Първа Царуването на Черният Лорд

-Мисля, че тя ще ми позволи една хапка от момичето, след като свърши с нея? тананикаше си Грейбек, докато преминаваха през дълъг коридор. -Бих казал, само една или две хапки, нали, червенокоско?

Хари усети как Рон се мята насам - натам. В края на коридора имаше тежка врата. Грейбек я оключи с пръчката си и после ги натика в тъмна, мухлясала стая и ги остави в пълна тъмнина. Ехото от затварянето на мазето още не беше отшумял когато се чу друг ужасен звук-писък точно над тях.

-Хърмаяни!- изкрещя силно Рон и започна да се гърчи и мъчи да скъса въжетата, с които ги бяха вързали заедно, и Хари започна да се клатушка. -Хърмаяни!

-Мълчи!- каза Хари. -Млъкни, Рон. Трябва да се измъкнем.

-Хърмаяни! Хърмаяни!

-Нуждаем се от план, спри да викаш. -Трябва да се отървен от тези въжета -

-Хари?- прошепна глас от тъмнината. -Рон? Ти ли си?

Рон спря да крещи. Чу се шум от движение близо до тях и Хари видя да се приближава една сянка.

-Хари? Рон?

-Луна?

-Да, аз съм! О, не, не исках вие да бъдете хванати!-

-О, да, предполагам. . . Има един стар нокът, който използваме, ако трябва да счупим нещо. . . Само момент . . .

Хърмаяни отново изпищя над тях; можеха да също чуят пищенето на Белатрикс, но нейните думи бяха безшумни, Рон отново извика.

-Хърмаяни! Хърмаяни!

-Г-н Оливандър?- Хари можеше да чуе какво казва Луна. -Г-н Оливандър, у вас ли е нокътят? Ако можете да се мръднете малко. . . Мисля, че е зад стомната с вода.-

Тя се върна след няколко секунди.

-Трябва да стоите мирни,- каза Луна.

Отгоре се чу гласът на Белатрикс.

-Ще те попитам още веднъж! От къде взехте този меч? От къде?-

-Намерихме го, намерихме го! Моля ви!- Хърмаяни изпищя отново; Рон се дърпаше още повече и ръждясалият нокът се плъзгаше по китката на Хари.

-Рон, моля те, стой мирно!-прошепна Луна. -Не мога да видя какво правя.-

-Джоба ми!- каза Рон, -В джоба ми е Загасителят, той ще ти свети!-

Няколко минути по-късно имаше звън, и сферите, които загасителя беше всмукал от лампите в палатката, влетяха в мазето. Неспособни да се присъединят отново към източниците си, те излязоха оттам като мънички слънца, окъпвдайки подземната стая със светлина. Хари видя очите на Луна, святкащи на бялото й лице, и неподвижната фигура на Оливандър - производителя на пръчки, свит на пода в ъгъла. Оглеждайки се наоколо, той привлече погледа на техния другар - затворник: Дийн и Грипхук, таласъмът, който изглеждаше в безсъзнание, придържан от въжетата с които беше завързан за останалите...

-О, така е много по-лесно, благодаря, Рон,- каза Луна и започна отново да реже въжетата им. -Здравей, Дийн!

Отгоре дойде гласът на Белатрикс.

-Лъжеш, мръсен мътнород и аз знам! Били сте в моя трезор в банката! Кажи ми истината, кажи ми истината!

Още един ужасен писък.

-Хърмаяни!

-Какво друго взехте? Какво друго имате? Кажи ми истината или... кълна се ще ти прережа гърлото с този нож!

-Ето!

-Няма как да се измъкнем, Рон,- каза Луна, гледайки безрезуртатните му усилия. -Мазето е абсолютно защитено, и аз опитах. Г-н Оливандър е тук от дълго време и е опитал всичко.

Хърмаяни изпищя отново: звукът премина през Хари като физическа болка.

Едвам в съзнание заради болката в белега си, той също започна да обикаля из мазето и да опипва стените, но дълбоко в сърцето си знаеше, че това е безполезно.

-Какво друго взехте, какво друго? Отговори ми! Круцио!

Писъкът на Хърмаяни изпълни цялото помещение, Рон беше на ръба да се разплаче, докато удряше с юмруци по стената. Хари в пълно отчаяние махна торбичката на Хагрид от врата си и бръкна вътре: хвана снича от Дъмбълдор и го разклати с надежда, но нищо не се случи - махна с частите от пръчката с фениксово перо, но те бяха безжизнени - част от огледало блещукаше на пода и той видя яркосиньото око на Дъмбълдор да го гледа от огледалото.

-Помогни ни!- извика Хари в лудо отчаяние. -ние сме в мазето в имението на Малфой, помогни ни!

Окото мигна и изчезна.

Той дори не беше сигурен, че то е било там. Той раздруса парчето стъкло, но не видя нищо освен стените и тавана на мазето, което беше техния затвор, горе Хърмаяни пищеше по-силно от всякога, а до него Рон крещеше.

-Хърмаяни! Хърмаяни!

-Как влязохте в трезора ми?- чуха крясъка на Белатрикс. -Този мръсен таласъм долу в мазето ли ви помогна?

-Ние се срещнахме тази вечер!- изплака Хърмаяни. -Никога не сме били в трезора ти. . . Това не е истински меч! Той е копие, само копие!

-Копие?- изкрещя Белатрикс. -О, каква интересна история!

-Това лесно може да се провери!- чу се гласът на Луциус. –Драко, доведи таласъма!

Хари пропълзя до мястото, където Грипкук се беше скрил и прошепна.

-Грипхук, трябва да кажеш, че мечът е фалшив, те не трябва да знаят, че е истински, моля те!

Той можеше да чуе как някой слиза към мазето. В следващия момент се чу разтреперания глас на Драко.

-Стойте назад. Облегнете се на задната стена. Не правете нищо или ще ви убия!

Те направиха каквото им се каза. Когато ключът се завъртя, Рон щракна със Загасителя, светлината се върна в джоба му и тъмнината се върна в мазето. Вратата се отвори; Малфой влезе вътре с вдигната пръчка, блед и решителен. Той стисна дребния таласъм за ръката и излезе навън, като влачеше Грипкук със себе си. Вратата се затръшна и с три кълба светлина точно в средата на мазето се появи Доби, домашното духче.

-Доби!

Доби трепереше от краката до върха на ушите си и очите му, с големината на топки за тенис, гледаха уплашено. Беше се върнал в къщата на старите си господари и се беше вкаменил от страх.

-Хари Потър,- изписука той с възможно най-тъничък гласец, -Доби дошъл да те спаси.-

-Но как ще го направиш?

Отново се чу ужасен писък. Бяха започнали отново до измъчват Хърмаяни. Хари премина към основното.

-Можеш ли да се магипортираш извън мазето?- Хари попита Доби, който кимна в знак на съгласие.

-И да вземаш хора с теб?

Доби кимна отново.

-Добре. Доби, искам да вземеш Луна, Дийн и г-н Оливандър и да ги занесеш... да ги занесеш...

-При Бил и Фльор- каза Рон

Духчето кимна за трети път.

-И после да се върнеш,- каза Хари. -Можеш ли да направиш това, Доби?-

-Разбира се, Хари Потър,- прошепна духчето.

-Хари, искаме да ти помогнем!- прошепна Луна.

-Не можем да те изоставим тук,- каза Дийн.

-Тръгвайте и двамата! Ще се видим в къщата на Бил и Фльор.

Докато Хари говореше, белегът го болеше повече от всякога и за няколко секунди той погледна надолу, и видя друг човек стар почти колкото Оливандър, но той се смееше презрително.

-Убий ме, Волдемор, аз очаквам смъртта! Но смъртта ми няма да ти донесе това, което търсиш... Има още толкова неща, които не разбираш...

Той почувства яростта на Волдемор, но когато Хърмаяни изпищя отново той се върна в мазето и в ужасното настояще.

-Тръгвайте!- каза настоятелно Хари на Луна и Дийн. -Тръгвайте! Ние ще ви последваме, само тръгвайте!

Чу се нов трясък и Доби, Луна, Дийн и Оливандър изчезнаха.

-Какво беше това?- викна Луциас над главите им. -Чу ли това? Какъв беше този шум в мазето? Драко, извикай Опаш и го накарай до провери!

Стъпки се чуха отново над тях. Хари знаеше, че хората от гостната се ослушват за шумове от мазето..

-Ще трябва да се опитаме да се преборим с него,- прошепна Хари на Рон. Той знаеше, че нямат друг избор: В момента, когато някой влезеше в стаята и забележеше отсъствието на тримата затворници, те бяха загубени.

-Остави светлината включена,- добави Хари, когато стъпките отвън стихнаха и те се залепиха за задната врата.

-Стойте назад,- каза Опаш. -Стойте далеч от вратата. Влизам.- Вратата се отвори. За части от секундата Опаш се огледа в привидно празната стая, осветен от трите малки светлини, които летяха из въздуха. Тогава Хари и Рон се изправиха срещу него. Рон сграбчи пръчката на Опаш, а Хари му запуши устата. Сребърната ръка на Опаш хвана Хари за гърлото.

-Какво става, Опаш?- попита Луциус отгоре.

-Нищо!- отвърна Рон и като изимитира доста добре хриптящия глас на Опаш, каза:

-Всичко е наред!

Хари трудно дишаше.

-Ще ме убиеш ли?- давеше се Хари под металните пръсти. -След като ти спасих живота? Длъжник си ми, Опаш!

Сребърните пръсти се отпуснаха. Хари не очакваше това: беше го пуснал. Опаш изглеждаше също толкова изненадан като Хари от това, което ръката беше направила.

-И ще вземем това,- прошепна Рон, издърпвайки пръчката на Опаш от ръката му.

Без пръчка, безпомощен, зениците на Педигрю се разшириха от ужас. Собствената му сребърна ръка се раздвижи към гърлото му.

-Не-

Без да помисли Хари се опита да я спре, но беше късно. "Наградата" на Педигрю от Волдемор бавно го убиваше.

Рон и Хари дърпаха сребърната ръка, но нищо не ставаше. Педигрю падна на колене и в същият момент Хърмаяни извика ужасяващо отгоре. Очите на Опаш щяха да изскочат, той потръпна и умря.

Хари и Рон оставиха тялото на Опаш в мазето и се качиха на горния етаж. Сега можеха да видят ясно Белатрикс, която гледаше надолу към таласъма, който държеше мечът на Грифиндор с дългите си пръсти. Хърмаяни лежеше в краката на Белатрикс и едва мърдаше.

-Е?- попита Бела Грипкук. -Тава истинският меч ли е?

Хари чакаше, сдържайки дъха си, борейки се срещу надигащата се болка в белега.

-Не,- каза Грипхук. -Фалшив е.

-Сигурен ли си?- изрече задъхано Белатрикс. -Абсолютно сигурен?

-Да,- каза таласъма.

През лицето и премина облекчение и цялото напрежение изчезна.

-Добре, и сега,-каза тя с нотка на триумф в гласа, -ще повикаме Черния лорд!

И тя докосна с показалец черния знак.

Изведнъж Хари си помисли, че белегът ще се разцепи. Всичко около него изчезваше: той беше Волдемор и магьосника пред него се смееше беззъбо срещу него; той беше разярен от призоваващите го - беше ги предупредил да го призоват само ако са хванали Потър, за нищо друго. Ако бяха сбъркали . . .

-Убий ме!- помоли стария мъж. -Ти няма да победиш, ти не можеш да победиш! Това, което искаш, никога няма да бъде твое!

Лъч от зелена светлина огря стаята и тялото на стареца падна безжизнено. Волдемор се върна на прозореца, трудно управляваше гнева си . . . Те ще страдат от възмездието му, ако нямат наистина добра причина да го викат да се върне. . .

-И мисля,- каза Белатрикс, -че вече не се нуждаем от мътнорода. Грейбек вземи я, ако искаш.

-Неееееееее.

Рон влетя в стаята.

-Експелиармус!- изрева той и пръчката на Белатрикс излетя от ръката й и Хари я хвана. Хари извика:

- -Вцепени се!- и Луциас падна на земята. Лъчи светлина излетяха от пръчките на Нарциса, Драко и Грейбек, но Хари успя да ги избегне.

-Спри или тя умира!

Белатрикс държеше Хърмаяни, която изглежда беше в безсъзнание, с нож опрян в гърлото.

-Хвърлете пръчките,- прошепна тя. -Хвърлете ги или ще проверя точно колко мръсна е кръвта й!- Тя натисна острието и Хари видя капки кръв.

-Добре!- извика той и хвърли пръчката на Белатрикс към краката й, същото направи и Рон.

-Добре!- погледна злобно Бела. -Драко, събери ги! Черният лорд идва, Хари Потър! Смъртта ти приближава!

Хари знаеше това; белегът го изгаряше и той чувстваше, че Волдемор лети насам и скоро ще пристигне.

-Сега,- каза Белатрикс меко, когато Драко забърза към нея с пръчките. -Сиси, мисля, че трябва да вържем отново тези малки геройчета, докато Грейбек се погрижи за Мис Мътнородка.Сигурна съм, че Тъмния лорд няма да ти се сърди за стореното на момичето, Грейбек, след чудесната ти работа тази вечер. Внезапно кристалният полилей падна и навсякъде се разхвърчаха стъкла. Белатрикс, която беше точно под него, изпусна Хърмаяни и се строполи с крясък. Драко притискаше ръцете си към окървавеното си лице. Докато Рон бягаше да извади Хърмаяни под останките от полилея, Хари взе трите пръчки от Драко, после ги насочи към Грейбек и викна, -Вцепени се!- Върколакът падна и разтресе пода.

Нарциса дръпна Драко настрани, а Белатрикс рязко се изправи на крака.

-Доби!- изпищя тя така, че дори Белатрикс замръзна. -Ти! Ти пусна полилея?-

Малкото духче влезе в стаята, размахвайки пръст срещу бившата си господарка.

-Ти не можеш да нараниш Хари Потър,- изписука то.

-Убий го, Сиси!- изкрещя Бела, но се чу друго -пук- и пръчката на Нарциса излетя и падна на другия край на стаята.

-Ти малка, мръсна маймуно!- излая Белатрикс. -Как смееш да вземаш пръчката на магьосник, как смееш да предизвикваш господарите си?

-Доби няма господар!- изписука духчето. -Доби е свободно духче и Доби дойде да спаси Хари Потър и приятелите му!

Белегът на Хари го заслепяваше от болка. Знаеше, че има още няколко секунди преди да се появи Волдемор.

-Рон, дръж и бягай- извика Хари, хвърлейки му една от пръчките; после измъкна Грипхук, който още държеше меча. Хари хвана ръката на Доби и се магипортира. Докато се въртеше в тъмнината последното, което видя, бяха бледите, замръзнали фигури на Нарциса и Драко, кичур червена коса, и проблясване на сребърен нож...

При Бил и Фльор . . . При Бил и Фльор. . . При Бил и Фльор. . .

Знаеше, че когато се магипортира на непознато място имаше риск, но се надяваше, че като повтаря името ще успее...

И после почувства твърда земя под краката си и солен въздух. Хари падна на колене, пусна Доби и сложи нежно Грипхук на земята.

-Всички добре ли са?- каза Хари и таласъма се размърда и изскимтя.

-Доби, това къщата на Бил и Фльор ли е?- прошепна той, стискайки двете пръчки, които взе от Малфой, готов да се бие ако трябва. -На правилното място ли сме? Доби?-

Той се огледа. Духчето беше на няколко крачки от него.

-Доби!-

-Доби-не-Помощ!- Хари извика към къщичката, към хората, които си движеха вътре. -Помощ!

Хари не знаеше и не го интересуваше какви са те -магьосници или мъгъли, приятели или врагове; всичко, за което го беше грижа, беше тъмното петно, разтилащо се пред лицето на Доби. Доби протегна ръцете си към Хари с молба в погледа. Хари го хвана и го сложи на студената трева.

-Доби, не, не умирай, не умирай.

Очите на духчето го потърсиха и устните му потрепваха от усилието да говори.

-Хари . . . Потър . . .

И тогава с леко потръпване, духчето се успокои, очите му бяха като големи огледални сфери, пръскащи светлина като звездите, които вече не можеше да види.

Глава 24.

Беше като да се потопиш в стар кошмар; за момент Хари отново коленичеше до тялото на Дъмбълдор в подножието на най-високата кула в "Хогуортс", но в действителност се взираше в мъничко телце, превито на тревата, прободено от сребърния нож на Белатрикс. Гласът на Хари все още изричаше: "Доби... Доби...", макар да знаеше, че домашното духче е отишло там, откъдето той нямаше как да го повика обратно.

След около минута той осъзна, че са успели, все пак, да пристигнат на правилното място, защото тук бяха Бил и Фльор, Дийн и Луна, събиращи се около него, както беше коленичил над малкото духче.

- Хърмаяни - каза той внезапно, - къде е тя?

- Рон я заведе вътре - каза Бил. - Тя ще се оправи, добре е.

Хари погледна отново надолу към Доби. Протегна се и измъкна тънкото острие от тялото на духчето, после свали собствената си връхна дреха и покри Доби с нея, като с одеало.

Морски вълни се блъскаха в скалите някъде наблизо; Хари се заслуша в тях, докато другите говореха, обсъждайки дела, в които той не можеше да се включи, и взимаха решения - Дийн отнесе ранения Грипхук в къщата, Фльор бързаше след тях; сега Бил наистина разбираше какво му беше казвал. През това време, Хари пак зарея поглед към мъничкото телце и белегът му го прободе и пламна. В една част от съзнанието си, все едно гледаше от неправилната страна на дълъг телескоп, той видя Волдемор да наказва тези, които бяха останали зад гърба им в имението Малфой. Яростта му беше ужасяваща и въпреки това скръбта на Хари заради Доби изглежда потушаваше другото усещане, така че тези видения се превърнаха в далечна буря, която достигаше до Хари през огромен, тих океан.

- Искам да го направя както трябва - бяха първите думи, които Хари действително изрече с ясно съзнание. - Не чрез магия. Имате ли лопата?

И малко след това той започна да работи, сам, копаейки гроба на мястото, което Бил му беше показал между храстите в края на градината. Той копаеше някак бясно, наслаждавайки се на ръчната работа, гордеейки се с отсъствието на магия, защото всяка капка пот и всяка пришка усещаше като дар в името на духчето, което бе спасило живота им.

Белегът му го изгаряше, но той беше господар на болката, усещаше я, и все пак беше отделен от нея. Най-накрая бе усвоил този контрол, беше се научил да затваря мислите си за Волдемор - умението, което Дъмбълдор бе искал той да придобие с помощта на Снейп. Точно както Волдемор не бе могъл да го завладее, докато беше потънал в скръб заради смъртта на Сириус, така и сега мислите му не можеха да проникнат до Хари, когато оплакваше Доби. Скръбта, изглежда, отблъскваше Волдемор надалеч... макар че Дъмбълдор, разбира се, би казал, че това е любовта.

Хари продължаваше да копае, все по-дълбоко и по-дълбоко в твърдата, студена земя, удавяйки тъгата си в пот, отбягвайки болката в белега си. В мрака, придружен единствено от звука на собствения си дъх и морския прибой за компания, нещата, случили се у семейство Малфой, се появяваха отново пред него, нещата, които бе чул, се завръщаха, и разбирането започна да разцъфва сред тъмнината...

Стабилният ритъм от ударите на ръцете му съвпадаше с движението на мисълта му. Реликви... Хоркрукси... Реликви... Хоркрукси... макар вече да не бе изгарян от онзи странен, обсебващ копнеж. Загубата и страхът го бяха изтласкали. Чувстваше се все едно са го събудили с плесница от дълбок сън.

По-дълбоко и по-дълбоко потъваше Хари в гроба, а междувременно осъзна къде е бил Волдемор тази нощ и кого е накарал да убият в най-високата килия на Нурменгард, и защо...

И се сети за Опаш, мъртъв, само заради един дребен неволен импулс за милост... Дъмбълдор бе предвещал това... Колко ли още е знаел?

Хари загуби представа за времето. Знаеше само, че мракът се бе разредил малко, когато към него отново се присъединиха Рон и Дийн.

- Как е Хърмаяни?

- По-добре - каза Рон. - Фльор се грижи за нея.

Хари имаше готов отговор, ако решат да го питат защо просто не създаде съвършен гроб с пръчката си, но не му се наложи да го използва. Те скочиха долу в дупката, която беше направил, с по още една лопата в ръка, и заедно тримата работиха в тишина, докато дупката не започна да изглежда достатъчно дълбока.

Хари уви домашното духче още по-уютно в дрехата си, с която го беше наметнал. Рон застана на ръба на гроба и свали обувките и чорапите си, които нахлузи върху босите крака на духчето. Дийн измагьоса вълнена шапка, която Хари постави внимателно на главата на Доби, покривайки прилепоподобните му уши.

- Трябва да затворим очите му.

Хари не беше чул другите, дошли от тъмнината. Бил носеше пътническа мантия, Фльор - голяма бяла престилка, от джоба на която се подаваше шишенце с нещо, което Хари разпозна, че е костраст. Хърмаяни беше загърната с взета назаем нощница, бледа и с несигурна походка; Рон я прегърна с една ръка, когато тя стигна до него. Луна, която се бе сгушила в едно от палтата на Фльор, се наведе и нежно постави пръсти върху клепачите на духчето, приплъзвайки ги над застиналия му поглед.

- Ето - каза тя меко. - Сега прилича на заспал.

Хари постави духчето в гроба, подреди мъничките му крайници, така че да изглежда все едно си почива, после се покатери навън и за последен път зарея поглед над мъничкото телце. Насили се да не заплаче при спомена за погребението на Дъмбълдор и редици, редици от позлатени столове, и министъра на магията на първия ред, речта за постиженията на Дъмбълдор, величието на бялата мраморна гробница. Почувства, че Доби заслужава точно толкова пищно погребение, но ето - тук домашното духче лежеше между няколко храста в грубо изкопана дупка.

- Мисля, че трябва да кажем по нещо - заговори Луна. - Аз ще опитам първа, може ли? - и докато всички я гледаха, тя се обърна към мъртвото духче на дъното на гроба. - Благодаря ти толкова много, Доби, задето ме спаси от онова подземие. Толкова е несправедливо, че трябваше да умреш ти, който бе така добър и смел. Винаги ще помня какво направи за нас. Надявам се сега да си щастлив.

Тя се обърна и погледна с очакване към Рон, който прочисти гърлото си и каза с дрезгав глас:

- Да... мерси, Доби.

- Мерси - измърмори Дийн. Хари преглътна.

- Довиждане, Доби - каза той. Това бе всичко, на което бе способен, но Луна беше казала останалото вместо него. Бил вдигна пръчката си и купчината пръст до гроба се понесе във въздуха и се изсипа внимателно отгоре, оформяйки малка, червеникава могила.

- Имате ли нещо против, ако остана тук за момент? - попита Хари останалите.

Те промълвиха думи, които той не можа да долови; почувства леки потупвания по гърба си и после всички бавно закрачиха по посока на вилата, оставяйки Хари сам до домашното духче.

Той се огледа: Имаше множество големи бели камъни, изгладени от морето, отбелязващи края на цветните лехи. Той избра един от най-големите и го положи, като възглавница, над мястото, където сега бе погребана главата на Доби. После потърси в джоба си за пръчка. Там вътре имаше две. Беше забравил, загубил нишката; сега не можеше да си спомни чии пръчки бяха тези; сякаш помнеше как ги изтръгва от нечия ръка. Избра по-късата от двете, която почувства по-приятелски настроена в ръката си, и я насочи към камъка.

Бавно, следвайки промърморените му инструкции, дълбоки прорези се появиха върху каменната повъхност. Знаеше, че Хърмаяни би се справила по-прегледно и, вероятно, по-бързо, но искаше да отбележи мястото, така както бе искал да изкопае гроба. Когато Хари се изправи отново, на камъка бе изписано:

ТУК ПОЧИВА ДОБИ, СВОБОДНОТО ДУХЧЕ

Той постоя загледан в резултата от ръчния си труд за няколко секунди, после се отдалечи. Белегът все още го пробождаше, а съзнанието му бе пълно с онези неща, които му бяха хрумнали, докато копаеше гроба, идеи, които бяха придобили форма в тъмнината, идеи едновременно забележителни и ужасяващи.

Всички бяха насядали във всекидневната, когато той влезе в малката зала, а вниманието им бе насочено към Бил, който говореше. Помещението беше обагрено в светли тонове, красиво, с малък огън от изхвърлени от морето клони, горящ ярко в камината. Хари не искаше да прави кални следи по килима, затова остана на входа, заслушан.

- ...добре, че Джини е на почивка. Ако беше в "Хогуортс", те можеха да са я отвлекли, преди да се свържем с нея. Сега знаем, че тя също е в безопасност - Бил се огледа и видя, че Хари стоеше там. - Постарах се да изкарам всички навън от Хралупата - обясни той. - Преместих ги при Мюриъл. Смъртожадните вече знаят, че Рон е с теб, те са длъжни да набележат семейството... не се извинявай - добави той при вида на изражението на Хари. - Винаги е било въпрос на време, татко ни повтаряше от месеци. Ние сме най-голямата фамилия кръвоизменници, която има.