Първа Царуването на Черният Лорд

- И ти не му вярваш, нали?

- Пфу, тази история е от тези, които се разказват на децата, за да им дадеш урок, нали? "Не си търси неприятности, не си търси повод да се биеш, не се забърквай с неща, които е по-добре да се оставят на мира! Просто навеждай глава, занимавай се само с твоите си работи и ще всичко ще бъде наред!" Помислете - добави Рон - може би тази история е за това, че пръчки от бъз са предопределени да носят нещастие.

- За какво говориш?

- За едно от онези суеверия, нали? - "Родените през май вещици ще се омъжат за мъгъли.", "По здрач - нещастие, в полунощ - погубен", "Пръчка от ябълка никога не успява." - Трябва да сте ги чували, майка ми е пълна с такива.

- Хари и аз сме отгледани от мъгъли - Хърмаяни му напомни. - Ние сме учили други суеверия. - Тя въздъхна дълбоко, когато остра миризма се понесе от кухнята. Единственото хубаво в нейното раздразнение към Ксенофилиус, беше че я накара да забрави, че е ядосана на Рон. - Мисля, че си прав - тя му каза, - това е просто поучителна история, очевидно е кой дар е най-добрия, който всеки би избрал...

Тримата говореха едновременно: Хърмаяни каза: "Мантията", Рон - "Пръчката", а Хари - "Камъкът".

Те се гледаха наполовина изненадано, наполовина развеселено.

- Ти предполагаш, че това е Мантията - Рон се обърна към Хърмаяни, - но, няма да има нужда да бъдеш невидима, ако имаш пръчката. Хайде, Хърмаяни, това е непобедима пръчка!

- Ние вече имаме мантия невидимка. - каза Хари.

- И ни помага доста често, ако си забелязал! - каза Хърмаяни. - Докато пръчката ще бъде сигурен начин да привличаш неприятности....

- Само ако разгласяваш за нея. - оспори Рон. - Само ако си достатъчно глупав да тънцуваш с нея, размахвайки я над главата си и да пееш "Имам непобедима пръчка, ела и я вземи ако мислиш, че си достатъчно силен". Докато си държиш устата затворена...

- Да, но можеш ли да си държиш устата затворена? - каза Хърмаяни, гледайки скептично. Знаете, че единственото вярно нещо, което той ни каза, е, че има истории за свръх-мощни пръчки от стотици години.

- Има ли? - попита Хари.

Хърмаяни изглеждаше вбесена: изражението й беше толкова непринудено, че Хари и Рон се ухилиха един на друг.

- Пръчката на смъртта, Пръчката на съдбата, появява се под различни имена през вековете, обикновено в притежание на някой черен магьосник, който се хвали с нея. Професор Бинс спомена някои от тях, но....оф, всичко това са глупости. Пръчките са точно толкова могъщи, колкото са магьосниците, които ги използват. Някои магьосници просто обичат да се хвалят, че пръчките им са по-големи или по-добри, отколкото тези на другите.

- Но откъде знаеш, че тези пръчки - Пръчката на мъртта и Пръчката на съдбата, не са една и съща, обикаляйки света под различни имена? Ами ако те всички всъщност са Старшата пръчка, направена от Смъртта? - каза Рон.

Хари се засмя: история, която му беше хрумнала, беше преди всичко нелепа. Неговата пръчка, припомни си той, беше направена от бодлива зеленика, не от бъз, и беше измайсторена от Оливандър. От каквото и да беше направена, в нощта, когато Волдемор го преследваше в небето, ако беше непобедима, как успя да се счупи.

- Така, защо би избрал камъка? - Рон го попита.

- Ами, ако можехме да възкресяваме хората, бихме върнали Сириус...Лудоокия.... Дъмбълдор... родителите ми.

Рон и Хърмаяни не се усмихнаха.

- Но според книгата, те няма да се върнат, нали? - каза Хари, мислейки си за историята, която токущо бяха чули. - Предполагам, че няма много истории за камък, който възкресява мъртвите, нали? - попита той Хърмаяни.

- Не - отговори тя тъжно. - Не мисля, че някой освен господин Лавгуд са заблуждава, че това е възможно. Бийдъл (автора на книгата) може би е взел идеята от Философския камък, нали се сещате, вместо камък, който те прави безсмъртен, такъв, който те връща от смъртта.

Миризмата от кухнята стана по-силна. Беше нещо подобно на горене на долни гащи. Хари се чудеше дали е възможно да изядеш достатъчно от каквото Ксенофилиус готвеше, за да не нараниш чувствата му.

- Ами мантията? - каза Рон бавно. - Не осъзнавате ли, той е прав! Използвал съм мантията на Хари и никога не съм спирал да се чудя колко е добра. Никога не съм чувал за друга такава като на Хари. Тя е безпогрешна! Никога не съм бил забелязван под нея...

- Разбира се, че не.....ние сме невидими, когато сме под нея, Рон!

- Но всички неща, които той ни разказа за останалите мантии, те не са по десет за кнут, знаете че е вярно! Преди не ми беше хрумвало, но съм чувал неща за магии, които отминават, когато мантиите остареят или такива мантии, които се разкъсват на части от заклинания, така че целите стават на дупки. Хари е наследил своята от баща си, така че тя не е точно нова, но е просто...идеална!

- Да, така е, но Рон, камъкът....

Докато те тихо спореха, Хари се разхождаше из стаята, наполовина слушащ ги. Достигайки до спираловидното стълбище, той разсеяно вдигна очи нагоре, към следващия етаж, и изведнъж се смути. Собственото му лице го гледаше от тавана на стаята по-горе. След момент на озадаченост, той осъзна, че това не е огледало, а картина. Любипитен, той започна да изкачва стълбите.

- Хари, какво правиш? Не мисля, че трябва да разглеждаш наоколо, когато той не е тук?

Но Хари вече се беше качил на следващия етаж. Луна беше украсила тавана на своята стая с пет красиви картини на лица: Хари, Рон, Хърмаяни, Джини и Невил. Те не се движеха като портретите в Хогуортс, но определено в тях имаше същата магия. На Хари му се струваше, че те дишат. Тънки златни нишки се виеха около картините, свързвайки ги една с друга, но след като ги изучава повече от минута, Хари осъзна, че нишките всъщност поватаряха хиляди пъти едно нещо, написано със златно мастило: приятели... приятели...приятели...Хари изпита огромен изблик на привързаност към Луна. Той се огледа в стаята. Край леглото имаше огромна снимка на малката Луна и на жена, която приличаше много на нея. Те бяха прегърнати. На тази снимка, Луна беше по-добре облечена, отколкото Хари някога я беше виждал. Снимката беше прашна. Това се стори малко странно на Хари. Той се заоглежда наоколо. Нещо не беше наред. Бледосиният килим също беше пълен с прах. Нямаше никакви дрехи в гардероба, чиито врати стояха открехнати. Леглото имаше студен, неприветлив вид, сякаш никой не беше спал в него от седмици. На най-близкия прозорец, на фона на кървавочервеното небе, се очертаваше една паяжина.

- Какво има? - Хърмаяни попита Хари, когато той слезе по стълбите, но преди той да може да отговори Ксенофилиус се изкачи по стълбището от кухнята, носейки поднос с купи.

- Господин Лъвгуд - каза Хари. - Къде е Луна?

- Извинете?

- Къде е Луна?

Ксенофилиус спря на най-горното стъпало.

- Аз...аз вече ви казах. Тя е долу на моста Боушън, лови риби-гълтачи.

- Тогава защо на този поднос има прибори само за четирима?

Ксенофилиус се опита да отговори, но никакъв звук не излезе от устата му. Единственият звук идваше от пухтенето на печатарската машина и лекото потракване на подноса, поради треперенето на ръцете на Ксенофилиус.

- Мисля, че Луна не е била тук от седмици. - каза Хари. - Дрехите й ги няма, леглото й не е използвано. Къде е тя? И защо непрекъснато гледате през прозореца?

Ксенофилиус изпусна подноса. Купичките паднаха и се разбиха. Хари, Рон и Хърмаяни извадиха пръчките си. Ръката на Ксенофилиус спря преди да влезе в джоба му. В този момент печатарската преса направи купчина и голямо количество списания "Дрънкало" се изсипаха на пода, идвайки от под покривката за маса, пресата най-после спря. Хърмаяни се наведе и взе едно от списанията, с пръчка все още насочена към господин Лъвгуд.

- Хари, погледни това.

Той прекрачи към нея, колкото можеше по-бързо, въпреки целия хаос. На корицата на "Дрънкало" беше неговата собствена снимка, придружена с думите "Нежеланият номер едно" и съответната сума пари за наргада.

- "Дрънкало" вече работи в нова насока, нали? - попита Хари студено, умът му работеше много бързо. - Това ли правехте в градината, господин Лъвгуд? Изпращахте сова в Министерството?

Ксенофилиус облиза устните си.

- Те взеха моята Луна. - прошепна. - Това е, което написах. Те взеха моята Луна и аз не знам къде е, нито какво са направили с нея. Но може би ще ми я върнат, ако...ако аз...

- Хванете Хари? - довърши вместо него Хърмаяни.

- Не става. - каза Рон категорично. - Махнете се от пътя ни, ние си тръгваме.

Ксенофилиус изглеждаше ужасно, състарен с години, устните му се свиха много злобно.

- Те ще бъдат тук всеки момент. Трябва да спася Луна. Не мога да я изгубя. Не трябва да си тръгвате.

Той разпери ръцете си пред стълбището и Хари имаше внезапно видение за майка си, която прави същото пред неговото детско креватче.

- Не ни карайте да Ви нараним. - каза Хари. -Преместете се, господин Лъвгуд!

- ХАРИ! - изпищя Хърмаяни.

Фигури върху метли летяха от другата страна на прозореца. Докато тримата не гледаха към него, Ксенофилиус извади пръчката си.

Хари осъзна грешката им точно навреме. Той се хвърли настрани, бутайки Рон и Хърмаяни извън обсега на зашеметяващото проклятие на Ксенофилиус, което премина през стаята и улучи рога от Иръмпент . Имаше огромна експлозия. Звукът от нея сякаш отвя стаята надалеч. Части от дърво, хартия и останки от стените летяха във всички посоки, придружени с гъст облак прах. Хари полетя във въздуха, след това се строполи на пода, неспособен да види отломките, които падаха върху него, защото беше закрил главата си с ръце. Той чу Хърмаяни да пищи, Рон да вика и серия от болезнено остри тупвания, които му подсказваха, че Ксенофилиус падаше по спираловидното стълбище. Наполовина затрупан с отломки, Хари се опита да се изправи. Той не можеше да диша и вижда от прах. Половината от тавана беше паднал вътре и края на леглото на Луна висеше през дупката. Статуята на Роуина Рейвънклоу лежеше до него, с липсващо наполовина лице, парчета пергамент се носеха из въздуха и по-голямата част от печатарската преса лежеше настрани, блокирайки горния край на стълбите към кухнята. Тогава друга бяла фигура се приближи и Хърмаяни, покрита с прах, приличаща на статуя, допря пръст до устните си. Вратата долу се разби с трясък.

- Нали ти казах, че няма нужда да бързаме, Травърс? - каза груб глас. - Нали ти казах, че този тиквеник само ни баламосва както винаги?

Чу се удар и вик от болка от страна на Ксенофилиус.

- Не...не...горе...Потър!

- Казах ти миналата седмица, Лъвгуд, че няма да се върнем, освен за някаква достоверна информация! Помниш ли миналата седмица? Когато ти искаше да размениш дъщеря си за тази глупава кървяща шапка? А предходната седмица - още един удар, още един вик. - Когато си мислеше, че ще ти я върнем, ако ни дадеш доказателство, че има нагънатороги - бам - шнорхелоподобни - бам - квакльовци?

- Не...не...моля ви! - изхлипа Ксенофилиус. - Наистина е Потър, наистина!

- А сега ни извика тук, само за да пробваш да ни взривиш! - изрева Смъртожадният и последва поток от удари, разнообразявани с виковете на агония от Ксенофилиус.

- Мястото изглежда сякаш всеки момент ще се срути, Селвин. - каза друг студен глас, отеквайки на горния етаж. - Стълбите са напълно блокирани. Бих могъл да ги разчистя. Но може мястото да се срути.

- Говориш само лъжи! - изкрещя магьосника, наречен Селвин. - Никога през живота си не си виждал Потър, нали? Мислеше си да ни подамамиш тук, за да ни убиеш, нали? И мислиш, че така ще си върнеш момичето?

- Кълна се...кълна се, Потър е горе!

- Хоменум Ревелио! - каза гласът от долния край на стълбището.

Хари чу Хърмаяни да шепти и той имаше странното усещане, че нещо връхлита слабо върху него, потапяйки тялото му в неговата сянка.

- Добре, има някого горе, Селвин - каза вторият мъж остро.

- Потър е, казвам ви, че е Потър! - хлипаше Ксенофилиус. - Моля ви...моля ви...върнете ми Луна, просто ме оставете да си я взема....

- Ще можеш да си получиш момиченцето, Лъвгуд - каза Селвин, - ако се качиш горе и ми доведеш Хари Потър. Но ако това е заговор, ако е номер, ако имаш съучастник, който чака горе в засада, ще видим дали ще остане парченце от дъщеря ти, което да погребеш!

Ксенофилиус издаде стон на страх и отчаяние. Чу се шум от бързи стъпки и хвърляне на буклуци. Ксенофилиус се опитваше да премине през развалините на стълбите.

- Хайде - прошепна Хари - трябва да изчезваме оттук.

Той започна да се изравя от отломки под прикритието на шума, който създаваше Ксенофилиус на стълбите. Рон беше затрупан надълбоко. Хари и Хърмаяни се катереха по останките, колкото могат по-тихо, за да достигнат до мястото, където лежеше той, пробвайки да отместят тежък скрин с чекмеджета от краката му. Докато Ксенофилиус хлопаше и хвърляше отломки все по-близо и по-близо, Хърмаяни успя да освободи Рон като използва хвърковата магия.

- Добре. - промълви Хърмаяни, когато счупената печатарска преса на върха на стълбите започна да се клати. Ксенофилиус беше на крачка от тях. Тя беше още бяла от праха. - Вярваш ли ми, Хари?

Хари кимна.

-Добре тогава - Хърмаяни шепнеше, - дай ми мантията невидимка. Рон, ти ще си я сложиш.

- Аз? Ами Хари?

- Моля те, Рон! Хари, дръж се здраво за ръката ми, Рон, хвани рамото ми.

Хари я хвана с лявата си ръка. Рон изчезна под мантията. Печатарската преса се люлееше. Ксенофилиус се опитваше да я премести, използвайки хвърковата магия. Хари не знаеше какво чака Хърмаяни.

- Дръжте се здраво. - прошепна Хърмаяни. - Дръжте се здраво....всеки момент....

Бялото като лист лице на Ксенофилиус се появи на върха на стълбището.

- Обливате! - изкрещя Хърмаяни, насочвайки пръчката си първо към лицето му, след това и към пода. - Депримо!

Тя беше пробила дупка в пода на всекидневната. Те паднаха като големи камъни. Хари още се държеше за ръката й отчаяно, отдолу последва писък и той зърна двама мъже да се опитват да се измъкнат изпод голямото количество отломки от счупените мебели, падащи от пробития таван. Хърмаяни се завъртя във въздуха и трясъка от срутващата се къща отекна в ушите на Хари, когато тя го дръпна още един път в тъмнината.

22 глава

Реликвите на смъртта
Хари падна, задъхвайки се на земята и се втурна веднага нагоре. Изглежда се бяха презимили в ъгъла на поле по здрач; Хърмаяни вече обикаляше в кръг около тях, размахвайки своята пръчка.

- Протего Тоталум...Салвио Хексия...

- Този коварен стар предател - изпуфтя Рон, изпълзявайки под манията невидимка и се хвърли към Хари. - Хърмания ти си гений, абсолютен гений. Не мога да повярвам, че се измъкнахме от това.

- Кейв Инимикум!... Не казах ли, че това беше рог от Ирумпент, не му ли го казах? И сега къщата му беше взривена!

- Така му се пада - каза Рон, опипвайки разкъсаните си джинси и нараняванията по краката си. - Какво смятате, че ще му сторят?

- О, надявам се да не го убият! - изохка Хърмаяни. - Ето защо исках Смъртожадните да зърнат Хари преди да си тръгнем, така че да знаят, че Ксенофилиус не лъже!

- Въпреки това защо да се крия? - попита Рон.

- Предполага се, че ти си на легло с драконова шарка, Рон! Те са похитили Луна, тъй като нейният баща подкрепя Хари! Какво би се случило с твоето семейство, ако знаеха, че си с него?

- Но какво ще кажеш за майка ти и баща ти?

- Те са в Австралия - каза Хърмаяни. - Те би трябвало да са напълно добре. Те не знаят нищо.

- Ти си гений. - повтори Рон, гледайки със страхопочитание.

- Да, наистина си, Хърмаяни. - съгласи се ревностно Хари. - Не знам какво бихме правили без теб.

Тя засия, но веднага стана сериозна.

- Какво ще кажете за Луна?

- Е, ако казват истината и тя е все още е жива... - започна Рон.

- Не казвай това, не го казвай! - изписка Хърмаяни - Тя трябва да е жива, трябва!

- Тогава смятам, че тя ще отиде в Азкабан. - каза Рон. - Дали тя ще оцелее на мястото, макар че...Натоварванията не са...

- Тя ще. - каза Хари. Той не можеше да понесе да си представи друг вариант. - Тя е издръжлива, Луна, много по-издръжлива отколкото вие си мислите. Вероятно ще разказва на всичките затворници за хапливите бързоблаци и наргълите.

- Надявам се да си прав. - каза Хърмаяни. Тя потърка леко очите си с ръка. - Толкова ще съжалявам за Ксенофилиус, ако...

- ... ако той не се беше опитал да ни продаде на смъртоножадните, да. - каза Рон.

Те издигнаха палатката и се оттеглиха вътре, където Рон им направи чай. След тяхното малко бягство, те чувстваха мразовитото, зеленясало старо място като свой дом: безопасено, познато и приветливо.

- О, защо трябваше да ходим там? - изохка Хърмаяни след няколко минути тишина. - Хари, ти беше прав, всичко започна от Годрикс Холоу, пълна загуба на време. Реликвите на смъртта...такава глупост... макар че в действителност - някаква внезапна мисъл я осени. - Той можеше би си е измислил всичко, нали? Вероятно изобщо не вярва в Реликвите на смъртта, той просто искаше да говорим, за да ни задържи, докато пристигнат Смъртожадните !

- Не мисля така. - каза Рон. - Много е трудно създаването на такова заблуждение, когато си под стрес, поне така мисля. Аз разбрах това, когато ловците ме хванаха. Много по-лесно бе да се преструвам, че съм Стан, тъй като знаех мъничко за него, отколкото измислянето на цял нов човек. Старият Лъвгуд беше подложен на натиск, докато се опитваше да ни убеди да останем на място. Аз смятам, че той ни каза истината, или това, което той смята, че е истина, просто говорейки, за да ни задържи.

- Е, не смятам, че това има значение. - въздъхна Хърмаяни. - Даже, ако той е бил честен, то не бях чувала по-големи безмислици през целия си живот.

- Стегни се! - каза Рон. - Макар че се предполагаше, че Стаята на тайните е мит, тя не е, нали?

- Но Реликвите на смъртта не може да съществувят, Рон!

- Ти продължаваш да казваш това, но едната от тях може. - каза Рон. - Мантията Невидимка на Хари...

- Приказката за Тримата братя е една легенда. - каза Хърмаяни твърдо. - Разказ как хората се страхуват от смъртта. Ако оцеляването бе така просто, както укриване под Мантията Невидимка, ние вече бихме имали всичко от което се нуждаем!

- Не знам. Ние бихме могли да използваме непобедимата пръчка. - каза Хари, обръщайки пръчката от трънка, която той толкова ненавиждаше в неговите пръсти.

- Няма такова нещо, Хари!

- Ти каза, че е там е било пълно с пръчки... Старшата пръчка... или както там бяха наречени...

- Точно така, даже ако вие искате да се шегувате със себе си, че Старшата пръчка е истинска, какво ще кажете за Възкресяващия камък? - Нейните пръсти изимитираха кавички около името, а тонът й бе изпълнен със сарказъм. - Никаква магия не може да вдига мъртвият, и това е така!

- Когато моята пръчка се свърза с тази на Ти - знаеш - кой, това накра да се появят майка ми и баща ми...а и Седрик...

- Но те не се завърнаха от смъртта в действителност, нали? - каза Хърмаяни. - Онзи вид...бледа имитация не е такава, каквото е истинското връщане на някой обратно към живота.

- Но тя, момичето в разказа, действително не се завръща, нали? Историята казва, че щом като веднъж хората са умрели, те си остават мъртви. Но вторият брат успя да я види и да разговаря с нея, нали? Дори живя с нея за кратко време...

Той гледаше концентрирано и имаше нещо леко доловимо в изражението на Хърмаяни. Тогава, когато тя хвърли поглед към Рон, Хари осъзна, че това бе страх: той я беше изплашил със своето говорене за съживяване на мъртви хора.

- Значи този човек Певърил, който е погребан в Годрикс Холоу. - каза той прибързано, опитвайки се да звучи разумно, - вие не знаете нищо относно него, нали?

- Не - отговори тя, поглеждайки облегчено от промяната на темата. - Аз погледнах за него, след като видях бележката на гроба му; ако той беше някой известен или направил нещо важно, аз съм уверена, че той би бил в една от нашите книги. Единственото място, където успях да намеря името „Певърил" е "Благородство на природата: Генеалогия на Магьосника". Взех я от Крийчър. - обясни тя, когато Рон повдигна веждите си. - Изброяват се чистокръвните семейства, чиято мъжка линия сега е прекъсната. Очевидно Певърил са едно от най-рано изчезналите семейства.

- Мъжката линия е прекъсната? - повтори Рон.

- Това означава, че името е изчезнало - каза Хърмаяни. - Преди столетия, както е случаят на семейство Певърил. Те все още може да имат потомци, макар че просто биха били наричани по различен начин.

И тогава в паметта на Хари, която се беше раздвижила от произнасянето на името „Певерал", проблясна сияещ откъс: мръсен старец, размахващ грозен пръстен в лицето на министерски чиновник и викна на висок глас - Мерсволуко Гонт!

- Извинявай!? - казаха Рон и Хърмаяни едновременно.

- Мерсволуко Гонт! Дядото на Ти-знаеш-кой! В Мислоема! С Дъмбълдор! Мерсволуко Гонт каза, че произхожда от семейство Певърил!

Рон и Хърмаяни изглеждаха объркани.

- Пръстенът, пръстенът, който стана Хоркрукс, Мерсволуко Гонт каза, че на него е гербът на семейство Певърил. Аз видях как го размахва в лицето на човека от министерството, той почти го бутна до носа му!

- Гербът на Певърил? - каза остро Хърмаяни. - Ти видя ли какво представлява?

- В действителност не. - каза Хари, опитвайки да си спомни. - Имаше нещо изсечено там, доколкото аз можах да видя; може би няколко драскотини.

Аз го видях отблизо, едва след като бе разцепен при отварянето.

Хари видя разбирането на Хърмаяни във внезапното разширяване на очите й. Рон гледаше от единия към другия учудено.

- Дявол да го вземе... Вие смятате, че това е бил този знак? Знакът на Реликвите.

- Защо не. - каза Хари възбудено. - Мерсволуко Гонт бе невеж стар циганин, който живееше като свиня, и всичко, от което се интерисуваше, бе неговото родословие. Ако пръстенът е бил предаван през поколенията, той може би не е знаел какво в десйствителност е. Нямаше никакви книги в тази къща, и не ми се вярва да е чел приказки на децата си. Той е обичал да мисли, че тези драскотини на камъка са герб, тъй като, що се отнасяше до него, да имаш чиста кръв на практика те прави кралска особа.

- Да... Всичко това е много интересно. - внимателно каза Хърмаяни, - но Хари, ако ти мислиш, каквото аз мисля, че ти мислиш...

- Добре, защо не? Защо не? - каза Хари, изоставяйки предпазливостта. - Било е камък, нали? - той погледна Рон за потвърждение. - Какво ако е бил Възкресяващият камъкът?

Устата на Рон се отвори.

- По дявилите...освен това, то би ли могло още да работи, ако Дъмбълдор го е счупил?

- Да работи? Да работи? Рон, то никога не е работило! Няма такова нещо като Възкресяващ камък!

Хърмаяни скочи на крака, гледайки раздразнено и сърдито. Хари се опита да напасне всичко от историята за реликвите...

- Всичко си съответства? - повтори той .- Хърмаяни, всичко се връзва от само себе си! Познавам знака на Реликвите на смъртта, който беше на този камък. Гонт каза, че той произхожда от семейство Певърил!

- Преди минута ти ни каза, че не си видял отпечатъка на камъка както трябва!

- Къде смяташ, че е пръстена сега? - попита Рон Хари. - Какво Дъмбълдор го е направил, след като го е счупил, отваряйки го?

Но въображението на Хари бягаше напред, делеч отвъд това на Рон и Хърмаяни... Три предмета, или Реликви, които ако се съберат, ще направят притежателя си господар на смъртта... Гсподар... Завоевател.... Покорител...Последният враг, който ще бъде победен, е смъртта...

И той виждаше себе си, притежател на Реликвите, заставащ с лице към Волдемор, чийто Хоркрукси не съвпадаха. Докато единият е жив, другият не може да оцелее...Това ли беше отговорът? Реликвите срещу Хоркруксите? Имаше ли как след всичко, той да бъде сигурен, че ще бъде единственият победител? Ако той беше господар на Реликвите на смъртта, дали ще бъде в безопасност.