбиране, в младините си той въобще не е бил с толкова широки възгледи! Да, Албус Дъмбълдор е имал изключително мрачно минало, а да не споменавам и крайно подозрителното му семейство, което толкова старателно се опитваше да потули. Попитах Скийтър, дали няма предвид брата на Дъмбълдор, Абърфорт, чиято присъда за неправилно използване на магия, издадена от Магисбора, породи малък скандал преди петнадесетина години ? - О, Абърфорт е само върха на айсберга - засмя се Скийтър - Не, не, аз говоря за нещо много по-лошо от брат с хоби да се кара на козите, по-лошо даже и от баща, нараняващ мъгъли - Дъмбълдор не можеше да запази тези неща в голяма тайна все пак, защото и двете бяха санкционирани от Магисбора. Не, майката и сестрата са тези, които ме заинтригуваха, и след малко проучване открих истински източник на лоши нрави и безсрамни... но както казах, ще трябва да почакаш за глави от девета до дванадесета за пълната картинка. Единственото което мога да кажа е, че не е странно, че Дъмбълдор например никога не е говорил как си е счупил носа. Въпреки че разбутва костите на семейството му, Скийтър може ли да отрече брилянтността, която е довела Дъмбълдор до толкова невероятно магически открития? - Той имаше мозък - отстъпи тя - въпреки че винаги е имало въпроси дали всички заслуги за откритията му са негови. Както разкривам в глава шестнадесета, Айвън Дилъсби твърди, че той вече е бил открил осем приложения на драконовата кръв, когато Дъмбълдор му „взел назаем труда". Но, значимостта на някой от постиженията на Дъмбълдор, не може да бъде отречена.Какво ще кажете за победата му над Гриндълуолд ? - О, радвам се, че спомена Гриндълуолд - каза Скийтър с доста неприятна усмивка - Страхувам се че, тези които лековерно са повярвали на невероятната победа на Дъмбълдор трябва да се подготвят за удар. Много долни неща са ставали. Всичко което мога да кажа е да не бъдете толкова сигурни че това е бил вълнуващ дуел между легенди. След като прочетат книгата ми, много хора ще трябва да заключат, че Гриндълуолд е развял бяло знаме от върха на пръчката си, и се е предал без бой! Скийтър отказа да коментира повече по тази увлекателна тема, и за това обърнахме разговора към близостта, която със сигурност ще омае читатели повече от всяка друга. - О, да - каза Скийтър кимаща живо - посветила съм цяла глава на цялостните отношения Потър-Дъмбълдор.То е наричано нездравословно, даже злокобно. Отново казвам, читателите ще трябва да купят книгата ми, за пълната история, но няма съмнение, че Дъмбълдор имаше неестествен интерес към Потър още от начало.Дали това е било най-добре за момчето - е, ще видим. Със сигурност е обществена тайна, че Потър имаше изпълнено с грижи юношество. Попитах Скийтър, дали все още поддържа връзка с Хари Потър, от когото тя взе прочутото интервю миналата година: изключително важната статия, в която Потър говори за убедеността си, че Този-който-не-бива-да-се-назовава се е завърнал. - О да, развихме по-силна връзка - каза Скийтър - Горкичкият Потър - има малко истински приятели и ние се срещнахме в един от моментите от живота му, когато той бе изложен на най-голямо изпитание - Тримагическия Турнир. Аз съм може би, единствената от малкото живи хора, които могат да кажат че познават истинския Хари Потър. Което ни води към много слухове които циркулират, за последните часове на Дъмбълдор. Смята ли Скийтър, че Потър е бил там, когато Дъмбълдор е умрял ? - Е, не искам да разкривам много, всичко е в книгата, но свидетели в "Хогуортс" твърдят, че са видели Потър да бяга от мястото, секунди преди Дъмбълдор да падне, скочи, или бъде бутнат.Потър по-късно е дал показания срещу Сивиръс Снейп, човек срещу който той изпитва голяма ненавист. Дали всичко е така както изглежда? Нека Магическото общество реши това. След тази интересна бележка, аз реших че е време да си тръгвам. Не може да има съмнение че Скийтър е написала бестселър. Междувременно поддръжниците на Дъмбълдор треперят какво ще се разкрие скоро за техния "герой". Хари стигна края на страницата, но продължи да я зяпа безчувствено.В него се надигнаха отвращение и ярост.Той направи вестника на топка и го хвърли с все сила към стената, правейки го част от останала купчина боклуци, натрупани около препълненото кошче. Започна да крачи из стаята наслуки, отваряйки празни чекмеджета, вдигайки книги от рафтове с единствената цел след това да ги върне на същото място, неосъзнаващ какво прави, мислейки си за случайни фрази от статията на Рита: "посветила съм цяла глава на цялостните отношения Потър-Дъмбълдор", " ... То е наричано нездравословно, даже злокобно...", "... аз имам достъп до източник, за който повечето журналисти биха си дали пръчките...", "отношението му към Черните изкуства, не си е и представял, че в младините си той всъщност се е забърквал с тях !..." - Лъжи !!! - изрева Хари, и видя през прозореца съседа който рестартираше косачката си, да гледа нагоре нервно. Хари седна на леглото си. Парчето огледало отскочи по-далеч от него. Той го взе и започна да го върти из пръстите си, мислейки и мислейки за Дъмбълдор и лъжите, с които Рита Скийтър го клеветеше. Лъч светлосиня светлина! Хари замръзна, а пръста му отново се плъзна по наръбения край на огледалото.Не беше възможно, той си беше въобразил! Хвърли един поглед през рамото си, но и там нямаше нищо друго, освен стената с леко светъл прасковен цвят както го беше избрала леля Петуния: нямаше нищо синьо което можеше да се е отразило. Той се взря отново в парчето стъкло и не видя нищо, освен неговите зелени очи, които го гледаха от него. Той си беше представил, нямаше друго обяснение; беше си представил защото си мислеше за своя мъртъв директор. Ако нещо бе сигурно, то това бе, че погледът на светлосините очи на Албус Дъмбълдор няма никога да го прониже отново. -Глава 3- Отпътуването на Дърсли Ехо от звук на затръшната входна врата се понесе нагоре по стълбите и се чу вик "Ей, ти!" За 16 години подобни призиви Хари се беше научил кога чичо му иска да го види, но въпреки това не се отзова. Той все още мислеше за парчето магическо огледало, в което, както му се беше сторило за секунда, видя очите на Дъмбълдор. Той не се вдигна от леглото и не се отправи към вратата до този момент, докато чичо му не започна да крещи "МОМЧЕ-Е!". Сложи парчето в пътната си чанта, при вещите, които искаше да вземе със себе си. - Ти май нещо не прибързваш! - засумтя Върнън Дърсли, когато Хари се появи на горното стъпало. - Ела тук! Трябва да поговорим! Хари заслиза надолу, държейки ръцете си дълбоко в джобовете си. Като влезе в гостната видя и тримата Дърсли. Бяха облечени и се приготвяха за път; чичо Върнън в стар костюм, а Дъдли, едрият рус мускулест братовчед на Хари - в кожено яке. - Да? - попита Хари. - Сядни! - каза чичо Върнън. Хари вирна брада. - ...моля... - добави чичо Върнън като направи лека гримаса заради тази дума. Хари седна. Струваше му се, че е знаел какво му предстоеше. Чичо му почна да снове из цялата стая, а леля Петуния и Дъдли го наблюдаваха с безпокойство. Накрая на голямото месесто лице на чичо Върнън явно се залепи някаква мисъл и той спря срещу Хари. - Измислих... - каза той. - Колко невероятно! - възкликна Хари. - Не смей да се държиш така... - започна леля Петуния, Върнън Дърсли я успокои. - Празни приказки! - каза чичо Върнън, гледайки Хари със своите малки, сякаш в цепки очи. - Изобщо не вярвам на думите ти. Оставаме тук и никъде не заминаваме! Хари погледна чичо си и го напуши смях и досада едновременно. Върнън Дърсли сменяше мнението си на всеки двайсет и четири часа последния месец. Ту събираше вещите си, ту ги връщаше по местата им... и пак опаковаше, като очевидно изменяше за момент решението си. Хари се развесели от сърце, когато чичо Върнън, като не подозираше до последния момент, че Дъдли беше пъхнал в своя куфар гирите си, се опита да захвърли вещите на сина си в багажника; изтърси гирите върху краката си и обсипа с псувни всичко живо около себе си, независимо от болката. - Та... ти казваш - каза Върнън Дърсли, продължавайки разходката си из стаята - че ние: Петуния, Дъдли и аз сме в опасност, която идва от... от... - ... някои от "моите хора", така ли? - каза Хари. - Така! Само че не вярвам и на една твоя дума! - чичо Върнън отново застана пред Хари - Аз не спах до среднощ да мисля за всичко това и стигнах до извод, че всичко това е план за превземането на къщата. - Къщата?!... - повтори Хари. - Коя къща? - ТАЗИ къща!! - изквича чичо Върнън и вената на челото му започна да пулсира. - НАШИЯТ дом! Цените на жилищата тук са много високи! Ти искаш ние да заминем, а после да направиш твоите фокуси и всичко да се окаже приписано на теб и... - Вие изкукахте ли?!!... - изуми се Хари. - План да получа тази къща?? Вие тъпи ли сте, или само така ми се струва?? - Не смей!... - изписка леля Петуния, но Върнън отново я успокои. - Нека ви напомня, ако случайно сте забравили, че аз все пак притежавам къща, която ми остави моят кръстник. Защо ми е тази?! За да ми напомня доброто старо време ли? Настъпи тишина. Хари сметна, че е направил известно впечетление. - И... ти си сигурен - каза чичо Върнън, като пак тръгна из стаята - че някакъв си там лорд... - ...Волдемор, - каза Хари. - И сто пъти ви повтарям, че не е предположение, а факт! Дъмбълдор ви говори миналата година и г-н Кингсли, и г-н Уизли... Върнън Дърсли направи гримаса и Хари се сети, че чичо му се опитва да се избави от спомена за визитите на двамата вълшебници. Като се имаше предвид, че веднъж г-н Уизли разпиля половината гостна стая на Дърсли, неговото появяване можеше, меко казано, да не зарадва чичо Върнън. - ...Кингсли и г-н Уизли това ви обясняваха! - още един път каза Хари. - Ставам на 17, заклинанието се прекратява и вие, заедно с мен, се оказвате под заплаха от нападение откъм Волдемор. Орденът подозира, че Волдемор може да ви похити и изтезава, за да разбере къде съм. Или да таи надежда, че ще дойда да ви спасявам. Погледите на Хари и чичо Върнън се срещнаха. Хари беше сигурен, че са си помислили едно и също. След това чичо Върнън продължи да броди по стаята, а Хари отново заговори: - Необходимо е да се скриете и Орденът иска да ви помогне. Предлагат ви най-добрата защита, която е възможна. Чичо Върнън нищо не отговори, а продължи да снове из стаята. Слънцето се наклони над смълчаните огради. Косачката на съседа отново заглъхна. - Мислех, че има Министерство на Магията - каза чичо Върнън. - Има - отговори учудено Хари. - Е, и защо тогава те да не ни защитават? Струва ми се, че не сме виновни за нищо, ние сме жертви и имаме право на защита от властта. Хари не можа да да удържи смеха си. Това беше в духа на чичо Върнън - да се подчинява на ръководството, даже да става въпрос за света, който той презираше и отхвърляше - Чухте какво ви казаха Кингсли и г-н Уизли - отговори Хари. Мислим, че в Министерството има саботаж! Чичо Върнън се суетеше до камината и обратно и така страшно сумтеше, че черните му мустаци се повдигаха, а мисленето оцветяваше лицето му в люляков цвят. - Добре - каза той, като отново застана пред Хари - добре, да допуснем, че се съгласим на защита. Но не разбирам, защо не може да ме охранява онзи Кингсли. На Хари малко остана да му се кръстосат очите. На този въпрос също отговаряше не един път. - КАКТО КАЗАХ... - отговори той през зъби - Кингсли охранява министър-председателя на мъгъл... т.е вашия примиер. - Именно де! Той е най-добрият! - каза чичо Върнън показвайки екрана на изключения телевизор. Преди дни Дърсли бяха видели Кингсли в новините, когато придружаваше министър-председателя на едно посещение в болница. Този факт, а и това, че Кингсли можеше да се облича добре по мъгълски и увереността на бавния му нисък глас, беше причината Дърсли да не го приемат като другите магьосници. Е, и не го бяха виждали никога със златната му обица в ухото. Каталог: 200000005-1a3031b2c8 Изтегляне 6.67 Mb. Сподели с приятели:
|