С благодарност към актрисата Ина Попова, която ме подтикна, съзнателно или не толкова съзнателно, да напиша всичко това
Изтегляне 368.5 Kb.
|
| -Нали знаеш ,че след като затвориха кабинета в Дианабад,няколко месеца стоях без работа?
-Е,това какво общо има с нас? -Ха,ха,ха.Има,Нелчо,много общо има с нас.Останах без пари,знаеха че не съм на работа ,а всяка сутрин и вечер в един и същи час излизам. -Е,и какво от това? -Ами синът ми и майка му наели частен дедектив да ме проследи.Къде отивам ,какво правя. -Стига бе,ама ти сериозна ли? -Аха,съвсем.Та той им предоставил запис,как те взимам от вас,как те чакам от работа,как си пием питието при Геле.И така дойде ултиматума-или тя или ние.Но те са големи деца,а аз остарявам и отказвам вече да живея този живот.Ти си моето момиче.И ако ти го желаеш,то нека изживея колкото ми остава от този живот с теб и до теб. А аз вместо да кажа,ооо да ,разбира се,че искам,промърморвамм: -Малей,ама те не са редовни. След време У майка сме, аз, доктор Тодор, братовчед ми от Русе и сина ми. Пред мен стояха снимки и имена на 22 момичета, родени на датата на дъщеря ми. А синът ми (тогава 17-годишен) ги погледна набързо, извади една снимка и каза: Мамо, ето я, това е тя. Братовчед ми категорично го подкрепи. Не, не ми се вярваше, това момиче живееше някъде на юг, далеч от мен, а аз през цялото време, през всичките тези години смятах, не, убедена бях, че тя е близо до мен, че аз я срещам почти всеки ден. - Не, момчето ми, та тя не прилича на мен. - На теб може би не прилича, но не виждаш ли ние двамата с нея колко много си приличаме. Сърцето ми спря. Мама плаче. Устата ми пресъхна. Нямах глас. Не можех да кажа нищо. Взирах се в черно-бялата снимка и невярващо гледах. Ами сега. Сега какво да направя, как да постъпя, а тя дали знае, че е осиновена. Помогни ми, Господи. Подскажи ми как да постъпя. Трябваше да бъда сигурна, преди да предприема каквото и да било. Намериха се хора, които ми помогнаха. С доказателства, черно на бяло. Благодаря ти, мила Ива, благодаря ти, Краси Господинова, благодаря Ви съдия Лазарова. След няколко дни, вече сигурна ,че това е моето дете, консултирала се със съдии и адвокати, тръгнах на път. На юг, след магисстралата се отбихме по един път, осеян с дупки. Отидохме всички първо в съда. Срещнах се с председателката.разказах й всичко. Намерих селото, в което живееше, видях къщата, в която е отгледана, мернах майката, която я е отгледала, която й е дала любовта, която аз не успях да й дам. Майката, която вместо мен бе бдяла над леглото й. Казах си, тази жена е светица. Майка й, та това беше същата онази висока тъмнокоса жена, коята идваше при мен в болницата. Вече остаряла, напълняла, но я познах. Подминах и продължих напред. Разбира се, бях добре осведомена къде и какво работи съпругът й,къде точно да го намеря и по кое време. Трябваше да се срещна с него, а той да измисли начин как да я заведе на място, където аз отдалеч ще мога да я видя. Такъв бе моят план. Но Господ има други планове за всички ни. Пътувайки из непознатия град, си спомних как някога преди много години, пак така със свито сърце пътувах към друг непознат град с надежда, която оставих там някъде, край сърдитото октомврийско море. Дали сега няма да се случи същото? Видях го и го познах. Ужасно място. Огромни грозни халета. Камиони и грубовати мъже наоколо. Слязох от колата и тръгнах към него. Здравей, казвам се Нели и съм биологичната майка на твоята съпруга. Ако тя не знае, че е осиновена, ще те помоля да я заведеш в някое завадение, а аз от съседната маса да мога да я видя. Става ли? Говорех бързо от страх да не ме прекъсне . Пушех нервно и чаках отговор. - Тя не пуши. И много си приличате. - Добре, кажи ми, щастлива ли е? Мога ли да я видя? - Ще ти се обадя след няколко дни. Тя е много крехка, не знам как ще го приеме. - Тя знае ли за мен? - Ще я попиташ лично, като се видите. От една врата излезе едно малко момченце. - Това нейният син ли е? - Да, нашият син. - Да, аз тръгвам и ще чакам да ми се обадиш. Запалих поредната цигара и понесох възможно най-достойно тялото си към колата.Трябваше колкото може по-бързо да стигна до нея. Иначе щях да се срина на сред този огромен и пълен с плъхове склад. Този млад и уж добронамерен мъж ме излъга. Не се обади нито след няколко дни, нито след две седмици. На 20-ия ден позвъних аз на домашния им телефон. Ужасно глупаво. Не си дадох сметка, че този телефон може да вдигне и майка й. -Ало? Не повярвах на ушите си. Сякаш чух собствения си глас. -Здравей, аз се казвам Нели и бих искала да се срещнем, предполагам Дани вече ти е казал за мен, аз съм твоята биологична майка. -Ох, чакай, чакай, да, ще се видим, но аз сега много се развълнувах, той Дани ще ти се обади. Ще се видим. Останах с впечатлението, че тя знае. Ако не знаеше, то тогава аз какво правех, защо се намесвах в техния живот. От мъка или егоизъм. И той се обади на следващия ден. Дойде в София с куп снимки и цвете за мен. Седнахме двамата в близко до нас заведение, той ми разказваше за нея, явно родителите й си бяха свършили добре работата. Бяха отгледали една прекрасна млада жена, бяха й дали всичко, от което тя е имала нужда. Бяха й дали най-важното - обичта си. Сълзите ми се стичаха непрекъснато, дори не правих опит да попивам, гледах снимките й и ми се искаше да я видя, да я докосна и задържа в прегръдките си. Исках да я видя и да й разкажа всичко. Пък нека тя да реши дали ще продължим да поддържаме връзка или не. Не можех да й бъда майка, това право ми бе отнето преди 28 години, но можех да й бъда най-добрата прителка. Явно съм го казала на глас, защото чух Дани да казва: - Нека тя да прецени това, тя иска да дойде да се видите в края на седмицата. Ако си съгласна. - Естествено, та аз чакам този момент толкова години. Благодаря ти, Дани, за снимките, които ми позволи да видя. Понечих да ги върна. Задръж ги, тя ги изпрати за теб. Изтегляне 368.5 Kb. Сподели с приятели:
|