ИНТЕРФЕРОНЪТ — ПРЕДНАТА ЗАЩИТНА

31
с грипни вируси (предварително инактивирани с топлина) клетки от пилешки зародиши започват да изработват и да отделят особен вид белтък, който пречи на тъканите да се заразят с живи грипни вируси.
Явно в приготвената от учените среда имало „нещо“, което е останало от първоначално инфектираните с инактивирани вируси клетки, което правело новите клетки невъзприемчиви към новата инфекция. Това
„нещо“ беше кръстено интерферон и по-късно бе доказано, че той не напада директно вирусите, а прави клетката резистентна срещу тях.
Други изследвания показаха, че интерферон се образува не само срещу вирусите, но и срещу други паразити, които нападат човешкия организъм, каквито са бактериите, рикетсиите, някои първаци и дори паразитните червеи.
В началото на 60-те години беше направено важното откритие, че интерферон произвеждат всички клетки — от бактериите до човешките. Оказа се, че този белтък ограничава, но не пречи напълно на размножаването на вирусите и помага на организма да оздравее,
преди още да са се образували антителата.
По своята химична природа интерферонът представлява нискомолекулен белтък, изграден от аминокиселини и известно количество въглехидрати, включително гликозамин. За да бъдем съвсем точни, веднага трябва да кажем, че няма един единствен вид интерферон, а най-различни видове, чието молекулно тегло варира от
30 до 130 000. На времето това откритие предизвика голямо разочарование сред изследователите, тъй като те бяха изправени пред решаването на извънредно трудна дилема: организмът на кое опитно животно притежава най-богат набор от интерферони, които може по- бързо и по-лесно да се извлекат, да се концентрират и от тях да се получи химически чист препарат. За най-голяма изненада на учените се установи, че кръвта на кокошката е особено богата на интерферонни фракции. И когато съдбата на стотици опитни кокошки изглеждаше вече решена, оказа се, че в алантоисната течност на пилешките зародиши се намират най-богатите находища на интерферони. Те можеха да се „експлоатират“ много по-лесно и по-рационално,
отколкото това би станало с кръвта на нещастните кокошки.
В началото на 70-те години въпросите около молекулните механизми на синтезата и действието на интерфероните се трупаха все повече и не даваха спокойствие на специалистите, които се занимаваха

32
с тях. По същото време се правеха опити, при които инжектирани с комплекса полиинозинова киселина:полицитидилова киселина (или съкратено полиИ:полиЦ) мишки ставаха невъзприемчиви спрямо някои трансплантируеми тумори. При по-старателни изследвания се оказа, че причината за тази невъзприемчивост се крие в интерферона! Цялата тайна на инжектирания комплекс полиИ:полиЦ се състои в това, че структурата му показва поразително сходство с двуспиралните нуклеинови киселини. След инжектирането му производството на интерферон рязко се стимулира и по-големите количества дават възможност на мишия организъм успешно да се съпротивлява срещу туморните клетки. Други опити показаха, че инжектирани поотделно,
двете киселини не стимулират образуването на интерферон в опитните животни. Следователно само двуспиралните биополимери намират начин да „отключат“ производството на интерферон в клетките.
Споменатите по-горе опити дадоха основание на Маркус и Салб да изкажат интересна хипотеза за възникването на интерферонната синтеза под въздействието на двуспиралните РНК (към които се причисляват синтетичните съединения от типа полиИ:полиЦ). Според тях във всяка клетка има „молекулна матрица“ за производство на интерферон, която е отпечатана в гигантската молекула на клетъчната
ДНК. Този калъп обаче се намира в неактивно състояние и може да се задействува само когато в клетката проникне двуспиралната РНК на даден вирус (или комплекса полиИ:полиЦ например), като върху него започва синтезирането на интерферонния белтък. От своя страна интерферонният белтък предизвиква образуването в клетката на нов специфичен вид белтък, който окончателно се справя с проникналите в клетката „молекулни пирати“.
Някой с основание би попитал защо учените така трескаво се стараят да изолират чисти фракции от интерферони и дали те са ефикасно средство в сферата на практическото здравеопазване.
Нетърпението на специалистите беше съвсем основателно, тъй като интерфероните вече се бяха очертали като извънредно перспективно противовирусно средство. Известно е, че в борбата си срещу болестотворните бактерии хората вече разполагат с мощни лекарствени препарати, които, дадени навреме, унищожават бактерийния причинител, без да увреждат клетките на човешкия организъм. С
вирусите обаче работите стоят съвсем другояче. Като истински

33
„молекулни пирати“ те хитро се настаняват в самите клетки и ако искаме да ги унищожим с лекарства, рискуваме да увредим непоправимо и клетките на заболелия организъм. И тъй като интерфероните въобще не са отровни, интересът на вирусолозите към тях е напълно оправдан.
За съжаление получаването на големи дози интерферони, които биха пречили за развитието на дадена вирусна епидемия, става бавно и е скъпо. Финландия например засега е единственият производител на противотуморни интерферони. Сегашната технология за получаване на интерферон изисква над 30 000 л човешка кръв годишно, за да се получат едва 100 мг интерферон. С това количество от скъпоценното вещество може да се лекуват около 500 болни от рак, но цената на един лечебен курс е фантастична.

Изтегляне 4.75 Mb.

Сподели с приятели: