Първа Царуването на Черният Лорд

- Не е шега работа. - измърмори Рон, когато проходът започна да се изкачва нагоре.

- Да, ами не можех да моля хората да минат през това, през което мина Майкъл, затова оставихме този вид сензации. Но все още се борехме, правехме тайни неща, точно допреди две седмици. Тогава предполагам решиха, че има само един начин да ме спрат и отидоха за баба.

- Те какво? - учудиха се Хари, Рон и Хърмаяни заедно.

- Да. - потвърди Невил, задъхвайки се леко, защото тунелът беше станал прекалено стръмен. - Ами, може да видите логиката им. Беше проработило много добре, когато бяха отвличали деца, за да накарат роднините им да се държат както трябва, предполагам беше само въпрос на време да започнат да правят и обратното.

- Обаче работата е там, - обърна се той към тях, и Хари беше удивен, че той сияеше. - че те захапаха повече, отколкото могат да преглътнат с баба ми. Малка стара вещица, живееща сама, сигурно са си помислили, че не е нужно да пращат някой много могъщ. Както и да е. - засмя се Невил. - Долиш все още е в Свети Мънго, а баба се укрива. Тя ми изпрати писмо. - той потупа с ръка джоба на мантията си на гърдите. - Казва ми, че се гордее с мен, че съм като родителите си, и да продължавам само така.

- Супер. - каза Рон.

- Да. - отговори Невил щастливо. - Само дето, след като разбраха, че няма как да ме удържат, решиха, че Хогуортс може да се оправи и без мен. Не знам дали планираха да ме убият или да ме пратят в Азкабан, но и в двата случая, знаех, че е време да изчезна.

- Но, - започна Рон, изглеждайки напълно объркан. - ние не... ние не се ли отправяме обратно към Хогуортс?

- Разбира се. - каза Невил. - Ще видиш. Почти стигнахме.

Те завиха и там, точно пред тях, беше краят на тунела. Още един малък ред стъпала водеше до врата, точно като тази, скрита зад портрета на Ариана. Невил я отвори и се покатери през нея. Щом Хари се покатери, чу Невил да казва на хора, които той не можеше да види: -Вижте кой е! Какво ви казах?

Докато Хари бързаше да влезе в стаята зад тунела, се чуха няколко крясъка и писъка...

- ХАРИ!

- Това е Потър, това е ПОТЪР!

- Рон!

- Хърмаяни!

- Добре, добре. Успокойте се! - извика Невил, и когато тълпата се отдръпна, Хари имаше възможност да навлезе в обстановката.

- Къде сме?

- В Нужната стая, разбира се! - каза Невил. - Надминала е себе си, нали? Двамата Кароу ме преследваха и знаех, че имам само един шанс да се скрия: успях да вляза през вратата и ето какво намерих! Е, не беше точно така, когато пристигнах: беше по-малко, имаше само един хамак и само гоблени на Грифиндор. Но тя се разширяваше с пристигането на все повече и повече членове на ВОДА.

- И Кароус не могат да влязат тук? - попита Хари, оглеждайки се за врата.

- Не. - каза Шиймъс Финиган, когото Хари не беше разпознал, преди да заговори: лицето на Шиймъс беше насинено и подпухнало. - Това е истинско скривалище - докато един от нас стои вътре, те не могат да влязат, вратата няма да се отвори. Всичко е благодарение на Невил. Той наистина се сдоби с нея. Трябва да поискаш точно това, от което се нуждаеш, например: "Не искам никой от поддръжниците на Кароу да бъде способен да влезе вътре" - и тя ще го направи за теб! Трябва само да се увериш, че си затворил вратичките. Невил е човекът!

- Съвсем просто е, наистина. - каза Невил скромно. - Бях тук от ден и половина и наистина огладнявах и желаех да имам нещо за ядене и тогава проходът до Свинската глава се отвори. Преминах през него и се срещнах с Абърфорд. Той ни осигуряваше храна, защото, поради някаква причина, това е единственото нещо, което стаята не прави.

- Ами да, храната е едно от петте изключения от Закона на Гамп за елементарната трансфигурация - каза Рон с удивление.

- Ние се криехме повече от две седмици и стаята слагаше още хамаци, когато се нуждаехме от повече място и дори изникна доста хубава баня, когато започнаха да идват и момичета...

- ....ще си помислиш, че обичаме много да се къпем, нали? - допълни Лавендър Браун, която Хари не беше забелязал, преди тази забележка. Сега, когато се огледа наоколо, той разпозна много познати физиономии. Там бяха близначките Патил, Тери Бут, Ърни Макмилън, Антъни Голдстийн и Майкъл Корнър.

- Кажете все пак с какво се занимавахте. - каза Ърни. - Имаше толкова много слухове, опитвахме се да не изоставаме от вас с Потър - патрула. - Той кимна към радиото. - Не сте нахлули в Гринготс, нали?

- Направили са го! - каза Невил. - И това за дракона също е вярно!

Последваха леки аплдосменти и няколко "ау"; Рон се поклони.

- Къде бяхте след това? - попита Шиймъс нетърпеливо.

Преди някой от тях да успее да отклони въпроса, Хари почувства ужасна пареща болка в мълниевидния белег. Той бързо обърна гръб на любопитните и възхитени лица, Нужната стая изчезна и той се озова в разрушена каменна колиба; изгнилите дъски на пода около краката му бяха откъртени; изровена златна кутия лежеше отворена и празна до дупката, а яростния крясък на Волдемор вибрираше вътре в главата му.

С огромно усилие той излезе отново от съзнанието на Волдемор, върна се там, където стоеше, в Нужната стая, пот се лееше от лицето му и Рон го подхвана.

- Хари, добре ли се? - каза Невил. - Защо не седнеш? Очаквах да сте изморени....

- Не. - каза Хари. Той гледаше Рон и Хърмаяни, опитвайки се да им каже без думи, че токущо Волдемор беше открил загубата на един от другите Хоркрукси. Времето минаваше бързо: ако Волдемор избереше следващото място, което да посети да бъде Хогуортс, те щяха да пропуснат шанса си.

- Трябва да тръгваме - каза той и техните изражения му подсказаха, че са разбрали.

- Какво да правим тогава, Хари? - попита Шиймъс. - Какъв е планът?

- План? - повтори Хари. Той вложи целия си самоконтрол, за да се предпази от повторно поддаване на гнева на Волдемор: белегът му още пареше. - Ами, има нещо, което ние - Рон, Хърмаяни и аз - трябва да направим и после се махаме оттук.

Никой не се смееше и не ахкаше вече. Невил изглеждаше объркан.

- Какво имаш предвид с "махаме оттук"?

- Не сме дошли, за да останем. - каза Хари, като разтриваше белега си, опитвайки се да успокои болката. - Има нещо важно, което трябва да направим...

- Какво е?

- Аз...не мога да ви кажа.

Последва вълна от мърморене: веждите на Невил се свъсиха.

- Защо не можеш да ни кажеш? Свързано е с борбата срещу Вие-знаете-кой, нали?

- Ами, да...

- Тогава ще ви помогнем.

Другите членове на ВОДА кимаха, някои ентусиазирано, други тържествено. Неколцина от тях станаха от столовете си, за да демонстрират желанието си за незабавни действия.

- Не можете.

- Защо? - попита Невил.

- Защото.... - в отчаяние си да започне да търси липсващия хоркрукс и най-накрая да разговаря с Рон и Хърмаяни за това откъде да започнат търсенето, Хари трудно можеше да събере мислите си. Белегът му още гореше. - Дъмбълдор ни остави работа, на нас тримата - той каза внимателно - и не се предполага да казваме - имам предвид, той искаше от нас да го направим само ние тримата.

- Ние сме неговото войнство. - каза Невил. - Войнството на Дъмбълдор. Всички бяхме в това заедно, продължвахме с това, докато вас тримата ви нямаше...

- Не беше точно пикник, приятел. - каза Рон.

- Никога не съм казвал, че е било, но не виждам защо да не ни се доверите. Всеки в тази стая се е бил и дошъл тук, защото Кароу са се опитвали да го хванат. Всчички тук са доказали, че са верни на Дъмбълдор - верни на теб.

- Виж, - започна Хари, без да знае какво ще каже, но вече нямаше значение. Варатата на тунела тъкмо се отвори зад него.

- Получихме съобщението ти, Невил! Здравейте, вие тримата! Помислих си, че ще сте тук!

Бяха Луна и Дийн. Шиимъс нададе рев на радост и изтича да прегърне най-добрия си приятел.

- Здрасти на всички! - каза Луна щастлива. - Страхотно е да се върнеш!

- Луна, - каза Хари объркано. - какво правиш тук? Как....

- Аз я повиках. - каза Невил, държейки в ръка фалшивия галеон. - Обещах им, на нея и на Джини, че ако се върнете, ще им кажа. Всички си мислехме, че ако се върнете, това означава революция. Че ще свалим Снейп и двамата Кароу.

- Разбира се това означава, - каза Луна весело. - нали, Хари? Ще се борим с тях докрай за Хогуортс?

- Слушай, - каза Хари с нарастващо чувство на паника. - съжалявам, но не за това се върнахме. Има нещо, което трябва да свършим и тогава....

- Ще ни зарежете в тази каша? - попита Майкъл Корнър.

- Не! - каза Рон. - Това, което правим ще е от полза за всички накрая, просто се опитваме да се отървем от Вие-знаете-кой...

- Тогава ни оставете да ви помогнем! - каза Невил ядосано. - Искаме да сме част от това!

Появи се друг шум зад тях и Хари се обърна. Сърцето му щеше да изкочи: Джини сега прескачаше през дупката, следвана от Фред, Джордж и Лий Джордън. Джини дари Хари със сияйна усмивка: той беше забравил, никога не беше оценил напълно колко красива беше, но никога досега не бе имал по-малко желание да я види.

- Абърфорд взе малко да се дразни. - каза Фред, махайки с ръка, за да отговори на няколкото вика на приветствие. - Той искше да си ляга, а барът му се превърна в ж.п. гара.

Хари зяпна с отворена уста. Точно зад Лий Джордън дойде бившата приятелка на Хари, Чо Чан. Тя му се усмихна.

- Получих съобщението - каза тя, държейки в ръка своя фалшив галеон и влезе и седна до Майкъл Корнър.

- И така, какъв е планът, Хари? - каза Джордж.

- Няма такъв. - каза Хари, все още неориентиран от внезапната поява на всички тези хора, неспособен да възприеме всичко наведнъж, докато белегът му още силно гореше.

- Просто да го направим, да продължим нататък, нали така? Любимият ми начин. - каза Фред.

- Това трябва да спре! - каза Хари на Невил. - За какво ги повика тук? Това е лудост...

- Ще се бием, нали? - каза Дийн, изваждайки своя фалшив галеон. - Съобщението е следното: "Хари се върна и ще се бием." Трябва ми пръчка, обаче...

- Нямаш пръчка? - започна Шиймъс.

Рон внезапно се обърна към Хари.

- Защо да не могат да помогнат?

- Какво?

- Те могат да помогнат. - той понижи глас и каза, така че никой освен Хърмаяни да не може да ги чуе. - Не знаем къде е, трябва да го намерим бързо. Не е нужно да им казваме, че е хоркрукс.

Хари погледна от Рон към Хърмаяни, която промърмори:

- Мисля, че Рон е прав. Дори не знаем какво търсим, имаме нужда от тях. -Хари изглеждаше неубеден. - Не е нужно да го правиш сам, Хари.

Хари мислеше бързо, белегът му още го пробождаше, главата му сякаш щеше да се разцепи. Дъмбълдор го беше предупредил да не казва на никого за хоркруксите, освен на Рон и Хърмаяни. Тайни и лъжи, ето докъде стигнахме, а Албус....той беше роден талант...Дали не се превръщаше в точно обратното на Дъмбълдор, чиито тайни пазаше дълбоко в гърдите си? Страхуваше ли се да се доверява? Но Дъмбълдор се беше доверил на Снейп и това докъде го доведе? До смъртта му на най-високата кула....

- Добре. - каза той тихо на другите двама. - Съгласен съм. - обърна се той към всчки в стаята и целият шум заглъхна: Фред и Джордж, които разказваха вицове на най-близките около тях, млъкнаха, всички гледаха внимателно, възбудено.

- Има нещо, което трябва да намерим. - каза Хари. - Нещо...нещо, което ще ни помогне да победим Вие-знаете-кой. То е тук, в Хогуортс, но не знаем къде. Може би принадлежи на Рейвънклоу. Някой чувал ли е за подобен предмет? Попадал ли е случайно някой на нещо, свързано с орела й, например?

Той гледаше с надежда към малката група от Рейвънклоу, към Падма, Майкъл, Тери и Чо, но Луна беше тази, която отговори, слагайки ръка на стола на Джини.

- Ами, може би е нейната изчезнала диадема. Казах ти за нея, помниш ли, Хари? Изгубената диадема на Рейвънклоу? Татко се опита да й направи копие.

- Да, но изгубената диадема, - каза Майкъл Корнър, въртейки очи. - е изгубена, Луна. Точно там е въпроса.

- Кога е била изгубена? - попита Хари.

- Преди векове, казват. - каза Чо и сърцето на Хари се сви. - Професор Флитуик казва, че диадемата е изчезнала, заедно със самата Рейвънклоу. Някои хора са я търсили, но - тя се обърна към съучениците си от Рейвънклоу. - никой никога не открил и следа от нея, нали?

Те всички кимнаха.

- Извинете, но какво е диадема? - попита Рон.

- Това е нещо като вид корона. - каза Тери Бут. - Предполага се, че има магически способности, които усилват знанията на носещия я.

- Да, татковите Хапливи Бързоблаци...

Но Хари прекъсна Луна.

- И никой от вас никога не е виждал нещо, което да прилича на нея?

Те отново поклатиха глави. Хари погледна към Рон и Хърмаяни и неговото собствено разочарование се отрази като олгедало обратно към него. Предмет, който е бил изгубен толкова дълго и вероятно без следи не изглежда като добър кандидат за скрит в замъка хоркрукс....преди да може да зададе нов въпрос, Чо заговори отново.

- Ако искаш да видиш как изглежда диадемата, мога да те заведа в нашата обща стая и да ти покажа, Хари. На статуята си Рейвънклоу я носи.

Белегът на Хари отново пареше; за момент Нужната стая се разми пред очите му и той видя вместо нея черна земя да се шири под него и почуства огромна змия да се увива около раменете му. Волдемор отново летеше, дали към подземното езеро или насам, към замъка, той не знаеше: във всеки случай не оставаше никакво време.

- Той е на път. - каза той тихо на Рон и Хърмаяни. Погледна Чо и после отново тях. - Чуйте, знам, че не е много разумно, но отивам да видя тази статуя. Дано най-накрая да открия как изглежда диадемата. Чакайте ме тук и пазете другите, нали знаете, в безопасност.

Чо се изправи, но Джини каза до известна степен свирепо:

- Не, Луна ще заведе Хари. Нали, Луна?

- О, да, с удоволствие. - каза Луна щастливо, докато Чо сядаше разочаровано.

- Как да излезем оттук. - Хари попита Невил.

- Насам.

Той заведе Хари и Луна в ъгъла, където малък бюфет водеше към стръмно стълбище.

- Всеки ден води до различно място, така че да не могат да ни хванат, когато излизаме. Бъдете внимателни, Хари, винаги патрулират по коридорите нощно време.

- Няма проблем. - каза Хари. - Ще се видим след малко.

Той и Луна забързаха по дългото стълбище, което беше осветено от факли и правеше завои на най-неочаквани места. Най-накрая достигнаха до една, както изглеждаше, солидна стена.

- Мушкай се под нея. - каза Хари на Луна, вадейки мантията невидимка и я хвърли отгоре им. Той подбутна леко стената. Тя се отмести настрани след неговото докосване и те скочиха навън. Хари погледна назад и видя как стената се запечата отново за миг. Намираха се в тъмен коридор. Хари придърпа Луна отново в сянката, пипайки торбата около врата си и извади Хитроумната карта. Държейки я близо до носа си, той търсеше точиците, които показваха къде се намират с Луна.

- На петия етаж сме. - прошепна, гледайки как Филч се отдалечава от тях, един коридор по-нататък. - Хайде, насам.

Те се запромъкваха дебнешком. Хари беше бродил из замъка нощем много пъти преди, но никога сърцето му не беше било толкова бързо, никога не се е налагало толкова много да премине сигурно през дадено място. Преминаваха през квадратчетата лунна светлина на пода, покрай метални брони, чиито шлемове подрънкваха от звука на леките им стъпки; правеха завои, зад които кой знае какво се криеше. Хари и Луна вървяха, проверявайки Хитроумната карта, където светлината позволяваше; на два пъти спираха, за да пропуснат покрай себе си призраци, без да привличат вниманието им. Хари очакваше всеки момент да се сблъскат с някакво препятствие; най-много се страхуваше да не попаднат на Пийвс и с всяка стъпка напрягаше ушите си да чуе първите издайнически знаци за появата на полтъргайста.

- Оттук, Хари. - прошепна Луна, дърпайки го за ръкава към спираловидно стълбище.

Те изкачиха плътно един до друг замайващите кръгове; Хари никога преди не се беше качвал тук. Най-накрая стигнаха до врата. Нямаше нито дръжка, нито ключалка - беше направена само от старо дърво и бронзово чукче във формата на орел.

Луна протегна бледата си ръка, която мистериозно се носеше във въздуха, сякаш не е свързана с тяло. Тя почука веднъж и в тишината на Хари му прозвуча като гръм от оръдие. Изведнъж човката на орела се отвори, но вместо да се чуе звук от птица, нежен, мелодичен глас каза: "Кое е първо - феникса или огъня?"

- Хм...Какво мислиш, Хари? - каза Луна, гледайки замислено.

- Какво? Няма ли парола?

- А, не, трябва да отговориш на въпрос. - каза Луна.

- Какво става ако отговориш грешно?

- Ами, трябва да чакаш да дойде някой друг, който да отговори правилно. - отговори Луна. - Това е начинът да се научиш, нали?

- Да...бедата е, че не можем наистина да чакаме някой друг, Луна.

- Да, разбирам какво имаш предвид. - каза Луна сериозно. - Добре тогава, мисля че отговоърт е, че кръгът няма начало.

"Добре обосновано" - каза гласът и вратата се отвори с полюшване. Празната обща стая на Рейвънклоу беше просторна и кръгла, по-голяма от другите, които Хари беше виждал някога в Хогуортс. Грациозно извити прозорци прекъсваха стените, които бяха покрити с коприна в синьо и бронзово. През деня рейвънклоуци явно имаха велоколепен изглед към близките планини. Таванът беше куполообразен и изрисуван със звезди, които се отразяваха в килима с цвят на нощносиньо небе. Имаше маси, столове, рафтове с книги, а в ниша в ъгъла стоеше висока статуя от бял мрамор.

Хари разпозна Роуина Рейвънклоу от склуптурата, която беше видял в къщата на Луна. Статуята стоеше пред врата, която водеше, както Хари си помисли, към спалните горе. Хари пристъпи към мраморната жена, а тя го гледаше с насмешлива полуусмивка на красивото си, но леко плашещо лице. Деликатно изглеждаща диадема, направена от мрамор, стоеше отгоре на главата й. Не приличаше на тиарата, която Фльор носеше на сватбата си. Имаше ситни думи, гравирани върху нея. Хари излезе изпод мантията и се покатери върху основата на статуята на Рейвънклоу, за да ги прочете.

- "Има ли нейде дар по-голям от ум..."

- ....бърз, пъргав и прям. - изкудкудяка един глас.

Хари се завъртя, скочи от основата на статуята и се приземи на пода. Фигурата с широки рамене на Алекто Кароу стоеше пред него и преди Хари да вдигне пръчката си, тя притисна дебелия си показалец към черепа и знакът във формата на змия се появи на ръката й.

глава 30
Уволнението на Сивиръс Снейп
За момент пръста й докосна белега, белега на Хари го изгаряше диво, обляната в звезди стая изчезна, той стоеше върху оголена скала под канара и морето миеше околко него и той чувстваше триумф в сърцето си. - Те имаха момчето.

Силен звук стресна Хари. Безориентиран той извади пръчката си, но вещицата пред него вече бе паднала напред; тя падна на земята лошо и чашите в шкафа издрънчаха.

- Аз не съм зашеметявала никой с изключение на нашите уроци във ВОДА - каза Луна доволна. - Беше по-шумно отколкото очаквах.

Магията на Луна бе събудила спящите горе Рейвънклоулци.

- Луна, къде си? Трябва да се скрия под мантията!

Краката на Луна се появиха от нищото, той се обърна откъм нейната страна и тя сложи мантията върху него, в същия момент вратата се отвори и поток от рейвънклоуци, всички с пижами, нахлуха във входната зала, там бяха задъхани и разплакани от изненада от гледката на Алекто, лежаща в безсъзнание. Те бавно се довлачиха около нея, противен звяр, който може да се събуди всеки момент и да ги нападне. Тогава един смел първокурсник се хвърли към нея и я обърна по гръб с големия си пръст.

- Мисля, че може да е мъртва! - извика с възхищение.

- О виж- прошепна Луна щастливо,когато Рейвънклоулци се струпаха около Алекто. - Те са доволни.

- Да ... страхотно...

Хари затвори очи и белегът му припари, той избра да проникне отново в съзнанието на Волдемор ... Движеше се напред по тунела на първата пещера ... Избра да се подсигури в чекмеджето преди да дойде... но това не го забави много.

На вратата на входната зала се почука и всеки рейвънклоуец замръзна. От другата страна Хари чу мека музика, която идваше от орела, който служеше за чукало:

- Къде отиват изчезващите обекти?

- Аз не знам?

- Млъкни!-озъби се груб глас, който Хари знаеше, че е на брата Карол, Амикус, - Алекто? Алекто? Там ли си? Хвана ли го? Отвори вратата!

Рейвънклоулци зашепнаха ужасено. Тогава без предопреждение се изсипа серия от силни думкания сякаш някой стреля с оръжие по вратата.

- Алекто! Ако той дойде, а ние нямаме Потър - Нали не искаш да тръгнем по същия път, като семейство Малфой? ОТГОВОРИ МИ! - Амикус зарева,разклати вратата, но без полза. Всички Рейвънклоуци отстъпиха и някой от най-уплашените хукнаха нагоре по стълбите към леглата си. После, точно когато Хари се чудеше дали не мисли да разбие вратата и Стън Амикус преди смъртожадния не направи нещо различно, втори, познат глас прозвуча отвън на вратата.

- Може би мога да попитам какво правите, професор Карол?

- Опитвам се да вляза през тази проклета врата- извика Амикус. Отидете и извикайте Флитуик. Кажи му да я отвори веднага!

- Но сестра ти ви е ли вътре?- попита професор Макгонагъл. -Не я ли пусна професор Флитуик по-рано тази седмица като ваш гост?Може би той ще отвори вратата за теб? Тогава ще трябва да спите извън замъка.

- Тя не отговаря, стара метла такава! Ти я отвори!Направи го сега!

- Разбира се, щом искате - каза професор Макгъонагол с ужасна студенина в гласа.

Музикалния глас отново попита.

- Къде отиват изчезващите обекти?

- В несъществуващото, с което казвам, всичко. - отговори професор Макгъонагол

- Отлична фраза- отговори орелът звънец и вратата се отвори люлеейки се.

Повалените Рейвънклоулци, които останаха до Алекто, избягаха, а Амикус ги разпръсна от прага,размахвайки заплашително пръчката си.Виждайки сестра си той пребледня, имаше смело лице и малки очи, които веднага попаднаха на Алекто. Той нададе вик от ярост и страх.

- Какво са направили, малкото ми вълче?-закрещя. -Ще разпитам много от тях, докато не ми кажат, кой го е сторил... и какво ще каже Черния лорд? - запищя той, стоейки до сестра си и удряйки се по челото с ръка. - Ние не го хванахме, те са си отишли и са я убили.

- Тя е само зашеметена - каза професор Макгонагъл нетърпеливо, като се наведе над Алекто. – Добре е.

- Не за дълго - завика Амикус. -Не и след като Черния лорд я хване. Тя бе изпратена от него. Усетих знака ми да гори, той си мисли, че сме хванали Потър!

- Хванали Потър? - каза професор Макгъонагъл остро. - Какво имаш предвид?

- Той ни каза, че Потър ще се опита да проникне в общата стая на Рейвънклоу и ако го хванем да му го пратим!

- Защо Хари Потър ще се опитва да влезе в кулата на Рейвънклоу! Потър бе разпределен в моя Дом.

С липса на вяра и яд, Хари чу лек тон на гордост в гласа и обич към Минерва Макгъонагъл избликна в него.

- Казаха ни, че може да дойде тук! - каза Карол. - Не зная защо.