Първа Царуването на Черният Лорд

- Приори инкантатем - каза Хари. - Оставихме твоята пръчка и онази от черен трън в имението Малфой, Хърмаяни. Ако ги изследват внимателно и ги накарат да възпроизведат заклинанията, които са правили напоследък, ще видят как твоята строшава моята, ще видят и как се опитваш безуспешно да я възстановиш, и ще осъзнаят, че оттогава съм използвал онази от черен трън.

Малкото цвят, който се бе възвърнал по лицето на Хърмаяни, откакто бе пристигнала, се бе стопил от лицето й. Рон изгледа Хари укорително и каза:

- Нека не се тревожим за това точно сега...

Но господин Оливандър го прекъсна.

- Черният Лорд вече не издирва Старшата пръчка само заради вашето унищожение, господин Потър. Той е решен да я притежава, защото вярва, че това ще го направи истински неуязвим.

- А така ли е?

- Собственикът на Старшата пръчка трябва винаги да се страхува от нападения - каза Оливандър, - но идеята Черният Лорд да бъде във владение на Смъртостика е, трябва да призная... страхотна.

Хари внезапно си припомни колко несигурен беше, когато се бяха запознали за първи път, до каква степен му допада Оливандър. Дори сега, след като е бил измъчван и държан затворен от Волдемор, идеята за Черния магьосник във владение на тази пръчка изглежда го заинтригуваше дотолкова, колкото и го отвращаваше.

- Вие... вие значи наистина смятате, че тази пръчка съществува, господин Оливандър? - попита Хърмаяни.

- О, да - отвърна Оливандър. - Да, напълно възможно е да се проследи пътя на пръчката през историята. Има някои празнини, разбира се, някои от тях доста дълги, когато тя изчезва от поглед, временно изгубена или скрита; но винаги се появява отново. Тя има определени идентифициращи я особености, които тези, изучавали изкуството на пръчките, могат да разпознаят. Има изписани доклади, някои от тях неясни, които аз и други майстори на магически пръчки сме приели за свое задължение да проучим. Те имат нужното ниво на достоверност.

- Значи вие... вие не считате, че това може да бъде само приказка или мит? - попита Хърмаяни с надежда.

- Не - отвърна Оливандър. - Дали е необходимо владението да се предава чрез убийство, това не знам. Историята на тази пръчка е кървава, но то може да се дължи просто на факта, че става дума за толкова желан предмет, който поражда такива страсти сред магьосниците. Страшно могъща, опасна в ръцете на грешния човек и обект на изключителен интерес за всички нас, които изучаваме силата на магическите пръчки.

- Господин Оливандър - каза Хари, - вие сте казал на Вие-знаете-кой, че Грегорович притежава Старшата пръчка, нали?

Оливандър побледя още повече, ако това изобщо беше възможно. Той приличаше на призрак, докато преглъщаше.

- Но как... как може да...?

- Няма значение откъде знам това - каза Хари, затваряйки за момент очи, докато белегът му го изгаряше и той видя, за няколко секунди, картина от главната улица на Хогсмийд, все още на тъмно, защото мястото се намираше толкова далеч на север. - Казал сте на Вие-знаете-кой, че Грегорович притежава пръчката?

- Беше само слух - прошепна Оливандър. - Слух, преди години и години, много години преди вие да се родите, и вярвам, че Грегорович сам го е пуснал. Може да се досетите колко добре би било за бизнеса му; че той изучава и възпроизвежда свойствата на Старшата пръчка!

- Да, мога да разбера това - каза Хари. Той се изправи. - Господин Оливандър, едно последно нещо, и после ще ви оставим да си отпочинете. Какво знаете за Реликвите на смъртта?

- Реликви на... на какво? - попита майсторът на магьоснически пръчки с вид на крайно объркване.

- Реликвите на смъртта.

- Страхувам се, че не знам за какво говорите. Това има ли все още нещо общо с магическите пръчки?

Хари погледна в изпитото лице и повярва, че Оливандър не се преструва. Той не знаеше за реликвите.

- Благодаря ви - рече Хари. - Благодаря ви много. Ще ви оставим да си отпочинете сега.

Оливандър изглеждаше поразен.

- Той ме измъчваше! - задъха се той. - Проклятието "Круциатус"... и представа си нямате...

- Имам - каза Хари. - Наистина имам. Моля ви, починете си. Благодаря ви, че ми казахте всичко това.

Той поведе Рон и Хърмаяни надолу по стълбището. Хари улови погледите на Бил, Фльор, Луна и Дийн, седящи на масата в кухнята с по чаша чай пред всеки. Те всички вдигнаха глави към Хари, докато преминаваше през вратата, но той едва забележимо им кимна и продължи към градината, следван от Рон и Хърмаяни. Червеникавата купчинка пръст, която покриваше Доби, се намираше отпред, и Хари се върна при нея, докато болката в главата му се усиливаше все повече и повече. Сега представляваше огромно усилие да ограничава виденията, които насила се спускаха над него, но знаеше, че ще трябва да устоява само още малко. Щеше да отстъпи съвсем скоро, защото имаше нужда да разбере дали теорията му е правилна. Трябваше да направи само още едно кратко усилие, за да обясни на Рон и Хърмаяни.

- Грегорович е притежавал Старшата пръчка преди много време - каза той. - Видях Вие-знаете-кой да се опитва да го открие. Когато го проследи, той откри, че тя вече не беше у Грегорович: Тя е била открадната от него от Гриндълуолд. Как Гриндълуолд е разбрал, че тя е била във владение на Грегорович, не зная... но ако Грегорович е бил достатъчно глупав да разпространи този слух, значи не е било особено трудно.

Волдемор беше пред вратите на "Хогуортс"; Хари можеше да го види, стоящ там, и да види също лампата, която се клатушкаше сред сумрака, предшестващ зората, и идваше все по-близо и по-близо.

- И Гриндълуолд е използвал Старшата пръчка да стане могъщ. И на върха на неговото могъщество, когато Дъмбълдор е знаел, че е единственият, който би могъл да го спре, той се е дуелирал с Гриндълуолд и го е победил и е взел Старшата пръчка.

- Дъмбълдор е притежавал Старшата пръчка? - каза Рон. - Но тогава... къде е тя сега?

- В "Хогуортс" - каза Хари, борейки се да остане с тях в градината над каменистия бряг.

- Но тогава, да вървим! - рече Рон припряно. - Хари, да вървим и да я вземем, преди той да го стори!

- Твърде късно е за това - каза Хари. Той не можеше да се сдържи, но стисна главата си, опитвайки се да изтърпи още малко. - Той знае къде е. Той е там сега.

- Хари! - гневно рече Рон. - Откога знаеш за това... защо сме си губили времето? Защо говори първо с Грипхук? Можехме да отидем... все още можем...

- Не - каза Хари и падна на колене сред тревата. - Хърмаяни е права. Дъмбълдор не е искал аз да я имам. Той не е искал аз да я взема. Той е искал от мен да намеря хоркруксите.

- Непобедимата пръчка, Хари! - простена Рон.

- Не това се очаква от мен... от мен се очаква да се справя с хоркруксите...

И сега всичко беше студено и тъмно: Слънцето бе едва видимо над хоризонта, докато той се плъзгаше редом със Снейп през поляните към езерото.

- Скоро ще се присъединя към теб в замъка - каза той с високия си студен глас. - Остави ме сега.

Снейп се поклони и се отдалечи обратно по пътеката, а черната му перелина се вееше зад него. Хари вървеше бавно, очаквайки фигурата на Снейп да изчезне. Не трябваше нито Снейп, нито наистина който и да било друг да види накъде се е запътил. Но прозорците на замъка не светеха и можеше лесно да се скрие... и след секунда той бе произвел върху себе си укриващо заклинание, което го направи невидим дори за собствените му очи.

И той продължи да крачи около брега на езерото, загледан в очертанията на обожавания от него замък, неговото първо кралство, неговото право по рождение...

А ето я и нея, до езерото, отразявана в тъмните му води. Бялата мраморна гробница, излишно петно върху познатия пейзаж. Той почувства отново прилива на сдържана еуфория, това опияняващо усещане за предопределеност да унищожава. Повдигна старата си тисова пръчка: Колко подходящо, че това щеше да бъде нейното последно велико деяние.

Гробницата се пропука и отвори отгоре до долу. Омотаната фигура беше така дълга и слаба, каквато бе някога приживе. Той отново повдигна пръчката си.

Обвивките се разтвориха и паднаха. Лицето беше прозрачно, бледо, изпито, и все пак почти съвършено запазено. Бяха оставили неговите очила върху кривия нос: Той почувства, че го избива на подигравка. Ръцете на Дъмбълдор бяха скръстени върху гърдите му, и там лежеше тя, пъхната под тях, погребана с него.

Дали старият глупак си бе представял, че мраморът или смъртта ще защитават пръчката? Дали си бе мислил, че Черният Лорд ще се страхува да оскверни гробницата? Паякоподобната ръка се спусна и измъкна пръчката от хватката на Дъмбълдор, и щом я взе, изблик от искри изхвръкна от края й, блещукайки над трупа на последния й собственик, готова да служи най-сетне на нов господар.

Глава Двадесет и пета-

Мидената къща
Къщата на Бил и Фльор се намираше сама, на една скала надвиснала над морето, нейните стени бяха зазидани с измити от водата, бели миди. Беше красиво и самотно място. Всеки път щом Хари влизаше в къщичката или в градината, той чуваше тътена на морето, напомнящ на дишането на някое огромно чудовище. Той прекарваше повече от времето си през следващите няколко дни, измъквайки се от препълнената къщичка за да ходи на върха на скалата, съзерцавайки небето и разпростиращото се море, и чувството за студен, солен вятър, идващо от него.

Важността на решението да не преследва Волдемор и пръчката все още го плашеше. Хари не можеше да си спомни някога да се е отказвал да направи нещо! Той беше изпълнен с притеснения, притеснения дали Рон пак няма да нададе глас на разочарование, всеки път щом са заедно.

„Ами ако Дъмбълдор е искал да разберем какво значи символа на време, за да вземем магическата пръчка?" „ Ами ако разшифроването на символа, само по себе си, означава, че си достоен да събереш Светиите?" "Хари, ако това наистина е Пръчката, как по дяволите се очаква от нас да победим Ти-Знаеш-Кой?"

Хари нямаше отговори: Имаше моменти когато той се питаше дали не е лудост да не опитат да спрат Волдемор да влезе в гробницата. Той дори не можеше да обясни както трябва това свое решение: Всеки път щом се опиташе да подреди вътре в себе си тези аргументи, те звучаха дори по-глупави и ненадеждни.

Странното нещо беше, че подкрепата на Хърмаяни го караше да се чувства толкова объркан, колкото и съмненията на Рон. Сега, насилена да повярва че Пръчката от Бъз е истинска, тя продължаваше да твърди, че това е зъл предмет и начина, по който Волдемор се е добрал до него е гнусен и съвсем невъзможен.

- Ти никога не би могъл да направиш това, Хари - повтаряше тя отново и отново. - Ти никога не би могъл да нахлуеш в гробницата на Дъмбълдор.

Но мисълта за трупа на Дъмбълдор го плашеше дори по-малко от мисълта за това, че той не е разбрал какво се е опитвал да му загатне директора, докато е бил жив. Той все още имаше чувството че се лута в мрака, пътя който той сам бе избрал, но който вече изглеждаше нереален, и Хари все по-силно се колебаеше дали е разбрал знаците правилно, дали е поел по правилния път. От време на време гневът към Дъмбълдор нахлуваше в него, мощен като морските вълни, които се разбиваха в скалите под къщичката, гняв че Дъмбълдор не му беше обяснил всичко преди да умре.

- Но дали наистина е мъртъв? -каза Рон три дни след като пристигнаха в къщата. Хари се беше загледал към стената, която отделяше градината от скалата, когато Рон и Хърмаяни го намериха, за негово съжаление, за да се включи в техния спор.

- Да, мъртъв е! Рон не започвай пак, моля те.

- Погледни фактите, Хърмаяни - каза Рон, докато Хари продължаваше да гледа към хоризонта. - Кошутата-Покровител. Мечът. Окото, което Хари видя в огледалото...

- Хари признава, че може би му се е привидяло! Нали, Хари?

- Може би - каза той, без да я поглежда.

- Но все пак не си измисляш, нали? - попита Рон

- Не - отговори Хари.

- Видя ли! - побърза да каже Рон, преди Хърмаяни да противоречи. -Ако не е Дъмбълдор, кажи ми Хърмаяни, как тогава Доби знаеше, че сме в килера?

- Не знам... Но можеш ли да ми обясниш как го е пратил, докато лежи в гробница под Хогуортс? Не знам ... може би е неговия дух!

- Дъмбълдор не би се върнал като призрак - каза Хари. Това беше от малкото неща за Дъмбълдор, за които той беше сигурен. - Той би продължил.

- Какво имаш предвид с това „продължил"? - попита Рон, но преди Хари да може да отговори, зад тях се чу глас :

- 'Ари?

Фльор се беше появила от къщата, нейната дълга сребърна коса се вееше от вятъра.

- 'Ари, Грипхук иска да говори с теб. Той е в най-малката стая, каза, че не иска да бъде подслушван.

Нейната погнуса към таласъма, който я е пратил да занесе съобщение, беше явна, тя изглеждаше раздразнена докато се връщаше обратно.

Грипхук ги чакаше в най-тясната от трите спални в къщата, в която спяха Хърмаяни и Луна. Той беше пуснал червените завеси срещу светлината, която сега променяше целия цвят на стаята.

- Взех решение, Хари Потър... - каза таласъма, който седеше със скръстени крака на нисък стол, нервно тупайки ръцете си със своите дълги пръстти. - ... Въпреки че таласъмите в Гринготс биха нарекли това кражба, реших да ви помогна ...

- Това е страхотно - каза Хари, усещайки как чувство на облекчение го обзема - Грипхук, благодаря ти, как може да ти се ...

- В замяна... - каза таласъма спокойно - ...на заплащане.

Малко объркан, Хари се поколеба.

- Колко искаш? Имам злато.

- Не злато - каза Грипхук. - Аз имам злато.

Очите на таласъма блестяха; в тях нямаше и следа от бяло.

- Искам меча, меча на Грифиндор.

Настроението на Хари се развали шеметно бързо.

- Не можеш да вземеш това - каза той - Съжалявам.

- Тогава - каза таласъма спокойно - имаме проблем.

- Можем да ти дадем нещо друго в замяна - намеси се Рон - Обзалагам се че семейство Лестранж имат много неща, можеш да си избереш от тях, когато влезем в трезора.

Той каза грешното нещо. Грипхук се изчерви гневно.

- Аз не съм крадец, момче! Аз не се опитвам да се добера до съкровища, над които нямам никакви права!

- Меча е наш!

- Не е ваш - каза таласъма

- Ние сме грифиндорци, а той е принадлежал на Годрик Грифиндор...

- А преди да стане собственост на Грифиндор, на кого е бил? - настояваше таласъма, който вече стоеше напълно прав.

- На никой - каза Рон - бил е направен за него, нали?

- НЕ - изкрещя таласъма, издуващ се от гняв и сочейки с дългия си пръст Рон. - Отново магьосническа арогантност! Мечът е бил на Рагнун Първи преди да бъде взет от Грифиндор. Той е изгубено съкровище, невероятен предмет на изкуството, създаден от таласъми. Той принадлежи на таласъмите. Това е моето заплащане. Вземете го или ми го дайте.

Грипхук ги гледаше. Хари погледна с крайчеца на окото си Рон и Хърмаяни и после каза:

- Трябва да обсъдим това, Грипхук, ако нямаш нищо против. Можеш ли да ни дадеш няколко минути?

Таласъмът кимна, гледайки раздразнено.

Долу в празния хол, Хари се доближи до камината с намръщено лице. Зад него Рон каза:

- Той е ненормален. Не можем да му дадем меча.

- Истина ли е? -попита Хари Хърмаяни - Наистина ли е бил откраднат от Грифиндор?

- Не знам - каза тя - Магьосническата история често представя факти за това какво са правили магьосниците на други раси, но няма факти за това дали Грифиндор наистина е откраднал меча или е бил негов от самото начало.

- Това е една от онези таласъмски истории - каза Рон - как магьосниците постоянно се опитват да се доберат до нещо тяхно. Трябва да се смятаме за късметлии, че не поиска някоя от нашите магически пръчки.

- Таласъмите имат причини да не харесват магьосниците, Рон - каза Хърмаяни - С тях са се държали много брутално в миналото.

- Таласъмите не са точно хубави, пухкави зайчета, нали? - каза Рон -Те са убили много магьосници, и те също са воювали.

- Спор с Грипхук за това коя раса е най-примитивна и агресивна няма да го накара да ни помогне, нали така?

В стаята се възцари тишина, докато те се опитваха да измислят решение на проблема. Хари погледна навън към гроба на Доби. Луна нареждаше цветя в буркан до надгробния камък.

- Добре - каза Рон и Хари се обърна обратно към него - Какво ще кажете за това? Казваме на Грипхук че мечът ни трябва, докато не влезем вътре в трезора и после ще му го дадем. Там има фалшив, нали? Сменяме ги, даваме му фалшивия и готово.

- Рон, той ще познае фалшификата по-добре и от нас - каза Хърмаяни - Все пак той е единствения, който е разбрал, че е имало подмяна.

- Да, но ние можем да офейкаме преди да разбере.

Той обаче загуби кураж заради начина, по който Хърмаяни го гледаше

- Това - каза тя тихо - е жалко! Молим го за помощ, а после го изиграваме. А се чудиш, защо таласъмите не харесват магьосниците, Рон.

Ушите на Рон станаха червени.

- Добре, добре! Това е единственото нещо, което ми хрумна? Какъв е твоя план тогава?

- Трябва да му дадем нещо друго, нещо също толкова ценно.

- Супер! Сега отивам да взема някой друг от нашите антични мечове, ти го опаковай като за подарък.

Тишината отново се разпростря между тях. Хари беше сигурен, че таласъмът няма да приеме нищо друго освен меча, дори ако имаха нещо друго така ценно. Но мечът беше единственото което имаха, единственото оръжие срещу Хоркруксите.

Той затвори очи за момент и слушаше звука на морето. Мисълта че Грифиндор е откраднал меча го отвращаваше. Той винаги е бил толкова горд, че е Грифиндорец; Грифиндор е бил шампионът на родените от мъгъли, магьосникът който се е сблъскъл със Слидерин, символът на всички чистокръвни.

- Може би лъже - каза Хари, отново отваряйки очите си - Грипхук. Може би Грифиндор не е откраднал меча. Как можем да сме сигурни, че таласъмската история за това какво се е случило е истината?

- Променя ли това факта, че той иска меча? - попита Хърмаяни

- Променя начина, по който се чувствам - отговори Хари

Той пое голяма глътка въздух.

- Ще му кажем, че той ще получи меча, след като ни помогне да влезем в трезора, но ще внимаваме да не му казваме кога точно ще го получи.

Усмивка се разля по лицето на Рон. Хърмаяни обаче беше уплашена.

- Хари, ние не трябва...

- Той ще си получи меча - каза Хари - след като го използваме за всички Хоркрукси. Ще се погрижа да си го получи. Ще си спазя обещанието.

- Но това може да е след години!- каза Хърмаяни.

- Аз го знам, но не е нужно и той да го знае. Това няма да е лъжа ... в истинския смисъл.

Хари я погледна в очите със смесица от корист и срам. Той си спомни думите, гравирани върху портата на Нурменгард „В ИМЕТО НА ДОБРОТО". Той се опита да забрави това. Какъв друг избор имаха?

- Не ми харесва - каза Хърмаяни.

- На мен също - призна и Хари.

- Е, аз пък си мисля, че е гениално - каза Рон, изправяйки се - Да отидем да му кажем.

Обратно в най-малката стая, Хари направи предложението, като внимаваше да не издаде, кога точно ще даде меча на таласъма. Хърмаяни се мръщеше на входната врата и той се опасявше, че тя може да издаде всичко, но Грипхук гледаше само Хари.

- Хари Потър, ти ми обещаваш, че ще получа меча на Грифиндор, когато ви помогна?

- Да - каза Хари

- Тогава да си стиснем ръцете - каза таласъмът, протягайки ръка.

Хари пое ръката и се здрависа. Той се чудеше дали тези черни очи са разбрали за неговия план. След това Грипхук го пусна, плясна с ръце и обяви:

- Така, да започваме!

Напомняше на планирането при влизането в министерството. Те се разбраха да работят в най-малката стая, която Грипхук харесваше поради това, че беше по-мрачна от останалите.

- Аз съм влизал в трезора на семейство Лестранж само един път - каза им таласъма - когато трябваше да сложа вътре фалшивия меч. Това е един от най-старите трезори. Най-старите магьоснически фамилии слагат съкровищата си най-дълбоко, където трезорите са най-широки и най-добре охранявани.

От време на време в стаята беше тихо с часове. Бавно дните се превърнаха в седмици. Проблем след проблем трябваше да бъде разрешаван, като един от тях беше това, че Многоликата отвара беше на свършване.

- Има останало само за един от нас - каза Хърмаяни, докато гледаше течността на светлината на лампата в стаичката.

- Това ще е достатъчно - каза Хари, докато гледаше картата на най-дълбоките пътища в Гринготс, нарисувани на ръка от таласъма.

За останалите в къщата не беше трудно да разберат, че става нещо с Хари, Рон и Хърмаяни, тъй като те се появяваха само на вечерите. Никой обаче не задаваше въпроси, въпреки че Хари няколко пъти забеляза как Бил гледаше и тримата, объркан и разтревожен.

Колкото повече време прекарваха заедно, толкова повече Хари разбираше, че не харесва таласъма. Грипхук беше изключително кръвожаден, и се смееше на идеята да причинят болка на други магьосници, докато бяха в трезора. Хари усещаше, че и другите двама се чувстваха по същия начин. Но те имаха нужда от него.

Таласъмът не се хранеше заедно с тях. Въпреки, че краката му вече се бяха оправили, той настояваше храната да му се носи в неговата стая, докато Бил отиде един ден при него и му заяви, че това не може да продължи и той трябва да слиза да яде с останалите. След този момент, таласъма беше с тях на масата с голямо нежелание и дори настояваше да яде различна храна, най-вече кърваво сурово месо и различни растения.

Хари се чувстваше отговорен за това негово държание, все пак той настоя той да остане при тях в къщата, за да може да го разпитват; негова беше и вината, че цялото семейство Уизли се криеше някъде и Бил, Фред, Джордж и г-н Уизли не можеха да работят повече.

- Съжалявам - каза той на Фльор, в една студена априлска нощ, докато й помагаше да оправят масата за вечеря. - Никога не съм искал да ви се наложи да се справяте с всичко това.

Тя тъкмо омагьосваше няколко ножа да режат пържоли за Грипхук и Бил, който също предпочиташе пържолите кървави, след като беше атакуван от Грейбек. Докато ножовете работеха зад нея, нейния глас сякаше омекна

- 'Ари, ти спаси живота на моята сестра. Аз няма да забравя това.

Това не беше наистина вярно, но Хари се отказа да й каже, че живота на Габриел никога не е бил в истинска опасност.

- Както и да е - продължи Фльор, замахвайки към купа със сос, който мигновено започна да кипи - Г-н Оливандър заминава за Мюриъл тази вечер и това ще улесни нещата. Таласъмът ще може да се премести долу и вие с Рон и Дийн да вземете неговата стая.

- Но какво имаш предвид? - каза тя, гледайки го странно - Не трябва да напускате, тук сте в безопасност.

Тя до голяма степен заприлича на г-жа Уизли и той се почувства по-добре, когато Луна и Дийн влязоха в кухнята, целите мокри от дъжда вън и с ръце пълни с дърва за огън.

- ... и малки, тънки уши - говореше Луна - татко казва, че са малко като на хипопотамите, само че лилави и космати. И ако искаш да ги извикаш трябва да мънкаш с уста много внимателно, те не обичат прекалено бързо...

Като изглеждаше сякаш му е неудобно, Дийн сръга Хари, докато минаваше покрай него, следвайки Луна, която отиде при Рон и Хърмаяни в хола, където беше и масата за вечеря. Хари се измъкна от въпроса, който му зададе Фльор, като взе две кани със сок от тиква и отиде при тях.

- ... И ако някога дойдете в моята къща ще мога да ви покажа рога, тате ми писа за него, но и аз още не съм го виждала, защото Смъртожадните ме отмъкнаха във влака и така и не се прибрах на коледа в къщи - каза Луна докато заедно със Дийн запалиха огъня.

- Луна, казваме ти, че избухна - каза Хърмаяни - това беше експлозив, а не рог от еднорог.

- Не, това със сигурност е на еднорог - каза Луна наивно - Тате ми каза. То сигурно си е променило формата вече, те могат да се възтановяват, да знаеш.