Първа Царуването на Черният Лорд

Смъртожадните прекрачиха обратно в посока на главната улица. Хърмаяни изохка с облекчение, отмятайки с ръка мантията и седна на стол с клатещ се крак. Хари издърпа завесите и след това освободи себе си и Рон от мантията. Те чуха как бармана по-долу затръшва отново вратата на барчето и се качва по стъпалата. Вниманието на Хари беше привлечено от нещо на камината: малко, правоъгълно огледало лежеше върху нея, точно под портрета на момичето. Барманът влезе в стаята.

-Вие проклети глупаци! - каза той грубо, гледайки ги един по един. - Какво си мислехте, идвайки тук?

-Благодаря ти. - каза Хари. -Ти ни спаси живота, не можем да изразим благодарността си за това.

Барманът изгрухтя. Хари го доближи, поглеждайки го в лицето, мъчейки се да види отвъд дългата права стоманено-сива брада. Той носеше очила. Зад мръсните стъкла, очите му бяха пронизателно ярко сини.

-Видях твоите очи в огледалото.

Настъпи тишина в стаята. Хари и барманът се гледаха един друг.

-Вие изпратихте Доби.

Барманът потвърди, оглеждайки наоколо за домашния дух.

-Мислех, че той е с вас. Каде го оставихте?

-Той е мъртъв. - каза Хари. - Белатрикс Лестранж го уби.

За няколко мига лицето на барманане се промени. После той каза:

-Съжалявам да го чуя, харесвах този дух.

Той се обърна, палейки лампите със своята пръчка, непоглеждайки към никой от тях.

-Ти си Абърфорд. - каза Хари на мъжа.

Той нито потвърди, нито отрече, но се обърна, за да запали огъня.

- Откъде взе това - попита Хари, минавайки покрай огледалото на Сириус, близнак на това, което той беше счупил преди близо две години.

- Купих го от Дънг преди около година. - каза Абърфорд. - Албус ми каза какво е. Опитвах се да ви наглеждам.

Рон подскочи.

- Сребърната кошута. - каза Рон развълнувано. - Също беше ти, нали?

- За какво говориш? - каза Абърфорд.

- Някой ни изпрати Патронус под формата на кошута!

- С мозък като тоя можеш да станеш Смъртожаден, синко. Не доказах ли, че моя Патронус е коза?

- Оу - каза Рон - Ами да ... гладен съм! - добави той отбранително след като стомахът му издаде огромно бучене.

- Имам храна - каза Албърфорт и се измъкна от стаята, няколко мига по-късно той се появи с дълъг самун, малко сирене и оловна кана с медовина, които постави на малка масичка пред огъня. Те ядоха лакомо, пиха и за известно време се чуваха само звуци на дъвчене.

-Добре тогава - каза Албърфорт след като яденето приклиючи и Хари и Рон се свлякоха сънливо на столовете си. - Трябва да помислим за най-добрия начин да ви изведа оттук. Не може да бъде свършено нощем, чухте какво става ако някой излезе навън в мрака: ако Крещящото заклинание е включено, те ще се нахвърлят върху вас както Bowtruckles на яйца на Хапещи феи. Не смятам, че ще успея да мина с номера за козата вместо елен втори път. Чакайте до разсъмване, когато вечерния час се вдига, тогава ще можете отново да се наметнете с мантията и да тръгнете пеша. Напуснете Хогсмийд и отидете високо в планината, където ще можете да се магипортирате. Може да видите Хагрид. Той се крие там горе с Гроп в някоя пещера, откакто се опитаха да го арестуват.

-Няма да си тръгнем - каза Хари. - Трябва да влезем в Хогуортс.

-Не бъди глупав, момче. - рече Албърфорт.

-Ние трябва ... - отговори му Хари.

-Това, което трябва да направите - заръча му Албърфорт, навеждайки се напред, - е да отидете колкото се може по-далеч оттук.

-Но вие не разбирате. Няма достатъчно време. Ние трябва да влезнем в замъка. Дъмбълдор...имам предвид вашия брат...го искаше от нас.

Светлината от огъня мигновено направи мръсните очила на Абърфорд непрозрачни, ярки, плоски, бели и Хари си спомни слепите очи на гигантския паяк Арагог.

-Моя брат Албус желаеше много неща - каза Албърфорт. - И хората често бяха наранявани, докато той се грижеше за великите си планове. Трябва да се махнеш от училището, Потър, а ако можеш и от страната. Забрави брат ми и неговите умни планове. Той замина там където нищо не може да го нарани и ти не му дължиш каквото и да е.

-Ти не разбираш... -каза Хари отново.

-О, така ли? - каза Абърфорд спокойно.- Ти мислиш, че не разбирам собствения си брат? Мислиш, че познаваш Албус по-добре от мен ?

-Нямах предвид това. - каза Хари, чийто мозък работеше бавно от изтощение, а и от пресищането с храна и вино. - Той ... ми остави работа.

-Наистина ли? - каза Абърфорд. -Приятна работа, надявам се? Приятна? Лесна? Нещо, което очаквате неквалифициран млад магьосник да бъде способен да направи, без да се пресили.

Рон се засмя. Хърмаяни изглеждаше странно.

-Аз...не, не е лесно. - каза Хари. - Но аз трябва..

-"Трябва?" Защо "трябва"? - каза Абърфорд грубо. - Пусни го да си ходи, момче, преди да си го последвал! Спаси себе си!

-Аз не мога....

-Защо не?

-Аз...- Хари не можеше да обясни. - Но ти също се биеш, ти си в Ордена на Феникса.

-Бях! - каза Абърфорд. - Орденът на Феникса е свършен. Ти-знаеш-кой спечели, всичко свърши и ако някой твърди обратното, се заблуждава. Никога няма да бъде безопасно за теб тук, Потър, той те иска твърде много. Затова напусни, върви в някое скривалище, спасявай се. Най-добре вземи и тези двамата с теб. - той посочи Рон и Хърмаяни. - Те ще бъдат в опасност, тъй като всички знаят, че работят за теб.

-Не мога да си тръгна. - каза Хари. - Аз имам работа тук.

-Дай я на някой друг.

-Не мога, трябва да бъда аз, Дъмбълдор ми обясни всичко.

-О, наистина ли? И каза ли ти всичко, беше ли честен с теб?

Хари искаше да каже да, но незнайно защо не го направи. Абърфорд изглежда разбра какво си мислеше той.

-Познавам брат си, Потър. Той научи пазенето на тайна от малък. Тайни и лъжи, така израстнахме, а Албус...той остана роден талант.

Oчите на стареца погледнаха картината на момичето над камината. Това беше...Хари сега се огледа наоколо внимателно, това бе единствената картина в стаята. Нямаше снимка на Албус Дълмбълдор, нито на някой друг.

-Господин Дъмбълдор - попита боязливо Хърмаяни. - Това ли е вашата сестра? Ариана?

-Да - отговори Абърфорд кратко. - Чели сте Рита Скийтър, нали, госпожице?

Дори под розовите огнени светлини бе доловимо, че Хърмаяни се изчерви.

-Елфиъс Доуж ни я спомена - каза Хари, опитвайки се да прикрие приятелката си.

-Този стар прилеп - прошепна Абърфорд, пийваики още една глътка от медовината. - Мислеше си, че извежда брат ми до всяка длъжност. Да, правеше го. Така направи с много хора, включително и с вас тримата, както изглежда.

Хари запази мълчание. Той не искаше да изразява колебанията и несигурността си относто Дъмбълдор, който го беше оставил в загадка от месеци насам. Той бе направил своя избор, още когато копаеше гроба на Доби, бе решил да продължи по ветровитата, опасна страна, показана му от Албус Дъмбълдор, да приеме, че не му е казано всичко, което иска да знае, и просто да вярва. Той реши да не се колебае отново, не искаше да чуе за каквото и да е било, което може да го отклони от целта му. Хари срещна погледа на Абърфорд, който беше толкова пронизваш, колкото този на брат му: ярките сини очи въздействаха по същия начин, сякаш сканират обекта на своето изследване и Хари предполагаше, че Абърфорд знае какво той си мисли и го презираше за това.

-Професор Дъмбълдор бе загрижен за Хари - каза Хърмаяни с тих глас.

-А сега? - попита Абърфорд. - Смешно е, колко от хората, за които брат ми беше загрижен, свършиха по-зле, отколкото ако той ги беше оставил намира.

-Какво имате в предвид? - попита Хърмаяни, оставайки без дъх.

-Забрави - отвърна Абърфорд.

-Но това е наистина много сериозно нещо - каза Хърмаяни. - Да не би...да не би

да говорите за сестра си?

Абърфорд я погледна: след това продължи да говори.

-Когато сестра ми беше на шест, тя беше нападната от три мъгълски момчета. Те я видели да прави магия в задния двор. Но Ариана не е виновна, тъй като на тази възраст никой не може да контролира силите си. Това, което видели ги уплашило, предполагам. Пробили си път през плета, и когато тя не могла да им покаже фокус, те я отнесли, опитвайки се да спрат малката откачалка да го прави...

Очите на Хърмаяни изглеждаха огромни на светлината на огъня; Рон изглеждаше леко болен. Абърфорд се изправи, висок колкото Албус, и изведнъж продължи да говори с огромен гняв и усилваща се болка.

-То я разруши, това, което те направиха: тя никога вече не беше наред. Не използваше вече магия, но не можеше се отърве от нея; когато се опитваше да контролира магията в себе си, понякога беше странна и опасна. Но предимно беше сладка и уплашена, и безвредна. И баща ми тръгна след злосторниците - каза Абърфорд, - и ги нападна, и от министерството го затвориха в Азкабан. Баща ми никога не каза на министерството защо го е направил, защото знаеше, че ще я пратят в Свети Мънго и ще я заключат там. Бяха я хванали в сериозно нарушение на Международния указ за секретност, неуравновесена, както изглеждаше, с на моменти бликаща от нея магия, когато не можеше вече да я задържа.

- Ние трябваше да я пазим в безопасност. Преместихме се в друга къща, но все пак тя беше болна и майка ни се грижеше за нея и се стараеше да поддържа настроението й. - Аз бях нейният любимец - каза той и докато го казваше, мърляв ученик изглежда гледаше мърлявата брада на Абърфорд. - Не Албус, той винаги седеше горе в неговата спалня, когато си беше у дома. Четеше книгите си и броеше наградите си и продължаваше да контактува с „Наи-забележителните магьоснически имена на деня"- каза Абърфорд.

-Той никога не се безпокоеше за нея. Тя ме харесваше най-много.

-Тогава, когато навърши 14 ... виждате ли, не бях до нея. Ако бях там можех да я упспокоя. Тя е имала един от нейните изблици, а майка ми не беше млада колкото нея ... това беше нещастен случай. Ариана не можеше се контролира. Майка ми бе убита.

Хари усети ужасна смесица от съжаление и отблъскване, той не искаше да слуша повече, но Абърфорд продължаваше да говори и Хари се зачуди колко дълго не е проговярял, дали изобщо бе говорил за това.

-Така че това постави край на пътешествието на Албус около света с малкия Доуж. Те двамата се появиха за погребението на майка ми и тогава Доуж замина сам, a Албус остана като глава на семейството. Ха!

Абърфорд се изплю в огъня.

-Аз я наглеждах, така и му казах, не ме интересуваше училището, останах вкъщи и го правех. Той ми казваше, че трябва да завърша образованието си и взе длъжността на майка ми. Малко падение за "Господин Брилянтен", няма награди за наглеждането подир наполовина лудата ни сестра, спирайки я да взриви къщата ден след ден. Всичко вършеше правилно за няколко седмици ... докато не дойдe...

И сега определено опасен поглед пропълзя върху лицето на Абърфорд.

- Гриндълуолд. И най-накрая брат ми имаше възможността да поговори с някой бляскав и талантлив, като самия себе си. И грижата за Ариана мина на заден план, докато те замисляха планове за нов магьоснически ред и търсейки реликви или каквото там толкова ги интересуваше. Велики планове за победата над всички Магьоснически родове и ако едно младо момиченце бе пропуснато, какво значение имаше, когато Албус работеше "За великото добро". Но след няколко седмици бях направил достатъчното, това което бе нужно. Беше вече време да се връщам в Хогуортс, така че им казах и на двамата лице в лице, както сега на вас - и Абърфорд погледна надолу към Хари, на който му трябваше малко въображение, за да си го представи тинейджър, жилав и ядосан, стоящ срещу своя по-голям брат.

-Той не хареса това - каза Абърфорд, и очите му бяха за кратко заслепени от отразяващата се светлина върху стъклата на неговите очила. Пробляснаха и го заслепиха отново. - Гриндълоулд не хареса това. Разгневи се. Каза ми колко глупаво малко момче съм бил, за да се опитвам да стоя на пътя на брилянтния си брат и него.....Все едно не разбирах, че моята бедна сестра няма да има нужда да се крие, когато те променят света и магьосниците вече няма да се крият, мъгълите ще научат къде им е мястото? Последва спор....аз извадих моята пръчка, той своята. И аз бях поразен от проклятието Круциатус от най-добрия приятел на брат ми, Албус се опита да го спре и след това и тримата се дуелирахме, и в следващия момент мигащите светлини и гърмежите я свалиха долу, тя не можеше да го понесе...

Цветът изчезна от лицето на Абърфорд, сякаш той беше получил смъртоносна рана.

-И аз мислех, че тя иска да помогне, но тя наистина не знаеше какво прави и .. и аз не знам наистина кой от нас го направи, можеше да бъде всеки от нас, и тя беше мъртва. Той изрече последната дума и се строполи на стола.

Лицето на Хърмаяни беше мокро от сълзи, а Рон беше почти толкова блед, колкото Абърфорд.

-Аз толкова ... толкова съжалявам. - проплака Хърмаяни.

-Отиде си. -каза Абърфорд с дрезгав глас. - Отиде си завинаги.

Той извади кърпичка и издуха носа си шумно.

-Разбира се, Гриндъуолд избяга. Завърна се в своята държава. Не искаше и Ариана да бъде приписана на него.

-И Албус беше освободен, нали? Освободен от бремето на сестра си, свободен да бъде най великият магьосник на....

-Той не беше свободен - каза Хари.

-Моля?

-Не ги наранявай, моля те.... нарани мен!

Рон и Хърмаяни се бях взрели в Хари. Той никога не бе навлизал в детайли за това, което се беше случило на острова върху езерото. Събитията, които бяха станали, след като той и Дъмбълдор се бяха завърнали в Хогуортс, ги бяха засенчили.

-Той мислеше, че се е върнал там с Гриндълуолд, знам че го е направил. - каза Хари, спомняйки си шепота на Дъмбълдор, който молеше. - Той мислеше, че гледа Гриндълуолд как наранява теб и Ариана ...това бе мъчително за него. Ако го беше видял тогава, нямаше сега да казваш, че е бил свободен.

Абърфорд изглежда размишляваше с вързани като на възел ръце. След дълга пауза той каза:

- Как може да си сигурен, Потър, че брат ми не е бил по-заинтересован "за великото добро", отколкото за теб? Как може да си сигурен, че не си точно толкова незначителен, колкото и малката ми сестра?

Късче лед се заби в сърцето на Хари.

- Не го вярвам, Дъмбълдор обичаше Хари - каза Хърмаяни.

- Защо не му каза да се скрие тогава? - отвърна Абърфорд. - Защо не му каза "Пази се, ето как да оцелееш"?

-Защото - каза Хари, преди Хърмаяни да успее да отговори, - защото понякога трябва да мислиш за нещо повече, отколкото собствената си безопастност. Понякога трябва да помислиш за "най-великото добро" ! Това е война !

- Момче, ти си на 17!

- Аз съм пълнолетен и ще продължа да се боря, дори ако ти се предадеш!

- Кой казва, че съм се предал ?

- Ордена на Феникса е свършен. - повтори Хари. - Ти-знаеш-кой победи, свърши се и ако някой твърди обратното се заблуждава.

- Не казвам, че ми харесва, но е истината!

- Не, не е - каза Хари. - Брат ти е знаел как да унищожи Ти-знаеш-кой и ми го каза. Ще продължавам да се боря, докато не успея...или умра. Не си мислете, че не знам как може да свърши всичко. Знам го от години.

Той изчака Абърфорд да се присмее, но това не стана. Toй само се премести.

- Трябва да се доберем до Хогуортс - каза Хари отново. - Ако не можеш да ни помогнеш, ще изчакаме до изгрев слънце, ще те оставим на мира и ще се опитаме да си намерим друг начин. А ако можеш да ни помогнеш...сега е най-добре да ни го кажеш.

Абърфорд остави поправката на стола си, взирайки се в Хари с поглед, който бе също толкова необикновен, досущ като на брат му. Най-накрая той прочисти гърлото си, стана на крака, заобиколи малката масичка и се обърна към портрета на Ариана.

- Знаеш какво да правиш – каза той.

Тя се усмихна, обърна се и измина известно разстояние, но не както го правеха другите хора в портрети, отиде в едната страна на рамката, по продължение на, както изглеждаше, дълъг тунел, нарисуван зад нея. Те наблюдаваха как нейната слаба фигура отстъпва, докато не бе закрита от мрака.

- Ъъ...какво...? - попита Рон.

- Има само един начин сега - каза Абърфорд. - Трябва да знаете, че те са затворили всички стари тайни проходи от двата им края, всички диментори са около граничните стени, има постоянни патрули в училището, както разбрах от моите източници. Мястото никога не е било толкова строго охранявано. Дори и да влезете как очаквате да свършите нещо, след като Снейп командва и двамата Кароу играят ролята на негови пълномощници... е добре, това са вашите перспективи. Казвате, че сте готови да умрете.

- Но какво...? - каза Хърмаяни, мръщейи се над картината на Ариана.

Малка бяла точица се появи накрая на нарисувания тунел и сега Ариана се връщаше към тях, оголемявайки се догато накрая не пристигна. Но сега имаше някой друг с нея, някой по-висок, който куцукаше напред, изглеждайки възбуден. Неговата коса бе по-дълга от каквато Хари някога бе виждал. Той се появи и се затича. Двете фигури ставаха все по-големи и по-големи, докато единствено техните глави и рамена запълниха картината. Тогава всичко се олюля и на стената се появи малка вратичка и тогава истинския вход към тунела бе разкрит. И оттам обрасъл, с наранено лице и раздърпани дрехи, премина истинският Невил Лонгботъм, който издаде звук на наслада, слизайки по камината и викайки:

- Знаех, че ще дойдеш! Знаех си, Хари!

* Bowtruckle - малко животно, което живее на дърво, от което се правят магически пръчки

Глава 29

Изгубената диадема
- Невил... какво по... как...?

Но Невил беше забелязал Рон и Хърмаяни, и сега прегръщаше и тях с щастливи викове. Колкото по-дълго Хари гледаше Невил, толкова по-зле му изглеждаше той: едното му око се беше подуло и сега беше жълто-лилаво, имаше белези, издълбани в лицето му и цялостният му занемарен вид предполагаше, че живее тежко. Но въпреки това, смачкания му лик светеше от щастие, когато пусна Хърмаяни и каза отново - Знаех си, че ще дойдете! През цялото време казвах на Шеймъс, че е само въпрос на време!

- Невил, какво ти се е случило?

- Какво? Това? - Невил отхвърли раните си с разтърсване на главата. - Това е нищо. Шеймъс е по-зле. Ще видите. Ще тръгваме ли вече? А, - Обърна се той към Абърфорд - Аб, може да минат още няколко души тази вечер.

- Още няколко? - повтори Абърфорд злокобно. - Какво имаш предвид с това „още няколко", Лонгботъм? Има вечерен час и Крещяща магия в цялото село!

- Знам, затова те ще се Магипортират директно в бара ти. - каза Невил - Просто ги прати надолу по прохода. Благодаря ти много.

Невил протегна ръката си към Хърмаяни, за да й помогне да се качи върху камината и да влезе в тунела; Рон я последва, след това беше Невил. Хари се обърна към Абърфорд.

- Не знам как да ти се отблагодаря, ти спаси живота ни на два пъти.

- Тогава се грижи за него - отговори Абърфорд сърдито - Може да не съм способен да ви спася и трети път.

Хари се качи на камината и влезе в тунела зад портрета на Ариана. Имаше гладки камъни от другата страна: изглеждаше сякаш проходът беше там от години. Месингови лампи висяха от стените, а земята под тях беше топла и гладка; докато вървяха сенките им се къдреха по стените, сякаш ги духаше вентилатор.

- От колко време е това тук? - Попита Рон, когато тръгнаха. - Няма го на Хитроумната карта, нали, Хари? Мислех, че има само седем прохода вътре и вън от училището?

- Затвориха ги всичките преди началото на Учебната година. - каза Невил - Няма начин да минеш през тях сега. Не и с проклятия в началото и Смъртожадни, и Диментори, чакащи на изхода. - Той започна да върви заднешком, със сияеща усмивка и захласнат по тях тримата. - Но това няма значение... вярно ли е? Наистина ли сте влезли в Гринготс? Наистина ли сте избягали с дракон? Това е голямата новина, всички само за това говорят, Тери Бут беше пребит от Кароу, само защото го разпространяваше крещейки в Голямата зала на вечеря!

- Да, вярно е. - каза Хари.

Невил се засмя ликуващо.

- Какво направихте с дракона?

- Освободихме го в естествената му среда. - отговори Рон. - Хърмаяни настояваше да го запазим за домашен любимец...

- Не преувеличавай, Рон...

- Но какво правихте? Хората говорят, че се укривате, Хари, но аз не смятам така. Мисля, че сте след нещо.

- Прав си. - отговори му Хари. - Но, разкажи ни за Хогуортс, Невил, ние нищо не сме чували.

- То е... ами... вече не е точно като Хогуортс. - каза Невил, като усмивката изведнъж изчезна от лицето му. - Чухте ли за двамата Кароу?

- Двамата Смъртожадни, които преподават тук?

- Те не само преподават. - отговори Невил. - Те командват цялата дисциплина. Много обичат да наказват... двамата Кароу.

- Както Ъмбридж?

- Уф, не. До тях тя изглежда кротка. Другите учители са задължени да ни изпратят при тях, ако направим нещо нередно. Въпреки това, ако могат да го избегнат, те не го правят. Можеш спокойно да кажеш, че учителите мразят двамата Кароу, точно толкова, колкото и ние. Амик, мъжът, той преподава това, което преди беше Защита срещу Черните изкуства, само че сега е само Черни изкуства. Трябва да упражняваме проклятието Круцио върху хората, които са наказани.

- Какво?!

Гласовете на Хари, Рон и Хърмаяни се обединиха в едно ехо, което прокънтя в тунела.

- Да. - Каза Невил - така получих това тук. - Той посочи много дълбок разрез на едната си буза. - Отказах да го направя. Обаче на някои им харесва; Краб и Гойл го обожават. Първият път, в който са най-добри в нещо, предполагам.

- Алекто, сестрата на Амик, преподава Мъгълознание, което е задължително за всички. Трябва да слушаме нейните обяснения как Мъгълите са като животни, глупави и мръсни, и как те са принуждавали магьосниците да се крият, защото са били злонамерени към тях, и как първоначалният ред е бил преустановен... Получих това тук, - и той посочи друг разрез върху лицето си - задето я попитах колко Мъгълска кръв имат тя и брат й.

- По дяволите, Невил! - каза Рон. - Има си време и място, за да се правиш на умник.

- Ти не беше там - отвърна Невил - и ти нямаше да си стоиш просто така. Работата е там, че помага, когато хората им се опълчват, дава на всички надежда. Забелязах го, когато ти го правеше, Хари.

- Но те са те използвали за острилка на ножове. - каза Рон, трепвайки леко, когато преминаха покрай една лампа и раните на Невил се откроиха още по-ясно.

Невил сви рамене.

- Няма значение. Те не искат да пропиляват прекалено много чиста кръв, затова ще ни помъчат малко, ако сме устати, но няма наистина да ни убият.

Хари не знаеше кое е по-ужасно, нещата, които Невил казваше, или прозаичният тон, с който го правеше.

- Единствените хора в голяма опасност са тези, чиито роднини или приятели навън създават проблеми. Те се взимат за заложници. Старият Ксено Лъвгуд ставаше прекалено разговорлив в „Дрънкало", затова те свалиха Луна от влака по пътя обратно за Коледа.

- Невил, тя е наред, ние я видяхме...

- Да, знам. Тя успя да ми прати съобщение.

Той извади златна монета от джоба си, и Хари я разпозна - това беше един от фалшивите Галеони, които членовете на ВОДА бяха използвали, за да си предават съобщения един на друг.

- Тези са страхотни. - каза Невил с грейнало лице на Хърмаяни. - Двамата Кароу така и не схванаха как си комуникирахме, направо ги побъркваше. Преди излизахме през нощта и пишехме графити по стените: „ВОДА", „Все още набираме хора", такива работи. Снейп го ненавиждаше.

- Преди? - каза Хари, който беше забелязал миналото време.

- Ами с времето ставаше все по-трудно. - отговори му Невил. - Изгубихме Луна на Коледа, а Джини така и не се прибра след Великден, а ние тримата бяхме нещо като лидерите. Двамата Кароу явно занеха, че аз стоя зад голяма част от това, затова започнаха да ме унижават доста. Тогава Майкъл Корнър беше заловен да освобождава един първокурсник, който бяха завързали, измъчваха го доста лошо, това наплаши хората и те се отдръпнаха.