IV. Психични отговори на стрес

Тежкият стрес (напр. след установяване на тежка хронична болест - диабет) е психологична загуба (в случая от този момент индивидът престава да бъде здрав). Настъпва поредица от състояния за психологическа адаптация на индивида към събитието (Виж въпрос 1 от лекциите). Адаптацията протича в няколко фази:

а) притъпена емоционалност (загуба на живостта на емоцията, на емпатията), безчувственост;

б) паметови промени (flashback-спомени) - внезапно нахлуване на травмиращия обект (събитие) в мисълта;

в) такова нахлуване на травмата е типично и в сънищата на индивида. Понякога има и чувство за вина, че е оцелял и др.

Обикновено отстрани тези хора изглеждат емоционално хладни, а всъщност те са емоционално вцепенени. В някои случаи вдовството (траурът) е израз на PTSD (обаче има и "весели вдовици").

5. Фаза на откъсване от травмиращото събитие.

Тези фази описват психологическия отговор на всеки стрес, когато изискванията надхвърлят нашите възможности. Фазите обрисуват и реакцията на скръб (3-та фаза) и реакцията на траур (4-та фаза). Тези реакции са диагностицирани категорично в психиатрията. Те са универсалните механизми за справяне, когато е налице травматично събитие, психологическа загуба. Човек изпада в това състояние винаги, когато загуби нещо, което е значимо за него. Загубата автоматично отключва тази поредица. Задължително е преминаването през всички фази. Неотиването докрай води до блокажи (застиване) със съответните последици. Колко време трае този процес? Ако приемем, че загубата е достатъчно тежка (напр. загуба на близък човек), той трябва да трае най-много ЕДНА ГОДИНА. След този срок индивидът трябва да е влязъл в състоянието на оттегляне от травмиращото събитие. Когато т.нар. "траур" (4-та фаза) е неразрешен, се стига до психологични или психиатрични проблеми.

Най-често психологически проблеми имат хората, останали във втора фаза (отричане). Когато ги интервюираме се оказва, че в миналото имат някаква травма, загуба, които за забравени (капсулирани), но водят до психологичен проблем. Те са изтласкали травмиращото събитие и живеят така, като че ли то не се е случило. Хора, които имат склонност да реагират депресивно, са имали тежки загуби и не са успели да минат през всички фази.

Всеки неразрешен "траур" продуцира психологични или психиатрични симптоми. По-често зад дадена симптоматика се крие непреживяване на някаква травма (а не преживяването й), а това е по-опасно. Отстраняването, непреживяването на траура не е правилно действие. По-добре е да се плаче, да се излее мъката.

Много често децата се "щадят" като се отстраняват от травмиращи събития (или чрез лъжа). Това е по-опасно от съвместната преработка на травмата, от споделянето. По-добре е детето да участва в проявите на тъга, да излее емоциите си. В противен случай траурната реакция остава незавършена, нерешена и по-късно може да даде отражения. Например, депресивното състояние при възрастен индивид може да се дължи на загуба на важни хора през детството, която не е преживяна.