Развитие и характер на законодателството в България2

Роден в Болград, Бесарабия на 16. октомври 1860 год. и починал на 27 март 1931 год. — Съдействал от 1885 год. до 1892 год., през което време, като прокурор при Русенския окръжен съд (1888 год.) е бил натоварен от министъра на правосъдието д-р К. Стоилов за изготвяне на проекта на Наказателен закон.

беше съставена една 12-члена комисия от юристи и практици, която обработи представения й материал и изработи нов проект за Наказателен закон. Така изработеният проект, състоящ се от 506 члена, бе внесен за разглеждане в Петото обикновено народно събрание, във втората му редовна сесия, с доклад от 1. октомври 1888 г. на министра д-р Стоилов. Народното съб­рание прие по принцип законопроект и пристъпи към второто му четене, но не можа да разгледа целия, защото при обсъждането на чл. 157, законопроектът бе оттеглен от респективния министър. Същият законопроект, след едно преработване, бе внесен от същия министър, с доклад от октомври 1895 г., в Осмото народно събрание, което в заседанията си до 1. януари 1896 г. го разгледа и прие, като го допълни с един отдел за възстановяване в правата, (глава IX, чл. чл. 88 – 97). Законът бе обнародван в Държавен вестник брои 40 от 21. февруари 1896 г. и влезе в сила на 1. май с. г.

Този закон е съставен въз основа на новите доктрини в наказателното право, като е имал за образец модерните законо­дателства. Негови източници са били, на първо място, унгарският наказателен закон от 1880 г., холандският наказателен закон от 1881 г. и проектът на руската законодателна комисия от 1886 г., а като спомагателни източници са служили: германският, италианският, белгийският и френският наказателен закон.

Едно от важните нововъведения в закона е двойното де­ление на престъпните деяния, възприето в по-новите закони (нор­вежки, унгарски, холандски). В основата на това деление се поставя не тежестта на наказанието, което е нещо конвенционално, а есте­ството и важността на престъпното деяние. Същият закон внесе една разумна система в наказанията, като изхвърли заточе­нието, крепостта и тежките окови, които бяха неприложими в България. Той дели наказанията на две групи: главни и допълни­телни. В първата група влизат: смъртното наказание, строгият тъмничен затвор, който не може да бъде по-малко от година и се подразделя на доживотен и временен (чл. 15); тъмничният затвор, чийто минимум е един ден, максимум 3 години, а в случай на съвкупност може да бъде продължен до 4 години (чл. чл. 18 и 67); запирането и глобата. Във втората група влизат: лишение от права (чл. чл. 30—36), конфискация на отделни пред­мети (чл. 37) и обнародване на присъдата (чл. 38 и 242). Смърт­ното наказание се допуска като необходимост; приложението му обаче е ограничено - то се предвижда само в седем случая (чл. чл. 100, 111, 162, 247, 328, 385 и 391). При това, то вече не е абсо­лютно наказание, защото винаги може да бъде заменено със строг тъмничен затвор от самия съд (чл. 61), а вън от това то не се налага на лица, които в началото на изпълнението на при­съдата са навършили 65 годишна възраст (чл. 59).

Относно приложението на наказанията, законът предоставя широка свобода на съдията, който може да се движи свободно в пределите на максимума и минимума, предвиден за дадено пре­стъпно деяние, и по тоя начин има възможност във всеки конкретен случай да определи съответния размер на наказанието според нуждата. Новият закон има и това предимство, че не съдържа ограничително изброяване на обстоятелствата, които смекчават вината, както това е прието в някои наказателни закони, а предоставя на съдията и в това отношение широка свобода на преценка. Освен това той предоставя на съдията право, в известни случаи, да слезе под най-ниския предел на наказа­нието и дори да премине към друг род наказание (чл. 61).

Постановленията на наказателния закон относно вменяемостта и формите на престъпността, а особено относно опитването и съу­частието, резюмират в себе си учението на модерното наказа­телно право по предмета. Същото може да се каже за неговите постановления относно замяната и смекчаването на наказанията, за съвкупността и повторението на престъпните деяния, както и за причините, които изключват углавното преследване и наказанието.

Важно нововъведение в закона е и институтът за предсроч­ното освобождение (чл. чл. 20—24), т. е. за прекратяване изпъл­нението на присъдата преди да изтече срокът на наказанието. С въвеждането на този институт още повече се смекчава участта на затворниците и се прибавя една силна подбуда за поправя­нето им. Съгласно наредбите на закона по този предмет, осъденият на временен или доживотен тъмничен затвор може да бъде освободен преди да изтече срокът на наказанието при наличието на известни условия, а главно при надлежно констатирано добро поведение (чл. 20 и 24). Предсрочно освободеният се поставя под особен надзор, докато трае срокът на наказанието, опреде­лено в присъдата, но той може да бъде върнат в затвора, ако наруши условията, под които е бил освободен (чл. 23).

Друг важен институт, възприет в наказателния закон, е институтът за възстановяване в правата (реабилитацията), който се явява като една необходимост в наказателното право (чл. чл. 88—97). Този институт, непознат на отоманския наказателен закон, съставлява необходимо допълнение на законодателните мерки, които имат за цел улесняване възстановяването на осъдения в обществото. Той предоставя на съдебната власт право да дава едно морално удовлетворение на осъдения, който се е показал достоен за такова. Постановленията на наказателния закон по този предмет са заимствани от френския закон за реаби­литацията от 14. август 1885 г. (чл. чл. 619—634 Code d’instr. crimin). Французите наричат възстановяването в правата второ кръщение (second bapteme civique) и във Франция то се извършва с голяма тържественост. Същността на реабилитацията се състои в това, че всеки осъден за престъпление с лишение от граж­дански права, който е претърпял наказанието си или е бил помилван, може да бъде възстановен в правата. Реабилитацията може да последва при известни условия, точно указани в закона, и то само след изтичането на определен срок. Молбата за възстановяване в правата се подава до прокурора при областния съд, който, след като събере нужните сведения по реда, указан в закона (чл. 93), изпраща книжата, заедно със своето мнение, на про­курора при Апелативния съд. Последният е длъжен в двуседмичен срок от постъпването на книжата да ги внесе в общо събрание на Апелативния съд с писмено мотивирано заключение (чл. 94). Възстановяването заличава осъждането и отменя за в бъдеще всички лишения от права, които са били следствие на това осъждане (чл. 97).

От гореизложеното се вижда, че принципите, които са залег­нали в основа на нашия Наказателен закон, оправдават думите на доклада, с който законопроектът е бил внесен в Народ­ното събрание: „Съставителите на проекта са си поставили за цел да изработят един закон, съобразен с нуждите на един народ, който има похвалната амбиция да върви постоянно по пътя на напредъка и да си присвои плодовете на европейската култура и цивилизация“.

При все това обаче, поради бързото развитие на наказателното право и най-новите успехи на пенитенциерната наука, едно преглеж­дане на наказателния ни закон се налага. Нашият наказателен закон, който по време на съставянето му (1896 г.) е бил един от образцовите закони, като отразява в себе си последната дума на науката, днес вече се явява, в някои отношения, останал доста назад, особено по уреждането въпроса за детската престъпност и за борбата с нея, по въпроса за индивидуализацията на наказанието³¹ и свързания с него въпрос за приложението на неопределените присъди (sentences indeterminees³², по борбата с професионалните или по навик престъпници,³³ по организацията на осигурителните мерки (mesures de surete, misure di sicurezza, sichernde Massregeln) и др. По всички тия въпроси са настъпили промени в схващанията, които се налагат на законодателя. И други поправки трябва да се направят в него. Така напр., по­становленията относно реабилитацията, които са заимствани от френската наказателна процедура, ще трябва да се поставят в съгласие с постановленията относно лишението от права (чл. чл. 31 и 35), черпени от друг източник. Предвид важната роля, която наказателното право играе за поддържане на обществения ред, наказателният ни закон не бива да остане в положението, в което се намира днес, а ще требва да се поправи, като използва резултатите, към които е достигнала науката през последните четири десетилетия.

Пътьом, за неизлишно считаме да споменем, че след обна­родването на нашия наказателен закон от 1896 г. в света се появиха няколко нови наказателни закони и проекти за наказателни закони, които трябва да признаем, в някои отношения, а особено от към юридическа техника, представляват безспорни предимства пред нашия наказателен закон. Такива са: норвежкият от 1903 г., италианският от 1930 г., руският от 1903 г., наказателният закон на Югославия от 1922г., швейцарските проекти от 1916 и 1918 г. и наказателен закон от 21. декември 1937 г., чехослова­шкият проект от 1921 г, проектът на полската република от 1922 г. и наказателен закон от 11. юли 1932 г, датският нака­зателен закон от 15. април 1930 г., австрийските проекти от 1909, 1913, 1929, 1924 и 1927, и германските проекти от 1906, 1913, 1919, 1924 и 1927. Заслужава да отбележим така също по­явилите се по-важни закони по английското наказателно право, а именно: 1. Youthful offenders Act, 1901; 2. Probation of Offenders Act, 1907; 3. Children Act, 1908; 4. Prevention of Crime Act, 1908; 5. Criminal Justice administration Act, 1914.

Заслужава да отбележим така също знаменателния факт, че в последно време на континента се забелязва силен стремеж между народите за обединение на наказателното право. Така, след основаването в Рим на Международния институт за обединение на частното право, се основа във Варшава Международен институт за обединение на наказателното право. Първата сесия на конференцията по унификация на наказателното право е заседавала от 1. до 5. но­ември 1929 г. в столицата на Полската република. Представени били седем държави, чиито представители не само установили об­щите принципи, но и изработили еднообразни текстове по най-важ­ните институти от общата част на наказателния закон, а именно по международното наказателно право, по опитването, съучастието, неизбежната отбрана и крайната нужда.³⁴ Ако един ден България бъде повикана да се присъедини към това движение, това няма да бъде голямо затруднение за нея, тъй като изработените от конференцията еднообразни текстове по материята не се различават много от текстовете на нашия наказателен закон по същия предмет.

Във връзка с Наказателния закон длъжни сме да кажем няколко думи и за Закона за условното осъждане, приет в пър­вата редовна сесия на XIII обикновено Народно събрание и обнародван в Държавен вестник от 5. януари 1904 г., брой 3.

Същността на този закон се състои в това, че в случай на осъждане на затвор до една година, на запиране или глоба, ако подсъдимият по-рано не е бил осъждан на затвор за престъп­ление от общ характер, съдилищата могат да постановят да се отложи изпълнението на наказанието.

Ако в продължение на три години условно осъденият не бъде осъден за друго престъпно деяние от общ характер, осъждането се счита за нестанало. В противен случай, първото наказание се изпълнява без да може да се смесва с второто.

Институтът на условното осъждане е от грамадно значение за целесъобразната организация на борбата с престъпността. Законът, който въведе у нас този институт, съставлява една от най-хубавите законодателни мерки в наше време. Той надмина всички очаквания и едва ли самият законодател е предвиждал всички благотворни резултати на тоя закон. Условното осъждане представлява преди всичко това голямо предимство, че пощадява първично осъдения от съприкосновение с рецидивиста и закора­велия престъпник и по тоя начин предпазва от заразата на пре­стъпността. В настоящето време по един положителен начин е установено, че краткосрочното наказание упражнява твърде слабо репресивно влияние, когато пък, в много случаи, то има гибелно влияние, особено върху първично осъдените.

Условното осъждане отговаря на необходимостта да не се прибягва към наказание без нужда. Наказанието е едно опасно оръжие, което изисква да се употребява с голямо разбиране и с голяма предпазливост.

При новите възгледи върху престъплението, значението на „наказанието“ значително се е намалило; то се признава само като едно от средствата за борба с престъпността, и то не най-важ­ното и най-целесъобразното. В областта на борбата с престъпността е произлязла същата промяна, както и в медицината. На­казанието, както и лекарството, са престанали да бъдат главно средство за лекуване. Науката за наказателното право посочва нови средства за борба с престъпността. При това, има един клас престъпници, наречени случайни, за които краткосрочното зат­варяне е не само безполезно, но и във висша степен опасно и вредно, защото може веднъж завинаги да ги погуби.

Безспорно е, че условното осъждане трябва да се счита като най-сигурно средство за подтикване в правия път онзи, който вед­нъж се е отклонил от него, и най-добро лекарство на злото, което изисква не толкова наказание, колкото предпазване.

Институтът на условното осъждане, възприет от най-напредничавите държави на света, се усвоява от всички най-нови законодателства, и резултатите от прилагането му доказват по най-очевиден начин неговите предимства. За неговата целесъобразност и за благотворното му влияние върху престъпността най-красноречиво говори наказателната статистика на цивилизования свят: в Англия от условно осъдените само 5% извършват ново престъпление, в Белгия — 3%, във Франция — само 2°/₀.

През 1922 г. законът за углавното съдопроизводство бе допълнен с правила за производството по дела за заварени престъп­ления (чл. чл. 657—664), за наказателните заповеди (чл. чл. 665—672) и за производството по дела за нарушения, по които несъдебни власти издават наказателни постановления (чл. чл. 673—683). Тия последни правила, както и правилата за наказателните заповеди, са съставени по съответните правила на германската наказателна про­цедура (§ § 447—458).

Нашата наказателна процедура е една от сравнително добрите процедури. При все това обаче - и в нея могат и трябва да станат някои подобрения. В нея обвинителното начало не е прокарано последователно. В стадия на предварителното дирене силно пре­обладава следственото начало и писмеността в ущърб на обви­нителното начало. Между това, нужно е и в тази фаза на процеса обвинителното начало да бъде надлежно застъпено, като предвари­телното дирене се ориентира повече към правилата на австрийската углавна процедура, в която господства юридическото правило — wo kein Klager ist, da ist auch kein Richter, и като съдебната по­лиция се постави на научни и по-здрави основи, а при това - на пред­варителното дирене се допусне, в известни предели, адвокатска защита. Най-сетне, ще трябва да се помисли и за удовлетворението на друга една нужда — създаването на процедура за детски съдилища, било като съставна част на общата наказателна процедура, било като отделен закон, тъй като и в това отношение сме останали доста назад от напредналите страни.
Във връзка с нашия предмет, считаме за нужно да кажем две думи и за развитието на законодателството в бивша Източна Румелия. През краткото време на своето съществуване (1879— 1885 г.) тя разви една голяма законодателна дейност. Областното събрание и постоянният комитет на Източна Румелия изработиха голямо число закони и публично-административни правилници по разните клонове на управлението. Историята на тази законодателна дейност е твърде интересна, но предвид на малкото място, с което разполагаме, а главно поради тесните рамки на нашата тема, съжаляваме, че не можем да влезем в подробности по този предмет, а ще трябва просто да се позовем на хубавите областни сборници, в които са напечатани законите и правилни­ците на бившата автономна област, а именно: „Областен сборник от закони за Източна Румелия“ (1880—1885), „Сборник на Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия“ (1885) и Днев­ниците на шестте редовни сесии на Областното събрание (1880-1885), като се задоволим да споменем, че освен приетите по установения ред закони и правилници, правителството на бивша Източна Румелия е изработило два бележити законопроекта по гражданско и наказателно съдопроизводство, които носят всички отличителни белези на модерни законодателни актове. Законопроектът за наказателното съдопроизводство е обнародван в юридическото списание „Законоведец“ (Пловдив 1883 г.), а тоя за гражданското съдопроизводство, заедно с едно обстойно изло­жение на мотиви, е непечатан в областната печатница (Пловдив, 1885 г.).
От гореизложеното става явно, че в периода от шестдесет години, които са изминали от Освобождението, нашият законодател е развил една грамадна законодателна дейност. Днес ние притежаваме едно доста пълно гражданско и углавно законодателство, което и в качествено отношение не стои на по-ниско равнище от законодателствата на напредналите народи.

Това трябва да ни служи за поощрение в бъдещето.

Но каквито и да са нашите закони, дори и тогава, ако те бяха дело на някой Ликург или на някой Солон, дори и тогава, ако те бяха творба на Олимпийския Юпитер, като законите, за които ни говори Платоновият Клиний, то пак те не могат да имат претенцията на съвършенство, тъй като Правото, във вечния си вървеж, безспирно се развива и усъвършенства в течение на ве­ковете.

Под влиянието на икономическите, стопански и социални промени, нравствените схващания постоянно се развиват и всяко изменение в общественото устройство поражда съответно изме­нение в нашите схващания за право и справедливост. По този начин чисто индивидуалистичната доктрина се напуща и новите стремежи в правото се кристализират около понятието за обществена солидарност.