Реферат, четен в психологическото дружество в София Второ издание Издателство "Надежда Р. Н." Велико Търново 2008

Незачитане законите, неакуратност към обществените си заджлжения, закъснявания в обществени събрания – твърде чести прояви в нашия обществен живот, – се дължат все пак на слабите социални чувства. А социалното съзнание се про­явява в смешни форми: „ротен патриотизъм", „махленски патриотизъм", „класен патриотизъм", „селски" „съсловен", „пар­тиен" и т. н. Пак поради недоразвитие на социалните чувства в нашия обществен живот липсват обществено осъждане и обществено одобрение. Хора, извършили вулгарни престъпления, намират достъп, и даже уважение, във всички среди на българското общество. А хора, които извършат някоя постъпка на самопожертвуване, доблест, смелост, остават често незабелязани, дори биват осмивани и подигравани. Добър пример за това е социалната тъпост, която проявяваме към жертвите от войната, сираците, вдовиците и пр.

Липсата на обществен съд и изолация за престъпниците против държавата и обществото се дължи все на същата причина. Затова в България няма будно обществено мнение, както в другите културни държави. Поради това, министри осъдени от държавен съд за вулгарни престъпления, получа­ват в изборите пак болшинство, стига да са повикани на власт; явни престъпници се държат на висока служба и „пет пари" не дават за обществено мнение и осъждане, понеже то не съществува като обществена сила. Общественото мнение в България е една празна фраза, понеже няма основните еле­менти, които го съставляват – социални чувства, обществено съзнание. Никак няма да бъде чудно, ако и след второ осъждане на бившите министри, те пак додат на власт и получат болшинство в изборите.

В българския обществен живот в светлината на патрио­тизма се рисуват често хора с ниско развити социални чув­ства. Обаче това не им пречи да пишат най-пламенни статии, да говорят най-възторжени патриотически речи, да обвиняват своите противници в липса на национално съзнание и патриотизъм. Други, като министри и народни представители, гла­суват за войната, в името на народни идеали, а през време на самата война тяхната съвест и национално чувство им позволява да наредят синовете и близките си на безопасни места и да вършат търговски спекулации и гешефтарства за лично забогатяване. Наблюдава се, че хора, които най-много говореха и пишеха за национални идеали, за „осво­бождаването на брата-роб" и т. н., след погрома, най-малко страдат от сполетялото ни държавно и народно нещастие. В тяхната душа не се забелязва отзвук на състрадание или съчувствие към народните нещастия, към жертвите от войната. Напротив, болшинството от тях, както през войната така и след катастрофата, се отдадоха на разкошен, разгу­лен и развратен живот. Свидетелство за това са многото новооткрити разкошни увеселителни заведения и театри с лек оперетен и фарсов репертоар. Там се ширят големи и малки „патриоти", а скромните и честни граждани, които се обвиняваха от първите в липса на патриотизъм и даже в предателство – страдат и изнемогват материално и душевно.

Интересно е да се знае, какво е било душевното състояние на ония български държавници, които бяха против намесата ни на страната на Централните сили, в самия ден на намесата. Един колега от София ми разказваше, че в деня на мобилизацията през 1915 год. е давал медицинска помощ на един от старите наши държавници. Последният, заболял от нервен припадък, плакал и ридаел за страшното бъдеще на България. Реакцията, която проявил, е наис­тина доста силна, само че е по-естествена за една истерична жена, отколкото за един държавен мъж. Друг един от ста­рите държавници изглежда да е реагирал по-спокойно от първия, тъй като на другия ден след указа за мобилиза­цията, го видели в апелативния съд съсредоточено да изучава едно голямо съдебно дело. Трети – който много по-рано, заедно със своите другари, би могъл да прояви по-силна и по-организирана съпротива, благодарение на своето влияние над голяма част от народа, - се задоволи да реагира с една закъсняла брошурка, която се счете за бунтовни­ческа, предателска – и авторът й биде осъден за преда­телство.

Такава ли обаче щеше да бъде реакцията у тия пред­видливи и умни държавни мъже, ако те се вълнуваха от едно будно национално чувство, от един жив дълг към своя народ? В епохата на нашето възраждане, под влияние на общото нещастие и на други причини, нашето национална съзнание беше доста подигнато. Тая епоха даде самоотвер­жени и смели дейци, излезли както измежду народа, така и измежду малката му интелигенция. Но тогава имаше едно те­чение, което проповядваше ред и спокойствие в царството на Султана. Представители на това течение бяха българските чорбаджии. По едни или други причини, след Осво­бождението, а особено през последните години, нашите во­дачи бяха с психиката на тогавашното чорбаджийство. Ду­хът на Ботев, Левски и др. се унаследи донякъде от една част на нашата интелигенция и след Освобождението. Обаче под влияние на външни, политически, научни и литературни течения, болшинството от тази интелигенция, която имаше по-високи социални чувства, се увлече в крайни политико-економически теории, които бяха утопични – поне за българската действителност. По тоя начин, тази част от нашата интелигенция се отчужди от реалния политически живот на току-що освободения народ и остави да разполагат с неговите съдбини хора със слаби социални чувства, малодушни, страх­ливи, самолюбиви и амбициозни, каквито бяха в епохата на възраждането чорбаджиите. Малки и големи водачи от разните политически партии не само че не можеха да раз­вият наченките на обществени чувства, но даже експлоатираха за свои цели най-нисшите чувства у народа. Те дей­стваха върху неговата материална и имуществена загри­женост и по тоя начин притъпиха и тъй слабите прояви на социалност с които го завари Освобождението.

И тъй, демагогията, страхът, самолюбието, кариеризмът и тщестлавието станаха главните прояви и средства в нашия политически и държавен живот. Благодарение на слабото социално съзнание на народа и интелигенцията, не е чудно, че в българския обществен живот изпъкваха начело на управ­лението хора, не само недоразвити, но даже душевно болни, нравствено тъпи, страдащи от морален идиотизъм или гран­домания. Ние сме наблюдавали в нашия политически живот дейци, които биха могли да бъдат демонстрирани на лекции по психиатрия, като случаи на типични психиатрически форми. Тъй например един от българските държавници, името на ко­гото е свързано с най-трагичното време на нашата нова история, който игра първа роля при намесването ни в последнята катастрофална война — още като дете е измъчвал жи­вотни, избождал е очите на птици. Всички психиатри при­знават, че тия прояви у децата са най-ярък признак за така наречения морален идиотизъм.

Но нашите държавници са синове на същия тоя народ, с неговите качества и недостатъци и ако са го надрасли в своето интелектуално развитие, все пак не са го надминали много в развитието на националното чувство. Ако търсим следователно психологически причини и виновности за спо­летялото ни нещастие, то те във всеки случай не са в лип­са на ум и политическа предвидливост, но главно – в липса на по-високи обществени чувства, на будна и жива националност, както у държавниците, така и у интелигенцията и на­рода. Демагогия вършат и тия, които обвиняват само българските държавници в погрома и заблуждават народа, като го изкарват непогрешим. Ако се търси виновност, виновен е народът, който дава своето доверие в изборите на всяко правителство, виновна е интелигенцията със своята инертност и малодушие, виновни са държавните водачи, които не проявиха смелост и героизъм, необходими за енергична съпротива срещу една гибелна за държавата и народа политика. А всъщност главната причина е слабото развитие на обществените чувства, на по-високо национално чувство у всички нас — народ, интелигенция и държавници.
* * *
За душевното развитие трябва да се съди по проявените волеви постъпки, по делата, а не по заучени правила, без вътрешна подбуда, без чувство. В културните народи социалното съзнание е на висока степен на развитие. То лежи в основата на всички волеви актове на държавниците. В договорите за мир, които се сключиха в европейската война, зад волята на държавните мъже, които съставиха тия актове, се намираше, несъмнено, живо национално чувство. Съвременният културен човек в развитието на социал­ните чувства, на симпатиите, е достигнал до национално чувство, до симпатия и съчувствие само към своя народ. Колкото се отнася до другите народи, у съвременния култу­рен човек, мъчно се предизвиква съчувствие, което е необходимо, за да им съдейства. Но това не е последният стадий на социалните емоции в душевното развитие на чо­вешкия род, У мнозина по-развити представители на съвременните народи са се развили по-висши чувствувания, по-високо обществено съзнание: за съчувствие и към чужди народи, към цялото човечество. И наистина само най-разви­тите представители на съвременните народи са способни да изразят, под една или под друга форма, съчувствията си към някой чужд народ, който страда по една или друга причина. Про­ява на тая висша социална чувствителност представляват например международното дружество на Червения Кръст и междуна­родните помощи за народи, пострадали от глад, земетре­сение, погроми, и други стихийни бедствия.

Отделни личности от великите народи, които са над­расли националния егоизъм и които имат в душата си отзвук на съчувствие и състрадание към един чужд, нещастен на­род, виждат, че българският народ се наказва поради недоразвитие, поради това, че не е успял още да се издигне до по-високо ооществено съзнание. И най-вече, че в своето крат­ковременно свободно съществуване не е смогнал да си създаде една по-издигната, в това отношение, интелигенция. Поради това той често изпада под ръководството на личности със слаби социални чувства, невежи, а понякога нравствено недоразвити – тъпи. С това жестоко наказание му се отнемат главните условия за правилно развитие, за което той на­истина е способен и надарен. Защото несъмнено е, че българският народ, макар още и недоразвит в сравнение с по-културните народи, стои и сега даже, много по-високо от тъмните и слабо възприемчиви към култура народни маси на съседните държави, принадлежащи към по-стари раси. Техните държавнически успехи се държат главно на високо издигнатата им интелигенция. Обаче пропастта между тази интелигенция и народните маси е грамадна. Но понеже ония, хора, които в своето душевно развитие са достигнали до съчувствие и състрадание към чужди, пострадали народи, и които желаят да им съдействат, са незначително малцин­ство, те не са ръководещите личности в съвременните кул­турни държави. Ръководещите личности пък, в развитието на социалните си чувства, са достигнали само до национал­ното чувство, на каквато степен на развитие се намират и техните народи, и затова във всички техни прояви се изразява само националния интерес, националния егоизъм – без най-малко съчувствие и състрадание, – не само към победените, но и към по-малките техни съюзници.

Но интелектуалното развитие е дело на личния ин­дивидуален труд. С настойчив и упорит труд, на какъвто е способен българина, може да се достигне до доста високо умствено развитие, до натрупване на грамадни знания! Обаче с труд и упоритост не се развиват чувствата у възрастен човек. Чувствата могат да се издигнат, семената на по-високи емоции могат да се посеят само в детската душа, в периода на тяхната еволюция. И у възрастния могат да се развият такива, но само ако има наченки от детската – юно­шеската възраст. Един човек с притъпен музикален слух, със слабо естетическо чувство, чрез труд много малко може да развие тия чувства, ако и да следва цели години музикална или художествена академия.

Тряба да признаем, че и по отношение на социалните чувства, българската интелигенция много малко е надрасла народа. А държавник или обществен деец без развити об­ществени чувства прилича на музикант, който знае теорията на музиката, но няма развит музикален слух – музикално чувство. От психологическо гледище главната причина за нашите държавни неуспехи е слаборазвитото национално чувство, както у народа, така и у интелигенцията. Разочаро­ванието в народа от интелигенцията се обяснява именно с тази липса на високо развито чувство на общественост. Известни хора, съзнателно или не, използваха това и със засилване на омразата в народа към неговата интелигенция, докараха положе­нието на държавата до още по-плачевно състояние. Държавата се лиши по тоя начин от подготвени, интелектуално издигнати ръководители. Излезлите от народа нови ръководители на сложния държавен механизъм, притежавайки недотатъците на народа, не обладаваха преимуществата на една съзнателна интелигенция. Народът се лиши от ума на инте­лигенцията си поради това, че тя не можа да му служи със сърце, а се увлече след хора, които са недоразвити и по ум, и по чувства.

V.
След страшните физически и душевни страдания, които преживя и още преживява, българският народ силно се дезориентира.

След някое силно преживяване, след душевен удар, у отделната личност се събуждат или ниските чувства и страсти, и личността изпада в пиянство, озлобление и раз­врат, или пък добродетелта се издига и индивидът се увлича в религиозна, нравствена и научна сублимация. Най-после – третият изход е обикновено болест, психоневроза (нервно страдание). Така, накратко казано, реагира личността на сил­ните душевни удари, на тежките преживявания. Всяка реакция зависи от душевната конституция на отделния индивид, от неговото възпитание и от ред други условия. Наблюденията по­казват, че здравите, силните личности реагират на душев­ните удари с издигане, с обществена или научна сублимация. Афективният удар у такива хора оживява висшите им душевни чувства, а те от своя страна импулсират волята към деятел­ност, към нова творческа работа. За това могат да се при­ведат множество примери, както от живота, тъй и от худо­жествената литература. Студентът Х. от Софийския универ­ситет след силни любовни преживявания и разочарования се увлича в една религиозна секта. Една жена пък, след като загубва мъжа си и децата си, взема деятелно участие в едно благотворително дружество и там намира утеха за душевните си страдания. Знайно е също тъй, че много пи­сатели са написали най-великите си произведения пак след силни душевни удари.

Примери за изход на душевните удари в падения се на­блюдават в живота със стотици и хиляди. За пояснение аз ще приведа следния случай: Господин Х. на 30-годишна възраст, с висше образование, се отличавал през време на студентството си с твърде мил характер, с деятелност и трудолюбие. Обаче след една нещастна любов и след загубване на цялото си състояние – той силно се променил: започнал да пиянства, станал мрачен, почти неузнаваем. На утеше­нията и съветите на своите другари той не обръщал внимание и след такива съвети – обикновено се напивал.

Този изход се наблюдава много често – и алкохолизмът, който лежи в основата на много болести, се явява като плод на една отрицателна философия, като резултат на отпаднал дух и загуба на жизнен идеал. Тия съображения ни показ­ват колко е трудна борбата с алкохолизма и колко е наивно да се мисли, че хората стават алкохолици само поради достъпността на спиртните питиета.

Примери за изход на силните душевни преживявания в нервни страдания тук са излишни, понеже те се привеждат доста в настоящата работа. Нека си спомним, че съвременната неврология ни учи, че една голяма група от нервни страдания, които носеха старите названия „неврастения" и „ис­терия", а в настояще време се изучават под название „психоневрози", се дължат на душевни кризиси, на силни душевни преживявания. Причините на душевните преживявания в обикновено време са в повечето случаи индивидуални, а през време на войни, глад или природни стихии (на­воднение, земетресение, суша и т. н) те са масови. И по­неже афективността става твърде дълготрайна, тъй като причините й са продължителни, завладявайки хората, тя се правръща в настроение. Това се наблюдава след войната и у нас. Тежките душевни удари, които преживяхме през по­следните години, доведоха българския народ тъкмо до това положение: отпадналост на духа, което се изразява в разгулие, пиянство, разврат, картоиграчество и т. н. Усиленото търсене създаде усилено предлагане. Поради това в градо­вете се откриха множество нови увеселителни заведения с лек репертоар, в селата броят на кръчмите се увеличи неи­моверно и стана нужда да се намалява със закон. Еретическата и сензационната литература наводни пазара с разноцветни брошури, които намират множество читатели и дават добър доход на издателите. В обществения живот, поради масовите душевни удари и страдания, се оживиха ниските чувства на злоба, отмъстителност, завист и жестокост. Търсят се винов­ниците за нещастията и страданията и се посочват там където са и където ги няма. Експлоатират се нисшите чувства у народа, оживени поради войните, увличат се народните маси към разрушителна деятелност, която е свойствена на по­добни чувства и т.н.

По тоя начин, и поради липса на социални чувства, не­щастният народ изпада от една беда в друга. Масовото раз­пространение на нервните страдания през войните и след тях, показва втория изход от афективните удари, преживени през това време. Наблюдава се обаче, макар и в по-слаби размери, и трети изход – изход в сублимация, в деятел­ност, в работа. Проявите на деятелност, на творческа ра­бота, които се наблюдават у народа и една част от интели­генцията, са залог за оздравяването на нашия обществен организъм. Носителите на тия прояви са по дух най-здравата част от народа. Те засега имат слабо влияние върху народа, тъй като не използват преобладаващите в него нисши чувства на злоба, завист и отмъстителност, а насочват деятелността си да събудят и оживят неговите по-висши чувства и да го импулсират към твор­чески, а не към разрушителен процес. И аз мисля, че тъкмо това трябва да ни радва, защото българинът действително е останал назад в своето душевно развитие, но той има здрави основи, както физически, тъй и душевни, за да до­стигне едно по-високо културно развитие. Доказателства за това са талантливите синове на народа и то в най-разнообразните прояви на духовната култура. Несъмнено е, че бъл­гарският народ притежава, в отделни свои представители, даровити и талантливи хора както в изкуството, тъй и в науката. Той принадлежи на една раса, която ако и да е останала назад, особено в развитието на по-високи социални чув­ства, от друга страна е надарена, самобитна, както казват, най-одухотворена от всички други раси. Неговите вековни страдания, от друга страна, са го направили извънредно жилав, издържлив, настойчив и упорит. Макар тази упоритост и издържливост да се проявява досега главно чрез една по-ниска чувствителност – материална и имуществена загриженост – обаче когато тия придобити качества се прояват чрез по-високи чувства, несъмнено, те са вече гаранция за един творчески, по-самобитен, по-възвишен про­цес на българския дух.

VI.
За да се издигне, за да се усъвършенства кул­турното развитие на българския народ, преди всичко тряба да се постави правилно възпитанието на неговата младеж. А възпитанието тряба да изхожда от знанието на неговите качества и недостатъци.

Съвременната психоаналитична школа доказва, че чув­ствата се развиват от основните инстинкти – инстинкта за самозапазване и половия инстинкт. От тези два инстинкта се разклоняват и разцъфват и най-висшите душевни емоции. Инстинктите, както е известно, са вродени. Наследствено предразположение има и към по-високи чувства. Чувствата, които преобладават у нас, са най-близко до инстинктите, но те са етапи към развитие на по-висши емоции. Волята, ха­рактерът, вниманието, интересът – това са психически про­цеси, които зависят от чувствата. За сега обаче волята се направлява главно от материалната загриженост, самолю­бието и тщестлавието. А характерът у българина е силен, но за съжаление се използва за удовлетворение на тия именно нисши емоции. Интересът към по-високи духовни, лични и обществени нужди е твърде слаб, почти липсва. Затова възпитанието на българското дете преди всичко тряба да има за цел развиването на по-високи обществени чувства.