Развитие и характер на законодателството в България2

Роден на 14. III. 1859 г. в гр. Елена. На 24. август 1883 г. бива назначен за зам. -прокурор при Софийския окръжен съд. На 7. I. 1884 г. — повишен за прокурор при същия съд, а на 18. II. 1886 г. бива повишен за член на Софийския апелативен съд. През 1887 г. се установява на адвокатска практика. По-късно той е вече народен представител, министър на финансите и министър на правосъдието, като през негово време се изработва Търговският закон, Законът за наказателното съдопроизводство от 1887 г. и др. Починал на 5. август 1921 година.

Още при самото свое появяване, италианският граждански законник привлече вниманието на правниците и стана предмет, особено във Франция и Белгия, на дълбоки проучвания. Известният френски правник Paul Gide се произнася за него така: „В обшир­ното дело на своето обновяване Италия е извършила реформи може би по-увлекателни и по-бляскави, но нито една от тях няма та­кова дълбоко значение и особено не може да бъде толкова дълговечна, защото, смело може да се каже, че каквато съдба и да очаква Италия в бъдеще, законодателният акт от 1865 г. няма да загине безследно и сам по себе си ще заслужи на правител­ството, което го е издало, благодарността на потомството.” (Р. G i d с. De la legislation civile du royaume d’ltalie) Друг френски професор и бележит правоведец Теофил Юк (Ние), като излага в своето класическо съчинение Le Code civil italien et le Code Napo­leon, че знаменитите редактори на италианския граждански закон­ник са успели да вникнат с необикновена мъдрост и с пълно съзнание на обществените нужди във всичките преобразования, които е било необходимо да се извършат, в заключение казва: „От научна гледна точка италианският граждански законник има осо­бена важност: в него са събрани по всеки предмет и са съгла­сувани твърде сполучливо всички данни на теорията и практиката; постановленията за сервитутите, за наследството, за ипотечната система могат да бъдат предложени като образци за бъдещите законодатели на другите европейски държави.” (Ние, том първи, стр. 366). На реда си, известният правоведец Лоран се произ­нася за същия законник така: „Италианският граждански кодекс е бележита творба, която на всяка страница носи печата на италианския гений, роден за правото.“ (Laurent, Avant-projet de re­vision du Code civil, стр. VIII).

Всички единодушно прогласяват високата научна стойност на италианския граждански законник и наистина не може да се откаже, че в сравнение с Code Napoleon той съставлява същински прогрес. Рамките на едно изложение като настоящето не позволяват да влезем в подробности относно предимствата на Codice civile. Ще се задоволим да забележим само, че този кодекс е използвал напълно успехите, които в течението на половин век са били осъществени в доктрината и съдебната практика във Франция и Италия. Като пример на внесените в него подо­брения ще споменем най-напред постановленията, които уреждат действието на чуждестранните закони върху националната територия, или частното международно право. Тия постановления резюмират последната дума на науката по материята. Заслужава да отбележим също по-удовлетворителното уреждане на родителската власт и настойничеството. В отдела за имуществата, собствеността и сервитутите постановленията на Code Napoleon значително са по­добрени в кодекса от 1856 г. В него особено място е отре­дено за съсобствеността и владението, когато във френския кодекс важният институт за владението се излага инцидентно, под рубриката за давността. Заслужава да отбележим така също по-рацио­налното изложение на въпроса за водите, който представлява такъв голям интерес за земеделието. По този предмет са възпроиз­ведени разумните постановления на Codice Albertino, за които спо­менахме по-горе. В уреждане на начините за придобиване на собствеността и на другите вещни права, както и в отдела за на­следството, особено относно извънбрачните деца и съпругата, италианският кодекс внася подобрения, внушени от чувство на справедливост. Подобни подобрения могат да се посочат и относно законната или запазена част, формата на завещанията и договора за дарения. В отдела за задълженията и договорите също са на­правени важни преобразования, особено относно солидарната отговорност за причинената вреда ех delicto, наема на изполица и чрез възстановяване на римското правило dies inter pellat pro homine. В отдела за привилегиите и ипотеките са осъществени още по-важни реформи, като, от една страна, е намалено числото на привилегиите, а от друга страна, в основа на ипотеките е бил положен прин­ципа на публичността и специалността, които са ока­зали такова благотворно влияние за развитието на кредита въобще и на поземления кредит в особеност.

Основните начала на този кодекс могат да се сведат към следните: 1-во равенство пред закона, 2-ро покровителство на лич­ната свобода и обезпечение на неприкосновеността на правото на собственост. Към това трябва да прибавим, че италианският ко­декс стои по-близо до своя първоизточник - римското право – отколкото до Наполеоновия кодекс; той е бил по-добре съгласуван със съвременните нужди на гражданския живот и удовлетворява по-добре общите начала на науката, а при това е изложен в по-строга система и написан на съвременен език.

Освен това италианският кодекс има предимството на краткост: при все че в него са въведени отдели, които не съществуват във френския кодекс, каквито са: за владението изобщо, за правото на съсобственост, за транскрипцията. Той съдържа всичко 2147 члена и 12 предварителни общи правила, или всичко 2159 члена, докато френският граждански законник съдържа 2281 члена, без да броим множество допълнителни закони, които не са влезли в кодекса.

От гореизложеното става явно, че нашият законодател не само не е сгрешил, но напротив досущ мъдро е постъпил, като е избрал италианския граждански законник за образец и източник при изработването на своите законодателни творби по гражданско право. При това едва ли е нужно да прибавим, че всичко казано за предимствата на италианския граждански закон­ник има пълно приложение към нашите закони по гражданско право, тъй като те почти всички са черпани от италианския граж­дански законник, а някои от тях дори са буквален превод на постановления от този законник.

През 1891 г. последва едно изменение на закона, обнарод­вано в Държавен вестник от 25. февруари 1891 г., брой 43. Изменението се отнася: 1-во до описите, които дотогава се из­вършваха от мировите съдии, а след това извършването им се възложи на кметовете, и 2-ро до назначаването на настойник на малолетните от мюсюлманско вероизповедание, като се предостави право на мюфтиите да назначават настойника.

През 1907 г. някои от наредбите на закона за настойниче­ството се отмениха с приетия от XIII обикновено народно събра­ние Закон за лицата от 17. декември 1907 г., който урежда материята за местожителството и местопребиваването, за отсъствието, за родството и произхода, за родителската власт, за запрещението, и по един изчерпателен начин урежда важния въпрос за гражданското състояние на лицата. Постановленията на този закон са заимствани от италианския граждански закон­ник (чл. чл. 16—52, 59—239, 323—405). Законът е обнародван в Държавен вестник от 17. декември 1907 г.. брой 273.

Законът за лицата не засяга важната материя за юриди­ческите лица, т. е. частноправният въпрос за правоспособността и дееспособността на сдруженията, които имат полити­ческа, научна, художествена, благотворителна, забавна или друга нестопанска (идеална) цел, както и посветените на една отделна цел установления (фондациите). Тая материя не беше уредена и в източника на нашия закон за лицата. Между това, уреждането й по законодателен ред се чувстваше все повече, тъй като по предмета владееше голяма неразбория и между заинтересовани бяха възникнали дори препирни. Най-сетне, законът за юриди­ческите лица от 20. април 1933 г., обнародван в брой 13 на Държавен вестник, дойде да удовлетвори и тази назряла нужда и сложи край на бъркотията, която царуваше по този предмет. За­конът урежда подробно начина за придобиване качество на юри­дическа личност, правоспособността на юридическите лица, тяхната дееспособност — проявяването на волята им чрез уставно учредените органи и отношението на съдружниците спрямо трети лица, като не е пропуснал да предвиди и случаите на прекра­тяване и начините на ликвидиране имотите на сдружението. Особен отдел в него е посветен на фондациите, където за пръв път у нас се урежда една материя, по която положителното ни право не съдържаше никакво постановление. Законът за юриди­ческите лица е черпан от модерните законодателства по пред­мета, главно от германския и швейцарския граждански закон.

Друг важен и от голямо значение закон е Законът за наследството от 1889 г., обнародван в Държавен вестник брой 20 от 25. януари 1890 г. Той дойде да запълни една на­същна нужда в правния ни живот. Поради липса на правила по наследството в действащия отомански граждански законник и поради забраната да се отказва решаване на делата под предлог, че няма закони или че те са непълни, нашите съдилища в стремежа си да запълнят тая празнота решаваха въпроси по на­следственото право най-разнообразно. Едни от тях прилагаха по­становленията на турския закон за наследството, който се съдържа в шерията, други прилагаха наследственото право, изложено в закона за земите, трети решаваха делата по 118-та Юстинианова новела; четвърти по правилата на сборника Арменопуло; пети по правилата на Кормчията (московско издание); шести — по наследственото право на Code Napoleon; седми — по народните обичаи, които до днес нито са събрани, нито са проучени. Новият за­кон тури край на тази неразбория. Принципите, залегнали в основа на този закон, са принципи на съвременното право. Възприето е началото, че наследството става по закон само в отсъствието на изрична воля на наследодателя. Други основни начала на за­кона са: равенство между мъжки и женски пол и схващане наследството като универсалност, при която имуществото на умрелия се наследява като юридическа цялост, като съвкупност от имуществени права и задължения.

Този закон обаче претърпя няколко изменения. Първото от тия изменения от 29. февруари 1896 г. се състои в приспо­собяване закона към нашите стопански условия. Наредбата на новите членове 240, ал. 2 и 246, ал. 2 има за цел да намали раз­дробяването на полските имоти, като предоставя право на наследника от мъжки пол да изкупува частта на наследник от женски пол. Второто изменение от 7. февруари 1906 г. внесе известно ограничение на принципа за равенство между наследниците от мъжки и женски пол относно наследяването на непокрити имоти (чл. чл. 21, 240, ал. 2 и др.). При това, заслужава да отбележим предишното положение, което законът създава за преживелия съпруг: той наследява наравно с частта на всяко дете, когато подир умрелия съпруг са останали повече от две деца, и половината от частта на всяко дете при две и по-малко деца (чл. 38). При това преживелият съпруг има законна или запазена част (чл. 97). Извън­брачните деца получават половината от частта, която би се паднала на законните деца (чл. 29).

Законът за наследството е така също заимстван от ита­лианския граждански законник (чл. чл. 720-1906).

Един от най-важните и от голямо значение закони е тоя за задълженията и договорите, приет от VI-то обикновено народно събрание и обнародван в Държавен вестник от 5. декември 1892 г., брой 268. Законът е разделен на две части — обща част и особена част, посветена на специалните договори. Общата част, озаглавена за задълженията и договорите изобщо, както е известно, е най-теоретичната част от всички части на правото. Тя съставлява в гражданското право това, което теорията за ценността съставлява в политическата икономия — централният пункт на делата материя — главната област на правната логика. Същественият принцип, който е залегнал в основата на закона, е принципът за свободата на съглашенията или за договорната свобода (автономия на волята). Отличителните черти на закона са: научна класификация, стройна система, яснота и точност. Зако­нът се състои от 668 члена, буквален превод на съответните членове на италианския граждански законник по материята (чл. чл. 1097—1931) с изключение на 15 члена (12, 220, 224, 299, 300, 301, 303, 304, 305, 306, 541, 542, 543, 544, 545), заимствани от ис­панския граждански законник, три члена (155, 225, 559), заимст­вани от швейцарския законник за облигациите, и един член (чл. 302) — от турски закон за земите. На 10. февруари 1904 г. чл. 140 на закона (относно Actio Pauliana) бе допълнена с известната новела, която съставлява алинея последна към същия член.

Законът за имуществата, за собствеността и сервитутите от 7. февруари 1904 г., обнародван в брой 29 на Държавен вестник дойде да запълни друга голяма нужда в правния ни живот. Той трябваше да отстрани ония примитивни правила на действащите в страната ни турски закони, които не само не отговаряха на икономическите и социални нужди на страната, но бяха в разрез с постановленията на нашия основен закон, който из­рично провъзгласява принципа за неприкосновеността на собстве­ността (чл. 67). С влизането в сила на новия закон (1. септември 1904 г.), в страната се прекрати действието на турското законодателство (меджеле от 1869 г. и закон за земите от 1858 г.), което делеше недвижимите имущества на пет категории: мюлк, мирие, мефкуфе, метруке и меват. От датата на този закон в България има само едно право на собственост върху недвижимите имоти — собственост пълна, абсолютна, квиритска, dominium plenum. Впрочем, още преди тази дата, някои отделни законоположения и съдебната практика бяха премахнали всяко различие в разните категории на недвижимата собственост. Законът за имуществата, за собствеността и сервитутите така също е черпан от италианския граждански законник (чл. чл. 406—709). Във връзка със закона за имуществата, за собствеността и сервитутите, длъжни сме да отбележим появяването на закона за етажната собственост от 15. февруари 1933 г., обнарод­ван в брой 257 на Държавен вестник. Усиленият строеж през последните две десетилетия на така наречените коопера­тивни строежи и причини от икономически характер, повикаха на живот една нова форма на собственост, наречена етажна собстве­ност, според която отделни етажи и части от етажи на едно и също здание, фактически се признаваха за предмет на отделна собственост и че могат да се притежават от различни собстве­ници. Но в начало царуваше голяма неяснота и неопределеност в тази материя, така щото в скоро време се почувства нале­жаща нужда от закон, който да уреди правата и задълженията на притежателите на етажи и на части от етажи. Поменатият закон от 1933 г. дойде да удовлетвори тази нужда, като опре­дели по един ясен начин предмета на етажната собственост - какво именно се разбира под части от етажи, както и състава на общите части с означение акцесорния характер на тия части. Освен това законът установи важното правило за така нарече­ния учредителен договор, според който собствениците са длъжни да определят с писмен договор както отделната част на всеки един от тях, така и правата и задълженията си по отношение на общите части, а при това установи не по-малко важ­ното правило, че собствениците на отделни етажи или части от етажи могат да се снабдят с нотариални актове, като не е пропуснал да преподаде точни правила относно прекратяването на съсобствеността. Като се има предвид, че етажната собственост е вече у нас едно общо явление, не може да се не признае пол­зата от уреждането й по законодателен ред.

Отоманският граждански законник, ако и да съдържаше някои правила за Давността (чл. чл. 1660—1675), но тия правила бяха съвсем неудовлетворителни. Законът за давността от 18. декември 1898 г. запълни и този недостатък, като уреди тази ма­терия по един задоволителен начин. Този закон е точен превод на съответния отдел от италианския граждански законник (чл. чл. 2105—2147) с изключение на чл. чл. 29—40, които са черпени главно от испанския граждански законник (Codigo civile, чл. чл. 1950—1965) с тази разлика, че срокът на обикновената придобивна давност по нашия закон е двадесет години (чл. 34), а тоя на придобивната давност, основана на добросъвестно вла­дение и юридическо основание, е десет години (чл. 29).

Най-сетне, законът за привилегиите и ипотеките от 26. яну­ари 1908 г., обнародван в брой 21 на Държавен вестник, дойде да уреди една от най-важните материи в нашето гражданско право. У нас няма вече тайни ипотеки. Всички ипотеки, законни и договорни, са публични и подлежат на вписване. Ипотеката няма действие, ако не й се даде гласност (публичност) и не може да съществува - освен върху именно показани имущества и за една определена сума (чл. 24). Двата съществени принципа, които са легнали в основа на нашата ипотечна система, са публичност и специалност. Това нововъведение внесе значително подо­брение в ипотечния ни режим. Съдебната ипотека е отхвърлена като нецелесъобразна. Законът съдържа няколко твърде важни предварителни постановления относно прехвърлянето на вещните права (чл. чл. 1—6). Процедурата по вписването на ипотеките, за­личаването на вписванията и очистването на недвижими имущества от ипотека е опростена. Законът за привилегиите и ипотеките е



Димитър Тончев Роден на 26. октомври 1859 г. в гр. Калофер. През м. юни 1883 г. бива назначен за зам. -прокурор на Пловдивския и Пазарджишки окръжен съд. През септември с. г. е бил повишен за председател на наказателното отделение при същия съд, след което се установява на адвокатска практика. Виден общественик, той става многократно министър на железниците, министър на земеделието и търговията, министър на финансите и министър на правосъдието. През негово време се изработва Законът за задълженията и договори­те, Законът за наследствата, Законът за настойничеството и Законът за гражданското съдопроизводство от 15. XII. 1891 г. Починал през м. октомври 1937 година.

заимстван също от италианския граждански законник с изключение на първите шест члена, относно прехвърлянето на вещните права, и чл. чл. 47—55, относно вписването законната ипотека на непълнолетния и запретения, които са заимствани от белгийския закон за привилегиите и ипотеките от 16. декември 1851 година.

Наистина, през 1926 г. у нас се издаде един закон за изчезналите военни и граждански лица през време на последните войни и смутове, който закон отчасти отстранява недостатъците на действащите законоположения по предмета, но въпросният закон, както самото му название показва, се отнася само за из­вестна категория лица и за известно време.

В настоящето време на континента действат две различни системи по материята: френска и германска. Френският граждански законник, както и законниците, които произхождат от него, включително нашият закон за лицата, познават само отсъ­ствието; австрийският, германският и швейцарският законник позна­ват само предположението за смърт: според първите, изчезналият от своето местожителство, колкото дълго и да трае това изчезване, запазва своите семейни права и имуществата му остават неотчуждаеми в течението на 33 или 35 години до оконча­телното въвеждане във владение. Законниците от германската си­стема, напротив, оставят без покровителство първия период, който трае най-малко пет години, и вземат предвид от­съствието само тогава, когато то е траело доста дълго време, за да обоснове предположение за смърт.

Едно добро законодателство трябва да отстрани недостатъците на двете системи, като запази обявяването на отсъствието с всички негови последици относно имуществата на отсъстващия, като съкрати дългите срокове, опрости процедурата и въведе, редом с отсъствието, предположение за смърт след 10-го­дишно отсъствие. Ако обявеното отсъствие може да произведе само имуществени последици, то предположението за смърт би трябвало да произведе, по общо правило, всички правни последици на естествената смърт. Възвръщането на предполагаемия умрял ще влече със себе си, разбира се, отменяне последиците на съ­дебното решение, като се вземе обаче предвид добросъвестно­стта на предполагаемите наследници, които са били въведени във владение на имотите.

Нашата ипотечна система така също ще трябва да се рефор­мира или най-малко да се коригира. Не е нужно да изтъкваме гра­мадното значение на една добра ипотечна система за развитието и консолидирането на поземления кредит, тъй като по този въпрос две мнения няма. Пътъом ще забележим само, че един добър ипотечен режим съставлява една от най-мъчните задачи, която може да се представи на човешкия ум. Ипотечният режим винаги е бил и ще си остане най-трудната част на гражданското право, тъй като той туря в стълкновение най-противоположните и в същото време най-достойните за внимание права и интереси.

Трябва да признаем, че действащият ипотечен режим и въобще нашата система за прехвърляне на вещни недви­жими права не е без недостатъци. Като оставим настрана те­хническите превъзходства на германската ипотечна система, т. е. на така наречените поземлени книги (grundbuch), които са въве­дени в Германия, Австрия и Унгария, никой не може да откаже съществуването на недостатъци на нашия закон за привилегиите и ипотеките, който, като подчинява на публичност само актовете, с които се прехвърлят вещни недвижими права между живи, не обезпечава достатъчно сигурността, която поземлената собственост очаква от него, тъй като всички други начини за прехвърляне и преминаване на недвижимата собственост остават скрити за пуб­ликата. От друга страна, явно е, че за съществуването на ипоте­чния кредит, необходимо е, щото всички тежести, с които е обременен недвижимият имот, да личат ясно пред очите на лицето, което дава заем, който сам да може да прецени, като има пълно знание на фактите за положението на заемателя. Вписването е непълно в този смисъл, че се прилага само за актовете, с които се прехвърлят вещни права между живи, когато преминаването по случай на смърт (causa mortis), както и поделбите и спогодбите остават вън от неговите действия. Законът обезпечава наистина известна публичност, но тази публичност е относителна, а не абсолютна. При тая система „онзи, който купува, още не е уверен, че ще стане собственик; онзи, който плаща, не е уверен, че няма да плати втори път; и онзи, който дава назаем, че ще си получи парите“. Освен това, както е и в законодателствата, от които е черпен нашият закон, вписването на един акт, с който се прехвърля недвижима собственост, дава на новия приобретател само онези права, които са принадлежали на неговия праводател. Законът не установява принципа за непрекъснатостта на вписванията, т. е., че никое вписване не може да произведе действие, ако предшестващите преминавания сами не са били вписани. А без това веригата на прехвърлянията е прекъсната. От тук произлизат причини за нестабилност. „Вашият договор наистина установява, че вие сте купили, но той не установява още, че вие сте действителен и неотменяем собственик“.

От гореизложеното става явно, че принципът, който трябва да залегне в основа на тази материя, е принципът на пълната, абсо­лютна и действителна публичност, която се обезпечава чрез вписване на всички актове, с които се прехвърля и обявява вещно право върху недвижим имот, както и на всички преминавания на недвижимата собственост mortis causa било ab intestat, било чрез завещание. При това възниква въпрос: трябва ли публичността да бъде привързана към недвижимите имущества или към лицата, с други думи, трябва ли да се държи поземлен регистър, който да изобразява гражданското състояние на недвижимия имот - неговата история, неговото така наречено юридическо дело - или е достатъчно да се държи азбучен регистър по името на лицата, които притежават недвижим имот. Научната критика отдавна е отговорила на тоя въпрос, че хронологическият реги­стър или поименният азбучник не може да обезпечи нужната публичност. А за заместването на личната публичност с вещна, нужно е индивидуализиране на недвижимите имоти, което може да стане само чрез подробно описание и точен план — чрез откри­ване юридическа сметка за всеки парцел, с други думи - чрез въвеждането на поземлени книги.

Както във Франция, така и в Италия, от законодателствата, на които е заимстван нашият закон, има повик за въвеждане на по­землените книги по образеца на германската система. Тази реформа обаче до днес не е могла да бъде осъществена. Във Франция, като главна пречка за въвеждането на поземлените книги се изтъква това, че учредяването на поземлените книги засяга обновлението на френския финансов кадастър, който струва 160 милиона и е съставен в продължение на 50 години. Между това, за съставя­нето на нов юридически кадастър се изисква най-малко двадесет години и един разход от 600—700 хиляди франка.²³ В Италия така също има едно доста силно движение в полза на въвеждане поземлените книги. Значителна част от италианските юристи предпочитат пълното напускане на принципа, че собствеността се придобива чрез действието на съглашенията (договорите) и замест­ването му с другия принцип, че недвижимата собственост се придобива само чрез вписването на приобретателя в поземлената книга и че договорът служи само като основание за вписването.²⁴ Осъществяването на реформата обаче и там среща пречки, които се състоят главно в това, че съставянето на кадастър с юриди­ческо действие не е лесна работа в една страна с твърде древна цивилизация, дето историята на собствеността се губи в нощта на времето. Освен това, мнозина от италианските учени са на мнение, че не трябва така лесно да се напуща традиционната си­стема по прехвърляне на собствеността, за да се замени с една система чужда на тяхната история и на техните нрави.²⁵

При все това обаче, както във Франция, тъй и в Италия, ре­формата на ипотечния режим е на дневен ред. Без да се спи­раме на опитите за реформиране на ипотечната система, направени във Франция от Казимир Перие (1829), Мартен дю Норд (1844), Рувие (1889) и извънпарламентарната комисия по кадастъра от 1889 г. и без да изброяваме редицата френски законопроекти по предмета, особено проектите на Ватимеснил, Сен-Жирон, Масили, Шаламел, Шастене и др., ще се задоволим да отбележим после­дния законопроект за ипотечна реформа, внесен във френския сенат на 27. октомври 1896 г. от министъра на правосъдието Darlan. Този законопроект, придружен с едно обстойно и хубаво изложение на мотиви (expose des motifs), разпространява принципа на публичността върху наследствата, завещанията и даренията, а така също върху декларативните актове делби, съдебни решения и спогодби. Законопроектът е вече гласуван от сената и осъществява без­спорни подобрения, като разпространява публичността върху всички актове, които интересуват недвижимата собственост.²⁶

Почти в същия смисъл и в Италия има изработени няколко законопроекта, от които главни са три: законопроектът на ми­нистъра Джантурко (Gianturco) от 1905 г., така наречен по името на неговия автор, един от най-видните италиански цивилисти. Тоя законопроект е бил одобрен от италианската камара на депутатите, но поради настъпили парламентарни събития не е могъл да бъде разискван от сената. Пет години по-късно, а именно на 3. март 1910 г., друг знаменит правоведец Виторио Шалойа, повикан за министър на правосъдието, внесъл нов законопроект в сената. Този законопроект е съставен в същия смисъл, както и предшестващия, с тази разлика, че от техническа страна той е по-добре обработен, но и неговата съдба не е била по-добра, тъй като не дошло ред за неговото разглеждане. През 1918—1919г. законодателната комисия за след войната (Commissione reale pel dopo guerra) предприела преглеждането на същия законопроект и го приела с малки изменения, но той чака ред да бъде внесен в парламента от надлежния министър.²⁷ Счетохме за нужно да дадем тия кратки сведения за движе­нието на ипотечната реформа, за да подкрепим мисълта, че е настъпило време за ипотечна реформа и у нас.