Реферат, четен в психологическото дружество в София Второ издание Издателство "Надежда Р. Н." Велико Търново 2008

Проявите на свадливост, отмъстителност, грубост, неотстъпчивост, надменност, властолюбие, които характеризират нашия обществен живот, се дължат главно на прекаленото самолюбие, тщестлавието и дребнавото честолюбие на нашата интелигенция – доказателство за нашата ниска психика и ниско душевно развитие.

Злобата, жестокостта в нашите обществени отношения се дължат предимно на тия болезнено засегнати чувства. Трябва да се признае, че самолюбивите и амбициозните хора са истински нещастници, особено в една среда, каквато е българската. Завистта и самолюбието отравят и измъчват душата на нещастния български интелигент. Благодарение на тези чувства, у нас един способен младеж среща големи препятствия в своето развитие, в проявяването на своя талант. Докато в културните народи талантът се подкрепя и подпомага – създават се условия за неговото усъвършенстване и развитие – у нас той се спъва поради завист, самолюбие и произходящото от тях интригантство и клеветничество. Проф. Иречек казва, че ако някой иска в България да напакости на свой приятел, то нека го похвали в някой вестник.

В душевната физиономия на българина завистта е най-отвратителната, най-грубата черта. Това е една уродливост по-грозна от чипия нос или кривата челюст на един физически дегенерант.

Завиждат си братя и сестри, роднини, познати, съседи, хора от един и същи занаят и т.н. "Брат на брата по-дълбоко очи вади!" – казва българската пословица. И това низко чувство се проявява понякога в такива диви форми, че спъва, отравя душевното развитие не само на този, комуто завиждат, но и на тоя, който завижда.

Особено развито е чувството завист у интелигенцията. Тя пречи сама на своето развитие, трови душата си с това низко чувство, което понякога се превръща в подла страст – и това се върши между всички – писатели, художници, артисти, журналисти, политици, лекари, адвокати.

Поради тази страстна, подла, глупва и дребнава завист, понякога цели интелигентски съсловия изгубват уважението, на което естествено би трябвало да се радват. Това чувство, което преследва издигането на една личност с унижение, с унижаването на друга, в края на краищата убива духовно целия колективитет.

Завистта у българите взема такива големи размери, поради душевно недоразвитие, поради липса на по-високи социални чувства: "Братска злоба мяра няма". У нас няма писател, общественик, изобщо по-издигната личност, която да не е била опетнена, оклеветена, охулена.

Злобата и клеветничеството достигат понякога до такива дребнави и низки прояви, че публично се изнасят клевети и инсинуации от интимния, частния или семейния живот на хората.

Клюкарството у народа и злобната критика – клеветничеството у интелигенцията – са прояви все на същите ниски чувства – самолюбието и завистта.

Все на същите чувства се дължи характерът на нашите публични събрания и диспути. За забелязване е, че в подобни събрания ораторите говорят обикновено твърде много и то главно от желание да изпъкнат като сведущи по въпроса. Те излагат целия процес на мислене, а не резултатите от тоя пороцес. Често говорят дълго и то по странични въпроси, които малко или почти никак не се отнасят до предмета.

Все поради същата подбуда, те много често се нахвърлят за случайно изказани грешки, за неправилно употребени думи даже, от друг оратор. В тия диспути ораторът често занимава слушателите си не със собствени мисли, а излага мисли, заети от наскоро прочетени книжки или статии, които предава като свои. По тоя начин плагиатството в живото слово, както и в печата, се явява като резултат все на същите нисши чувства – самолюбието и тщестлавието.

Но озлобяването, дребнавите нападки и оскърбленията достигат до своя връх, понякога до побоища, когато от събранието трябва да се възприеме едно от многото изказани мнения. Всеки от ораторите, ръководени от самолюбие и тщестлавие, иска да прокара своето мнение, макар и в душата си да чувствува правотата на чуждото. Рядко в българско събрание, дето даже се засягат научни въпроси, между хора с едни и същи убеждения или научни схващания, ще срещнете публично оттегляне на своето мнение и признаване правотата на чуждото.

Но ако въпросите, които се разискват в такова събрание, засягат и материални или лични интереси на събралите се, то никога не може да очаквате отстъпчивост и толерантност в споровете. И ако някой по-издигнат в своето душевно разнитие оратор или обществен деятел, отстъпи в спора от своето мнение, то обикновено го считат за победен, даже му се смеят. Направи ли това отстъпление против своите лични или материални интереси, то го смятат за глупав, за "епитроп".

Жаждата за бързо и безогледно забогатяване у по-голямата част от нашата интелигенция е факт несъмнен. И тя се дължи все на същата ниска психика – на липсата на жива съвест и будно социално чувство.

Един мой пациент, на 24-годишна възраст, със средно образование, страдаше от силна неврастения поради пълно материално опропастяване на баща му през време на войната.

"След такова богатство, казваше той, аз съм принуден да бъда чиновник в едно дружество с нищожна заплата, докато още като ученик, мечтаех да живея богато и с комфорт". Освен многото други оплаквания, той се оплакваше, че напоследък паметта и вниманието му отслабнали. Обаче при изследването, което обикновено се указва при тия случаи, вниманието и паметта бяха погълнати от пострадалото чувство на материално пристрастяване: той отлично помнеше всичко, което се отнася до неговото пострадало чувство.

На моя въпрос: "Не ви ли се явяват някога мисли да възвърнете поне отчасти вашето богатство с някаква фалшификация с някакво злоупотребление?" – той призна, че подобни мисли често му се явяват и би ги последвал, но страхът пред законите все още го задържал, пък и дружеството, в което работел, не било тъй богато, за да може да злоупотреби една сума, която отчасти да го задоволи.

Този, и много други примери показват, че не нравственото чувство (съвестта) задържа индивида от престъпление, а чувството на страх, било от наказание (при материално пристрастяване), било от компрометирване (при самолюбие и тщестлавие).

По този начин ще си обясним злоупотребяването, престъпното забогатяване чрез властта. Властта намалява до минимум страха от наказание и от компрометиране пред обществото: "Ако искаш да познаеш човека, дай му власт в ръката".

Властване с цел да се служи на държавата и на народа, с цел да се прокарат определени обществени и политически идеи, да се развие обществена деятелност, която би доставила висша радост в съзнанието – това желание е чуждо за болшинството на нашата интелигенция. А това се дължи не толкова на нравствено израждане, колкото на едно недоразвитие, на липса на по-висши социални чувства и обществено съзнание.

В разпределението на нашата интелигенция по партии се забелязва един интересен психологически момент, който стои в основата на партийната диференциация. Хора с недоразвити социални чувства, но с малко по-бедна съвест, постъпват в партии с определени стопанско-политически идеи или в партии на по-честни обществени дейци, докато други постъпват в партии, които по-скоро ще им дадат възможност да задоволят своите ниски чувства – материално пристрастяване, самолюбие и тщестлавие.

От психологическо гледище ние бихме разделили партиите, в които се разпределя българската интелигениця, на следните категории:

1. Партии, в които влизат повечето хора с преобладание на материално и имуществено пристрастяване, даже със слабо развито чувство на тщестлавие. Те си казват, ако се изразим с народната мъдрост: "вая е вера и вая е вера, нашата е по-пилафлия";

2. Партии, в които влизат повече лица самолюбиви, тщестлавни и амбициозни, но в които има и доста пристрастени материално;

3. И най сетне партии, които за съжаление, са малочислени, в които влизат хора с по-развити обществени чувства. Но и в тези партии, особено при изгледи за скорошно идване на власт, се вмъкват и лица от предните две категории, особено от втората.
ІІІ.
Нравственото чувство е най-висшата проява на човешката душа. В душевното развитие на личността, както признават именити философи и психолози, нравствената емоция е проява на завършена, духовно здрава личност.

В развитието на нравствено-религиозната проблема у Достоевски, се вижда, че чрез съвестта човекът като че ли се докосва с Божественото. Чрез нея той се доближава до Божествената сила. Чрез съвестта психическата енергия се влива в Божествената. И противно на Нитче, който в своето философско развитие достига до Свръхчовека, до Човека-Бог (Übermensch), Достоевски в своето нравствено-религиозно развитие стига до Богочеловека. Несъмнено човек е недоразвит, ако у него не е развито и бодро нравственото чувство. Човек не е душевно здрав, ако съвестта е погълната от някоя страст, както това понякога се наблюдава у умствено издигнати, даже талантливи хора. Последните, макар и след години, на старини, преди смъртта си, много пъти биват жестоко наказвани от пробудилата се съвест, а най-често вследствие на освобождаването им от угасващата страст, която по-късно или по-дълго време е заглушавала дълбоко спящата в душата съвест.

Наблюденията показват, че при живо нравствено чувство човек е мекосърдечен, нежен, задушевен. А в оношенията си към хората е прост, спокоен, скромен, доверчив, вежлив. В обществения живот такъв човек се проявява като отстъпчив, съвестен, почтителен, но същевременно проявява и твърдост, мъжество, независимост. При изпълнение на своя служебен дълг той е прилежен, трудолюбив, смел, а в отношенията си с хората е внимателен и коректен. По настроение той обладава яснота на душата и е весел, оптимист, но когато страда – приема с примирение душевните мъки, признава даже чуждата вина за свой грях, самообвинява се.

В печата, както и в обществото, често се пише и говори за морална поквара и за корупция. Наистина у нас са наблюдавани, особено след войните, масови прояви на престъпност: кражби, грабителства, изнудвания и др. Но ако се вникне по-дълбоко в тия отрицателни прояви, които зачестиха в нашия държавен и обществен живот, ще се види, че в повечето случаи носителите на тази поквара не са престъпни по своята природа, т.е. не проявяват признаци на морален идиотизъм. Това са повече недоразвити хора, пристрастени материално или са болезнено самолюбиви. А, както се каза по-горе, подобно пристрастяване задържа, заглушава развитието на нравственото чувство – съвестта. И тази констатация е утешителна и успокоителна за бъдещето на българския народ, тъй като тия прояви не са признаци на душевно израждане, а на един период на еволюция, с едно временно отклонение. За да бъда по-ясен, аз ще илюстрирам горните мисли с един пример от своята практика.

Един селянин на 55-годишна възраст страдаше от силно нервно разстройство, придружено с продължителна безсъница и се измъчваше от страшни, мъчителни мисли. Нервната болест избухва след осъждането му от окръжния съд за фалшиви разписки, които той издавал като обществен служител. Наказанието, което бе му наложил съдът, една година тъмничен затвор, както се виждаше, не го плашеше. Той се оплакваше от страшни гризения на съвестта, от мъчителни мисли и спомени от миналото си. Мъчителните гризения на съвестта у него съвсем не се отнасяха до злоупотреблението, за което беше осъден, а до минали работа, за които не е ставало нито дума в съдебния процес. Болният страдаше от гризения на съвестта, задето бил изиграл и опропастил брата си при подялбата на някакво наследство и братовите му деца останали бедни сираци, а той бил богат и имотен. – "Не ме е страх от затвора, г-н докторе, - казваше той – но как ще вляза в него с тия страшни мисли, които не ми дават покой нито дене, нито ноще, които горят мозъка ми като с нагорещено желязо".

Този случай показва, че престъпленията, които е извършил болният – като фалшификацията и изиграването на брата си, се дължат на неговата страст към имуществени натрупвания. Поменатата страст е погълнала и притъпила нравственото чувство. Но то се събужда след един душевен удар, след осъждането и отново заговаря.

Този процес на събуждане на съвестта след силни душевни преживявания се наблюдава много често в живота и особено тънко и дълбоко е изразен почти във всички произведения на Достоевски.

За хората няма съмнение, че нашият болен е един покварен, един нравствено корумпиран човек. А всъщност той имаше нравствено чувство и гризения на съвестта, които са "едно наказание" – както той сам се изразяваше – "много по-страшно, отколкото наказанието на правосъдието".

Такава реакция никога не се наблюдава у дегенерантите, у душевно изродените, у нравствено тъпите. Този пример показва, че проявите на престъпност, както се наблюдава в повечето случаи у нас, не се дължат на липса на нравствено чувство – на съвест – а на недоразвитостта на последното. От това гледище покварата и корупцията, за които сега се говори тъй много, е едно зло, но то е отчасти отстранимо, макар това да изисква много време.
* * *
Семейното чувство у българина е доста здраво и силно развито. С малки изключения, моралът в българското семейство е запазен. Войните се отразиха отрицателно на българското семейство, но това е едно временно отклонение: както ще видим по-нататък, то не може да бъде дълготрайно. Българинът, както казах, е силно привързан към семейството си. Той е готов на самопожертвувание, на смелост и храброст, за да запази своите близки, благосъстоянието им, за защита на семейната си чест – и примери за това могат да се приведат стотици и хиляди.

През време на окупацията от съглашенските войски в едно от софийските села квартирували войници от бялата раса. Трима от тях хвърлили око на една млада невеста. Една вечер влизат в къщата й и я отвличат в плевнята. В това време свекърът, един здрав и силен селянин, пристига вкъщи, грабва брадвата в ръка и отива в плевнята, преди още "цивилизаторите" да са успели да изпълнят своето намерение. Двамата от тях избягали при вида на страшния шоп, а единия, доблестният свекър успял да хване и го понесъл под мишница "като яре" в чуждото комендантство на селото.

Семейното чувство, както казахме, е първично в развитието на социалните емоции. И когато се развият последните, и волята и характера бъдат импулсирани от тях, често ще се наблюдават случаи на самопожертвувание не само по отношение на семейството, но и по отношение на обществото, на народа.

Храбростта на българския войник се дължи главно на здравото му семейно чувство, засилено, както изглежда, и от чувството на частната или семейната собственост. Забелязваше се през войната, че по-интелигентните офицери, когато говореха на войниците, когато ги насърчаваха, действаха повече върху здравото им и силно развито семейно чувство. Благодарение на високия семеен морал у нашия войник, той не посягаше в неприятелските страни на семейната чест на своите неприятели. Изнасилванията и безчинствата през войните бяха изключителни явления, особено за действащата армия.

Но, с малки изключения, сравнително много по-високо е развито семейното чувство, българската, както в градовете, така и в селата. Българката е привързана към своето семейство, към децата си, до самоотричане, до самопожервувание. Тя е семейният фокус, който събира лъчите на успехите, и особено на неудачите и страданията на всички членове от семейството. И много вярно е, че нашите майки, сестри и жени страдаха душевно повече от нас, когато бяхме на фронта.

За забелязване е, че нервните страдания (психоневрозите) у българката се развиват най-вече поради загуба на привързаност. Тя заболява обикновено при загуба или тежка болест на деца, съпруг, братя или сестри.

Както през време на войните, така и преди тях, особено за местности, където мъжкото население отсъства по цели месеци по работа вън от родните места, или даже в чужбина, българката смирено поема грижите не само за семейството, за децата, но и за селското стопанство и най-съвестно изпълнява длъжността си и като майка, и като стопанка. С тази си добродетел българката е истински крепител на държавната и на народните традиции и е сигурен залог за бъдещото им културно развитие и благополучие.
ІV.
Всеки пред всички за всичко е виновен, само че хората не знаят това и ако биха го узнали – тогава би било рай.

Достоевски

Тъй като предразположение (предиспозиция) за чув­ствата се предава по наследство, то за усъвършенствуването им са нужни цял ред поколения. Да вземем например му­зикалното чувство. Знае се, че цели родове са надарени с развито музикално чувство, докато други са музикално не­доразвити – тъпи. Че наистина музикалното чувство се предава по наследство ни показват случаите от така наре­чените „Wunderkinder" – деца с големи музикални таланти. В 1914 година в Петербург, едно дете на 7-годишна възраст, италианче, на име Вилли Фереро, даде ред концерти в най-големите зали и дирижираше най-добрите и най-големите оркестри. Петербургската публика, както и пресата, бяха във възторг от талантливия диригент. Той е забелязвал и най-малката грешка при репетициите на оркестрите и е изпълнявал най-трудните композиции. Оказа се, че майката на детето била отлична виолонистка, а бащата – талантлив диригент. Във всяко друго отношение обаче това дете пред­ставляваше обикновена детска психика.

Наследственото предразположение е несъмнено и за другите емоции. С това тряба да си обясним бавното развитие на социалните чувства у разните народи. Според рим­ското законодателство например е било допустимо робите да се третират тъй както се третират сега домашните животни. И трябаше да минат цял ред столетия, за да се развият по-висши социални чувства, които да легнат в основата на съвременното законодателство, на съвременните социални отношения.

Тряба да признаем, че социалните чувства у бълга­рина са съвършено слабо развити и това е главната при­чина за неуспехите в нашия обществен и държавен живот. Японците, които са изучавали причините за нашите народни и държавни погроми след последнята война, са констати­рали, че главната причина за това е нашето слабо развито национално чувство. Наистина, българинът има много слабо съзнание за общественост. И нека признаем, че в това от­ношение българският народ стои по-ниско и от народи, които иначе, по обща култура, стоят много по-долу от него. У турците например благодарение, може би, на религиозното чувство, съзнанието за общественост е по-силно развито, отколкото у българина. През турското робство е имало много чешми за обществено ползуване, по пътищата и шосетата – много плодовити дървета. След освобождението обаче почти всички чешми биват разрушени, кофите и канчетата изкрадени, плодните дървета и много обществени гори изсе­чени и т.н.

Това се подкрепя и от маса факти, наблюдавани през последнята война. Тъй например една рота през време на настъплението събира добитък, който може да нахрани цял полк. Ротата се стреми да прикрие тоя добитък, за да го изпол­зува само за себе си, макар другите роти от същия полк да гладуват. Често пъти, в такива случаи, е била необходима строгата намеса на по-висшето началство, за да вземе и да раз­предели по-правилно военната плячка. Прояви на социално недоразвитие се наблюдаваха даже и у офицерите. Ако един по-висш началник е неразположен, по една или друга при­чина, към някой свой подчинен, то той обикновено тика и неговата част в най-опасните места на боя и т. н. Един учи­тел разказваше, че в една от софийските прогимназии, по инициативата на учителите, се събирали помощи за бедните ученици. Учениците от една паралелка заявили че не събрали никаква помощ, защото в тяхната паралелка нямала нито един беден – всички били състоятелни.

И такива примери, които говорят за едно много ниско обществено съзнание, за слаби социални чувства, – в на­шия обществен живот са безчислени.

Да не говорим за лекото подмамване на българския из­бирател във време на избори, за преминаване на цели села от една партия в друга, поради обещания и облаги за селото, но във вреда на други села или в ущърб на държавните ин­тереси. Нека си припомним, освен това, състоянието на сел­ските улици. Всекиму, който пътува из България, прави впе­чатление, че най-трудният път, особено когато пътува по шосе, е минаването през мръсните и непроходими селски улици. Това несъмнено се дължи на слабото обществено съзнание, тъй като шосетата се правят по държавна ини­циатива, а селските улици остават в такова плачевно състояние поради липса на обществена инициатива у селяните.
* * *

Недоверчивостта, хитростта и скритността са характерни черти в нашите обществени отношения. Недоверието се дължи все пак на слаби социални чувства. Човек се дове­рява на този, към когото има симпатия, съчувствие, или не се доверява на онзи, комуто не съчувствува, когото не обича. Но българинът, както казахме, има здраво семейно чувство и затова доверчивостта за него е ограничена само в кръга на семейството му.

Поради слабите социални чувства и произходящата от тях недоверчивост у нас слабо виреят и самите обществени организиции. Ако вникнем в интимния живот на партийните организации, в тяхните ръководещи тела даже, ще забеле­жим прояви на недоверие и хитрост все поради същата основна черта – недоразвити социални емоции.

Недоверчивостта и скритността са защитителни психологически особености на народи, които са живели дълго време в робство. Хитростта и лъжливостта са също робски чжрти_, но те служат не толкова за защита, колкото за постигане на известни цели от хора, които се намират в зависимост, в робство. Наистина у нас думата "хитър" се употребява като синоним на умен и докато в другите народи думата „хитър" се смята за оскърбителна, у нас тя се счита за похвална.

През време на робството чрез хитростта и скритността българинът е избягвал от напасти, които са идели от неговите угнетители-завоеватели или е постигал известна облага от тях. Но той е запазил тази робска черта и като свободен гражданин. Някои от българите, когато се намират в чужда държава, се изказват, че чужденците били глупави, понеже лесно можели да се излъжат. И мнозина наистина си слу­жат с хитростта в отношенията си с чужденците, забравяйки обаче, че ако наивната хитрост на българина е била достатъчна много пъти, за да постигне своята цел по отношение на по-малко културния турчин, то тя става жалка и смешна, в очите на по-високо културния европеец.

С хитрувания нашият селянин си служи в отношенията си с представителите на властта – кмета и секретар-бирника. Тъй както в турско време се е отнасял с представителите на чуждата власт, без да съзнава, че сегашната власт е в зависимост от самия него.

Изобщо, колкото човек е по-зависим, колкото отноше­нията му са по-робски, толкова повече си служи с хитрост и лъжливост. Тази робска психологическа особеност се про­явява и в отношенията на хората от разните партии и то не само в междупартийните отношения, но даже и във вътрешно-партийните прояви. Често ръководителите на партиите, дви­жими от самолюбие и тщестлавие, чрез хитростта се стремят да затъмнят своите другари, за да заемат по-видно положение в партията. Ориенталската хитрост много често се проявява и в нашите международни отношения и затова често пъти ни прави жалки и смешни пред европейската дипломация.

Партийният и съсловният егоизъм, който се наблюдава в груби форми в нашия обществен живот, говори също за недоразвитието на нашите социални чувства. Често пъти една партия, когато е на власт, ако има успехи, не се съгласява да приеме сътрудничеството на друга партия, макар товарът, с който се е нагърбила, да не е по нейните сили При неуспех, при риск, партиите избягват да си сътрудничат от страх да не се компрометират, макар сътрудничеството да се налага от държавни интереси, от опасности, които застра­шават целия народ. Примери за това са излишни. Но тряба да се признае, че няма партия, която да прави изключение в това отношение, която да е надрасла, да се е освободила от партийния егоизъм, макар този последния да е импулсиран понякога от доста чисти партийни чувства. Не само това. Пренебрегвайки своя дълг към държавата с отказва­нето си да сътрудничат в един опасен момент с други партии, партиите използуват държавните неуспехи, за да компроме­тират властвуващата партия и да търсят отговорности, за които и те самите са виновни. Например обвиненията за несключване на сепаративен мир – са нелогични, особено ко­гато излизат от партиите, които избягаха от властта в един толкова опасен момент. Защото, докато ние можехме да бъдем спасени при една съгласувана и организирана съпротива от всички партии, които бяха против намесата във вой­ната, за нашето спасение после се изискваха много по-смели, много по-героични средства.