Първа вариант

... Zazoza/Зазоза ...

... Sidrov/Сидров ...

... Sidorov/Сидоров ...

... Sidorenko/Сидоренко ...

... Nevenberg/Невенберг ...

... Shtuzer/Щуцер ...

... Seyfuldinova/Сейфулдиновa ...

... Kolbassa/Колбаса ...

Нямаше го Желиновский, пак го нямаше, ама я нямаше и нея!!!

Шок. За трети път за днес - шоков шок!

################

Вървеше по тротоара сред тълпа от пазаруващи, зяпащи, бързащи, хапващи на крак, шляещи се хора и не забелязваше никой, който би имал намерение да го познае, да го тревожи, да му досажда с тъпите си въпроси за фотографска телекинеза.

Не се смяташе за завършен кретен, но все пак бе убеден, че има човеци доста по-умни от него, или поне доста по-приспособени. Таман да започне да си ги изброява наум, когато го удари спомена за Уили-Уили. Заозърта се в движение по витрините, търсейки книжарница. След стотина крачки откри една и влезе, без да издава вълнението, обхванало възпаленото му съзнание от неудържимия, диаричен стремеж към промяна на начина му на мислене, на начина на обличане, на начина на пропиляване на тривиалното си съществуване. “ Трябва да откажа и философските си залитания, мамицата им!!!” - реши твърдо Желиновски и се запъти към щанда ”Антикварни издания”. Четиридесетминутното търсене по прашните рафтове го хвана за краката, за пресъхналото гърло, върза го на моряшка фльонга и тръгна да го потапя в тинята на убийственото отчаяние на болен от СПИН хирург, лепнал заразата от въшлив наркоман, прегазен през коремата от тежкотоварния камион на чушкоразносвача. Почти пълзейки, преглеждаше долния ред на последния стелаж, когато се удари с рамото в нещо меко. Без да стане, се обърна и видя чифт дебели, къси, задни мъжки крака, обути на босо в мръсни, загубили цвета и модела си обувки с полепнали по тях парченца пържена цаца, градска кал на бучки и миришещи като устата на дърта хиена, болна от гастрит. Полковникът спря да диша и надигна глава, проследявайки долните крайници, вмъкнати в ластични дънки. Видя пред себе си долната част на огромно шкембе, облечено в тексаска риза на мръсно-още по-мръсно каре, притежателят на което страдаше от огледална болест. Изправи се и погледна право в брадатото, пъпчиво от кир, мляскащо дъвка лице, което нагло го запита:

- “Френска любов в трета възраст” от Брюаз ли търсиш?

- Не - съвсем спокойно отговори отровеният Желиновский - имам си всичките издания на Брузаз. - Търся “Експресно кастриране на библиотечни пръчове” - и му прасна един здрав прав в наглата муцуна.

Дебелият не залитна, само рязко пребледня, омекна и се разплу върху мръсния под като медуза, престояла три часа на обедното слънце в центъра на Сахара.

- Трябва ми “Диванизъм за начинаещи”! - отсече Полковникът, взирайки се в дълбините на голямата локва слуз, откъдето бавно-бавно се заиздига връзка ключове с вързан към нея пикочен мехур, напомпен със сероводород. Огледа се за тайна врата, но видя само служебния вход с табелка: “Четиво за слабоумни”. “Ебатти конспирацията!” - изхрачи се в локвата, извади оттам с гумени ръкавици ключовете и влезе в хранилището на дефицитна литература. Намери търсената книга, старателно я уви в рекламен плакат на първия брой на списанието “Чюшкоядството - еликсир за мазохиста” и си тръгна.

Слезе в метрото, където се надяваше да не бъде открит от хората на Хънтър. Качи се във влака с най-дългия маршрут, седна на единична седалка в дъното на вагона, за да вижда все пак всеки нововлязъл пасажер. Реши да пътува пет спирки, докато, според него, пътниците, пътуващи надалече, щяха да изгубят и най-малкия интерес към него. Зяпаше наляво и надясно с празен поглед на търговски представител на кантора, търгуваща с интелектуална собственост на блондинките. Само че не носеше нито рекламни материали, нито мостри , нито перука.

################

“Май че трябва да се спасявам, а?” - запита се руската разузнавачка, гледайки развитието на съвместната работа с американците по щатските новини.

“А може би пак му туриха нова фамилия?” - плахо се опита да балансира опънатите си като първа струна на цигулката на Страдивари нерви.

“Що пък да не проверя!” - връщаше се изследователският дух в тялото, в съзнанието, в женственостът на Клариса. Все пак, на всичкото отгоре, тя бе ЖЕНАТА КЛАРА, която преспа с този фантом Желиновский, и неговия статут в to be continued не й бе безразличен, макар да нямаше спомен за прекрасно прекараните мигове на излета, в музея, в четенето на Есенин, Петрарка, Байрон или поне Чахрамапудра, а за Камасутрата да не говорим. “Няма да говорим също за водката, за мензиса, за изчезването на “Зе-Зе”-то - всички тези объркващи, ненавременни неща, изтрили със силата и категоричността си на гума толкова перфектната й памет.” - отряза меланхолията си най - изявената работохоличка в света.

Тя седна до компютъра и заработи с ентусиазма на дипломиращ се аспирант-двойкаджия с недовършена дисертация “Изплашването на таралеж от голото дупе на издивял партизанин през единайстата Понтическа война”, нарочен от ВАК да бъде скъсан при защитата още днес, още сега, ако вече не е вписан в черния списък на провалилите се за некомпетентност.

Мина през десетки защити, но да влезе в банката данни за агентурна обмяна все не успяваше и не успяваше. Че самите кодове са сменяха по закодирания график, знаеше дори парчето ръждясало желязо, паднало в морето от баржа, превозваща метални отпадъци за претопяване, но упоритостът й не корозираше лесно, щото бе от титан. Титаново-титаническа упоритост.

Изпробва сума ти програми, и официални и хакерски, за разбиване на пароли - йок файдасъс.

Може би заради същото си пусто твърдоглавие, не забеляза едно малко, тъмно петънце на екрана и чак когато се опита да го изтрие с носната си кърпичка, усети, че това съвсем не е случайно - то се движеше след стрелката направо като котарак, направо я гонеше, за да я хване в мъртва котешка, котарачешка, котаракова хватка.

С псуване “да ти ... ... ... ... и петнистите тъпизми!!!” - отиде до банята, изми си лицето, повърна, за да се освободи от опиянението от изпитото вино. Излезе на терасата, хем да се проветри, хем да разбере дали Terrorists - Jugend все още са в засада пред хотела.

Нямаше никой, но с интуицията на разузнавач от Професионалната Лига, Подполковник Петренко усещаше, че освен децата, липсваше и още нещо. Острият й поглед на сокол, не на сокол, а на жена му, на леля му, на гаджето му, на чинката му на сокола, отбеляза, че я няма дупката в тревата, направена от едното от хлапетата с крак при диверсионата им акция срещу спокойствието на Кай-Чи (на японски означава нежелан, омразен чужденец) Върна се към компютъра и от раз натисна със стрелката върху петното - така рязко се дръпна от компютъра, без малко да падне. Пред нея стоеше в пълен ръст анимационният образ на брат й - Сержант Петренко, и сочеше възмутено устата си с показалеца на дясната си ръка. След като не можа да дойде на себе си, Клара механично му се подчини – този път натисна със стрелката на посоченото място. “Слава Богу!!! - въздишна сержантът, - вече бях се отчаял, че си перкулясала в тази тъпа чужбина!” Катаджията демонстративно се правеше на важен: ”През септември помогнах на стопанската полиция да хване крадец с два чувала захарно цвекло. Оня ден дойде при мене неговият браттчед и ме заплаши, че ако не се откажа от своите показания, ще каже в съда, че сме раждани не на село, а в града. Че те питам дали това е истината, или ме изнудват всякакви декласирани елементи?” Каката Клара веднага се сети за техния разговор в храстите в задния двор на сиропиталището, където израснаха двамата, четири дни преди да напуснат изкуствения дом. Спомни си, че това стана в 11.47 часа на 29.06.1973 година, и че възпитателката ги хвана да ядат откраднатите от кухнята сливи точно в момента, когато тя успя да каже, колко съжалява, че са родени в Кацапетовка, без да уточни териториално-административната квалификация на това райско кътче. Вкара цифрите като код, но нищо не се получи. Докато успее да се ядоса, и в паметта й изплува голям грухтящ облак. “Точно така. Това бе годината на бремените дъждовни облаци по хлебния календар на вечноледените хора”. С лека ръка и Формулата на Стука - Мук - Аба, която никога не забравяше, Петренко прехвърли датата на тайния разговор според летоброението на героичното племе. Тоз път файлът се отвори още с натискането на последния символ.

Колапс.

#################

Безшумно извади скъпоцената книга от опаковката и се загледа приятно в названието, изписано с малки възглавнички, подредени в букви.

С трепета на тийнейджър, за първи път докоснал женска гръд, Полковникът отвори Увода и потъна в забрава: “Въвеждане в диванирането - може да започнеш само, ако приемаш диванирането като смисъл на живота си, като религия, като аператив преди обед, като напращяли чушкови лехи за радост на чушковъда...” Затвори очите си и се наслаждаваше на прочетеното цели три спирки.

Сега реши да прочете “Съдържание”.

“ 1.Диваниране в къщи:

- в условията на панелно жилище;

- в условията на извънградска вила;

- в условията на селска къща на три етажа;

- в други условия.

2.Диваниране на гости:

- при стари приятели;

- при нови познати;

- при непознати.

3.Диваниране на работното място:

/изброяват се 28 основни професии/

4.Диваниране върху:

- стандартен диван, серийно производство;

- диван ръчна изработка с пухен матрак;

- рисков диван с воден дюшек;

- селски диван със сламен губер;

- медицинска кушетка;

- кушетка на психоаналитик;

- зандански нарове;

- задната седалка на автомобил;

- предната седалка на военен изтребител на диворастящ канадски ечемик по време на бойна акция.

Във втория том “Професионално диваниране” ще намерите самоучител по класически диванизъм, в който в кратка и сбита, но достъпна за всеки спортист форма, се излагат основните постулати на професионалното диваниране като ново течение в развитието на олимпийското движение. Той съдържа:

1.Диваниране заради самото диваниране.

2.Диваниране при климатични условия:

- дъжд;

- слънчево време;

- вятър (от лек средиземноморски бриз до ураган 289 км/час).

3.Диваниране в условията на географски релеф:

- в открито поле;

- пресечена местност;

- планина;

- пустиня;

- пустош;

- градско сметище;

- язовирна стена;

- тропически гори;

- резерват за диви зверове;

- антарктически ледове;

- морета и океани;

- айсберги и изкуствени острови;

- градини с плътоядни растения;

- върху мравуняк;

- върху кратера на действащ вулкан;

- върху гърба на мамка-крокодилка.

4.Диваниране в условията на безтегловност (лабораторни)

5.Диваниране в открития космос:

- със скафандър;

- без скафандър - само в този случай получавате легитимна Диплома на професионален Диванист с ранг Учител.”

Треперещ от страх, облян в студена пот Желиновский тръшна “Диванизма “ върху коленете си. Със сковани ръце бръкна в джоба за цигари и чак тогава се осъзна, че се намира във вагона на обществения транспорт. Това го зарадва много. Дори се заоглежда в търсене на позната физиономия - имаше нужда от компания, за да се отърве окончателно от паниката, обзела го само при мисълта, че се е излегнал върху трошливо канапе, монтирано на панела на слънчевата батерия на станцията “Мир”.

Изненадващо усети, че тялото му започва да натежава. Погледна през прозореца и забеляза иначе премигващите сигнални светлини да се сливат в една непрекъсната жълта линия по стената на тунела. “Защо така бързо започна да кара този лудият ...” - успя да помисли несъстоялият се диванист и мозъкът му се сплеска на питка неузрял домашен кашкавал, направен от селска аристократка от тоалетно мляко против подсичане при бебета, заченати в глинено гърне в тайна лаборатория по генно инженерство, молекулярно строителство и клонингова ескплоатация.

Парализирана, с ококорени, готови да се размажат върху екрана очи, Клара зяпаше електрония пулт за управление. Като хипнотизирана, тя стриктно изпълняваше инструкциите, изписвани отдолу на монитора. Блокира вратите, премахна спирачките, пусна във вентилационата система миризма на крайно-реакционен авантюризъм (микс от воня на прясноположен асфалт, изгорял барут и пещерна плесен, дезодориран с аромата на чюршафи след сладострастно прелюбодеяние) и започна да увеличава скоростта на локомотива. Срещу табелката “SPEED” бе изписано лаконично:”Надувай!”.

Зомбираната Клара дори не се опитваше да предусети тавана на “Надувай!”.

Тя продължаваше да бъде неадекватна, даже когато картината на екрана започна постепенно да се замъглява, да губи отчетливостът си, контурите й се размазваха, цветовете избледняваха. Накрая остана една мъгла, мъгла в главата на момичето, в недрата на компютъра, в течението на времето, в логиката и хронологията на събитията, пряк участник на които бе изстрадалата ватманка Клариса. Терористичният акт над емоциите й окончателно я вкара в насилствено състояние на физиологичен транс - в този перфектен биологичен механизм нищо не функционираше. Пълна блокада на всички органи и системи, освен на зрението като едно голо виждане, като едно техническо констатиране на реалистичната картина на материалната действителност.

#################

Закован към седалката с 28G, Полковникът приличаше на занзибарски бумеранг от смачкан вчерашен вестник. Бясната електровозна скорост бе издухала външната му сила и вътрешния му глас, барабар с трънливия му път към генералските пагони, със скромния му стремеж към “мир во всем мире” и непроявения му талант на истински диванист. Ангелската му аура се впамятникоса се в преспапие “Желиновский - 128MSP”. Дори нещо мокро, вода, бензин или 96-процентов чушков сироп и да капеше върху пресованата хартия, - все му е тая - нямаше да го съживят в смисъла на живота, който познаваме, който мразим, който не ни достига никога, на който се радваме, от който се плашим, от който ни дойде до гуша. Бе се превърнал в неодушевен, празен амбалаж, в който съществува всеки от нас преживе.

####################

Някъде далече-далече, в мъглявината Малката Пръдня, в неограниченото антиматериално временно-пространственно състояние холографските образи на все познатите Хънтър, Райан, Уили -Уили, Желиновски, Клара-Клариса и хиляди, милиони, милиарди човечета, човеки, човечища, са заобиколили желираното то ли копие, то ли оригинал на планетата Земя и безучастно чакат да поникне ново човечество от засетите зрънца и семки на техните неосъществени мечти.

А звездният прах от билионите космически светове нашепва: “Ннняяяяяяяяяяяяяяяяямааааааааааааа да стааааааннеееееееееееее, ннняяяяяяяяяямааааааааа да стаааааааааааааааннеееееее!!!!!!!!!!!”

Но ето че напук на космическата пушилка, от земния агар-агар започват бавно-бавно да се пръкват отначало мънички-мънички, постепенно наедрявайки, планини високи от албуми със снимки с реки дълбоки от албуми със снимки между брегове от албуми със снимки през поля и полянки широки от албуми със снимки. Снимки, снимки навсякъде, защото снимките се раждат, но не възникват вече изчувствени чувства, излюбени любови, изчукани чуканета, измразени омрази, изсмяни смешки, изкихани кихавици, изхрачени храчки, изпотена пот, изуринирани урини и всякакви изтаковани такива.

++++++

Интервю.
- Здравейте, г-н Волант!

- Здравейте!

- Аз съм журналистката Айрин Уиндскрийн, направила съм превода на “Снимката” на български език. Имахме уговорено едно кратко интервю. Нали се сещате?

- Да-да, разбира се.

- Първият ми въпрос е: Как сте?

- Трезвен съм от четири дена, ако това питате.

- Не, за Бога, не ви оприличавам с главния герой, защото разбрах, че нищо автобиографично не сте вложил в рамката на “Снимката”.

- Права сте. Самата идея като действие и емоция са на един мой нов приятел от една източноевропейска страна, където бях отишъл да потърся наистина някой сюжет от живота на хората, където демократичните промени са се вклинили в ежедневните им грижи, в чувствата им за себе си, за околните, за света като цяло.

- И колко бързо го открихте този прототип?

- След почти месечен престой (добре, че бе лято, море, студена бира) бях се отчаял от еднообразието на историите на хората, направени от друго тесто - безработица, икономическа безизходица, безперспективност на пасивното мечтаене, молби за готова материална помощ. С една дума, крах на всичко построено досега: дом, кариера, морал, емоции.

- И, все пак, как го открихте вашия “Желиновский”?

- Както понякога се случва, съвсем случайно. На плажа. Направи ми впечатление един възрастен човек, който играеше шах сам със себе си. Не бях виждал досега човек на неговата възраст да е съвсем сам на големия плаж, бъкащ от курортисти. Заговорих го, но ударих на камъка на неудоволствието му от моята намеса. Усетих колко безкрайно е самотен този дядка. Заинтригува ме още повече, когато ми отказа да изиграем двамата една партия. Отидох и се хвърлих в морето за последно. Реших твърдо да си тръгна на следващия ден. Вечерта го намерих да пие червено вино за вечеря в ресторанта на хотела, където бях отседнал. Отидох до масата му и пред всичките му сътрапезници казах, без да знам защо: ”Не съм обратен, не съм агент на ЦРУ, не съм луд!” Той погледна чашата си и проговори бавно и категорично: “Утре, в 21.00 в бара на този хотел”. На срещата ни в бара много пихме, много пушихме, много говорихме. Събудих се по обед в стаята си с тежък махмурлук и тефтер, пълен със записки на нашия разговор. На последната страница открих два реда, при липсата на които не бих си позволил да публикувам тази съкратена варианта на “Снимката”:

“Бръкни, Пип.

Полковникът от фотографските войски, Желиновский.”

- Щом сте така подробен за срещата, значи много голямо впечатление е било за вас?

- Много неща научих от този човек, дори тези, които не ми каза - за “подробностите”. Те са като атомите на всяко едно вещество, като органите на всяко едно живо същество. Например, госпожице, знаете ли вие, че хлебарката с откъсната глава умира не от липсата на мозък, а просто от глад – просто няма с какво да лапа.

- Да се върнем към разказа ви, г-н Волант. Според повечето критици, той е едно много своеобразно съчетание на стилове. Какво ще кажете по този повод?

- Не съм съгласен с такова становище. Този разказ, такъв, какъвто съм го замислил, е една динамична, много философска констатация на развитието на човешкото съзнание, на формирането на личностните качества, доказателство за силата на природата над всякакви опити на човека да я подчини на волята си, на стремежа да се надигне над природните явления, и, най-вече, над себеподобните. Според мен стиловете в литературата, а и в изкуството като цяло, са отражение на различните страни от живота на хората и на човека конкретно, на неговото настроение във всеки отделен момент от деня, повлияни от климата, от здравословното му състояние, от работата му, от междуличностните отношения със семейството, с колеги, съседи, началници, други пешеходци, други амбиции, други учени, други богати-бедни, други професии, други характери. Това силата на подробностите, за които научих от краткото си общуване с моя приятел Желиновски. Така е и в “Снимката” - много подробности, много повторения, много абсурди, но нищо не е излишно. Всичко, всяка дума, всяка точка си има значение, понякога скрит, понякога безобразно явен смисъл. Това е и една абсурдистска пародия на Човешката цивилизация - нещо като детето–вундеркинд: започва да чете и пише музика и картини на 4-5 годишна възраст, но не може сам да си избърши дупето.

- Толкова много философия в толкова малък текст?

- А защо не? В нашето съвремие хората не четат “Война и мир”, за да придобият морални качества от миналите векове: просто нямат време и просто старият морал не е старо бренди. Не ме възприемайте като морален анархист, моля! Всеки човек трябва да има право на избор, а когато изборът му се разминава с моралните устои на околните, възниква борба на идеите, спорове за парчето хляб, глътката вино, война за пари и територии. Все познати неща от човешката история. Те са неизбежни.

- Кажете, права ли съм или се заблуждавам в мнението си за циничния провокатизъм като основна линия на повествованието ви, на самата философия, която влагате в написаното?

- Харесва ми въпросът ви, млада госпожице! Вижте, самото раждане, което по силата на логиката е случайно, вече провокира смъртта, която е неизбежна. Така и всяка една получена информация провокира себе си да бъде забравена, използвана, разширена, критикувана, незабелязана. Някой обича индийска музика, друг обича сексуални извращения, трети обича греяна мастика. За тези неща най-добре се казва в една френска поговорка: “О вкусах не спорят!” Убеден съм, че малко хора ще харесат “Снимката” или ще я разберат така, както я разбирам самият аз. Това за мен няма никакво значение.

- Все пак общият извод е някак си доста песимистичен, не е ли така?

- Не. Не бих казал. Всички ние живеем в хаос и пушилка, а мечтаем за мир и спокойствие, лой и мед, рай! Просто съм реалист, а не резюрекшионист, – не вярвам във възкресението на честта и достойнството от миналите рицарски времена. Но, борбата продължава. Борбата между Доброто и Злото, Господа и Сатаната, Солта и Захарта, Халюцинациите и Действителноста, Скарата и Кюфтето, Огъня и Пяната от пожарагасителя, Истината и Заблудата, заблудата, че нещо зависи от нас в този свят на сладки сънища и горчиво събуждане.

Еееееееее! Направо се олях!!!

“Ха! Смисълът на живота ли? Чюшки! Та тези две понятия имат толкова общо, колкото голата глава с гребена!”