Първа Царуването на Черният Лорд

- Тонкс, - каза Джини - Тонкс, сигурна съм, че е добре...

Но Тонкс бе побягнала през прахоляка след Абърфорд.

Джини се обърна безпомощно към Хари, Рон и Хърмаяни.

- Всичко ще бъде наред. - каза Хари, макар да знаеше, че това бяха празни думи. - Джини, ще се върнем след малко, просто не ни пречи, пази се... хайде! - каза на Рон и Хърмаяни и побягнаха покрай стената, отвъд която Нужната стая чакаше заповедите на следващият си обитател.

Трябва ми мястото, където всичко е скрито- молеше Хари в главата си и врата се материализира на третото им преминаване.

Звуците на битката замряха в момента, в който прекосиха прага и затвориха вратата. Настъпи тишина. Намираха се на място с размерите на катедрала с вид на град, високи стени построени от предмети, скрити от хиляди ученици.

- И не е осъзнал, че някой може да влезе? - каза Рон, гласът му отекваше в тишината.

- Мислел си е, че е единствения. - отвърна Хари - Твърде лошо за него, че ми се е налагало да крия разни неща... насам. - добави - Мисля, че е тук долу...

Забързаха покрай най-близката пътека. Хари можеше да чуе стъпките на другите да отекват през високите кули боклук, бутилки, шапки, кафези, столове, книги, оръжия, метли, бухалки...

- Някъде тук. - мърмореше Хари на себе си - Някъде...някъде...

По-дълбоко и по-дълбоко навлизаше в лабиринта, търсейки предмети, които да разпознае от предишното си пътуване до стаята. В собствените му уши дишането му звучеше силно и сякаш самата му душа трепереше. Ето го, точно пред него, напуканото старо шкафче, в което бе скрил старият си учебник по Отвари и над него сипаничав каменен магьосник, който носеше прашна стара перука, а върху нея древна, загубила цвета си, тиара.

Вече беше протегнал ръка, макар и отдалечен на няколко крачки, когато глас зад него каза:

- Стой на място, Потър.

- Вече не. - задъха се Хари, хващайки по-здраво пръчката от глог. - Победителят прибира всичко, Малфой. Кой ти зае своята?

- Майка ми. - каза Драко.

Хари се изсмя, макар че нямаше нищо смешно в ситуацията. Вече не чуваше Рон и Хърмаяни. Явно бяха отишли твърде далеч, за да търсят тиарата.

- И как така вие тримата не сте с Волдемор? - попита Хари.

- Ще бъдем възнаградени. - каза Краб. Гласът му беше изненадващо мек за такъв огромен човек. Хари почти никога не го беше чувал да говори. Краб говореше като малко дете на което му беше обещана голяма торба със сладки. - Останахме, Потър. Решихме да не ходим. Решихме да те заведем при него.

- Добър план. - каза Хари с фалшиво възхищение в гласа. Не можеше да повярва, че бе стигнал толкова далеч и щеше да бъде спрян от Малфой, Краб и Гойл. Започна бавно да пристъпва назад, към мястото, където Хоркрукса лежеше, килнат върху бюста. Ако можеше да го вземе преди да се сбият...

- И как влязохте? - попита, опитвайки се да отклони вниманието им.

- На практика живях в Стаята на Скритите предмети цялата предна година. - каза Малфой с обиден глас. - Знам как да вляза.

- Криехме се в коридора отвън. - изръмжа Гойл - Вече можем да правим заблуждаващо заклинание. - И после - лицето му бе огряно от глупава усмивка - ти се появи пред нас и каза, че търсиш диадъма! Какво е диадъма?

- Хари? - Гласът на Рон проехтя изведнъж от другата страна на стената - Говориш ли с някого?

Сякаш замахна с камшик, Краб насочи пръчката си към петдесет футовата планина до тях, съставена от стари мебели, счупени куфари, стари книги, роби, и боклук и изкрещя:

- Десцендо!

Стената започна да дрънчи, горната част падна върху съседната пътека, където бе застанал Рон.

- Рон! - извика Хари, чу как Хърмаяни пищи и безчислени предмети да падат на пода от нестабилната стена. Насочи пръчката си към основата й и извика:
- Фините! - и тя спря да се клати.

- Не! - извика Малфой, спирайки ръката на Краб, когато понечи да повтори магията. - Ако разрушиш стаята можеш да заровиш диадемата!

- Е, и? - каза Краб, издърпвайки ръката си - Тъмният Лорд иска Потър, кой го интересува диадъмата?

- Потър дойде да я вземе. - каза Малфой със зле прикрито нетърпение относно глупостта на колегата си. - Което значи...

- Значи? - обърна се Краб към Малфой с неприкрита жестокост. - На кой му пука к`во мислиш? Вече не приемам заповеди от теб, Драко. Ти и баща ти сте свършени.

- Хари? - извика Рон отново от другата страна на купчината боклук. - Какво става?

- Хари? - имитира Краб - Какво става... не, Потър! Круцио!

Хари се насочи към тиарата. Проклятието на Краб го пропусна, но улучи бюста и той хвръкна във въздуха. Тиарата полетя и падна извън полезрението в купчината, където беше и бюста.

- СПРИ! - изкрещя Малфой на Краб, гласът му отекваше из огромна зала - Тъмният Лорд го иска жив...

- И? Аз не го убивам, нали така? - извика Краб, отхвърляйки ръката на Малфой - Но ако мога ще го направя, а и Тъмният Лорд го иска мъртъв, каква е разли...

Изстрел алена светлина премина на сантиметри покрай Хари. Хърмаяни се бе озовала зад него и бе запратила по Краб Зашеметяваща магия. Пропусна само защото Малфой го дръпна.

- Това е онзи мътнород! Авада Кедавра!

Хари видя Хърмаяни да се отдръпва и гнева от постъпката на Краб заличи всяка друга мисъл от главата му. Изпрати Зашеметяваща магия към Краб, който се наклони настрани, избивайки пръчката на Малфой от ръцете му. Тя се претърколи извън полезрението под планина от счупени мебели и останки.

- Не го убивайте! НЕ ГО УБИВАЙТЕ! - крещеше Малфой на Краб и Гойл, които се прицелваха в Хари. Моментното им колебание беше всичко, от което имаше нужда Хари.

- Експелиармус!

Пръчката на Гойл изхвърча от ръцете му и изчезна в купчината предмети до него. Гойл се завъртя глупаво на място, опитвайки се да я хване. Малфой подскочи извън обсега на втората Зашеметяваща магия, която бе запратила Хърмаяни. Рон се появи изведнъж накрая на пътеката и изстреля овързващо проклятие, пропускайки с милиметри.

Краб се извърна и изкрещя:

- Авада Кедавра!

Рон отскочи, избягвайки изстрела зелена светлина. Малфой, който бе останал без пръчка, се скри зад един трикрак гардероб, докато Хърмаяни се прицелваше в тях, успявайки да улучи Гойл със Зашеметяващата магия.

- Някъде тук е! - изкрещя й Хари, сочейки към купчината боклуци, където беше паднала старата тиара. - Потърси я, а аз ще отида да помогна на Р...

- ХАРИ! - изкрещя тя.

Силен вик зад него му даде моментално предупреждение. Обърна се, за да види Рон и Краб да бягат възможно най-бързо към тях.

- Харесва ли ти горещо, отрепко? - извика Краб, докато бягаше.

Но той сякаш нямаше контрол върху това, което беше направил. Огромни пламъци ги бяха подгонили, облизвайки кулите от боклуци, които се срутваха, за да подсилят огънят.

- Акваменти! - извика Хари, но водата, която изстреля от пръчката си, се изпари във въздуха.

- БЯГАЙТЕ!

Малфой хвана зашеметеният Гойл и го повлече. Краб ги задмина ужасен. Хари, Рон и Хърмаяни го последваха, а огънят ги гонеше. Не беше обикновен огън. Краб бе използвал проклятие, което Хари не познаваше. Когато завиха пламъците ги последваха сякаш бяха живи, съзнаващи, с намерение да ги убият. Огънят започна да мутира, оформяйки ужасяваща група от зверове: огнени змии, химери и дракони се издигаха и падаха и пак се издигаха, а вековният детрит, от който се хранеха, се подхвърляше във въздуха и в зъбатите им усти, подхвърлен високо от крайници с нокти, преди да бъдат погълнати от огъня.

Малфой, Краб и Гойл се бяха загубили от поглед. Хари, Рон и Хърмаяни спряха на място. Огнените чудовища ги обикаляха, приближавайки се все по - близо и по - близо, размятаха нокти, рога и опашки, а топлината около тях бе осезаема и солидна.

- Какво можем да направим? - изкрещя Хърмаяни над оглушителното бучене на огъня. - Какво?

- Тук!

- Хари, да излизаме, да се махаме! - извика Рон, макар че не беше възможно да видят вратата през черният дим.

И тогава Хари чу тънък жален човешки вик някъде от ужасното движение, от гладните пламъци.

- Твърде...опасно...е! - изкрещя Рон, но Хари се завъртя във въздуха. Очилата му осигуряваха малка защита срещу пушека, той претърсваше огнената буря под него, търсейки следа от живот, крайник или лице, което не бе овъглено като дърво...

И тогава ги видя: Малфой с ръце около изпадналия в безсъзнание Гойл, покачени на нестабилна кула от бюра, и Хари се гмурна. Малфой го видя да идва и протегна ръка, но веднага щом Хари я хвана, разбра, че не беше достатъчно. Гойл беше твърде тежък, а ръката покрита с пот се изплъзна веднага щом я хвана...

- АКО УМРЕМ ЗАРАДИ ТЯХ, ЩЕ ТЕ УБИЯ, ХАРИ! - прогърмя гласа на Рон. Тогава огромна огнена химера скочи към тях, Рон и Хърмаяни бързо качиха Гойл на метлата им и се издигнаха, а Малфой седна зад Хари.

- Вратата, стигни до врата, вратата! - изкрещя Малфой в ухото на Хари и той ускори, следвайки Рон, Хърмаяни и Гойл в тъмният пушек, едвам дишайки. На всякъде около тях последните неизгорели предмети падаха в огнените усти и биваха подхвърляни ликуващо на горе от чудовищата: чаши и щитове, блестяща огърлица и стара, обезцветена тиара...

- Какво правиш, какво правиш, вратата е в онази посока! - крещеше Малфой, но Хари направи остър завой и се гмурна. Тиарата падаше сякаш на забавен кадър, обръщаше се и блестеше, докато падаше към пастта на зинала змия и тогава той я хвана, хвана я около китката си...

Хари зави отново, а змията се скочи към него, той се изстреля на горе и към мястото, където, молеше се, вратата беше отворена. Рон, Хърмаяни и Гойл бяха изчезнали, Малфой крещеше и стискаше Хари толкова силно, че болеше. Тогава през пушека Хари видя правоъгълник на стената и насочи метлата на там, момент по-късно чист въздух изпълни дробовете му и се сблъскаха с отсрещната стена на коридора.

Малфой падна от метлата и остана там, с лице към пода, задъхан, закашлян и на път да повърне. Хари се преобърна и стана. Вратата към Нужната стая беше изчезнала, Рон и Хърмаяни седяха на пода, дишайки тежко до все още изпадналия в безсъзнание Гойл.

- К - краб. - задави се Малфой - К - краб...

- Мъртъв е. - каза остро Рон.

С изключение на дълбокото дишане и кашлянето, настъпи тишина. И тогава няколко взрива разтресоха замъка, огромна процесия от полупрозрачни фигури премина в галоп покрай тях, глави крещяха от ръцете на техните собственици, жадни за кръв. Хари се изправи колебливо на крака, когато Безглавите ловци отминаха и се огледа: битката все още продължаваше. Чуваше писъци и не само на отстъпващи призраци. Изпълни го паника.

- Къде е Джини? - попита остро - Беше тук. Тя трябваше да се върне в Нужната стая.

- Брей, мислиш ли, че ще работи след пожара? - попита Рон, но се изправи на крака, търкайки гърдите си и се заоглежда на ляво и дясно - Да се разделим и да я потърсим...?

- Не. - каза Хърмаяни, ставайки. Малфой и Гойл продължиха да лежат безпомощно на пода в коридора, и двамата нямаха пръчки. - Да останем заедно. Да вървим... Хари, какво е това на ръката ти?

- Какво? О, да...

Извади тиарата от ръката си и я вдигна. Все още беше гореща, почерняла от сажди, но като я погледна можа да разбере малките думи написани върху нея: ЗНАНИЕ БЕЗ МЯРА Е НАЙ-ГОЛЯМОТО СЪКРОВИЩЕ НА ЧОВЕКА.

Подобна на кръв субстанция - тъмна и лепкава - течеше от тиарата. Изведнъж Хари усети как предмета извибрира силно и след това се разпадна в ръцете му. На Хари му се стори, че е чул тих писък, но не някъде от замъка, а от предмета, от който сега бяха останали само частички.

- Сторил го е Fiendfyre! - простена Хърмаяни, очите й фиксирани върху парченцата?

- Я пак.

- Fiendfyre - прокълнат огън - това е една от субстанциите, които унищожават Хоркруксите, но аз никога не бих посмяла да го използвам, твърде опасно е... От къде Краб е знаел как да...?

- Жалко, че не е слушал, когато обясниха как да бъде спряно, наистина. - каза Рон, чиято коса, като на Хърмаяни, беше покрита с пепел, а лицето му почернено. - Ако не се беше опитал да убие всички ни щеше да ми е много мъчно за него.

- Но не разбирате ли? - прошепна Хърмаяни - Това значи, че ако можем да накараме змията...

Но тя спря, когато крясъци и викове, без съмнение от борба, изпълниха коридора. Хари се огледа и сърцето му спря. Смъртожадните бяха влезли в Хогуортс. Видя Фред и Пърси, които се дуелираха с маскирани, закачулени мъже.

- Здравей, министре! - извика Пърси запращайки точен изстрел по Тикнес, който изпусна пръчката си и задрапа по робата си, очевидно в дискомфорт. - Споменах ли, че подавам оставка?

- Шегуваш се, Пърс! - извика Фред, докато смъртожадният, с който се биеше се строполи улучен от три различни Зашеметяващи заклинания. Тикнес беше паднал на земята и малки шипчета избиваха по него. Изглежда се превръщаше в някакъв вид морски таралеж. Фред погледна радостно Пърси.

- Ти наистина се шегуваш, Пърс... Не съм те чувал да се шегуваш, от както...

Въздухът експлодира. Бяха се събрали заедно - Хари, Рон, Хърмаяни, Фред и Пърси, двамата смъртожадни в краката им, един зашеметен, другият преобразен. И в този кратък момент, когато опасността изглеждаше далеч, макар и за момент, светът беше разкъсан на парчета. Хари усети как полита във въздухът и всичко, което можеше да стори е да се държи, колкото се може по-здраво за това тънко парче дърво, което беше единственото му оръжие, и да скрие глава в ръцете си. Чу писъците и виковете на спътниците си без да се надява, че ще се разбере какво им се случва...

И тогава светът се изпълни с болка и полумрак. Беше погребан под останките от разрушеният коридор, който бе понесъл ужасна атака. Студеният въздух му подсказваше, че тази част от замъкът е била взривена, а горещата лепкава течност по бузата му говореше, че кървеше обилно. Тогава чу ужасяващ писък, който го накара да потрепери, изразяваше някаква агония, която нито пламък, нито проклятие можеха да причинят. Той се изправи, залитайки, по-уплашен от колкото е бил през целият този ден и може би по-уплашен от колкото някога е бил...

И Хърмаяни се опитваше да се изправи сред останките, а трима червенокоси мъже бяха събрани на земята, където стената бе експлодирала. Хари хвана ръката на Хърмаяни и двамата се заклатушкаха и запрепъваха по камъните и дърветата.

- Не...не...не! - викаше някой - Не! Фред! Не!

Пърси разтрисаше брат си, Рон клечеше до него, а очите на Фред гледаха без да виждат, призракът на последният му смях все още изписан по лицето му.
Tридесет и втора ГЛАВА
Старшата пръчка
Светът беше свършил, така че защо битката не утихваше, замъкът не замлъкна в ужас, а сражаващите се не свалиха пръчки? Съзнанието на Хари препускаше, мислите му се въртяха безконтролно, не можейки да приемат невъзможното - защото Фред Уизли нямаше как да е мъртъв, всички негови сетива явно грешаха...

И тогава едно тяло падна покрай взривената училищна стена и от тъмнината ги върхлетяха проклятия, удрящи се в стената зад главите им.

- Залегнете! - извика Хари, докато още проклятия прелитаха през нощта: двамата с Рон сграбчиха Хърмаяни и я прилепиха до пода, но Пърси лежеше върху тялото на Фред, предпазвайки го от други вреди. Когато Хари извика "Пърси, хайде, трябва да се махаме", той само поклати глава.

- Пърси! - Хари видя следи от сълзи да прорязват напластената мръсотия по лицето на Рон, когато той сграбчи раменете на по-големия си брат и ги задърпа, но Пърси не помръдваше. - Пърси, не можеш да направиш нищо за него! Ние ще...

Хърмаяни изпищя и Хари, обръщайки се, веднага разбра защо. Чудовищен паяк с големината на малка кола се опитваше да се прекачи през огромната дупка в стената. Един от потомците на Арагог се беше включил в битката.

Рон и Хари извикаха едновременно; заклинанията им се сбъскаха и паякът беше отхвърлен назад и с отвратително потръпващи крака изчезна в тъмнината.

- Довел си е и приятели! - Извика Хари на другите, поглеждайки през взривената от проклятията дупка в стената. Още гигантски паяци се изкачваха по страната на замъка, освободени от Забранената гора, където смъртожадните явно бяха проникнали. Хари изстреля зашеметяващи проклятия по тях, поваляйки водача върху останалите и те се претърколиха надолу по стената на сградатa извън поглед.

- Хайде да тръгваме, СЕГА!

Избутвайки Хърмаяни пред тях двамата с Рон, Хари се приведе, за да вземе тялото на Фред под мишница. Пърси, разбирайки какво се опитва да направи Хари, се наведе, прилепен до тялото, и му помогна - заедно, свити до земята, за да избегнат летящите от поляните към тях проклятия, те измъкнаха Фред от пътя им.

- Тук - каза Хари и го поставиха в ниша, където по-рано беше стояла рицарска броня. Той не можеше да понесе гледката на лицето на Фред и секунда по-дълго от необходимото, затова след като се увери, че тялото е добре скрито, той пое след Рон и Хърмаяни. Малфой и Гойл бяха изчезнали, но в края на коридора, който сега беше пълен с прах и паднала мазилка, а стъклата отдавна бяха изпопадали от прозорците, той видя множество хора, тичащи напред-назад - приятели или врагове, не можеше да каже. Завивайки зад ъгъла, Пърси нададе озверял рев "РУКУУД!" и се втурна към висок мъж, който преследваше няколко ученика.

- Хари, тук! - извика Хърмаяни.

Тя беше избутала Рон зад един висящ килим. Те изглежда се бореха, защото за един безумен миг Хари си помисли, че отново се прегръщат; тогава той видя, че Хърмаяни се опитва да възспре Рон, да го спре от това да се втурне след Пърси.

- Чуй ме... СЛУШАЙ МЕ, РОН!

- Искам да помагам... Искам да убивам смъртожадни...

Лицето му беше изкривено, изцапано с прах и дим, и той трепереше от ярост и мъка.

- Рон, ние сме единствените, които могат да сложат край на това! Моля те... Рон... трябва ни змията, трябва да убием змията! - каза Хърмаяни.

Но Хари знаеше как се чувства Рон - откриването на още един Хоркрукс не можеше да удовлетвори желанието му за отмъщение; той също искаше да се бие, да ги накаже - хората, които бяха убили Фред; искаше да намери и другите Уизли, и най-вече да се увери, наистина да се увери, че Джини не е... но той не можеше да позволи на такава мисъл да се зароди в главата му...

- Ние ще се бием! - каза Хърмаяни. - Ще трябва, за да се доберем до змията! Но нека не губим от поглед това, к-което би трябвало да вършим! Ние сме единствените, които могат да сложат край!

Тя също плачеше и докато говореше, бършеше лицето си о раздрания си и опърлен ръкав. Поемайки си дълбоко големи глътки въздух, за да се успокои, и все още държейки ръкава на Рон, тя се обърна към Хари:

- Трябва да разбереш къде е Волдемор, защото змията ще бъде с него, нали? Направи го, Хари... погледни в него!

Защо ли беше толкова лесно? Дали защото белегът му гореше от часове, жадувайки да му разкрие мислите на Волдемор? При думите й той затвори очи и в този момент писъците и трясъците, и всички хаотични звуци от битката бяха заглушени, докато не се отдалечиха така, сякаш той беше много, много далече от тях...

Той стоеше в средата на празна, но странно позната стая с белещи се тапети и заковани прозорци - всички без един. Звуците от щурмуването на замъка бяха глухи и далечни. Единственият незакован прозорец разкриваше отдалечени светлинни експлозии на мястото, където беше замъка, но в стаята беше тъмно с изключение на самотна маслена лампа.

Той въртеше пръчката си между пръстите си, с мисли в онази стая в замъка, в тайната стая, която само той беше открил, онази, която, както Стаята на тайните, можеш да откиреш само ако си умен и хитър, и любопитен... Той беше убеден, че момчето няма да открие диадемата... въпреки че марионетката на Дъмбълдор беше стигнала много по-далеч, отколкото някога беше очаквал... твърде далеч...

- Лорде, - проговори един глас, отчаян и дрезгав. Той се обърна - ето го Луциус Малфой, седящ в най-тъмния ъгъл, дрипав и все още със следи от наказанието, което понесе след последното бягство на момчето. Едно от очите му все още беше подпухнало и затворено. - Лорде... моля ви... синът ми...

- Ако синът ти е мъртъв, Луциус, вината не е моя. Той не дойде да се присъедини към мен, както останалите слидеринци. Може би е решил да застане на страната на Хари Потър?

- Не... никога - прошепна Малфой.

- Трябва и да се надяваш да не е.

- Не се... не се ли притеснявате, че Потър може да умре от друга ръка, а не от вашата? Няма ли да бъде... простете... по-благоразумно да отмените битката, да влезете в замъка и да го потърсите сам?

- Не се преструвай, Луциус. Ти искаш битката да стихне, за да разбереш какво се е случило със сина ти. А аз няма защо да търся Потър. Преди нощта да свърши, Потър ще дойде да ме потърси.

Волдемор отново спусна поглед към пръчката между пръстите си. Тя го притесняваше... А нещата, които притесняваха Черния Лорд, трябваше да бъдат уредени.

- Иди и доведи Снейп.

- С-снейп ли, Лорде?

- Снейп. Сега. Трябва ми. Има... услуга... която ще изискам от него. Върви.

Изплашен, леко препъващ се в мрака, Луциус напусна стаята. Волдемор продължи да стои там, въртейки пръчка между пръстите си, вперил поглед в нея.

- Това е единственият начин, Наджини - прошепна той и погледна встрани, където огромна дебела змия висеше във въздуха, грациозно извивайки се в омагьосаното, защитено пространство, което той беше направил за нея - обсипана със звезди, прозрачна сфера, прилична на нещо между блестяща клетка и резервоар.

С ахване, Хари отвори очи в същия момент, когато ушите му бяха атакувани от писъците и виковете, трясъците и блъсканията, носещи се от битката.

- Той е в Къщата на крясъците. Змията е с него, има някакъв вид магическа защита около нея. Току-що изпрати Луциус Малфой да намери Снейп.

- Волдемор седи в Къщата на крясъците? - ядосано попита Хърмаяни. - Той дори... дори не се сражава?

- Той не мисли, че има нужда - каза Хари. - Смята, че аз ще отида при него.

- Но защо?

- Знае, че преследвам Хоркруксите... държи Наджини близо до себе си... очевидно ще трябва да се доближа до него, ако искам да достигна до нещото...

- Добре - каза Рон, свивайки рамене. - Значи не можеш да отидеш, точно това иска, това очаква... Ти стой тук и пази Хърмаяни, а аз ще отида да я взема...

Хари го сряза.

- Вие двамата стойте тук, аз ще се скрия под мантията и ще се върна колкото се може по...

- Не - каза Хърмаяни. - Много по-логично е аз да взема мантията и да...

- Дори не си го и помисляй - озъби й се Рон.

Преди Хърмаяни да успее да каже нещо повече от "Рон, аз съм също толкова способна да...", килимът на върха на стълбището, където стояха, се разтвори.

- ПОТЪР!

Двама смъртожадни с маски на лицата стояха там, но преди още да успеят да вдигнат напълно пръчките си, Хърмаяни извика: