Ритуал, протомит, език, религия – стъпки в процеса на моделиране на човешкото съзнание1

Мария Китова-Василева

Нов български университет

Език и религия – две семиотики, две картини на света, две стихии в душата на човека, […], две различни и същевременно взаимосвързани начала – две от най-дълбоките и сложни начала в човешката култура...

Нина Мечковска²

Структурите на древните ритуали, на митовете и на езика формират три отделни знакови (семиотични) системи, всяка една от които представя различна информация за света (различно съдържание) и различни начини за съхраняване и предаване на това съдържание.

Въпросът за реда на възникването на всяка една от тези три системи все още не е получил еднозначно решение. Повечето учени смятат, че в историята на човечеството митът³ предхожда ритуала: митът се възприема като “някакво фидеистично съдържание, мотивиращо ритуала, който, следователно, поема функцията на форма, на план на изразяването на митологичното съзнание, на инсценировка на мита” (Мечковска)⁴.

През последните години редица учени, изследващи етапите в развитието на формите на съзнанието, допускат, че ритуалните действия са първични: те са основата, от която по-късно възникват митологичните представи и езикът⁵. Като доказателство за подобна хипотеза учените привеждат факта, че определени зачатъци на ритуално поведение се откриват и в поведението на приматите⁶ и насекомите. От друга страна е добре известно, че древните ритуални действия обикновено са невербални: при повечето от тях словесният съпровод не е задължителен или има вторичен характер. Някои от наложилите се в науката хипотези за произхода на езика също подкрепят подобно становище.

Според привържениците на междуметната теория, началният период от развитието на езика се свързва с естествените викове, предизвикани от неволни реакции на болка, страх, гняв, радост и др. Тяхното най-близко съответствие в съвременните езици са междуметията.

В труда си Language: Its Nature, Development and Origin [“Езикът: неговата природа, развитие и произход” (1922)] датският езиковед Ото Йесперсен [Otto Jespersen (1860–1943)] защитава тезата, че езикът е възникнал като игра – той води началото си от полумузикалното, неразчленимо изразяване на индивидуалното и груповото поведение. Тезата на Йесперсен е известна като «поетична теория». По принцип се приема, че игровият елемент е базисен за културата изобщо.

В труда си “Разум, аз, общество. От позицията на един социален бихейвиорист” (1997) Джордж Хърбърт Мийд [George H. Mead (1863–1931)] търси произхода на речта в жестомимичното поведение при осъществяване на социални контакти. Според него, жестът поставя началото на социално действие, което служи като стимул за ответна реакция. Вокалният жест също може да се разглежда като значещ символ, когато събужда аналогична реакция или нагласа. Жестовата теория се поддържа и от резултатите, получени при изследване на поведението на приматите. От гледна точка на неврологичната организация на мозъка и сензомоторната му дейност, е ясно, че говоренето и жестикулирането се планират и извършват заедно. Американската изследователка Елизабет Бейтс [Elizabeth Bates], професор по лингвистика и когнитивни науки, смята езика за «паразитна структура», която се управлява от мозъчни центрове, които първоначално са били ангажирани със сензомоториката, т.е., с жестовете.

Волфганг Вилдген [Wolfgang Wildgen] (2005: 152–153) също подкрепя тезата, че жестомимичният език предхожда появата на членоразделната реч: “Вероятно един жестикулиран език, който използва предразположения, включващи двигателни умения за извършване на серии от контролирани действия с ръцете, предхожда по-висшите синтактично организирани двигателни умения за вокализация и за артикулационни схеми. […] Кондияк още през XVIII в. е предложил хипотезата за жестомимичния произход на езика. Правдоподобността на тази хипотеза произхожда от паралелизма между жестомимичната комуникация на глухонеми хора и гласовата комуникация на хора без такива проблеми. Всъщност Алот (Allott 1989, 1991, 1994) отстоява такъв модел. Когнитивния паралелизъм между жестикулация и език е водещ и при Макнейл (McNeill 1992). Подобна хипотеза предполага или напълно развит жестомимичен език, или паралелна еволюция на жестомимичен и звуков език, основана върху еволюцията на комплексни координационни умения в мозъка”.

Трудовата теория схваща човешката дейност като единство от песни, ритъм и реч. Един от най-ревностните й поддръжници е Фридрих Енгелс [Friedrich Engels (1820–1895)], който защитава идеята за общия произход на най-същностните човешки характеристики – труд, съзнание, език.

Учените допускат, че и първичните митологични представи са по-древни от членоразделната реч. Швейцарският психолог, философ и психоаналитик Карл Густав Юнг [Karl Gustav Jung (1875–1961)] назовава доезиковото битие на древното митологично човешко «предсъзнание» с термина колективното неосъзнато: то съществува под формата на унаследени общочовешки психични структури, които Юнг нарича “архетипове”⁷. Мечковска (цит. съч.) стига до следното важно заключение, което подкрепяме напълно:

По този начин ритуалът ни се представя като най-древният начин за съхраняване на информацията в безписменото общество. […]. От филогенетична гледна точка движенията на тялото и жестовете предшестват думите. Звуковата реч се установява като своеобразен «превод» и начин за фиксиране чрез звук на онези значения, които са се изразявали чрез движения и жестове (както при най-древните ритуали, така и при практическото общуване на членовете на племето). Митологичното «предсъзнание» (колективното неосъзнато, по Юнг) също е по-древно от езика. По своето съдържание митологичното съзнание е по-дълбоко и по-богато от езиковите значения: митът е синкретичното светоусещане и познание за света на първобитния човек. Поради обстоятелството, че притежава дискретен характер, в качеството си на по-опростена и ясна, по-повърхностна и рационална семиотика езикът превежда неясните образи на колективното неосъзнато чрез по-надеждната словесна обвивка.

2. Митологично съзнание⁸ и религиозно съзнание

Между митологичното и религиозното съзнание на човека съществуват сложни и нееднозначни отношения, поради което не е лесно да се прокара ясна граница между тях. Налага се да се потърси и отговор на въпроса, свързан с появата им в човешкото общество: дали митове предшестват възникването на религиозните вярвания или именно тези човешки убеждения се превръщат в благодатна почва за зараждането на устно разпространяваните мистични разкази? Според Мечковска (цит. съч.),

[…] митологията сякаш е «предрелигията» на древността. И все пак митологичните представи не бива да се отъждествяват с религията на безписмените епохи. Процесът на отделяне на религиозното съзнание от митологичното продължава много столетия. В дълбоката древност митологичните представи съставляват основната част от религиозното съзнание. По тази причина понятията “митология”, “митологично възприятие” и т.н. понякога се използват не само по отношение на първобитните, но и по отношение на древните писмени религиозни традиции – били те поли- или монотеистични.

Следващият въпрос е свързан с ролята на езика: не е ли той свързващото звено между митовете и религията?

Възникнала около 600 хиляди години пр.н.е., най-примитивната звукова «реч» се приписва на питекантропите, обитавали Азия и Африка. След тях на Земята се появили и други примати, чиито мозъци се отличавали със значително по-големи размери в сравнение с мозъка на Homo erectus⁹. Авторски колектив (2007: 16–19) доказва следното във връзка с вида Homo erectus:

Преди 2 милиона години в Африка се появяват първите номади – високи, мускулести, с гладка и неокосмена кожа, с дълги крака и тесен таз. Издръжливи и жилави, те се придвижвали удивително бързо. […] Техните забележителни физически данни им помагали да преживяват в различни условия, което довело до бързото им разселване по света – първо в Южна Европа и Близкия изток, а след това и в останалата част на Азия. На слаба светлина и с шапка на главата, която да прикрива плътните им вежди и полегатото чело, те лесно биха могли да бъдат объркани със съвременен човек. Но те принадлежат на друг биологичен вид – Homo erectus, и дори не са наши преки предци. Началото на съвременния човек произхожда от популациите на Homo sapiens. […] През последните няколко милиона години планетата е населявана от няколко човешки вида. Сравнително неотдавна ние сме се избавили от всичките си разумни “братовчеди”. Пътят, извървян от Homo erectus, е дълъг – те са живели на Земята поне 20 пъти по-дълго в сравнение с периода, през който съществуват съвременните хора. През цялото време те почти не са се развили в технологично отношение. […] При тях не са били познати изкуството, религията или погребалните церемонии. В този смисъл те изоставали осезаемо от Homo sapiens. Може би точно липсата на духовна култура е предрешила безрадостната им съдба. […] Към 100000 години съвременните хора и Homo erectus делят една територия. Когато Homo erectus отмират, за първи път в историята на човечеството останал един-единствен вид.

Първите разумни същества на планетата живеели на малки, едва оцеляващи групи сред прекрасната, но жестока Природа. Те се прекланяли пред нея инстинктивно, сякаш осъзнавали, че са нейно творение. Ловци по необходимост, те изработвали примитивни оръжия, за да се борят с могъщите си врагове и да осигурят прехраната на племето.

В древните общества и ранните каменни цивилизации животните, специфични за конкретния географски регион, започнали да се превръщат на свой ред в обект на особено почитание и обожествяване и в център на тези първи духовно-теософски системи. Животните били издигани в култ като тотеми, талисмани и живи духове на далечни предшественици. Били възприемани като притежаващи магически и суперчовешки сили, имащи връзка с това, което човекът не виждал, а само усещал¹¹.

Митът разглежда човека в тясна връзка и единство с природата, в която древните хора търсят и откриват родословните си корени.

Митологичният разказ търси външното сходство между човека и света. Връзката между тях няма логично, причинно-следствено обяснение. Образът на света е общ и неговите явления не са анализирани. Те съжителстват в общо синкретично цяло. Твърде често са обединени странни, взаимно изключващи се детайли от необяснимия за човека природен разум. Той е неделим, винаги хармоничен, макар че обединява контрастите в реалната действителност. Те остават скрити за митологичните представи на човека. […]. Митът формира универсално образно мислене, което обобщава видяното и почувстваното. Всичко се повтаря в природния кръговрат, изразен от раждането и смъртта, от деня и нощта. Затова и човекът, макар и приписал божествен произход на видяното в картината на света, повтаря чрез ритуалния жест на обреда отразения в съзнанието му цикличен кръговрат на природния разум. Той се оказва еднакъв с циклите на човешкия живот. Словото на митологичния разказ носи частица от божествената сила на природния разум¹².

За разлика от митовете, вярванията, изграждащи религиозното съзнание на човека, предполагат култ към определени божества, придружен от задължителни ритуали – жертвоприношения, церемонии, шествия, и др., които изискват да бъдат изградени специално пригодени за целта места – олтари, светилища, храмове, както и да бъдат подготвени лица, посветени в култа – жреци¹³.

Езическо е всяко религиозно вярване, почитащо многообразните форми и проявления на Природата. Езически са всички природни религии, които възникват спонтанно, без да са свързани с проповедническата, мисионерската или философско-доктриналната дейност на определени личности.

В по-широк смисъл, езичеството включва и древногръцката теософия, а също и днес разпространените народностни религии като индуизъм, шинтоизъм и даоизъм, и вярванията на някои примитивни общности. […]. Езическите религии имат силно изразен племенен характер – всяка една от тях е типична за определен народ и се различава от тези на другите народи, макар отделните вярвания да са съпоставими. Тези религии споделят една обща основа: те са политеистични, базирани са на определена митология, съставени са от множество отделни култове – към земята, към прадедите, към мъртвите, към фетиши, към фалоса, към природните сили и пр. […]. Появата на езичеството съвпада с появата на самото религиозно мислене у първобитните хора и търпи непрекъснато развитие и обогатяване до момента на изместването му от универсалните религии¹⁴.

2.2.1.1. Култ към Богинята-Майка

В основата на култа към Богинята-Майка е залегнало общото за всички древни народи обожествяване на Природата.

Десетки хиляди изгреви и залези минавали и човешките общности се развивали и множели. Хората, бидейки такива емоционални същества, започнали да претворяват впечатленията си в рисуването и скулптурата. Наред с изкуството, развивали и практически умения и сечива, с които улеснявали житието си и разкривали нови пътища пред себе си. Природата, с нейните впечатляващи закономерности и обаятелна красота, не останала дълго незабелязана и хората започнали да интерпретират интуитивно с въображението си и да възхваляват всичко необяснимо, което ги заобикаляло. И така било поставено началото на култа към природата и природните елементи И тъй като акта на раждането на живота оставял толкова ярък отпечатък в умовете на примитивния човек, така започнал и култа към майката, като съзидателния съд на живота. Символът на женското, като първичен източник и утроба на живота е заемало централно място в ритуалите и духовните възгледи на ранните общества и цивилизации. Природата била възприета като женска същност. Космосът – като утроба на всичко съществуващо в него. Женската фигура символизирала самия живот¹⁵.

Почитана в Мала Азия (Лидия, Витиния, Галатия), Кибела е фригийска богиня, олицетворяваща Майката-Земя. Наричат я още Великата майка, Майка на боговете и на всичко живо на света, Майка на вечно възраждащата се Природа. Кибела олицетворява природните сили, закриля планините, горите и зверовете.

Към средата на първото хилядолетие пр.н.е., чрез гръцките колонии в Мала Азия, култът на Кибела прониква и в Гърция, където богинята се отъждестява с Рея¹⁶.

Култът на Кибела (Magna Mater) е въведен в Рим през 204 г. пр.н.е., когато преместват от Фригия черния метеорит, който символизира богинята, и го поставят в Палатинския храм. В Рим Кибела се отъждествява с гръцката Рея и богинята на посевите и жътвата Опс¹⁷.

2.2.1.2. Анимизъм

Счита се, че анимизмът е присъщ на човечеството през най-ранните периоди от развитието му. С този термин изследователите обозначават комплекс от разнородни култове, свързани с вярата в духове – могъщи същества от отвъдното, влияещи върху природните сили и човека. Едуард Тейлър¹⁸ пръв употребява този термин, за да обозначи първобитната религия, която, по неговите думи, е създадена от «дивак-философ» в опитите му да разбере законите на битието.

Анимизмът е присъщ на племена и народи на ниско ниво на развитие, но същевременно е и основа на философията както при първобитните, така и при цивилизованите народи. Вярването в духовни същества се открива в почти всички познати и изследвани примитивни общества.

Анимизмът, една част от който разглежда учението за душите, развивайки се във времето става обща философия на естествената религия. Дивакът населява с духове земята и небето. Те са само олицетворение на причината. […] за причина на всички щастливи и нещастни събития, постигащи човечеството, както и многообразието на физическите прояви на външния свят, се признават същества, сходни с човешката душа – духовете. Техният произход (на душата и духовете) по същността си е еднакъв, независимо от поразителното разнообразие на техните сили и действия. В контекста на предишното, много от това, което е било тълкувано като първобитно, анимистично учение, в по-развитите култури преминава в “метафизичен” или “положителен” стадий на мисълта. Пътят на анимизма може да бъде проследен по следния начин: от нивото на примитивните общества до висшата култура – независимо от това, дали учението е било продължено и видоизменено във философия на религията, или пък се е изродило в обикновени преживелици, оцелели в народните суеверия¹⁹.

Сравнително добре проучени са анимистичните вярвания на представителите на народността айну. Предполага се, че в праисторически времена те са обитавали обширни територии – от Алпите, през Сибир, до Япония. Следи от айну се откриват при археологически разкопки на гробове от епохата Джоомон. Днес те са се слели с японците, които ги наричат “ебису”, “емису” или “Езо” (старото име на Хоккайдоо). Най-важното животно в религиозния пантеон на айну е мечката: при разкопки са открити кости от човешки скелети, примесени с кости и черепи на мечки, което свидетелства за траен религиозен култ към мечката, поради което някои учени са нарекли тази археологически доказана култура “Култура на мечката”.

2.2.1.3. Тотемизъм и шаманизъм

Религиозните вярвания, свързани с тотемизма често се асоциират с шаманизма. Тотемът обикновено е някакво животно или друга природна фигура²⁰.

Признаването на тотемното животно за член на човешкия колектив става с тържествен ритуал, придружен с танци. Централно място в този ритуал заема главата на животното, на която се отдават почести като към член на колектива. Най-важен момент от празника е ритуалното изяждане на животното и магическите обреди, целящи да се осигури размножаването на това животно²¹.

Шаманизмът поставя началото на индивидуалния подход в религиозните практики на древните хора: шаманите са първите професионални религиозни посредници между хората и съответните божества²².

От източниците, достигнали до нас, става ясно, че по това време възникват и първите служители на тези култове. Тогава се оформят техните функции и действия, които в онзи период били съвсем примитивни. Установено е, че най-древните служители на религиозните култове, и по-точно функциите им, са много примитивни. През матриархата организатори и изпълнители на обредите са най-опитните жени. Те са и пазителки на родовите обичаи и традиции. Счита се, че първите жреци са били жени-шамани и са били длъжни да извършват жертвоприношения и да се грижат за постоянното поддържане на огъня в дома. […]. Все още не са точно установени функциите на първобитните шаманки. Предполага се, че в задълженията им е влизала грижа за огъня и опазване на обредите, свързани с култа към него. Освен това те се занимават с ръководенето на тотемните празници и обредите, свързани с раждане на дете, изготвянето на култови предмети, разпределянето на храна и др. За шаманките от палеолита и неолита не е имало обред на посвещаване. Шаманка е можела да стане всяка мъдра и опитна жена, познаваща традициите²³.

2.2.1.4. Пантеизъм и политеизъм

Древните хора обожествявавали всеки аспект на битието, който ги впечатлявал и в който те се опитвали да вникнат по един или друг начин. Ето защо пантеизмът и политеизмът се свързват с

[…] вярата в много богове и заедно с това в божественото всеприсъствие – «Боговете са всичко и във всичко». По силата на този принцип всяка област или явление във вселената е подвластна на различно божество. Универсалната божествена енергия се проявява чрез четирите основни елемента – земя, въздух, вода и огън – поради което тя е особено концентрирана в някои физични материи и природни обекти. Такива са дървото, камъкът, водата и всяка субстанция - носител на живот. Съответно божията сила е съсредоточена в дървета и дървени идоли, камъни и каменни статуи, извори, огньове, почва, семена, кръв, детеродни и оплодителни човешки органи и пр., които често биват обожествявани, фетишизирани [...]. Пантеизмът стои в основата на фетишизма. Вярата, че боговете присъстват засилено в някои предмети и материи, обуславя почитането на идоли, дървета, камъни, и извори като носители на божията мощ, като част от божествената сила. Тя присъства и у човека, чиито живот, съзнание и душа са вдъхнати от божествата...²⁴

Като неразделна част от вътрешния живот на всеки човек, усещането за мистичното и свръхестественото се превръща в основа, върху която се създават цели пантеони божества и безброй свързани с тях легенди, които дават на човека жадуваното усещане за единение с недостижимата природа. Според М. Ростовцев²⁵,

Наблюденията над живота на природата и хората, спомените за катастрофи, преживени от човечеството, борбата на хората с природата, страданията им – всичко това в човешката фантазия вземало формата на цялостни разкази от живота на боговете и историята на отношенията им към човека, т.е. вземало формата на митове. Според социалното устройство на една иди друга група от човечеството, според това дали в дадена група ръководно значение имат жени или мъже […], главна роля още в най-старите митове играе или някое женско или някое мъжко божество, около което се разполагат всички останали, безкрайни по брой богове и богини.

Религиозните вярвания в Древен Египет обикновено се разглеждат като пример за политеистична организация. Независимо от това трябва да се има предвид, че в Египет божествеността е била едновременно множествена и единствена.

Повече от 700 на брой, египетските божества олицетворявали природните стихии, житейските събития, човешките стремежи и чувства. Боговете живеели в храмовете; древните египтяни ги почитали, като им отправяли молитви, танцували и им пеели, принасяли им храна и скъпи дарове.

В египетския пантеон виждаме тази зооморфология, която е преходът от примитивните тотеми и божества-животни в божествата с човешки облик. Специфичните представители на животинския свят в района на египетската цивилизация са представени в симбиоза с човека и божествата са полухора-полуживотни²⁶.

Постепенно религиозният политеизъм прераства в добре изразено единовластие всред боговете: обособява се едно върховно божество, което налага волята си над останалите.

Създава се нещо като енотеизъм, т.е. първенство на един бог; енотеизмът лесно се примирява с политеизма, но е още далеч от идеята за един бог, изключващ всички други (единобожие, монотеизъм)²⁷.

3. Универсални (наднационални) монотеистични религиозно-философски системи

3.1. Зороастризъм

Зороастризмът²⁸ е първата монотеистична религия след опита на Ехнатон около 700 години по-рано, когато наложеният от него монотеизъм се провалил.

Египетската духовна система може да се счита като повратната точка в колективните религиозни възгледи на човечеството, тъй като не само се утвърждава образът на божеството с човешки облик, но именно тук се случва нещо уникално във вселената на човешкия ум, нещо ново и неприлагано дотогава – идеята за монотеистична вселена. За пръв път множеството богове били заменени от един-единствен върховен бог, владетел и покровител на всичко съществуващо. Монотеизмът на Ехнатон може да бъде разглеждан и като вид възвишена манифестация на божествения му егоцентризъм, тъй като, заменяйки старата армада божества с Атон-единствений, Фараонът провъзгласява себе си за единствен жрец и връзка между божеството и народа, което ефективно го превръщало в обект на молитви, песнопения и възхваления. […]. Тази първа проява на единния светоглед не просъществувала дълго, тъй като внезапната й поява шокирала хората и те не могли да я приемат²⁹.

Основан от пророка Заратустра³⁰, зороастризмът е древна традиционна религия на вярващите в Ахура Мазда (“Мъдрия Бог”), които наричат себе си “маздаяснийци” – наименованието се среща често в свещената книга “Авеста”.

Мери Бойс, утвърден изследовател на зороастризма, посочва две възможни датировки – между 1500 и 1200 в. пр. Хр., както и между 1400 и 1000 г. пр. Хр. Джон Хинелс, друг авторитетен изследовател на тази религия, смята, че пророк Заратустра живее през 1400 г. пр. Хр. От VІ в. пр. Хр. религията на неговите последователи става добре известна и извън иранските земи, предимно чрез свидетелства на древногръцки автори, но дотогава тя очевидно има вече достатъчно дълга история³¹.

Заратустра установява религиозната общност в областта Бактрия. Първоначално зороастризмът се разпространява главно в източното Иранско плато и в някои райони на Средна Азия. Постепенно новата доктрина се прехвърля в западноиранските земи. По всичко личи, че зороастризмът не е бил особено популярен в Мидийското царство, нито е бил официално приет по времето на ранните представители на Ахеменидската династия в Персия. Новата религия се утвърждава в Персия от Кир ІІ Велики (585–529 г. пр.н.е.); по времето на Дарий І (управлявал от 549 до 486/485 г. пр.н.е.) зороастризмът става официална религия.

През VІІ в. Арабският халифат завзема Персия. Арабите унищожават голяма част от свещените книги и изтласкват зороастризма от официалния религиозен живот на Иран. От Х в. започва разселение на зороастрийците към Индия. Заселили се около Бомбай, те съществуват и днес като най-многобройната зороастрийска общност. Привържениците на зороастризма в Индия се самоназовават “парси” (персийци).

По характера си тази религия е универсалистка с оглед на съдържателните критерии, които ни позволяват да определим една религия като световна – откровението е дадено за всички и към религиозната цел са призовани всички, независимо от народност, етнос, раса, език и т. н. И при все че в този аспект принципите й не се променят, разпространението на религията постепенно се ограничава и религиозната община се затваря, предимно в резултат на историческите катаклизми в земите на Персия (Иран). В сравнение с други традиционни религии изповядващите благата религия на Ахура Мазда са немногобройни, но това не накърнява нейния универсализъм. Религията оказва съществено влияние върху юдаизма, християнството и исляма. В наши дни тя се възражда, активизира се дейността по превеждане и тълкуване на Авеста и корпуса от литература, съставящ преданието, както и разработването на собствено теологичната проблематика³².

Будизмът възниква в североизточна Индия през V в. пр.н.е. Утвърждава се като световна религия, в която благородството (арийството) продължава да се почита като идеал, но не се обвързва с националната традиция и се тълкува в смисъл, различен от този, който налага индуизмът³³. През онази епоха в страната са разпространени две традиционните религии – брахманизмът³⁴ и джайнизмът³⁵.

В основата на будизма са залегнали философските схващания, разпространени първоначално от индийския принц Сидхарта Гаутама, по-известен като “Буда Шакямуни” (“Буддха”). По принцип будизмът³⁶ е нетеистично учение:

[…] Буда не е бог, нито пророк. Буда е титла, която на древните езици пали и санскрит означава “пробуден”. В будизма всеки човек, който се е пробудил от “съня на незнанието” чрез директна реализация на истинската природа на рнеалността, се нарича Буда. Сидхарта Гаутама е само един от многото буди и в будизма терминът се използва не само за историческия персонаж, но и за всяка личност, която е постигнала същата реализация […]. В такъв смисъл будизмът е практично учение, което се стреми да бъде по-близо до науката със своите методи и обосновки, отколкото до религията³⁷.

Будистката литература е изключително богата. Към нея принадлежат съчинения, написани на различни езици: пали³⁸, санскрит, сингалски (сингалезки)³⁹, бирмански, кхмерски⁴⁰, китайски, японски и тибетски.

Постепенно будизмът се разпространява в Средна Азия, Тибет⁴¹, Шри Ланка, Югоизточна Азия и в далекоизточните страни – Китай⁴², Монголия, Тайланд, Бирма (днес Мианмар), Виетнам, Непал, Корея и Япония⁴³. Съвременният будизъм е една от големите световни религии (изповядват го около 380 млн. души по цял свят). Напоследък привлича все повече последователи в различни европейски страни и в САЩ.

Конфуцианството, възникнало в Китай през VІ–V в. пр.н.е., е дълбоко вкоренена духовна философска традиция и религия, която до голяма степен определя спецификата на китайската култура в цялата й история. Във връзка с развитието на религиозните идеи в Китай, Антоанета Николова⁴⁴ посочва следното:

Китайската философия се образува в рамките на съвършено оригинална и уникална култура, имаща минимум контакт с други духовни традиции. Най-значим и подобен контакт е запознанството с Будизма в I век. Будизмът си взаимодейства с наличните в Китай философски и религиозни идеи и се формира по нов начин, като т.нар. Китайски Будизъм. Характеризира се с голяма затвореност и склонност да преобразува идващите отвън идеи по свой собствен специфичен начин. [...]. В китайската цивилизация могат да се обособят две основни културни традиции, които са противоположни и са свързани с две основни тенденции в развитието на китайската философия. Двете традиции дават начало на двете най-влиятелни философски школи в Китай: Конфуцианство и Даоизъм. И двете традиции имат достатъчно общи моменти, обединяващи ги в това, което можем да наречем китайска философия. Най-общото характерно за нея е свързано със спецификата на китайския преход от мит към логос. Той не се осъществява докрай. Китайската философия е свързана тясно с мита и се базира на него. Тя изхожда от идеите на мита и ги доразвива, без по същество да излезе от рамките им. […]. Особено е мястото на религията в рамките на китайската култура. Религията играе значима роля, но възприемането за религия обикновено са преди всичко философски и етически учения. В Китай философията играе основна роля и нейното място е сравнимо с това, което заема религията в други култури. Всеки образован човек в Китай е получил образование, базиращо се върху основните идеи на Конфуцианството. То се доближава до религиите, особено ритуалът, но по същество е етическо учение и може да се определи като философска система – Европеизъм, възприемащ китайските учения преди всичко като религиозни и причината е обвързаността с определени практики и ритуали и практическата насоченост на ученията, които се стремят не да дадат обяснения на света и човека, а да възпитат определени морални качества. Основен въпрос на китайската философия е въпрос на етиката – какво трябва да е мястото на човека в света?

Традиционалността определя облика на конфуцианството още от самото му зараждане. Всъщност с философските си схващания Конфуций [Кун Фу-дзъ (551–479 г. пр.н.е.)] реформира съществуващите възгледи и норми на ритуален живот, изградени въз основа на древни принципи, като по този начин се налага традиция, определяща насоките на развитието на китайското общество.

Ученик на Лао Дзъ, китайският мислител и философ Конфуций, известен още като Кун фу цзъ, Кун цзъ, Кун Цю, Кун Чжуни, е една от най-влиятелните личности в китайската история и религия. Приживе бил признат като “учител на десет хиляди поколения”.

Учението на Конфуций се основава на патерналистката концепция за държавата, където владетелят е pater familias “баща на семейството”. Конфуций приема, че държавата е едно голямо сплотено семейство. Членовете на държавата свързани един с друг така здраво и многостранно, както и членовете на семейството, където всичко се гради на уважението, предаността, доверието и отговорността на един към друг. На основата на традицията той извежда и нормите на авторитета като основа на нормативността в държавата. Конфуций определя пет вида отношения между хората: между баща и син; между мъж и жена; между братя; между различни семейства; между владетеля и поданиците. Във всички тези отношения е налице подчинението на по-нископоставения към по-високопоставения⁴⁵.

Заедно с привържениците на даоизма⁴⁶ (около 20 млн. души), конфуцианците наброяват около 394 млн.. Тази философско-религиозна концепция се е разпространила най-напред в Китай, Корея, Тайван, Виетнам, но е оказала силно влияние и върху японската религиозна култура.

3.4. Християнство

Християнството възниква в Палестина в началото на новата ера (около 30 г. н.е.) като подразделение на юдаизма, с който споделя част от свещените си текстове и най-вече еврейската Библия («Вехтия завет»).

Благодарение на дейността на апостол Павел християнството се разпространява бързо както в Палестина, така и в северна Африка, Мала Азия, Близкия Изток и европейските земи на Римската империя⁴⁷.

Християнството е най-голямата монотеистична религия: по данни от 2001 г. тя има близо 2,1 млрд. последователи. Наименованието на религията се свързва с името на нейния основател Иисус Христос: християните вярват, че именно той е Месията и поради това го наричат «Иисус Христос» (от старогр. «Спасител» и «Помазанник»).

Съществуват различни християнски учения (доктрини): на запад ги наричат деноминации, а на изток – изповедания или конфесии. Класифицират се въз основа на различни традиции, свързани с исторически прилики и отлики. От гледна точка на историческото си развитие християнството се дели условно на няколко основни направления:

• 
  Римокатолицизъм. Главен представител на това течение е Римокатолическата западна църква, която си служи с обред на латински език. Към римокатолицизма се числят и старокатолиците, които са се откъснали от римския папа поради доктринални различия.
  
• 
  Православие. Към това направление принадлежат повече от 300 млн. вярващи⁴⁸.
  
• 
  Протестанство. Съставено е от множество групи, най-разпространените сред които са: а) англикани , които осъществяват прехода между католицизма и традиционното протестанство; б) лутерани; в) баптисти; г) методисти; д) адвентисти от седмия ден и др. Поради посоченото многообразие е невъзможно да се посочи точният брой на вярващите протестанти. Все пак едно е сигурно: след римокатолицизма, протестантизмът е второто по големина направление по брой членове в световен мащаб.
  

Манихейството е синкретично религиозно движение, наречено така по името на основателя си Манес [Мани (216/217–277)], който вероятно произхожда от Вавилония. Мани се самообявява за Божи пратеник и избира ролята на Месия. Първоначално манихейството е нова религия, която няма нищо общо с християнството. Появява се в средата на ІІІ в. в Персия и се разпространява от Рим до Китай. По-късно в него се прокрадват понятия, заимствани от християнството, но тълкувани по съвсем различен начин и в съвсем друг смисъл.

В основата на манихейството е залегнал дуализмът. Манихеите отричат материалния свят и признават две противоборствуващи начала (царства): царството на светлината и царството на тъмнината, на доброто и на злото, на духа и на материята, на Бога и на Дявола. Привържениците на тази религия вярват, че борбата на тези две царства ще завърши апокалиптично, че материята ще загине, но духът ще бъде освободен.

По своята същност манихейството е по-близо до гностицизма⁵¹, отколкото до християнството. Някои изследователи считат, че манихейството съдържа белези на зороастризъм с елементи на вавилонските религии, християнската идея за Месията и аскетизъм, повлиян от будизма⁵².

Има множество хипотези за възможните влияния върху възгледите на Мани. Той се опитва да съчетае представи от гностични апокалиптични текстове и евангелия с еретичния за зороастрийците зурванизъм, с някои възгледи на мидийските маги, на християнството, будизма, юдаизма. Към тях примесва гностични постановки на различни автори (в сходен вид възгледи за две начала, Светлина и Мрак, и съответните им интерпретации, се откриват у сирийския гностик Бардезан, чиито съчинения, смята се, Мани е познавал), се митски езически вярвания, халдейска астрология⁵³.

Съчиненията на Мани са девет: “Шабурадан” («Книга, посветена на Шапур»), написана на средноперсийски език; на арамейски език са писании съчиненията “Живото Евангелие”, “Съкровищница на Живота”, “Тайни”, “Предания”, “Образ”, “Исполини” (интерпретация на библейския текст за древните хора-исполини), “Послания”. Мани е автор и на псалми и молитви; бил изящен художник и сам илюстрирал текстовете си.

Ислямът възниква през VІ в. на Арабския полуостров и се свързва с дейността на пророка Мохамед (Мухаммад). Названието на тази религия произхожда от триконсонантния корен СЛМ⁵⁴ и се тълкува като покорство и послушание спрямо Аллах.

Според мюсюлманите, религията е дадена чрез Откровение от Аллах, получено от пророка Мохамед. Отдавайки се на религиозни разсъждения за същността на Бога, Мохамед създал религия и я нарекъл “Ислям” (“подчинение на бога”) – простичък култ, без първосвещеници и религиозна йерархия. По времето на основателя си тази религия била преди всичко политическата обединителна сила. Принципите на Исляма залегнали в Корана (al-Qur`án⁵⁵) – свещената книга на мюсюлманите.

Със сигурност е известна годината на раждането на исляма – 622 г. н.е. […] Ако някой ясновидец в момента на раждането на Мохамед беше казал, че само след няколко десетилетия почти напълно неграмотните араби ще станат сплотен и могъщ народ, с бързо развиваща се наука и култура, никой не би повярвал. Защото на целия Арабски полуостров по това време не е имало стабилна и независима държава. На пръв поглед никой и нищо не би могло да превърне скитническите номадски племена в единен народ, който да окаже огромно влияние върху световната култура и развитието на земната цивилизация.

[…] Мохамед не си е поставял за цел създаването на нова религия. Той взел от юдаизма и християнството онова, което не противоречи, според него, на идеята на единния Бог. Макар че Мохамед е променил много юдейски ритуали, към които по-рано се придържали мюсюлманите, той не проявява враждебност към основите на религията, а само към нейните първосвещеници, които изопачили истинското знание и го използвали за своя изгода и удобство⁵⁶.

Мохамед умира на 8 юни 632 г. След смъртта му, вярващите създали халифатите: халифите бил директните наследници на Мохамед и на Аллах на земята.

По спецификата на веровите си принципи ислямът е строго монотеистична религия, утвърдила се в средата на предишни различни племенни вярвания на арабите. По характера на религиозната цел и принципи на формиране на религиозната община той има универсалистки, наднационален характер и, като се отчита и степента на разпространението му, се приема за световна религия, най-младата по време на възникването си⁵⁷.

Ислям изповядват около 1,3 млрд. души, т.е. почти всички, чийто роден език е свещеният за мюсюлманите арабски език; мюсюлмани са и повечето хора, говорещи тюркски езици и пахлави. По-голямата част от мюсюлманите живеят в Югозападна Азия (Саудитска Арабия, Турция, Сирия, Йордания, Йемен и др.), в северноафриканските страни и в някои европейски райони.

В повечето страни ислямът е разпространен под формата на суннизъм. Типични в това отношение са Саудитска Арабия и Турция, където 99% от всички вярващи изповядват тази разновидност на исляма.

Суннити (от арабски أهل السنة, Ахл ас суна или хора на сунната) са най-многобройните последователи на едно от двете направления в исляма. За разлика от шиитите, суннитите не признават възможността за посредничество между Бога и хората след смъртта на Пророка Мохамед. […]. Също така има значителни различия в принципите на решаване на юридически въпроси, в характера на празниците, в отношението към друговерците, в молитвите и др.

[…]. Като направление в исляма суннизмът се оформя през ХV в. по време на противоборството със шиизма, но и до ден днешен този термин не е добил широко разпространение и конкретно съдържание, за разлика от термина “шиизъм”⁵⁸.

Шиитите преобладават в Иран – около 91%, в Ирак – 62%, в Бахрейн те са 50%, в Йемен – 44% от религиозното население.

Под това наименование се обединяват многобройни, обособяващи се една след друга групи мюсюлмани, които се различават от суннитите по въпроса за наследяването на духовното лидерство в религиозната община. Суннитите строго се придържат към преданието и приемат за законни приемници на пророк Мухаммад в качеството им на имами Абу-Бакр, Омар, Осман и Али (зетят на Мухаммад). Според основните принципи в суннизма наследяването по род не е свързано с духовното лидерство в умма. Шиитите, обратно, смятат, че единствено родовата свързаност с пророк Мухаммад придава легитимност на духовния лидер, а такава връзка има само Али, зетят на пророка. […].

Общото им название “шиити” произхожда от “ши'а” – група, партия (на Али). Според едно предание самият пророк Мухаммад предсказал, че в исляма ще се появят 73 секти и само една от тях ще се спаси от адския огън. Шиизмът се утвърждава предимно там, където етнокултурните традиции говорят за висок ценностен статус на родовата връзка (главно в Иран и в Ирак)⁵⁹.

Друзите са съсредоточени предимно в Ливан (около 7% от всички вярващи).

Друзите (арабски درزي, мн.ч. دروز, иврит: דרוזים‎), са религиозна общност, основана първоначално в Ливан, Израел и Сирия, за чиято традиционна религия се казва, че е започнала като издънка на Исмаилската секта на Исляма, но е единствена по рода си в своето обединяване на гностически, неоплатонически и други философии. Теологически друзите се смятат за “ислямска единица, реформаторска секта”. Друзите се наричат Ahl al-Tawhid (“Хора на монотеизма”) или al-Muwahhidun (“Монотеисти”).

Друзите не са смятани за мюсюлмани от повечето други мюсюлмани, защото за тях се вярва, че отправят молитви към фатимидския халиф Al-Hakim bi-Amr Allah, когото те смятали за “проява на Бог в Неговото единство”. […].

Друзите пребивават първоначално в Сирия, Ливан и Израел, с по-малка общност в Йордания⁶⁰.

Хариджитите съставляват около 1% от всички мюсюлмани. Живеят главно в Алжир, в Тунис, Либия, Занзибар, Оман и Маскат.

Хариджитите са общност, която се саморазличава и от суннитите, и от шиитите. От суннитите се обособяват поради възгледите си за духовното наследяване. Но и по отношение на шиитите са настроени в началото твърде войнствено поради размириците в техните среди. […]. Понастоящем хариджитите присъстват в религиозния живот на исляма под формата на отличаващите се с толерантност ибадити. За тях най-важна е чистотата на вярата, а тя се потвърждава с добри дела. […]. Споделят убеждението за толерантност към “хората на Писанието” (юдеи и християни). Допускат по-демократизирана структура на религиозната община – за имам може да бъде избран и представител на “друга раса”, стига той да бъде в достатъчна степен верен на догматичните принципи на исляма. Благодарение на хариджитите, установили се в Тунис, ислямът успешно прониква в някои африкански страни, напр. в Нигерия, в Нигер⁶¹.

4. Национални монотеистични религиозно-философски системи

4.1. Юдаизъм

Юдаизмът е монотеистична народностна религия, изповядвана от древните евреите, които по всяка вероятност възприемат идеята за единобожието преди да напуснат Египет. Дошли от Двуречието, израилтяните се заселват в Египет като свободни хора, но скоро биват поробени. От робство ги спасява пророк Мойсей, който им разкрива божиите Откровения.

Основните догми на юдаизма са: а) признаване на единния бог Яхве; б) признаване на богоизбраността на еврейския народ; в) вяра в небесния спасител (месия) и г) вяра в светостта на Стария завет и Талмуда.

Историята на юдаизма се дели условно на четири периода: библейски, талмудистки, равински и реформационен. В библейския период на юдаизма са съществували примитивни вярвания от времената на древните евреи, които се изразяват в почитане на планини, Луната, растения и животни.

В средата на второто хилядолетие пр.н.е. евреите чергари нахлуват в Палестина и заимстват някои религиозни обреди от ханаанците. […] През ХІ в. пр.н.е. се формира робовладелска държава; извършва се процес на отделяне от много богове на единен, главен бог – Яхве. След религиозните реформи, проведени от цар Исай през 621 г. пр.н.е., жреците и пророците, които проповядвали монотеизъм, обосновават догматиката на юдаизма, която е зафиксирана в Стария (Вехтия) завет. Когато юдейската държава е покорена (първоначално от Александър Македонски през ІV в. пр.н.е., а след това от Рим през І в. н.е.), идеолозите на юдаизма започнали да приспособяват библейския юдаизъм към новите условия. По такъв начин се създала обширна литература, събрана и редактирана през V в. под названието “Талмуд”⁶².

Съвременните изследователи класифицират юдаизма като национална религия⁶³. Понастоящем тя се изповядва от близо 15 млн. души. В Израел са съсредоточени около 4 млн. юдеи. Многобройни юдейски общности живеят извън страната си: най-много са те в САЩ (над 4 млн.) и в Русия (около 3 млн.).

Шинтоизмът е древна национална японска религия, без конкретен основател, свещени книги и строга доктрина. Появява се през периода Яйой (300 г. пр.н.е.). Представлява късен вариант на анимизъм, придружен от шамански практики. В историята си той се реформира както чрез вътрешни трансформации, така и под влияние на разнопосочните си взаимодействия с будизма и с конфуцианството⁶⁴.

За най-ранните прояви на тази религия не се знае почти нищо, освен че е смес от обожествяване на природата, култ към плодородието, магически практики и почитане на герои. Вярващите обожествяват “духовете на природата”, наричани “kami”. Някои от тях са местни духове, закрилящи хората в даден район или селище; други са природни обекти или божества като Богинята на слънцето Аматерасу [Amaterasu]⁶⁵.

Наименованието “шинтоизъм” произлиза от свързване на две думи – то е японският превод на китайската дума дао (“път”), а шин – на китайското шън (“благ дух”, “дух-покровител”), което отговаря на японското “kami”. Религията е известна с това име от VІІІ в. (период Нара), когато в страната се разпространява китайският будизъм. Както посочва Йоланта Тубелевич (1986: 8),

Думата “шинто”, с която се означават всички примитивни родни вярвания, се появила в момента, когато архипелагът се намирал под силното влияние на една чужда култура, свързана с будизма. […] Родните култове били наречени “пътят на боговете” за разлика от привнесения “път на буда” (буцудо)”.

Около 100 млн. души изповядват шинтоизъм в съвременна Япония. Религията им се ползва с равни права наред с всички останали вероизповедания в страната.

Митологията на шинтоизма е изложена в ранносредновековни писмени паметници като “Коджики” и “Нихонги”⁶⁶ и др. Шинтоистката история за произхода на света разказва за боговете, наречени ками. Те са свещени духове, които могат да приемат формата на предмети или понятия за живота, като вятър, дъжд, дървета, реки, плодородие. Хората стават “ками” след като умрат и са почитани от техните семейства като родови “ками”.

Противно на много монотеистични религии в шинтоизма няма нищо абсолютно. Няма абсолютно зло и добро и никой не е перфектен. Шинтоизмът е оптимистична религия, хората са сътворени да бъдат добри, а злото се предизвиква от злите духове. Целта на повечето ритуали на шинтоизма е те да се държат на разстояние чрез пречистване, молитви и приношения⁶⁷.

От филсофска гледна точка езикът и религията⁶⁸ се числят към категориите на духовната култура на човечеството. Според Мечковска (цит. съч.), езикът, националността и принадлежността към дадено вероизповедание са трите основни фактора, които моделират културата на дадено общество и определят специфичните черти на присъщата за дадена нация народопсихология.

Като две самостоятелни семиотични системи (различни знакови системи), представящи различни картини на света, езикът и религията притежават различно съдържание и предлагат различно знание за света – “различно както по отношение на обема и характера на информацията […], така и по ролята и мястото му в структурата на общественото съзнание” (Мечковска, цит. съч.).

Езикът е система от знаци с двустранна същност – всяка езикова единица представя диалектическо единство от форма (звукова обвивка) и съдържание (значение). Лексическите единици (думите) изпълняват денотативна функция – назовават предмети, процеси и явления от заобикалящия ни свят, а техните значения, според Мечковска (цит. съч.), «се разполагат» между представите и понятията за назованите неща:

В процесите на отразяване на действителността лексическите значения заемат средно положение между представите като форма на нагледно-образното мислене и понятията като форма на абстрактно-логическото мислене⁶⁹. По-голямата част от лексическите значения са общи за носителите на даден език (надиндивидуални) и съдържат достатъчно устойчиви представи за предметите, свойствата, процесите и останалите «звена» или фрагменти от реалния свят. По своето съдържание езиковата семантика се доближава най-вече до битовото (масовото) съзнание, т.е. до съзнанието на обикновения човек.

[…] В сравнение с всичко онова, което човечеството изобщо знае, езикът не «знае» много за света, защото исторически езикът е първата семиотична система, моделираща човешкото съзнание, първият запечатан образ на света. Картината на света, отразена в езика, може да се характеризира като наивна, а не научна картина на света […], но затова пък в общи линии е нагледна и отговаря на здравия разум; онова, което «знае» езикът е общодостъпно и общоизвестно – то е семантичната основа на човешкото съзнание⁷⁰.

За разлика от езиковите значения, които са доста хомогенни, съдържателният план на митологично-религиозното съзнание включва компоненти с различна психологично-когнитивна природа и насоченост:

[…] за разлика от психологическата едноплановост на езиковата семантика, по своята психологичена същност религиозното съдържание е твърде разнородно. С това се свързва общата висока степен на логическа и вербална (словесно-понятийна) размитост на религиозните смисли. Като практическо следствие от това положение се налага необходимостта от постоянни филологически усилия при тълкуване на текста на свещените писания.

[…] Ако езикът е универсалната обвивка на общественото съзнание, то релегията и, по-точно, митологично-религиозното съзнание на човечеството е общият корен на най-дълбоките и жизненоважни смисли на общественото съзнание. Именно от митологично-религиозното съзнание се е развило цялото съдържание на човешката култура, като постепенно е придобило различни – от семиотична гледна точка – форми на общественото съзнание... (Мечковска, цит. съч.).

6. Как религията влияе върху езика?

Постепенно новите философско-религиозни учения се превръщат в мощен фактор за развитието на езика и езиковедските идеи: новите религии имат нужда от книги, в които да бъдат записани свещените слова на Божието Откровение. За тази цел различните надетнически религии използвали специални култови езици, които се различавали съществено от местните разговорни езици:

В историята на културата езиците, на които, по силата на съдбата, за пръв път било изложено и записано, а по-късно и канонизирано едно или друго религиозно учение, започнали да се наричат пророчески или апостолически езици. Техният брой не е голям.

[…] Географията на световните религии се определя от разпространението на вероизповедалните текстове на култови надетнически езици. За индусите такъв език е санскритският език, на който са написани Ведите; за китайците, японците и корейците – това е езикът венян⁷¹, на който са написани съчиненията на Конфуций и книжовният тибетски език; за народите, изповядвали в древността и през ранното Средновековие зороастризъм – такъв е авестийският език; за мюсюлманите (арабите, тюрките, иранските народи) – това е литературният арабски език, на който е написан Коранът, и класическият персийски език); за християнските народи в Европа – гръцкият и латинският език; за православните славяни и румънци такъв е старобългарският език (Мечковска, цит. съч.).

Една от причините за възникването на филологическия интерес към езика се свързва именно с необходимостта сакралните текстове да бъдат съхранени и предадени в неизменен вид на бъдещите поколения.

7. Културно-религиозните микросветове и проблемът за историческата еволюция на езиковедските идеи

За да проследим етапите в процеса на историческата еволюция на езиковедските идеи първоначално възнамерявахме да приложим принципа на географското разположение на дадена страна, етнос, култура. В хода на изложението обаче се убедихме, че подобен подход е нецелесъобразен. Първо, защото това би означавало редом да бъдат разгледани цивилизации и култури, които в повечето случаи се оказват съществено различни. Второ, защото прилагането на подобен принцип би означавало да се обхванат всички страни в даден регион (континент), което би било трудно постижимо поради всеобхватността на материята и липсата на паралелизъм в историческия развой на различните култури.

Със съзнанието, че религиозните вярвания до голяма степен оформят облика на дадена култура, приемаме, че най-добрият начин да постигнем целта си е, като се съобразим с конфесионалната обвързаност на съответните цивилизации и народи⁷². Ето защо споделяме напълно концепцията на Н. Мечковска (цит. съч.), която подчертава следното във връзка с интересуващия ни въпрос:

В древността и през Средновековието, […], се формират нови сложни религиозни култове с надетнически характер: индуизъм, будизъм (и ламаизъм като негово тибетско-молголско разклонение), зороазстризъм, християнство, ислям. Постепенно се оформят монотеистичните куртурно-религиозни микросветове, излизащи извън пределите на етническите и държавните обединения – индуистко-будисткият свят в Южна Азия, конфуцианско-будисткият свят в Далечния Изток, зороастризмът в Близкия и Средния Изток, християнството, ислямът.