Първа вариант

Пип Волант

“ С Н И М К А Т А.”



+++ Забранено за олигофрени +++

Превод на български: Айрин Уиндскрийн

Дали трябва да си блъскаме главата да разберем как трябва да живеем: като стадо хрисими млекодайни кравички, като ято диви летящи носни кърпички, като противоборстващи страни в битката за по-голямо парче хляб, земя, късмет, като вълци-единаци или като популация от нормални хора?

Едва ли някой не си е задавал въпроса дали той самият е нормален и какво е всъщност е “Нормален Човек”.

Може би този, който е разочарован от фалшиви приятели, от върховни сноби, псевдодобряци, лицемерни ласкатели, интелигентстващи простаци, лъжепатриоти, интелектуалци-шовинисти, пристрастени към шкембе-чорбата с чесън, реакционни завистници, некадърни напраскани "професионалисти" с повърхностни енциклопедични познания, търговци на чувства, предатели на човешките отношения, продажници на слънцето, на луната, на цивилизованото мислене, на тръпката от Шагал, Набоков, Борис Виан? А може би той е един, двама или трима от своите разочарования, или сам, без да подозира, отговаря на пълната характеристика на своята омраза към себеподобните.

Всеки от нас се смята за съкровище, затрупано с едно кило, две лопати, с хилядите тонове смет на битието, а не с пух и цвят от рози на прекрасния, щастлив живот, който уж заслужава. От време на време живителната вода на съдбата отмива някое наше чувство и ние с пълна пара изживяваме нова любов, нова кола, нов приятел, ново гадже, нова заплата. А вълните на годините прииждат и ние непоправимо се гърчим под пръстта от липса на радост, на разбирателство, на пари, на верни другари, отровени от досадното ежедневие, от задължителните грижи за някого, за себе си. И така кротко си дремуцаме в инертно-битово състояние във вид на капризна ларва, обвита в пашкула си от илюзии, миражи, мечти, претенции, желания, халюцинации, чакайки цял живот най-високия гребен на “МОЙТА” вълна, докато винаги, ама винаги идва едно последно, фатално затрупване. И настъпва Мрак в съзнанието, Студ - в душата, Плесен - в пашкула; и навсякъде е Тор - тор навсякъде!

Във всички случаи, НЧ е човекът, търсещ нещичко, поне едно такова малко, микроскопично, с което да е по-различен, по-друг от общата тълпа, към която принадлежи духом и тялом независимо дали го желае или не, дали го осъзнава или не, дали го признава на себе си, на приятели, на всички у дома си, в службата си или на целия свят!

А животът си продължава такъв, какъвто е – жесток и вулгарен спектакъл на живо. Нахалните и циничните си присвояват главните роли. Другите, които са кротки и търсещи, са статисти. Останалите, безразличните към себе си, се самоназначават на длъжност “режисъор”, “сценарист”, та дори “продуцент” - ръкопляскат на своите избрани герои и дюдюкат срещу по-слабите от тях самите. Непокорните и неподкупните просто загиват в тази сценична игра, смазани от циничното естество на хората. Къде е публиката? – няма такава! Всички сме критици!

Фантастиката пък нито е лъжа, нито е фантасмагория, а е игра на въображението.

Играта на въображението не е фантазия, а интелект!

Интелектът пък си е жива игра!

Игра между тривиалните умнизми и гениалните простотии.

Трета и решаваща варианта: за всички
Животът ни е един театър на марионетките.

Кой дърпа конците тука, бе?

1.
Реших да вечерям. Не бях гладен. Както винаги се усещах самотен. Усещах се като Чарлз Буковски. Безумно самотен, натоварен до дупка с циничен екзистенциализъм, винаги готов да излея самотата върху белия лист или върху нечия скапана съвест. Не съм Буковски, обаче. Но бях натъпкан с толкова екзистенциализъм, че бих могъл да го дарявам наляво и надясно, да го давам под наем, бих могъл така да шибна някой с тоя шибан екзистенциализъм, че...

Чувствах се като една голяма-преголяма празнина, пред която озоновата дупка над Антарктида изглежда като убождане от инсулинова игла. Майната му на диабета. Още го нямах. Писна ми от Буковски, писна ми от дупките в настроението. Писна ми от писването. Спрях пред първата кръчма, изпречила се на пътя ми. На пътя за никъде. Влязох и си поръчах една бира вместо манджа. Когато дойдоха двете: сервитьорката и бирата, отказах бирата и си поръчах двоен "Джак Даниелс". Идването на "Джак" взема, че ми отряза желанието да се заяждам с персонала и напълно изтри белия лист на Буковски, който така упорито се мъдреше в моята неизтрезняла от няколко години глава. Изведнъж поисках да съм див руснак. Пих на екс. Сляхме се с "Джак" в едно цяло - нали бяхме приятели. Извиках сервитьорката. Тя дойде чак след цигара време. Опря се с .лактите в ръба на мойта маса и ме удави в черната дълбочина на своето деколте. Не ми се чукаше женски бройлер, но когато се събудих сутринта, дебелият й задник ме държеше размазан върху стената до кревата ми. Докато се измъквах до кухнята за една бира, намерих повод да пия една водка. Поводът бе този, че просто ми се пиеше водка.Това е!

От второто питие дойдох на себе си толкова, че положих усилие на алпинист да се сетя кой съм. Със сигурност знаех, че не съм занзибарският принц. Не бях и счетоводител, за съжаление на баща ми. Горкичкият старец гушна китката вместо мене, като дойде да ме види в една провинциална болница. Бях повален в алкохолна кома. Не можа да понесе вида на маркучите, натикани из цялото ми сиво тяло. Не успях и за погребението му, защото лекуващият ми доктор не обичаше да пише епикризи, а без такъв документ на портала на болницата вместо на свобода, можеха да ме пратят в моргата. Портиерите искаха писмено заключение дали си жив или умрял - не вярваха на очите си, а на печата. Извъобще, живеем в свят на неверие.

Едно тихо, чисто женско пръдване разтърси сутрешната тишина на моето жилище и изненадващо ми възвърна паметта. Спомените, затиснати здраво в менгемето на алкохолната амнезия, изригнаха в съзнанието ми. Заемах отговорен пост на критик в едно емигрантско булевардно издателство. Работата ми бе да редактирам псевдопатриотичните възвания на икономическите емигранти, подвизаващи се в ролята на родолюбци; да поправям граматиката на обявите за брак, да цензурирам молби за високоплатена нискоквалифицирана работа като "сътрудник в секретна лаборатория за ядрени изследвания", "водещ специалист във военно-техническото производство" и т.н. Названията на вестниците и бюлетините носеха анатомо-физиологичен характер, с което се надпреварваха за първенство във връзката си с Майката-Родина: "Гласът на народа", "Народен Глас", "Пипалата на КГБ", "По стъпките на успеха". Ремарк, този Исус, този Буда на всички емигранти по света, с умиление на предводител би разширил този набор от имена със "Сродни сърца и други карантии", "Рамо до рамо, джоб до джоб", "Черният дроб на руски емигрант".

Идвах от Европа. Истинското ми име бе Сейлш Бушаелмш.Преди да се появя в Америка, бях щатен офицер в Обединените служби за държавна сигурност към Генералното управление на Варшавския Договор, отдел Външно разузнаване.

Владея шест езика на трезво; на пет водки нито унгарец, нито чукча не могат да ми се опрат. Фамилията, която нося сега, е Пор...

- Кафето готово ли е? - Прекъсна спомените ми едно дрезгаво провикване от спалнята и на вратата се появи чисто гола съблазнителката на пияни мъже. – По-добре дай една бира, мухльо!

- Тва да не е скапаният ти локал, ма курво? - Не падах по-долу от нейната арогантност.

- Що не си затваряш плювалника, дядка? - И тръгна към хладилника в ъгъла на кухнята.

Докато се обърнах да й взема чаша от шкафа, дъното на бутилката се целеше в крушката на тавана.

Тръгнах към печката да правя кафе. Зад гърба ми се чу звучно оригване и една ръка се плъзна в гащите ми отпред.

Цели две секунди стоях парализиран, все едно ме ухапа направо в сънната артерия гладна гърмяща змия. Мадам Кротал ме лъхна в ухото с чудесен аромат на махмурлук и бира:

- Вдървяваш се не там, където трябва, скъпи ми Дон Жуане, - и здраво стисна това, което държеше в ръката си.

Дали от болката, дали от пресиления й романтизъм, дръпнах се встрани и за голямо учудване и на двама ни, успях да й избягам.

- Що не потърсиш нещо по-кораво в "Синята лагуна"*, ма Сидни!**

* - заведение за обратни;

** - приемай буквално: Синди Кроуфърд.
Обърнах се на една пета и хукнах към банята. Не чух зад себе си тропота на стадото цейлонски слонове, но бързо влязах и завъртях ключалката. Заслушах се в кънтящата зад вратата оценка на ситуацията от дебеланата, обхваната от словесна диария. Не разделях нейното убеждение за мойто членство в световната гей-организация. След тръшването на входната врата влязох под душа. Чак сега усетих, че фунтя на евтин дамски парфюм. Изкъпах се с голямо удоволствие. Излязох плахо. Нямаше я. Ударих една малка водка на екс. Олекна ми. Запалих цигара. Погледнах часовника на стената - бе девет без четиринайсет сутринта. За такъв професионален пияч като мене бе под достойнството ми да ходя на работа навреме. Налях си още едно. Пльоснах се на дивана в хола. Пуснах телевизора - местната кабелна. Даваха реклама на дамски превръзки. Човек остава с впечатление, че менструирането е приоритет на аристократките, или че жените от простолюдието въобще не използват хигиенични средства за случката. Егати дилемата, да те заболи главата и да хукнеш да менструираш, за да си в час с цвета на човешката кръв.

Сега се казвах Портнов. Алекс Портнов. Името бе избрано от ЦРУ, когато ме натресоха да цензурирам емигрантските упражнения по словесност. Назначението ми бе награда за секретните материали за отглеждане на мравки-водолази в една източноевропейска страна, с които кандидатствах за американско гражданство. (Само че в тази държава въобще не се въдеха никакви мравки и мравкоподобни животни!)

Паркирах колата на горната улица и влязох в сградата през официалния вход. Пред кабинета ми ме чакаха няколко човека. Протегнах ръка към дръжката на вратата, но в този момент тя се отвори и моята секретарка ме посрещна с поглед, типичен за жени с ранен брак и три деца.

- Добро утро, господин Портнов - както винаги с ударение на първото "о" и глътнато "т". - Ей сега ще се върна с кафето.

- Добре.- Инстинктивно я огледах отзад и затворих след себе си.

Включих компютъра. Влязох в Мрежата. Отворих страницата за свръзка. "12.20. Осма линия." - означаваше стандартна процедура: да поздравиш шефа на ТРЗ-то из коридорите на канцеларията, а той, без да се спре, да ти отвърне със скороговорка: ”Какси?добреси?многосерадвамзатеб!”

- Ето - натиснах "Exit" - го кафето - заобиколи бюрото ми Нора и слагайки чашата пред мен, хвърли бърз поглед към монитора. Усетих я, без тя да разбере. "Опа-а-а-а!" - успя да ме удари изненадата и телефоната иззвъня.

• 
  Кабинетът на г-н Портнов - обърна се Нора към мен - слушам ви,
  

Запалих бавно цигара и отпих от кафето. Знаех коя е Нора. Сега разбрах, че и тя иска да знае кой съм аз. Дотук - добре. Обаче защо така демонстративно? Поръчка от шефовете? Чюшки! Не е възможно да ме подценяват чак толкова.

- Да пусна ли първия посетител, г-н Портнов? - прописука тя.

- Давай, - отвърнах й аз с най-апатичния тон, на който бях способен. А как бях способен да не се издавам !!! Уха-а-а-а.

Влезе мъж на около четирийсет. Под насила направената гримаса на безгрижие се виждаше и със слепи очи притеснението, даже страхът на пресен емигрант.

- На какъв език ще говорим? - опита се да ме впечатли той на академичен английски. Сигурно е заучавал тази фраза най-малко сто пъти, за да ми направи впечатление. Не успя. Винаги ще си остане българин.

- Вече го избрахте. - Посочих му стола пред писалището си.

Разговорът протече почти стандартно. Когато си тръгна, телефонът иззвъня пак. Беше за мен. Бях натиснал копчето за обратна връзка на пейджъра в джоба на сакото си. Нора не знаеше за него. Поне така предполагах до тази сутрин. Оставих я нарочно да вдигне слушалката. След обичайната процедура и с израз "Шерше ла фам" на лицето, ми подаде апаратчето.

- Портнов слуша, - казах безразлично и в същия момент разцъфтях като мексикански слънчоглед, - О-х-о-о, скъпа, ко праиш, ма? - Изхилих се като ненормален. - Да обядваме? Че колко е часът? - погледнах си часовника. - Ма че то сега е само дванайсет без двайсет, - продължавах да се правя на простак. - Добре де, добре, към дванайсет и десет съм там. Чакай ма ти ма мене! - Завърших със смях и върнах слушалката на секретарката.

Изжестикулирах й "Какво да се прави?" и, тръгвайки към служебния изход, я нахвалих здраво: "Ти си знаеш!"

Качих се в колата и потеглих на изток. Нямах никакво съмнение, че някой е по петите ми. Ставаше интересно. Спрях рязко. Дадох на заден и слязох да си купя вестник. Платих на вестникопродавача с два жетона за телефон и подкарах колата. "Дано да не се забавят много" и сам си отговорих: "Няма".

Видях ги в огледалната повърхност на вратата на ресторанта. Бяха фалшива влюбена двойка. Подразних се от това, че толкова бързо ги познах, и ми стана някак си мъчно. Мъчно за мене си - за какъв новак ме вземаха?

Влязох в залата на първия етаж. Седнах до прозореца към реката. От красивата гледка на плачещите върби, потопили клоните си в мръсната вода, ми се допика. Реших да поизчакам минута-две. Ромео и Жулиета се настаниха по диагонал от мен, по-близко до изхода. Господи, колко са банални!

Дочаках уискито си, пих една голяма глътка. Станах и се запътих към кенефа. Влязох във втората кабина. Човекът, яхнал клекалото, надигна глава и ми се тросна: "Тук не продаваме краставици за твоя задник бе, момче." "Чукам се с ледени висулки" - върнах му аз останалата част от паролата. Дръпнах се настрани, за да му дам път. Той се изправи и излезе, без да обели и дума. На пода в ъгъла стоеше малък черен куфар. Извадих върху капака нещата от него и се дегизирах с брада, перука и дебела каубойска риза. Изпиках се. Излязох в антрето, подсвирквайки някаква кънтри мелодийка, и закопчах ципа в движение.

Отляво на ресторанта намерих колата, чийто номер бе изписан в една бележка от куфара. Бръкнах под седалката до шофьора, извадих оттам ключовете, запалих и потеглих на север. Завих надясно на четвъртата пресечка и спрях. Изпуших бавно две цигари. Нямаше никой. Обадих се по мобилния телефон на нужния номер. Изтършувах жабката- нямаше никакъв алкохол.

Паркирах в подземния гараж до един микробус на посочения в куфарните инструкции адрес. Зачаках. Пейджърът звънна два пъти подред и след малка пауза един път кратко - наоколо бе чисто. Излязах от колата, без да се оглеждам, и се промуших в буса през току-що отворилата се автоматично странична врата. Вътре имаше двама толкова любопитни мъжаги, че да бях жив хамбургер, едва ли щяха да се изненадат или поне да подушат наоколо вонята на препържено кюфте. Бяха готини. Просто си вършеха работата.

Потеглихме след десет минути. Страшно много ми се допи една водка. Кротувах. Траех си като осмата наложница в харема на персийския халиф. Спряхме и вместо да дойде господарят, двата памятника на агресивния работохолизъм сложиха пред мен един сак с много забавни нещица - два пакета гипсов бинт, едно пластмасово панерче за вечерна салата, тубичка с вода и какво ли още не. Нямах нужда от ничия помощ - в гимназията бях първенец по травматология.

Стоях на автобусната спирка за междуградски превози с гипсиран заден ляв крак, облечен като второсортов дърт рокер. Дъвчейки евтина дъвка, припряно се озъртах за свободни уши във вид на боцманска фуния, за да я напълня с долнопробни, оригинални псувни. Чаках дълго, докато не стигнах до извода, че автогарата не е пешеходна зона на органите на слуха. Дълбоко разочарован от прозрението си, се качих в автобуса. Намерих си свободно място до един селски пенсионер, нахлупил до носа си толкова стара и смачкана каубойска шапка, колкото и той самия. Правеше се на заспал. Изведнъж се обърна към мен и с тон на прогимназиален даскал ми заобяснява: “Знаеш ли ти, момче, че в света съществува такъв уред, камплютар се казва? А-а-а-а!!! Тези младежи!!! А знаеш ли как работи? Аз ще ти кажа! Сядаш пред него и му пишеш, например, името на човека. И тоз камплютар ти отговаря: хубав ли е човекът, лош ли е или пияница!!! О, така, мойто момче! От мене да знайш!”- доволен, старецът си нахлузи сомбрерото и се унесе в своите “камплютърни” занимания.

В 22.10 отидох до шофьора и му тикнах двайсетачка, за да ми спре. Излязох в нощта. Когато автобусът се скри зад завоя, се обърнах и тръгнах в обратна посока. Не след дълго две кратки премигвания на автомобилни светлини прерязаха перпендикулярно шосето. Доближих се, седнах на задната седалка. Потеглихме рязко. На шестия километър свихме в гората. Колата се залюля като лодка в открито море, изтезавано от пет бала щорм. Спряхме пред горска хижа на два етажа, осветена от луната, от чиито плещи току-що надигналият се вятър откъсва наметало от плътни облаци.

(Бре, какъв само романтик съм си бил?!)

Спуснахме се в мазето. Човекът, който ме придружаваше, застана в центъра и изпраска откъс от странен танц, плътно залепвайки подметките си към пода. Наподобяваше шаман от африканската митология. Липсваше му само детският череп, закачен вместо шапка на главата. Не се чуваха и барабаните, подканващи към канибалска закуска на открито. Представлението свърши и вместо бурни овации една част от стената вдясно от нас се завъртя, показвайки таен вход. Влязох сам. Стената зад мен се върна на мястото си. Включиха се светлини. Намирах се в началото на един дълъг тунел със сводест таван. Тръгнах напред. В една ниша отляво забелязах дървена врата без дръжка. Застанах точно пред нея и казах с нормален глас: "Сините патки не могат да броят до двайсет и осем". Вратата се плъзна встрани. Пред мен бе кабина на асансьор от хотел “три звезди” с огледало. Притиснах дланта на лявата си ръка към студената повърхност. Чух зад себе си щракването на вратата и тръгнах надолу. Нямаше указател за етажите, а и портиерът сигурно си бе взел почивен ден. Спирането бе плавно. Явно, че тук не превозваха картофи.

Бях посрещнат от дулото на М-16 в ръцете на цивилен военен. Нямаше го шампанското, нямаше го и оркестърът. Посрещачът ми се обърна и тръгна наляво. Следвах го плътно. Спря и ми отвори с чипкарта една бронирана врата. Не се прегърнахме за сбогом.

Стаята приличаше на заседателна зала за бизнесмени от медийния бранш. Вътре имаше двама възрастни мъже, облечени като ловци на дребен дивеч, но без ловни аксесоари и кучета. От поздрава "Добър вечер, полковник Желиновский", разбрах за какво горе-долу ще става дума. Под това име участвах в една безумно засекретена акция, продължила няколко години, която ми бе докарала гастрит от прекалено пикантната местна кухня.

Набързо организирахме ортопедичен екип и свалихме гипса от крака ми.

Седнах в свободния фотьойл. След две жадни глътки отпивах по малко от мойта любима водка. Няма да казвам марката - рекламната дейност не ми е приоритет. Така си мислех, но грешах. Дори аз не съм идеален.

- Има две неща, за които искаме да ви информираме, Желиновский - започна по-младият. - Първо, от четвърти канал получихме странен материал. Второ, вие сте човекът по една или друга причина, известна и на трима ни тук, който би могъл да отгатне посланието в него. Нямате право на грешка.

- Ето ви паролите, - продължи инструкторът и сложи пред мен един лист с кодовете. - Нещо ми подсказва,че нямаме много време.

Двамата излязоха. Отпуснах се и се загледах в тавана. Интересът ми към качеството на мазилките явно ми бе предаден генетично от дядо ми, строителен инженер, кавалер на ордена "Златна мюстрия".

Станах. Сипах си половин чаша и се настаних пред монитора. Изщраках кодовете. Изгледах безразлично появилия се на екрана рекламен клип на пелмени, произведени от частната фабрика "Руска трапеза" в град Баянск. Излязох от файла, с един пръст знак по знак повторих паролата. Грешка нямаше. Същият кулинарен подвиг, на който бяха способни само руснаците. Всичките френски и китайски готвачи по света на секундата трябва да захвърлят своите тигани, тенджери и подправки и да хукнат да се поливат с врящо олио, показвайки колко са жалки опитите им в кулинарното изкуство.

Захванах се за работа. Донесох си цялата бутилка и почнах да повтарям 47-секундния клип отново и отново, докато съзнателно не се превърнах в наблюдател отвътре на краткото филмче. Ето ме до оградата на руска изба от неструговани борови трупи, пред портата спира трактор, от него излизат баща на около шейсет и син на около трийсет, и двамата облечени в мръсни потни национални ризи, с каскети на главите, с ботуши до коленете посред лято. Свечерява се. Престорено уморените герои на селскостопанския труд, тежко пристъпвайки, влизат в просторна селска къща. Аз съм вече монтиран до стената под часовника с кукувичката. В средата стои голяма дървена маса, сервирана за седем персони. Една млада и една възрастна жена стоят прави зад трите деца, настанени за вечеря. Всички с широки усмивки очакват реакцията на влизащите мъже. Тя не закъснява никак. Загрижените гримаси светкавично се сменят с толкова изразителен възторг и задоволство, че радостта на учените, открили термоядрената реакция, халва да яде. Камерата проследява погледите на механизаторите и показвайки чинии и паници с най-разнообразни руски ястия, се спира върху огромно глинено блюдо, пълно догоре с едри жълтеникави пелмени, поръсени със ситно нарязан магданоз. Музиката от филма "Трактористи" се сменя без всякаква пауза с Менделсоновия марш. Камерата неохотно се откъсва от блюдото и бавно обикаля насядали покрай още по-голяма маса вече сватбари, надигнали чаши за поздрав, насочен към младоженците. После се редуват бързо сменящи се картини на ядене на пелмени от група бизнесмени в луксозен ресторант, туристи от различни държави, дипломати. На финала един от доскорошните министър-председатели, облечен като главен готвач, бърка с лъжица в тенджерата с гореща вода. На масичката до печката стои кутия фабрично направени пелмени с името, адреса и телефоните на фирмата-производител.

Превъртах и превъртах клипа. Вживявах се в ролята на всеки участник в голямото плюскане, повтарях жестовете и мимиките, по едно време се усетих напълнен догоре с рекламираната вкусотия, дори закратко се почувствах горещ пелмен, но много бързо зарязах това крайно-фантастично превъплащение.

Записах всички реплики. Разбърквах и подреждах цели изречения и отделни думи в търсене на посланието, което се криеше в изпратения материал.