Първа Царуването на Черният Лорд

Той скочи на крака, гласът му замръзнал в гърлото, и вдигна пръчката на Хърмаяни. Закри очите си, защото светлината стана ослепителна, силуетите на дърветата пред него - катранено черни, а нещото продължаваше да се приближава ...

И тогава източникът на светлината се показа иззад един дъб. Беше сребристо-бяла кошута, ярка като луната и заслепяваща, избираща пътя си по земята, все още притихнала, без да оставя никакви следи по деликатния, пухкав сняг. Тя пристъпи към него и го погледна с големите си очи с дълги мигли.

Хари се вгледа в създанието, изпълнен с учудване, но не заради нейната необичайност, а заради необяснимото чувство, че я познава. Почувства, че я е очаквал, но е забравил, до този момент, че са се разбрали да се срещнат. Тласъкът му да повика Хърмаяни, толкова силен преди секунда, беше изчезнал. Той знаеше, би заложил живота си на това, че тя беше дошла за него, само за него.

Те се гледаха известно време, след това тя се обърна и си тръгна.

- Не - каза той, а гласът му секна от внезапното усещане, че няма полза - Върни се!

Тя продължи да стъпва предпазливо между дърветата и скоро яркостта й беше премрежена от дебелите им, тъмни дънери. За една трепетна секунда той се поколеба. Предпазливостта измърмори: може да е измама, примамка, капан. Но инстинктът, надвиващият инстинкт, му каза, че това не беше Черна магия. Хари пое след животното.

Снегът скърцаше под краката му, но кошутата не издаваше никакъв звук, докато преминаваше през дърветата, тъй като беше само светлина. Тя го отвеждаше все по-дълбоко в гората, и Хари вървеше бързо, сигурен, че щом спреше, тя щеше да му позволи да я доближи. И след това тя щеше да проговори, и гласът щеше да му каже всичко, което трябваше да знае.

Най-накрая кошутата спря. Тя обърна красивата си глава към него още един път и той се затича, с горящ в него въпрос, ала когато отвори уста да го зададе, тя изчезна.

Въпреки че тъмнината я беше погълнала изцяло, лъскавият й образ все още стоеше отпечатан на ретините му; затъмни зрението му, светейки, щом той притвори клепачи, обърквайки го. Обзе го страх: присъствието й беше означавало безопасност.

- Лумос! - прошепна той и крайчето на пръчката се запали.

Отпечатъкът на кошутата се губеше с всяко мигване на очите му, докато той стоеше там, вслушвайки се в звуците на гората, в далечния пукот на клончета, в мекото шумолене на снега. Дали щяха да го нападнат? Дали тя го беше примамила в някаква клопка? Дали той си въобразяваше, че някой стои отвъд светлината на пръчката и го наблюдава?

Той вдигна пръчката по-високо. Никой не изскочи пред него, нито блясък на зелена светлина се появи иззад някое дърво. Защо, тогава, тя го беше довела дотук?

Нещо проблясна на светлината на пръчката и Хари се завъртя, но всичко, което видя, беше малко, замръзнало езерце, пукнатата му, черна повърхност искреше, докато той я разглеждаше.

Той се придвижи напред много предпазливо и погледна надолу. Ледът отрази разкривения му образ и излизащия от пръчката лъч, но дълбоко под дебелата, замъглено-сива повърхност, блестеше нещо друго. Голям сребърен кръст ...

Сърцето му се качи в гърлото: той падна на колене на ръба на езерото и насочи пръчката така, че колкото може повече светлина огряваше дъното. Отблясък на тъмно червено ... това беше меч с блестящи рубини по дръжката ... мечът на Грифиндор лежеше на дъното на горското езерце.

Трудно дишайки, той погледна надолу към него. Как беше възможно? Как можеше той да е попаднал в горско езеро, толкова близо до техния лагер? Дали непозната магия беше довела Хърмаяни до това място, или кошутата, която той беше взел за патронус, беше някакъв пазител на езерото? Или може би мечът беше сложен след като бяха пристигнали, именно защото те бяха тук? В такъв случай, кой беше човекът, който искаше да го предаде на Хари? Той отново насочи пръчката към заобикалящите го дървета, търсейки човешки силует, проблясване на око, но не можеше да види никого. Всичко беше същото, малко повече страх се пропи в оживлението му, когато върна вниманието си към лежащия на дъното на замръзналото езеро меч.

Той посочи с пръчката сребристата форма и прошепна:

- Акцио меч.

Той не се помръдна, Хари не беше и очаквал да го направи. Ако беше толкова лесно, мечът щеше да лежи на земята, просто за да го вдигне, а не на дъното на замръзнало езерце. Той започна да обикаля леденият кръг, мислейки за последния път, когато мечът се беше появил при него. Тогава той беше в огромна опасност и беше помолил за помощ.

- Помощ - промърмори той, но мечът си остана на дъното, безучастен и неподвижен.

Какво беше това, запита се Хари (все още ходейки), което му беше казал Дъмбълдор последният път, когато той беше получил мечът? Само истински грифиндорец може да го извади от шапката. И какви качества определяха грифиндореца? Тъничък глас в главата на Хари му отговори: тяхната смелост, хладнокръвие и доблест тласкат грифиндорците напред.

Хари спря да върви, въздишайки тежко, зъмъгленият му дъх бързо разпръсквайи се в замръзналия въздух. Той знаеше какво трябва да направи. Ако трябваше да бъде честен, го беше помислил още в мига, в който видя меча през леда.

Той отново погледна към дърветата, но вече беше убеден, че никой няма да го нападне. Бяха имали шанс, докато той вървеше сам-самичък през гората, бяха имали предостатъчно възможности, докато разглеждаше езерото. Единствената причина да отлагат до този момент бе, че непосредствената гледка беше дълбоко отблъскваща.

С треперещи пръсти Хари започна да съблича многото слоеве дрехи по себе си. Къде точно доблестта се включваше тук, помисли си той мрачно, не беше особено сигурен, освен ако не се броеше като доблестно това, дето не викаше Хърмаяни да го направи вместо него.

Сова избуха някъде докато се събличаше и той с печал си помисли за Хедуиг. Вече трепереше целия, зъбите му тракаха страховито, и все пак продължаваше да се съблича докато накрая остана само по бельо, бос в снега. Той остави торбичката, съдържаща пръчката му, писмото на майка му, късчето от огледалото на Сириус и старият снич на върха на купчината дрехи, след което насочи пръчката на Хърмаяни към леда.

- Дифиндо.

Той се пропука със звук като куршум в тишината: повърхността на езерото се счупи и парчета лед се залюляха в развълнуваната вода. Дотолкова, доколкото Хари можеше да прецени, не беше дълбоко, но за да вземе меча трябваше да се потопи целия.

Съзерцавайки задачата пред него нямаше да я направи по-лесна или водата - по-топла. Той стъпи до ръба на езерото и остави пръчката на Хърмаяни, все още светеща, на земята. После, опитвайки се да не си представя колко студено щеше да стане, или колко ужасно щеше да трепери, скочи.

Всяка фибра от тялото му изкрещя в протест: въздухът в дробовете му сякаш се замрази така твърдо, че той потъна до рамене в ледената вода. Дишаше трудно; тресейки се толкова силно, че водата започна да се плиска навън по края на езерото, той заопипва за острието с вкочанените си крака. Искаше да се гмурне само веднъж.

Хари отлагаше момента на пълното потапяне от секунда на секунда, пъшкайки и треперейки, докато не си каза, че това трябва да се свърши, събра всичката си смелост и се гмурна.

Студът беше истинска агония: нападна го като огън. Самият му мозък сякаш беше замръзнал, докато той си пробиваше път през тъмната вода до дъното и стигна, напипвайки меча. Пръстите му се затвориха около дръжката; той го дръпна нагоре.

Тогава нещо се стегна здраво около вратът му. Той си помисли за някакви водни растения, въпреки че нищо не го беше докоснало докато се гмуркаше, и вдигна свободната си ръка за да се освободи. Не беше растение: верижката на хоркрукса се беше затегнала и бавно стягаше дихателната му тръба.

Хари риташе диво, опитвайки се да се изтласка обратно на повърхността, но стигна единствено до каменистата стена на басейна. Мятайки и задушавайки се, той задращи по душащата го верижка, замръзналите му пръсти не можеха да я разкопчаят, и сега малки светлинки пукаха в главата му, и той щеше да се удави, нищо не беше останало, нищо, което той можеше да направи, и затварящите се около гърдите му ръце със сигурност бяха на смъртта ...

Задавяйки се и повдигайки му се, измокрен и за първи път в живота си така вледенен, той дойде на себе си, лежащ по лице в снега. Някъде наблизо друг човек пъшкаше, кашляше и се клатушкаше насам-натам. Хърмаяни беше дошла отново, както беше направила при нападението на змията ... и все пак не звучеше като нея, не и с тази дълбока кашлица и съдейки по тежестта на стъпките ...

Хари нямаше сили да повдигне глава и да погледне спасителя си. Всичко, което можа да направи, беше да вдигне трепереща ръка към гърлото си и да опипа мястото, където медальонът се беше впил силно в плътта му. Той беше изчезнал: някой го беше освободил. След това задъхан глас проговори над главата му.

- Ти ... да не си ... побъркан?

Нищо друго, освен шокът от чуването на този глас, можеше да даде на Хари сили да се изправи. Зъзнейки жестоко, той се олюля на краката си. Пред него стоеше Рон, напълно облечен, но мокър, с кичури коса по лицето и мечът, и висящия на верижката медальон в двете ръце.

- Защо, по дяволите - изпъхтя Рон, вдигайки хоркрукса, който се клатушкаше напред-назад на скъсената си верижка в някаква пародия на хипноза - не свали това нещо, преди да се гмурнеш?

Хари не можеше да отговори. Сребърната кошута беше нищо, нищо в сравнение с появата на Рон, той не можеше да го повярва. Тресейки се от студ, той хвана купчината дрехи на ръба на езерото и започна да се облича. Навличайки пуловер след пуловер през главата си, Хари се вторачи в Рон, наполовина очаквайки го да изчезне всеки момент, когато го губеше от поглед, и все пак той беше истински: току-що се беше гмурнал в езерото, беше спасил живота на Хари.

- Т-ти ли беше? - накрая каза Хари, зъбите му тракаха, а гласът му беше по-слаб от обикновено, което се дължеше на това, че почти се беше задушил.

- Ами, да - каза Рон, гледайки малко объркано.

- Т-ти ли измагьоса кошутата?

- Какво? Не, разбира се, че не! Мислех, че ти я правиш!

- Моя патронус е елен.

- О, да. Помислих си, че изглежда различно. Нямаше рога.

Хари сложи торбичката на Хагрид обратно на врата си, сложи последния пуловер, наведе се да вземе пръчката на Хърмаяни и отново погледна Рон.

- Как така ти отново си тук?

Очевидно Рон се беше надявал тази част да дойде по-късно, ако изобщо дойде.

- Е, аз ... нали се сещаш ... Аз се върнах. Ако ... - той прочисти гърлото си - Нали знаеш. Ако все още ме искате.

Настъпи пауза, в която причината за заминаването на Рон сякаш се издигна като стена между тях. Но той беше тук. Беше се върнал. Току-що беше спасил живота на Хари.

Рон погледна надолу към ръцете си. Изглеждаше учуден за миг, щом видя какво държи.

- О, да; схванах - каза той, малко излишно, вдигайки меча, за да може Хари да го погледне - Затова скочи, нали?

- Аха - съгласи се Хари - Но не разбирам. Как дойде дотук? Как ни намери?

- Дълга история - рече Рон - Търсих ви с часове, това е голяма гора, нали така? И тъкмо си мислех, че ще е по-добре да пренощувам под някое дърво и да почакам до сутринта, когато видях тоя елен да се задава, и ти след него.

- Никой друг ли не видя?

- Не - каза Рон - Аз...

Той се поколеба, хвърляйки поглед към две дървета, близко израстнали едно до друго, на няколко ярда далеч.

- Помислих си, че видях нещо да се движи там, но тогава тичах към езерото, защото ти се гмурна и не се подаде, така че нямаше да правя обиколка до ... Хей!

Хари вече бързаше към мястото, което Рон беше посочил. Двата дъба бяха поникнали много близко един до друг; имаше дупка, широка едва няколко инча на нивото на очите, идеално място, откъдето да гледаш, без да бъдеш забелязан. По земята около корените, обаче, нямаше сняг и Хари не можеше да види някакви следи от стъпки. Той тръгна обратно към мястото, където Рон го чакаше, все още държейки меча и хоркрукса.

- Има ли нещо там? - попита той.

- Не - отвърна Хари.

- Значи как мечът се е озовал в това езеро?

- Който беше направил патронусът сигурно го е сложил там.

И двамата погледнаха към богато украсения сребърен меч, рубинената му дръжка присветвайки на светлината на пръчката на Хърмаяни.

- И мислиш, че този е истинският? - попита Рон.

- Има само един начин да разберем, нали? - каза Хари.

Хоркруксът продължаваше да се люлее от ръката на Рон. Медальонът потрепваше едва доловимо. Хари знаеше, че нещото в него се беше раздвижило отново. То беше усетило присъствието на меча и беше предпочело да опита да убие Хари, пред това да му позволи да го вземе. Сега не беше времето за дълги разговори; сега беше моментът да разрушат медальона завинаги. Хари се огледа, държейки високо вдигната пръчката на Хърмаяни, и видя мястото: гладка скала, лежаща в сянката на висок чинар.

- Ела - рече той и го заведе дотам, изчисти снега от повърхността и протегна ръка за хоркрукса. Когато Рон му предложи меча, обаче, Хари поклати глава.

- Не, ти трябва да го направиш.

- Аз? - зяпна Рон, шокиран - Защо?

- Защото ти извади меча от езерото. Мисля, че трябва да бъдеш ти.

Хари не проявяваше някакво великодушие. Толкова несъмнено, колкото беше знаел, че кошутата е добра, знаеше, че Рон трябваше да притежава меча. Дъмбълдор, най-малкото, беше научил Хари на нещо за определени видове магия, за неизмеримата сила на някои постъпки.

- Аз ще го отворя, - започна той - а ти го промуши. Веднага, разбра ли? Защото каквото и да има вътре, то ще се съпротивлява. Душата в дневника на Риддъл опита да ме убие.

- Как ще го отвориш? - попита Рон. Изглеждаше ужасен.

- Ще му кажа да се отвори на змийски език - отговори Хари. Отговорът дойде така бързо на езика му, че той помисли, че винаги го е знаел, някъде вътре: може би неодавнашната му среща с Наджини му беше помогнала да го осъзнае. Той погледна надолу към извитата като змийче буква „С", инструктирана с блестящи зелени камъчета: беше лесно да си представи мъничка змия, извита върху студената скала.

- Не! - спря го Рон - Не, не го отваряй! Говоря сериозно!

- Защо? - попита Хари - Хайде да се отървем от това проклето нещо, минаха месеци ...

- Не мога, Хари, сериозно - ти го направи ...

- Но защо?

- Защото това ми влияе зле! - рече Рон, отдръпвайки се от медальона - Не мога да го понасям! Не се опитвам да оправдая постъпката си, Хари, но на мен ми се отразяваше по-зле, отколкото на теб и Хърмаяни, караше ме да мисля неща, неща, които така и така мислех, но това влошаваше всичко, не мога да го обясня, и след това го свалях и отново бях на себе си, и после трябваше отново да слагам това ужасяващо нещо - не мога да го направя, Хари!

Той се дърпаше назад, влачейки меча със себе си, клатейки глава.

- Можеш да го направиш - каза Хари - разбира се, че можеш! Току-що извади меча, знам, че ти трябва да си този, който ще го използва. Моля те, просто се отърви от него, Рон.

Звукът от името му сякаш го стимулира. Рон преглътна, после, все още дишайки тежко през дългия си нос, отново се приближи.

- Кажи ми кога - изграчи той.

- На три - отвърна Хари, поглеждайки пак надолу към медальона и присвивайки очи, концентрирайки се върху буквата „С", представяйки си змия, докато съдържанието на медальона тропаше като хваната в капан хлебарка. Щеше да бъде лесно да го съжали, само че раната по врата на Хари все още гореше.

- Едно ... две ... три ... отвори се.

Последната дума прозвуча като съскане и ръмжене, и златните вратички на медальона се отвориха с тихо щракване.

Зад двете стъклени прозорчета отвътре светеха две живи очи, тъмни и красиви, каквито са били очите на Том Риддъл преди да станат алени и със зеници като резки.

- Промуши го - каза Хари, държейки медальона неподвижен на камъка.

Рон издигна меча в треперещите си ръце: той се извиси над френетично вътрящите се очи, и Хари хвана медальона още по-здраво, стягайки се и вече представяйки си течащата от празните прозорци кръв.

И тогава някакъв глас изсъска от хоркрукса:

- Видях сърцето ти и то е мое.

- Не го слушай! - рязко каза Хари - Промуши го!

- Видях мечтите ти, Роналд Уизли, видях и страховете ти. Всичко, което желаеш е възможно, но така е и с всичко, от което се страхуваш ...

- Прободи го! - изкрещя Хари; гласът му отекна из заобикалящите ги дървета, острието на меча се тресеше, а Рон се беше втренчил надолу в очите на Риддъл.

- Най-малко обичан, винаги, от майката, която копнееше за дъщеря ... най-малко обичан, сега, от момичето, което предпочита да сте приятели ... винаги втори, вечно засенчен ...

- Рон, промуши го сега! - викна Хари: той можеше да усети медальона да трепери в хватката му и се страхуваше от това, което щеше да последва. Рон вдигна меча още по-високо, и щом го направи, очите на Риддъл пробляснаха в червено.

От прозорците на медальона, от очите, изникнаха, като два гротескни мехура, главите на Хари и Хърмаяни, странно изопачени.

Рон изкрещя от шок и се дръпна назад, когато фигурите заизлизаха от медальона, първо гърдите, после талиите и краката, докато не застанаха в медальона, един до друг като дървета с общ корен, накланяйки се над Рон и истинския Хари, който беше пуснал медальона, внезапно станал нажежен до бяло.

- Рон - извика той, но Риддълският Хари в момента говореше с гласа на Волдемор и Рон се взираше, хипнотизиран, в лицето му.

- Защо се върна? Беше ни по-добре без теб, бяхме по-щастливи без теб, радвахме се на отсъствието ти... надсмивахме са над глупостта ти, малодушието ти, арогантността ти ...

- Арогантност! - отекна гласът на Риддълската Хърмаяни, която беше по-хубава, и все пак по-ужасяваща от истинската: тя се наклони, кикотейки се, пред Рон, който изглеждаше потресен и вцепенен, мечът се люлееше безжизнено до него - Кой би те погледнал, кой някога би обърнал внимание на теб, щом до теб е Хари Потър? Какво си направил ти, в сравнение с Избрания? Какво си ти, в сравнение с Момчето, което оживя?

- Рон, прободи го, ПРОБОДИ ГО! - изкрещя Хари, но Рон не помръдна: очите му се бяха разширили и Риддълските Хари и Хърмаяни се отразяваха в тях, косите им се вееха като пламъци, очите им блестяха в червено, гласовете им се извисяваха в пагубен дует.

- Майка ти си призна - подиграваше се Риддълският Хари, докато Риддълската Хърмаяни се присмиваше - че би предпочела аз да съм й син, с радост би ни разменила...

- Коя жена нямаше да го предпочете, коя жена би избрала теб? Ти си нищо, нищо, нищо в сравнение с него - напяваше Риддълската Хърмаяни, протегна се като змия и се уви около Риддълският Хари, притискайки го в близка прегръдка: устните им се срещнаха.

На земята пред тях, лицето на Рон се напълни със силна болка: той вдигна меча високо, ръцете му се тресяха.

- Направи го, Рон! - изрева Хари.

Рон погледна към него и на Хари му се стори, че видя следа от аленост в очите му.

- Рон -?

Мечът проблясна и се заби: Хари се метна встрани, чу се силен метален звук и провлачен писък. Хари се завъртя в кръг, хлъзгайки се в снега, с високо вдигната пръчка, за да се отбранява: но нямаше от какво.

Чудовищните варианти на него и Хърмаяни бяха изчезнали: там беше само Рон, който стоеше с отпуснатия в ръката му меч, гледайки надолу към останките от медальона на гладката скала.

Хари бавно тръгна към него, незнаейки какво да каже или направи. Рон дишаше тежко. Очите му вече не бяха червени, а в нормалния си син цвят; също така бяха влажни.

Хари се наведе, правейки се, че не е видял, и все счупения хоркрукс. Рон беше пробил стъклата и в двете прозорчета: очите на Риддъл ги нямаше, а изцапаната копринена обшивка на медальона димеше лекичко. Нещото, което беше живяло в медальона, беше изчезнало; изтезаването на Рон беше било последното му действие.

Мечът издрънча, когато Рон го изпусна. Той беше паднал на колене, заровил глава в ръцете си. Тресеше се, но не от студ, както Хари разбра. Хари пусна счупения медальон в джоба си, коленичи до Рон и внимателно постави ръката си на рамото му. Прие за добър знак това, че Рон не го отхвърли.

- След като си тръгна - започна той тихо, благодарен, че лицето на Рон беше скрито - тя плака цяла седмица. Може би повече, но не искаше да я виждам. Много нощи дори не си продумвахме. Без теб...

Той не можа да довърши; чак сега, когато Рон беше отново тук, Хари осъзна колко им е коствало отсъствието му.

- Тя ми е като сестра - продължи той - Обичам я като сестра и мисля, че тя чувства същото към мен. Винаги е било така. Мислех, че знаеш.

Рон не отговори, но извърна лицето си настрани от Хари и шумно избърса носа си с ръкав. Хари се изправи на крака и отиде до мястото, където лежеше огромната раница на Рон, на няколко ярда от тях, изоставена, когато Рон се беше хвърлил в езерото да спасява Хари. Той я сложи на собствения си гръб и се върна при Рон, който също се изправи, щом Хари приближи, очите му бяха кървясали, но иначе беше спокоен.

- Съжалявам - глухо рече той - Съжалявам, че си тръгнах. Знам, че бях а-а...

Той се огледа наоколо в тъмнината, сякаш надявайки се, че достатъчно лоша дума ще го връхлети отнякъде.

- Ти изкупи всичката си вина тази нощ - каза Хари - Взимайки меча. Унищожавайки хоркрукса. Спасявайки живота ми.

- Това звучи много по-готино, отколкото наистина беше - измърори Рон.

- Такива неща винаги звучат много по-готино, отколкото са - каза Хари - Опитвам се да ти го кажа от години.

Едновременно те се втурнаха напред и се прегърнаха, Хари притисна все още мокрия гръб на якето на Рон.

- И сега - рече Хари, когато се пуснаха - всичко, което остава да направим, е отново да намерим палатката.

Но не беше трудно. Въпреки, че разходката през тъмната гора с кошутата изглеждаше дълга, с Рон до него пътя обратно отне изненадващо малко време. Хари не можеше да чака да събуди Хърмаяни и влезе с оживено вълнение в палатката, Рон изоставаше малко зад него.

Вътре беше възхитително топло след езерото и гората, а единственото осветление, сините пламъци, все още трептяха в паница на пода. Хърмаяни беше заспала бързо, свита под всичките си одеяла, и не помръдна, докато Хари не каза името й няколко пъти.

- Хърмаяни!

Тя се размърда, после бързо седна, махайки падналата пред очите й коса.

- Какво има? Хари? Добре ли си?

- Всичко е наред, всичко е добре. Повече от добре. Аз съм чудесно. Има още някой тук.

- Какво имаш предвид? Кой -?

Тя видя Рон, който стоеше хванал меча и от него капеше вода по овехтялия килим. Хари се дръпна в един тъмен ъгъл, свали раницата на Рон и опита да се смеси с пейзажа.

Хърмаяни стана от леглото си и тръгна като сомнамбул към Рон, очите й впити в бледото му лице. Тя спря точно пред него, с леко разтворена уста и широко отворени очи. Рон й се усмихна плахо и вдигна ръцете си наполовина.

Хърмаяни се хвърли върху него и започна да удря всяко свободно място от тялото му, което видеше.

- Ох - ау - махай се! Какво, по..? Хърмаяни - ОХ!

- Ти - пълен - задник - Роналд - Уизли!

Тя придружаваше всяка дума с удар: Рон заотстъпва назад, защитавайки лицето си, докато Хърмаяни напредваше.

- Ти - допълзя - обратно - тук - след - седмици - и - седмици - ох, къде ми е пръчката?

Тя изглеждаше готова да я избие от ръцете на Хари и той реагира инстинктивно.

- Протего!

Невидимия щит се появи между Рон и Хърмаяни: силата му я изхвърли назад на пода. Плюейки коса от устата си, тя се изправи отново.

- Хърмаяни! - каза Хари - Успокой ...

- Няма да се успокоя! - извика тя. Той никога преди не я беше виждал да губи контрол по този начин; изглеждаше напълно обезумяла.

- Върни ми пръчката! Дай ми я веднага!

- Хърмаяни, би ли могла -

- Не ми казвай какво да правя, Хари Потър! - изпищя тя - Да не си посмял! Върни ми пръчката! И ТИ!