С благодарност към актрисата Ина Попова, която ме подтикна, съзнателно или не толкова съзнателно, да напиша всичко това
Изтегляне 368.5 Kb.
|
| -Ще пишеш без да дигаш молива,непрекъсвай думата.
Явно не се справяхме добре, защото всеки ден трябваше да излизам пред дъската и да показвам на целия клас колко грозно и мърляво пиша. Другарката Димитрова казва: - И сега, деца, пред дъската да излезе Нели заедно с тетрадката си. Покажи на другарчетата си как си писала, моля. Отварям тетрадката и показвам. 30 чифта очи се вперват в мен и се кикотят. -Ето, виждате ли, това е най-грозното и мърляво писане. Никога не правете като нея. Всеки ден се прибирах плачейки у дома. И се сърдех на дядо, че не ме е научил да пиша хубаво. А той, за да ме успокои, ми разказваше някоя от ония неговите увлекателни истории.Първо нарязваше една ябълка,сипваше си ракийка и почваше.А аз подпряла главица седях и слушах. - Знаеш ли, моето момиче, аз съм единственият, който е бил кмет преди девети и след девети. - Какво значи това, дядо? - Ами какво, значи, че преди девети септември в хамбара, при житото, криех шумкари, а бях кмет, ползвах се с доверието на властта. Никой не ги търсеше у нас. И чичкото ти се е крил в житото, и лелинчо ти. Ама честно да ти кажа, не знам що се криеха, като никой не ги търсеше, ха-ха-ха. - Как се е крил в житото, дядо. Как не го намираха. - Ами така, жабок. Изравяхме го на дълбоко и после го стоварвахме върху цялото му тяло. И нищо не се вижда. Ама нали ти казвам, жандарите ми имаха доверие. - А какво значи след девети, дядо. Разкажи ми приказката. - Не е приказка, истината е. Ми какво значи, след девети шумкарите слязоха от планината и изловиха фашистите. А мен, понеже ги криех и хранех, ме направиха пак кмет на селото. - А татко крил ли се е? - Не е, мойто момиче, той беше още малък тогава. - Значи си бил важен човек, дядо. А аз като теб ли съм, важна ли съм? - Като мен ли? Не, не си. Ама можеш да станеш важна, ако много учиш, жабок. Учи, за да станеш лекарка, и когато се разболея, да ме лекуваш. - Добре дядо. Като порасна, ще стана лекарка и ще те гледам. Винаги след тези думи получавах целувка по бузата и силна прегръдка,А понякога казваше: -Знаеш ли как искам майка ти да запее любимата ми песен „Сладуно моме“.И аз докато слушам да забравя на колко години.съм. А от морско сините му очи се стичаше сълзица. -Ама ти плачеш ли,дядо?Болен ли си? -Не жабоче,не съм болен,мило ми е.Внучето ми ще ме лекува,как да не ми е мило?Ти само учи,много да учиш ей! И наистина учех здраво заради обещанието което дадох на дядо – вече съм отличничка, И пиша стихове. Чета ги пред всички в час по български и литература. Учителката ми плаче. Знам защо. Защото стиховете ми са тъжни. Тъжни като есента и като листата, които тихо падат в пръстта. „Навънка силен вятър пее във комините, листата падат леко във пръстта, а нас ни разделиха на времето вихрите, за да ни събира понякога само сънят“ Това е посветено на мама. И учителката плаче. Да-а, 8 март е. Ден на мама. Вече мама може да идва да ме вижда в училище. Никой няма да разбере. И тя идва, често. Идва с един висок и хубав мъж. Той само се усмихва и нищо не ми казва. Сигурно е новият мъж на мама. Защо не, татко също има нова жена. Но тя дори не ми се усмихва. И ме удари. Само защото се опитах да отворя вратата на магазина. Откъде да знам, че не работи. Спомних си първият ден, когато баща ми я доведе в къщи. Извика ме и каза: От днес можеш да й викаш мамо. Тя ще живее с нас и ще се грижи за теб. Останах безмълвна. Не я харесах, тя бе дошла на мястото на мама. И тя не ме хареса, че кой иска чуждо дете да му се мотае из краката. Един ден я чух да казва на татко, че е време да започна да правя нещо. Била съм голяма. И аз станах една нощ и натопих чаршафите си в коритото на двора, за да ги изпера и да ме похвалят. Само че не ми се получи. Станаха много тежки и не можех да ги вдигна. Почнах да ги тъпча с крака, дано се изперат. Тъмно е, нищо не виждам. Някакви птици прелитат над мен и врещят, не пеят. Няма луна, поне не я виждам.Но има звезди. Гледам ги и тъпча чаршафите с крак в ледената вода. Добре че баба се събуди. Мамооо, вземи ме от тук. Тежко ми е на сърчицето, мамо. Това бяха първите ми думи, когато се видяхме в училище. Мама ми отказа. Каза,че баща ми и дядо ще я пратят мноого далеч от мен. В някакво Белене. И нямало да мога да я виждам адски дълго време. Тогава не знаех какво е Белене и защо е толкова страшно. Не й повярвах, избягах от вкъщи. Върнаха ме. Трябваше да живея там. Да усещам как баща ми не ме иска и не ме обича. Ужасно е. Копнея да ме погали и да ми каже нещо хубаво. Той не прави нищо. Само ми се смее. Татко, аз те обичам. А ти, нали ме обичаш. Виждаш ли, имам само шестици. Кажи ми, че ме обичаш, тате. Кораво сърце има моят баща. Само се усмихва и не ми казва нищо.Та какво да каже, вече в къщата има още едно момиченце. То е бебе и ми е сестра. Аз трябва да я гледам и да се грижа за нея. Бебето не бива да плаче. Аз люлея люлката и гледам детското. Връвчицата , която съм вързала на люлката и на крачето си, се е скъсала. Не съм усетила. Бебето пищи. Те идват и ми крещат. Той и неговата нова жена. Явно не съм толкова голяма. Скрих се на тавана. И пак плаках. Така някак, без да се усетя, наистина пораснах.Значи можело да се расте и без да си играеш с кукли. Като риташ футбол с момчета например. Или когато те ритат, да не плачеш. А да станеш от земята, да изтупаш престилката си и да вървиш, сякаш нищо не е станало. Нищо, че те боли. Нищо, че утре ще бъдеш в синини. И без това никой няма да забележи. Всъщност няма кой да забележи. Уж малка, пък си задавам едни въпроси, като този например - защо са ме оставили да живея със семейството на баща ми. Той не ме иска, но пък баба и дядо ме обичат. Но те не са татко и мама. Отговорих си доста по-късно. Шейсетте години, развод. Той - от влиятелно комунистическо семейство. Тя - дъщеря на тухлар, дошла в София от далечната провинция, от село, дето го няма на картата на България. Обичах да ходя там. Толкова китно и красиво беше. Планината зелена, красива, а отстрани на къщата има голям поток. И една тясна пътека с надвиснали над нея увивни растения. Сякаш минавах под тунел от зелени листа и цветя. Неговите роднини - партизани и ятаци, нейните – бедни селски хорица, цял живот изкарвали насъщния с много труд. Разбрах още тогава защо мама и нейната майка мразят комунистите. Ами защото те са ме отнели от тях. Чувах баба да казва: Тя Светла Даскалова е виновна.Тя не ти даде детето. Светла Даскалова е била съдията при развода им. Тогава законът е работил за тях. Могли са наистина да я пратят в лагера в Белене, та коя е тя и какво от това, че се оженили по любов. Минало-заминало, грешка на младостта. Какво от това, че тя иска детенцето си, а те не.Какво от това, че мама е работила какво ли не, миела е тоалетните , била е обущар и още, и още, само за да остане близо до мен. Важното е хората да кажат – ето, те отглеждат с толкова усилия горкото дете. „Горкото дете“, аз демек, никой не го пита какво иска. Детство ли? Ооо, ама какво точно значи тази дума? Аз не знам какво е. Нямах такова. И не само защото нямах кукли и играчки и си играех с котките или гонех пилците и кокошките. Защото нямах до себе си родители. Бях дете на разведени родители. Нямаше кой да промие раните ми, нямаше кой да ме успокои, когато ме бе страх от нещо, нямаше кой да ме целуне за лека нощ. Имах баба и дядо. Те ме отгледаха по своя си начин. И ме обичаха по своя си начин. Хранеха ме, готвеха ми това, което обичам, обличаха ме. Имах хубави дрешки - баба ги поръчваше на дъщерята на нейна приятелка, която работеше във фабрика „Пролетарий“. Веднъж ги попитах: Бабо, дядо, кажете ми защо не мога да живея при мама? Баба отговори: Защото тя е бедна и няма къща, където да те заведе. Живее от дом на дом, при чужди хора. Отново по личицето ми се стичаха сълзи, а баба ме прегръщаше и се мъчеше да ме успокои. За съжаление почина рано, не бях готова да се разделя и с нея. Пораснах. Завърших седми клас, реших, че трябва да кандидатствам в езикова гимназия. Ей така, на шега отидох и се записах. В деня когато бяха изпитите, отидох до училището на ул. „Стара планина” - глъч, врява, прекрасно утро .Прииждат деца с родителите си. Хубави деца, добре облечени. И виждам Апостол Карамитев - придружава дъщеря си. Значи големият Апостол е намерил време да дойде и да даде кураж на детето си, а моите родители пак ги няма до мен. Всъщност защо ги упреквам, та те не знаеха, че съм се записала там. Не успях да вляза. Гледах стената с дългия като чаршаф списък - моето име някъде надооолу - тройка. По български и литература. Айде стига бе, тройка. Нямаше смисъл да се явявам на изпита по математика. Направо си бях скарана с нея. Но пък поне опитах. Още една година в селското училище. Ученичка съм в гимназията. И пак само дядо ме пита къде ще уча, какво ще уча. - Ами дядо, отидох в 14-та гимназия, там се записах. - Как така отиде, че никой ли не дойде с тебе, жабок? - Не, дядо. Татко е зает, а тя гледа сестра ми, нямат време. Дядо скрито бърше сълзите си. Първият ми учебен ден в гимназията. Аз съм една слабичка, дребничка, с плитка. Черна престилка с бяла якичка. Престилката е различна от останалите. Ших си я при селската шивачка. Исках да съм различна. Бях различна. И много смотана. Носехме задължителите барети за гимназистите. Моята стоеше в чантата, а наближавайки сградата на училището, я поотупвах, за да се поизправи, и я слагах. В началото тръгна добре. Учех, не можех да зубря, нямах шестици, но пък и четворките са добри оценки, не че имаше кой да поиска бележника ми. Освен дядо от време на време. Но и той остаря, а аз толкова се НУЖДАЕХ ОТ ОБИЧ. Имах нужда от любов и се влюбих. В най-голямата си грешка. Хубаво момче беше. Един такъв висок, строен, с поглед който казваше -ей, шматароци, аз съм най-готиният. Но на зайците не обръщаше внимание. Аз пък се хванах на бас, че някой ден ще изляза с него. С Бети, Нора, Капка. Ей, не се смейте, момичета, някой ден ще се случи. Е, случи се, почна да ми носи портокали в междучасието. Казват всеки сам гради съдбата си, сигурно е така. Тогава не разбирах смисъла на тези думи, само ако знаех как сама ще направя живота си ад. Но не знаех, нямаше как да знам, пък и търсех внимание, търсех обич. Търсех някой да изтрива сълзите ми, когато плача, да събере разпилените парченца от сърцето ми. Измамих себе си. Без да го осъзная, направих точно това. В двора на гимназията директорът е събрал горните класове. След дежурната проверка на учениците - престилки, якички, куртки, нокти и прочие, ни посочва: Александър и Нели. Излезте пред всички. Излизаме. От моя клас момичетата много харесват Чарли. Гледат него, гледат мен и се чудят какво ми е харесал. Трябваше да минат много години, за да започна да се чудя аз какво му бях харесала. Да се влюбиш във врага си. Това направих. И сега вас двамата какво да ви правя? Майката на Александър ми се оплака, че той е разсеян, не иска да учи, а за това си била виновна ти, Нели, така ли е. Я да ви чуя. Какво да чуе, аз съм зачервила бузи, иде ми вдън земя да пропадна, а той гледа напред и мълчи. Разбран човек се оказа директорът. След като ни направи на пух и прах, ни изпрати по живо - по здраво в класните стаи и заръча: От тук нататък ако дойде майка му още веднъж, ще се наложи някого от вас да преместя в друго училище. Ясен съм, нали? Повече от ясен, бих казала. Ваканция. Първата ми среща извън училищния двор е пред Централни хали.Той живееше на две преки по-надолу. Но на мястото на срещата аз бях първа. Чаках го с трепет. Просто имах нужда от любов. Нямах представа колко ще се промени животът ми. И отново не за добро. И отново нямаше кой да ме предпази. Пак бях сама. Никой не ми беше казал, че от целувка не се забременява. Но пък от нещо като секс може и да стане. Виждахме се почти всеки ден, той ме водеше на купони у приятели, танцувахме. Целувахме се. Приказно. Измислихме план как да отидем на море, без да ни хванат. Дядо тъкмо си е взел пенсията. Спи. Промъквам се тихо-тихо, прибирам пенсийката, но благородно му оставям пет лева и една бележка: „Мили дядо, взех ти пенсията, за да отида на море. След три-четири дни ще се върна. Това последното ти го пиша, ако те попитат за мен. Извинявай, а и ти оставям пет лева да си имаш“. И така на дядо с пенсията - и на море. В Ахтопол. Добре че случихме на свестни хазаи - регистрираха само мен като тяхна далечна роднина. А стаята, дето ни настинаха, беше по-скоро един дълъг и тесен долап, отпред със завеса, но пък имаше легло. И разбира се, той трябваше да помага вечер на хазаите, за да си платим нощувките. Щото тя пенсията на дядо колкото за път и храна. Всъщност за връщане не стигна, но омилостивихме кондукторите и се прибрахме. Една година след това. Есен. Есента е красив сезон. Дърветата са с прекрасна премяна - жълто, оранжево, кафеникаво.Стига да умееш да й се наслаждаваш. София е прекрасна през есента. Ученичка съм в 10-и клас. Паркът срещу ресторант „България” - толкова е красиво. Особено вечер. Светлини го къпят, а по пейките влюбени двойки, държат се за ръце. Не могат да се целуват, току-виж изскочил някой милиционер от нищото. Седим на пейката и гледаме колите и хората по бул. „Руски”. Държим се за ръце и той казва: - Викат ме в казармата. Това беше. Причерня ми. Тъкмо имаше на кого да споделям неволите си и пак сама. Сгушила съм се в белия си шлифер и го гледам. Той повдига брадичката ми и казва: - Хубава си, приличаш на София Лорен. И ще ме дочакаш ли? - Разбира се, та нали те обичам. Тогава бях убедена,че се обичаме. Той влезе в казармата, майка му направи всичко възможно да служи колкото може по надалеч от мен. Грудово. Не го бях чувала. Плаках цяла вечер. За първи път в живота си пих вино. Почти половин бутилка. Рева и пия. Пия и рева. Бременна съм. Сама съм. Пияна съм. Не ходя на училище. Класната идва чак до нас. У теб има голям потенционал, ти си хубава, умна, върни се в клас. Ще говоря с директора. Няма проблем. Всичко ще е наред. Отговарям: - Не, срамувам се. Ще работя, ще уча и ще гледам детето си. - Но помисли, Нели. Как ще се справиш. Ти си още толкова мъничка.Имаш нужда от помощ. Майка ти знае ли. Погледнах я: - Не, все още никой не знае. - Какво ще правиш. Те ще разберат. Задай си въпроса как ще приемат положението ти. - А как ще го приемат, ако съм на училище. Нали пак ще съм бременна. Кратко мълчание. - Да, но там имаш нас, имаш приятели. И най-важното е, че ти даваме шанс въпреки бремеността ти да завършиш. - Въпреки бременоста ми, че аз ще съм родила до началото на следващата учебна година. -Още по-добре. Дори никой няма да разбере. Боже, каква лудост. Аз не се криех. Не се срамувах. Аз носех детето си. Но мислех си - те искаха да ми помогнат, а в същото време се срамуваха от мен. Просто нямаше как да се случи. Не можех да се върна. След години разбрах, че не съм била права. Единственият, който се е срамувал от мен, е бил баща ми. Не разговаряше с мен точно три години. Не ме забелязваше. Ако се случеше да се срещнем на улицата, той минаваше на отсрещния тротоар. Аз бях белязана. Срам за това благочестиво семейство. Започнах работа. Лято. Жега. Последни месеци на бременноста ми. Странно, почти не ми личи. Получих разрешение от Бюрото по труда да работя и нощна смяна. Първа, втора, нощна. В хладилния завод. Огромен цех, много хора. Огромни машини. Шумно, прекалено шумно. Трябваше да работя на една от тези машини. Да правя капаците на хладилниците. Хранех се в стола на завода. И един ден чувам познат глас зад гърба си: Кравата с телето пристига. Обръщам се, едно доста по-голямо момче от мен, синът на селската шивачка. Спрях се, оставих таблата и изсипах лещата от чинията върху главата му. Не се почуствах по-добре след това, но и до днес си мисля, че той се е чувствал много по-зле от мен. Спях седнала, за да не закъснявам за работа, за да изкарам пари да посрещна бебето си. Не очаквах някой да ми помогне. Длъжна съм да се справя сама. Дори си купих едни хартиени тапети, за да променя малко стаята заради бебето. Не намерих стълба и се качих на едно дървено буре. Само дето бурето се разпадна, а аз –единият ми крак навън, другият в бурето. Едва се измъкнах. Все пак залепих тапетите. Виждах се с мама по-често. Тя не забеляза, че съм бременна. Докато един ден не й казах сама. Не беше много страшно. За мен. Защото тя се ужаси. Започна да търси болница, която да ме приеме, докато родя. Аз отказах. Трябваше да работя. Мама обаче извади железен аргумент: А какво ще стане, когато тръгнеш да раждаш. Кой ще те закара в болница. Решихме да постъпя в болница в началото на деветия месец. И така стана. В началото на деветия месец постъпих в „Тина Киркова”. Жената от регистратура ме гледа лошо. Аз нея също. Хубава е била. Някога. Сега не е. Русолява, винаги с прическа, с протеза на едната ръка. Защо ме гледа лошо. чак ми става тъжно. След часове разбрах. Имаше още три момичета. Аз бях една от тях. Като тях. Плява. Обществото не харесва плявата. А аз не харесвам обществото. Ненавиждахме се взаимно. В средата на седемдесетте години , в този комунистически строй, да заченеш и да родиш неомъжена - това бе позор за обществото. Но защо? В края на краищата това беше моят живот, моят корем. Бременните с извънбрачни деца се задължаваха от управата на болницата да работят. Разбира се, безплатно. В пералното помещение. Да прибираме прането и да го гладим. Вътре е влажно и ужасно горещо. Унизително. Аз само бях бременна, а не престъпничка. Не бях направила нищо лошо. Така си мислех, докато не отидох отсреща до пазара. Ужасно ми се ядеше диня. Проклетата диня. Всички ме сочат. Аз се разхождам с разкопчана бяла престилка. Ясно е, че съм една от честите гледки там. Жените се подбутват. Мъжете се смеят. Една баба дърпа внучката си и ме сочи с изкривен пръст: Виждаш ли я. И тая е парясница. Ако не слушаш, ще станеш като нея. Ужасно е. Аз не бях като тях. Бях различна. Прибрах се, треперейки, едно от момичета ми казва: Трябва да свикнеш с това отношение. Аз съм тук от четири месеца. Вече свикнах. - Четири месеца? Защо от толкова дълго време? - Защото не искам хората да разберат какво ми се е случило. - Чакай, чакай, та ти не искаш ли бебето си? - наивно питам аз. - Не. Никога не съм го искала. - Но ти си голям човек, баща ти идва да те вижда всеки ден, работиш, имаш професия, защо да не си го вземеш? - Млъкни, не е твоя работа. Не го искам и толкоз. Млъкнах, но не спрях да се питам как едно 26-годишно момиче, с образование и работа, ще изостави детето си. В стаята влиза една жена с бяла престилка. Носи някакви листа. - Подпиши. - Какво е това. - Декларация, че се отказваш от бебето. - Няма да подпиша. Аз не се отказвам от бебето си. Шумолене на хартия. Строг поглед. Въпрос след въпрос. После убеждаване. Не става. Не можа да ме убеди. Отиде си. На следващия ден пак идва. Този път с друга. И пак същото. Защо не разбират тези хора, че аз искам бебето си. За двете седмици преди раждането бях посетена от загрижената жена повече от десет пъти. Същите листа. Същите въпроси. Същите отговори. Май се отказа. Господи, започна се. А е тъмно, нощ е. Мен ме е страх. Качиха ме в един стар, раздрънкан асансьор. Придружаваше ме сестра Ляпчева. Добродушна,леко пълничка руса жена. Спокойно, всичко ще е наред. Поведоха ме към родилна зала. Сутринта родих. В стаята влезе една акушерка, с която се бяхме сближили - Ангелина Недялкова.Носи ми цвете. - Браво на теб, герой си ти. - Благодаря ти, Ани. Но защо герой? - Справила си се чудесно. И да знаеш, че тук всички те обичаме. 12 часа по-късно. Влиза сестрата с няколко бебета в ръцете. Аз познах моето. Тя се разсмя. - Наистина, това е твоята дъщеря. Как я позна. - Прилича на баща си. Той е бил с големи бузи като бебе. Взех я в ръцете си. Малката майка с голямото бебе. Така ме кръстиха набързо в отделението. Колко беше мъничка. И спеше. Това дете глас има ли. Не плаче. Другите се дерат, то спи. Аз я развих. Даа,всичко си има. И е толкова сладка. Галя плешивата й главица и й говоря. Тя отваря очи. Огромни очи. Като моите. И ме слуша. Сякаш разбира всичко, което й казвам. Никой не ни иска, мъничето ми. Но ние ще се справим сами. Нали. Говорех й и тя ме слушаше. Момичето от съседното легло беше обърнало гръб на бебето си. Не искаше да го погледне. Горкото, ако знаеше, че майка му не го иска... А моята идваше всеки ден. Викаше под прозореца, аз й показвах бебето, а тя плачеше. Защо плачеш, мамо, нали ние ще си я гледаме. Радвай се. Виж какви малки пръстчета има. А ако знаеш колко силно стиска с тях. Мама не казваше нищо. Само плачеше и гледаше тъжно. Знаела е вече, че не може да ме вземе при себе си. Нейният мъж не ни иска. Пак някой не ме иска. Всъщност този мъж, който идваше с нея в началното ми училище и само ми се усмихваше, се оказа, че не е знаел, че тя има дъщеря. Ха-ха-ха, дааа, интересна теория ми разви. Аз не знаех,че тя има дъщеря. Как ли пък не. Просто никой не искаше чужди деца. Че и с бебе. И така всеки ден. Вратата се отваря. Пак същата жена с листовете и с възможно най-тъпия въпрос: - Ще й дадеш ли име. - Естествено. Александра. - Хубаво име. - Баща й се казва Александър. На него я кръщавам. Прибра си листовете и си отиде. Реших, че ме е оставила на мира. Завинаги. Замислих се. Как да се свържа с баща й, той трябва да дойде. Трябва да знае. Трябва да я види. А щом я види, никога няма да позволи да му я отнемат. Ще намеря начин да му кажа. Свързах се с братовчедка му. Всъщност телефона вдигна мъжът й. И тя бе родила. Ден преди мен. Той ще каже на баща й. Всичко ще е наред. Каква наивница. Дните минаваха. Никой не ни иска. Всъщност бебето ми го искаха. И до днес си спомням една хубава руса акушерка с прибрана на кок коса, която ме посещаваше няколко пъти, придружена от една тъмнокоса висока жена. И ме разпитваше с грижовен тон: - Какво работят майка ти и баща ти? Заедно ли живеят? - Разведени са. Не ни искат. - Аха. А бащата на бебето, неговата майка не знае ли? - Знае, разбира се. Но той е в казармата, леля му идва да ни види. Майка му не. И тя не ни иска.В този момент се сетих,как веднъж сварвайки ме в нейната къща,ми бе вдигнала с два пръста палтото,сякаш ще я зарази с нещо и го изхвърли пред външната врата.След палтото и мен разбира се. - Ти пила ли си лекарства, искала ли си да махнеш бебето? - Нее, не съм искала да го махна. Тъмнокосата жена с разкопчаната бяла престилка ме гледаше, слушаше и мълчеше. Усмихваше се. Много време ми трябваше, за да събера две и две. И години, за да науча, че русокосата сестра се е познавала с роднините на бащата на бебето ми. Познавала е и тъмкосота жена.Светът наистина е малък. В болницата ми обясниха, че мога да я оставя в дом за определен период, а когато успея да си подредя нещата, мога да си я взема. Какво облекчение. Точно това ще направя. Само за няколко месеца. Трябваше да намеря квартира. Да се върна на работата в хладилния завод, все пак се водех в отпуск по майчинство и всичко щеше да е както трябва. Подписах документите за дома, започнаха да й правят изследвания, а аз започнах да мечтая. За дом, за работа и за любов. Имах нужда от обич. Изписват ме. Аз я прегръщам нежно и я слагам в една железна количка. Карам я към детското отделение. И изведнъж тя започва да плаче. За първи път от 17 дни аз й чувам гласа. Тя плаче, аз бутам количката и рева. Само за малко се разделяме. Само за няколко месеца. Ще се върна за теб, мила моя. Не плачи. Тя май не ми вярва. Не спира да плаче. Прибират я в детското, аз стоя пред вратата и чувам гласа й. Защо плаче толкова, аз ще се върна за нея. Не искам да си тръгвам. Искам да я успокоя. Не ми я дават повече. Обличам се, излизам и бързам. За къде всъщност. Съмнявам се, че баща ми ще ни приеме. Но трябва да опитам. Бързам. Татко, имаш внучка. Александра. Той не ме поглежда. - Татко, аз ще работя, само трябва да ни приемеш тук. Иначе ще ми е трудно. Пак не ме поглежда. После чувам: -Аз нямам нито дъщеря, нито внучка. Махай се. -Но къде да отида, тате? Подхвърли ми някакви 20 стотинки - точно толкова, с колкото да стигна с автобуса и трамвая до центъра на града, и се обърна с гръб. Краката ми натежаха. Студена пот обля цялото ми тяло. Та аз няма къде да отида. Събрах в малка торбичка нещата, които имах, и излязох. Нямах представа къде да отида. Никой не ме искаше, а всъщност имах нужда единствено от обич. Стигнах като в просъница до градинката пред Централна баня. Пак тази градинка. Може би съм искала да отида до майката на Чарли. Не зная. В този ден и тази красива тогава градинка ми се видя уродливо грозна и неприветлива. Седях свита в ъгъла на пейката. Навън се спускаше нощта. И изведнъж реших, че трябва да се видя с него. Трябва да го питам какво да правя. Решително тръгнах към гарата. Имах у себе си някакви пари. Щяха да ми стигнат. Взех първия влак за Бургас. Навън бе тъмно като в рог и лентата се завъртя в главата ми. Припомних си моменти от детството, от юноществото, моменти, които бяха много болезнени. Като липсата на майчината прегръдка.
Стигнах до Грудово на стоп. Нямаше никакъв превоз по това време. Тъмно, че чак страшно. Вървя из някакви непознати улици към поделението. Изведнъж пред мен сякаш от нищото изскачат две войничета. Не ми се мисли какво можеше да се случи, ако не се бе появил железничарят бай Пандо. Разказах му през сълзи всичко, той ме заведе у дома си, жена му ме нагости и той отиде да доведе Чарли. Вече бях стигнала там, за където се бях запътила. Стигнах, за да разбера истината. - Не знам, Нело. Мисля, че не съм готов за това. - Как така мислиш, та преди да родя, беше готов, дори щяхме да подписваме. - Е, нали знаеш, че военните не ми дадоха паспорта. Яснооо. Като бял ден.Не военните,майка му бе използвала всички връзки,които е имала за да не получи паспорта си. Той не искаше да се обвързва, някак му е рано за дете, пък и как ще се справим - той войник, аз ученичка. Той от центъра на София, аз от покрайнините - просто селянче някакво, недостойно за неговото семейство. Преглъщах трудно сълзите си, не се молех. Нямаше да омилостивя никого. Тръгнах си с подвита опашка след жалкия ми опит да намеря дом за моето дете. Усещах, че нещо ще се случи. Усетих го още там в Грудово, в къщата на бай Пандо. Бързах да се върна в София, вече нямаше какво да правя нито в Грудово, нито при бащата на бебето ми. Трябваше да се справя сама. Да се върна в болницата и да видя детенцето си. Закъснях. Бяха я взели. Само след няколко дни. Без мен. Някой ме беше предал, някой ме беше излъгал. Мислех, че някой от тях –майка ми или баща ми, са го направили. Така или иначе вече моето бебе имаше родители, които го искаха. Искаха го и двамата. Затова я бяха взели. С връзки някакви, но има ли значение. В техния дом тя бе желана. А в семейството на родната й майка - не. Припаднах. Свестиха ме пак те - хората от „Тина Киркова”, същите, които бяха позволили да отведат дъщеря ми. Вече нямах работа там. Всъщност сега наистина нямах нищо. Нито дете, нито дом, нито родители. Нито планове. Освен един провален живот. Моят. Върнах се в къщата на баща ми. Дядо ме чакаше на пътеката. - Тук е твоят дом, няма да мърдаш от тук. Бебето било осиново разбрах, така ли е? - Така е. Осиновена е. Но аз не знаех за това. Дядо започна да чертае нещо с бастуна си, мълчеше, навел глава. После ме погали. Прибирай се, докато аз съм жив, ти няма да мръднеш от тук. Това е моят дом. Значи аз решавам кой да живее в него.Миличкия ми дядо. Хвана ръката ми и ме поведе.Скоро след това почина. Не разбирах защо кварталният ме викаше при него на всеки две седмици. Питам: - Какво става, защо трябва да идвам при Вас толкова често. Поглежда ме. - Баща ти иска това. Страхува се да не поемеш по лош път, и без това вече си го изложила с това бебе. - Баща ми ли, че той не се интересува от мен. - Може би, но иска да станеш човек, а не... - А не какво? Не получавам отговор, само напомняне, че след 10 дни пак трябва да се видим. Всъщност отговорът беше ясен - лека жена, курва. Нищо че не го изрече. Е, баща ми не намери време да разговаря с мен, но пък е намерил време за полковник Христов. Искал да ме махне от родния ми дом. Срамът съм аз, черната овца, прокажената Нели. Позорът за семейството. Позволила си да роди дете без брак. Малее, какъв резил, какъв срам за това почтенно семейство. Все пак е 1975 година. Седя в градинката пред Централна баня. Плача, имам чувството, че съм като някакъв огромен паяк, който, оплитайки мрежата си, се е заплел в нея и не вижда изхода. Или по-зле. Със сигурност паякът би се справил. Отнякъде се появява един възрастен човек, с дълго кожено палто и бомбе. Пита какво се е случило. Аз го гледам уплашено и не, не казвам нищо. Настоява да му кажа какво се случва, някой наранил ли ме е. Защо плача. Разказах набързо, не изпаднах в подробности. Изслуша ме. Тръгва си, за да се върне след малко с една още по-възрастна лелка. Тя има добри очи и хубава усмивка. Сяда до мен и ме прегръща. Леля Клара. Добрата леля Клара. Как си, защо плачеш. Търсиш ли си работа? Въпрос след въпрос. И аз като започнах да разказвам, нямаше свършване.Ред сълзи, ред сополи, в чудо се видяха. Започнах работа при нея в ЦУМ, на щанда за прежди и конци. Мъжът с бомбето минаваше периодично, за да пита как съм. Тогава не знаех кой и какъв е той. Не запомних името му дори. Трябваше да минат години, за да се усетя, че човекът с бомбето е от ДС. Разбира се, периодично ме навестяваше и полковникът -кварталния отговорник, кога сам, кога с жена си. Леко-полека и приятели даже станахме. Почнах да й запазвам дрешки. Аз доволна, тя щастлива. Христов спокоен. А баща ми и семейството му недоволни. Ама то няма как пък всички да сме доволни. Все един няма да е. Този път той изтегли късата клечка. И естествено, върна ми го. Имах кученце, улична превъзходна. Взех го от бебе. Фери се казваше. Този мил, сладък Фери, спеше пред врататата на стаята ми, а сутрин в един чехъл,намерен от него незнайно къде, мъкнеше кокоши яйца.И пак ги оставяше там -пред вратата ми. Добро куче. Умно куче. Нямаше да ме остави да умра от глад. Явно милият Фери е усещал неприязанта, таила мащехата ми към мен,защото винаги събаряше прането й от простора. Моето не. Не знам как ги различаваше, но щом тя просне нещо, кучето отиваше и го събаряше. Прибирам се един ден след работа и що да видя - на трамвайната спирка, до милиционера, седнал моят Фери. В момента, в който надуши, че аз съм там някъде, близо до него, за секунда дойде, то бяха прегръдки, целувки, жално кучешко говорене. Прибрах го с такси. При втория опит да го махнат вече успяха. Не се върна моят Фери. Отнемаха ми всичко, което обичах. Дори двете папагалчета бяха пуснали от клетката. Естествено котките ги бяха докопали. И дотам с Пенчо и Пенка. Празна клетка. Продължаваха да ме наказват. Да живееш без любов. Да живееш нежелан и с вина. Трудна работа. Трябва да продължа. Светът ми изглежда сив, чак страшен. Път без посока. Тръгваш и не знаеш дали отново няма да сбъркаш. Няма кой да те води през мрака .Длъжна съм да го извървя сама. Някак. Още не знам как. Трябваше да уча и да работя. Трябваше да докажа на хората, които ме сочеха с пръст, че не съм такава,за каквато ме мислят. Така и правех. Добре че тогава имаше сменна гимназия. Удобно за работещите на смени като мен. Само дето не се наспивах. Че то кой се наспива полулегнал, полуседнал. Но така не се успивах за работа. Това нещо, наречено будилник, не ставаше за мен, първо, защото нямах, второ, защото и да имах, през зимата щеше да е замръзнал. Нямах отопление, нямах вода, тоалетната беше отвън. Това беше условието, за да остана да живея в къщата, където съм се родила. Да живея в мизерия. Ако оцелея, оцелея. А аз взех, че се оказах издръжлива. Водата в стаята ми замръзваше, ама аз не. Но пък сутрин не можех да се измия, нямаше с какво да я размразя. Добре че в ЦУМ имаше бани с топла вода. Иначе и сега не мога да си представя какво съм щяла да правя неумита и непрана. ЦУМ. Бутиков щанд за дамско облекло. Вече работя там. Един млад и хубав младеж влиза и обикаля магазинчето. Един, два, няколко пъти. След известно време се връща с един достолепен белокос господин и една невзрачна женица. Носят огромен букет с червени рози. Жената се запътва към мен: - Извинете, млада госпожице, тези рози са за Вас и бих искала да ви предам нещо. - За мен? От кого, защо? (пък и госпожице, по онова време освен другарко и другарю, друго не се чуваше). - Оставете ме да довърша - каза тя. - Младият господин с мен е италианец. Казва се Пиетро Формато. Възрастният е негов чичо. Те притежават фабрика за кожени изделия в Милано. Младият господин би искал да Ви покани на вечеря в удобно за Вас време и добър ресторант, по ваш избор. Аз слушах внимателно. Поглеждам към колежките си - работата е замряла, всички гледат нас, клиентите също. Поглеждам италианеца, поглеждам тази невзрачна женица, отново поглеждам италианеца, който се покланя в отговор на погледа ми. - Сигурна ли сте, че става въпрос за мен. Аз не познавам този господин, днес го видях за първи път в магазина. - Да, разбира се, че съм сигурна.Той се върна, за да помоли да дойде преводач в ЦУМ с него. Направи това за Вас. Дори в този момент закъсняват за среща с представител на министерството и всичко това заради Вас, Нели. Погледнах я учудено. - Не си спомням да съм споменала как се казвам. - Сега това няма значение, моля, кажете какво да предам. Те ще бъдат тук още 5 дни. - Ами предайте, че за мен е удоволствие, че съм предизвикала това желание у него. Но няма да има вечеря. Тя ме погледна учудено, пожела приятен ден и с бърза крачка се запъти към двамата. Размениха няколко думи, след което младият мъж се обърна, погледна ме и й каза нещо. Тя се върна отново при мен и каза: Той ще се връща отново, всеки ден, докато се съгласите да вечеряте с него. Тръгнаха си. На следващия ден не отидох на работа. Стоях в къщи пет дни. А когато се върнах, заварих пет огромни букета, вече позавехнали червени рози. И една бележка: „Ще се върна скоро, заради теб. Пиетро”. Ех, Пиетро, бях влюбена в друг. В бащата на дъщеря ми. В моята най-голяма грешка. Но ти нямаше как да знаеш това или може би вече го знаеше. Но пък вече беше далеч. Далеч остана и ЦУМ. Напуснах. Страхливка. Всъщност не знам. Може би глупачка по ще ми приляга. Дааа, глупостта не е слабост, тя е порок. Защото все пак приех една покана за вечеря. Но от българин. Няма да забравя никога тази вечеря в панорамния ресторант на хотел София. Лъскав, толкова лъскав и изискан, че не се чувствам добре. За първи път кракът ми стъпва там. Не е моето място. Аз, облечена в пола, зелена на цвят, шила съм си я сама, с отровно кафяв цип, който се виждаше и без очила, нито знам нож как се държи, нито вилица, а при толкова много вилици, лъжици и т.н не знаех коя вилица да взема, за да си изям салатата. Та цяла вечер се борех с приборите и вечерята ми се сведе до хапка-две шопска салата с малка бира. Или с една дума - останах си гладна. Младежът от известна партийна фамилия, живееше на бул. „Георги Софийски”, не се отказа след тази злополучна вечер. Напротив, покани ме на гости у тях. А аз помолих моя братовчедка да ме придружи. Един огромен апартамент, та да се загубиш в него. И като се започна едно отваряне на гардероби - ето тук са моите 40 и кусур ризи, а това са 40 и кусур вратовръзки - за всяка риза. А това е.. и т.н., и т.н. Е, тази лъжица вече беше много голяма за моята уста. Изпихме си чая, хапнахме си домашните сладки, благодарихме и си тръгнахме. Едва чакахме да излезем и застанали срещу входа на Медицинска академия, започнахме да се смеем истерично. Ризи, вратовръзки. персийски килими, известен род. Събуди се, Нели, този човек не знае къде живееш, в какви условия спиш. И не защото семейството ти е бедно или необразовано, ооо не, съвсем не. Защото си белязана, защото си от друг свят, не от техния. И защото са те обрекли да живееш така, за назидание. Но нещата приключиха от само себе си, след като не знам как този млад човек разбра къде живея. И един ден дойде до нас - с торби пълни с портокали, банани, с някакви непознати за мен плодове, които аз, горкото селянче, не знаех даже как се ядат. Поканих го. Е, срамът който брах, не ми личеше. Той се огледа и попита: Ама ти тук ли живееш? И тук спиш? Да, Пламене, тук спя. Както виждаш, в тази къща няма вода, няма тоалетна, няма нищо. Тъй че това е и нашите срещи са дотук. Вместо да си тръгне, огледа се и каза: Даа, ама има все пак ток. Боже, имало ток. Че за чий ми е, като нито телевизор, нито радио имах. Ток. Да не би да ми се позволяваше да се топля с него. Сложно беше за обяснение и го отпратих по живо по здраво. Не се отказа. Но пък аз си знаех мястото. Не бях момиче за него. Той не беше моето момче. Не знам как и с какво ги привличах тези синове на големци, но след едно случайно запознаство в компания един симпатичен младеж ме покани на среща с родителите му у дома си. Ей така,запознанство и първа среща, веднага след това с родителите му. До този момент и не подозирах даже, че във вътрешния двор на Държавния съвет има и жилищна кооперация. И апартаменти, дори двойно по-големи от този на Пламен. Грешен избор, момче. Аз съм прокажена. Повече не се видяхме. Пак се скрих. Слава на бога, този не дойде у дома. Втори път такъв резил нямаше да преживея. А и добре че се скрих, години след това го срещнах по „Руски” - сам си говореше. Майка ми работеше в „Майчин дом“ и ме взеха на работа там. Като санитарка. Сгъвах цял ден бебешки комплекти пелени. Но пък за първи път от години бях близо до нея - моята майчица.За първи път майка ми ми приготвяше закуска, за първи път седях и си говорех с нея без страх, че ще ме изтръгнат от прегръдките й, че ще я нагрубят и изгонят. Бях с мама. Мама го раздаваше някаква шефка в родилния дом. Много й отиваше бялата престилка. И я чувах понякога да пее - много хубаво пееше скъпата ми майчица. След две години. Мамо, аз ще се омъжа за Сашо. Искам да имам дете, което да прилича на Александра. - Скъпо мое дете, не прави нещо, за което ще съжаляваш. Сигурно ще имаш дете и то ще прилича на малката, но ти ще го отгледаш сама. Това момче не е за теб, той вече веднъж те изостави. - Не ме интересува - казах. Ще се омъжа и толкова, пък да става каквото ще. Знаех, че този път мама беше права. Усещах го. Но бях още влюбена, макар че всъщност надали си давах сметка какво точно означава влюбването. Не е ли онова чувство, когато те погледне любимият човек, да ти заиграе нещо под лъжичката? На мен нищо не ми заиграваше. Дори не ми беше толкова приятно, когато ме докосваше. Но трябваше да се омъжа. Заради дъщеря ми, заради хората, заради самата мен. Изиграх си добре ролята, направих се на припаднала, накарах я да ми обещае, че ще ми плати подписването с масрафа, като се стигнеше до там, разбира се. Обеща. Аз имах нужда от любов. От истинска любов. Не я получих от него. Даа, омъжих се, родих, разведох се. Кумовете на сватбата ми – ако изобщо може да се нарече сватба, а аз булка, та Руми и Панайот хем ми бяха кумове на сватбата, хем след време свидетели на бракоразводното ми дело. Или всъщност, както обичах да казвам - направих го, за да докажа на хората, че не съм това, за което ме мислят. Но пораснах. Станах една хубава млада жена и знаех какво искам .... Можех да се справям сама с всичко, имах всичко - дете, което ме обожава, работа, която харесвам (вече работех в Дианабад – в Национален център за изследователска дейност в спорта) и най-после дом. Много изстрадан дом. Мой, собствен. Вече нямаше, вървейки по улиците на града, да се спирам под прозорците на хората, да гледам светлините в домовете им, да си представям как живеят, как са подредени стаите, дали вътре има обичащи се семейства, или пък не. Да, имах дом, но нямах любов. Имах безброй обожатели, но не допусках за дълго никого да себе си. Костелив орех си - казваше моят шеф. Имах най-прекрасния шеф на земята. Мил, интелигентен, добър баща, добър шеф. Най-добрият човек, когото познавах, това бе той. Професор Цветан Желязков. Той ми даде бащината грижа и разбиране, които ми липсваха.Той и проф.Петър Слънчев ме бяха приели като собствена дъщеря. А аз тях, особено проф.Желязков, като любящ баща.До такава степен бяха свикнали на прищевките ми, че един ден, и то ден, в който имаха важна среща с човек, отговарящ за спорта от МС, след писък Имах най-прекрасните колеги на света. И за миг не ме оставиха сама. Когато нямах къде да живея, те ми даваха ключ от собствените си домове - за да има къде да заведа сина си. И тогава, и сега, аз не бих го направила. Те го направиха. Спортисти. Страхотни хора. Но имах нужда от още. Имах нужда от любов. Минаха години, преживях много неща. Оставих много в миналото. Не се обръщах назад. Научих се да плача сама, без публика. Защото публиката обикновено те гледа съжалително и не може да ти помогне. Защото публиката се храни с мъката на хората. А аз не исках да се хранят с моята. Научих се да живея с болката и да се усмихвам, когато ми е най-тежко. Не позволявах никой да наднича в сърцето ми. Научих се да живея живота си заедно с мъката. Не можех да я прогоня, но пък свикнах да живея с нея. Не спирах обаче да търся дъщеря си. Представях си как изглежда, представях си как живее. Трябваше да я намеря. Дори само за да й кажа, че не съм я изоставила.За да й кажа истината. Сега не съм сигурна, че желанието ми е било правилното. Често си купувах един седмичен вестник „Ние жените“. И един ден, след като прочетох материал за едно гневно осиновено момиче, ядосано на целия свят, че е било обичано, написах писмо до редакцията. За тези хора с големи сърца, приели и отгледали като свои чужди деца, бъдете благословени хора. Имах предвид точно родителите на моето дете. Публикуваха го. Времето сякаш лети. Любовта не ме намираше. Самотно ми е. Понякога чак страшно от самота. Обяд е. Трябва да хапна нещо набързо и да се кача в офиса. Шефът ми имаше важни срещи. Чакаше ме много работа. Чакахме Иван Славков. Предстоеше обсъждане на подготовката за поредните олимпийски игри. Невероятен човек бе Славков. И съм щастлива, че имах честта да го познавам. Трябваш да побързам, а опашката едва-едва напредваше. И изведнъж чух най-секси гласът, който кара оново нещо под лъжичката да заиграе. Огледах се. Пред мен двама мъже с бели престилки се смееха. Нищо. И ето отново: -И една вафла, моля. И се обърна. Видях най-зелените очи. С едни игриви пламъчета в тях. Дали това беше моят човек? Нямах време. Трябваше да тръгвам. Но този глас звучеше в ушите ми през целия ден. Зелените очи ме преследваха непрекъснато. Минаха няколко дни. Задължително е да отида на зъболекар, този мой мъдрец не ме остави да спя. Страх ме е от зъболекари, то пък кой не го е страх. Налага се да ида. Болката е нетърпима. Хотел „Диана”, там е клиниката по ортопедия на Шойлев, там е и зъболекарският кабинет. Качвам се по стъпалата, зад мен Сашо Диков върви с камерата, ха-ха, гледам се после в предаването му по първа, доста време се гледах всъщност. Чукам на вратата на кабинета. Влез. Коленете ми се подкосиха, гласът, този глас бях чула онзи ден в кафето. Отварям и виждам най-прекрасните очи. Те са видели моите. Наложи се да лекувам всичките си зъби, без да имам нужда от това, всеки ден бях на зъболекар, а ако пък нямаше как да отида при него, той идваше при мен. Май любовта ме намери. Или аз нея. Не знам. Просто се намерихме. И някак всичко стана по-светло и приветливо. Сякаш слънцето дори грееше по-усмихнато. И небето бе по-синьо. Дори и песента на птиците бе по-весела. Ангелите бяха слезли на земята. Първата ми среща извън кабинетите ни - едно далечно кафене, по-скоро един вехт павилион насред нищото, далеч от центъра на града. И отвратително на вкус кафе. Но пък кой ти гледа как изглежда кафенето и какъв е вкусът на кафето. Беше ми леко на душата, пърхащо под лъжичката и прекрасно до този мъж, с неговата отровно зелена лада. След няколко седмици професорът, моят шеф, дойде до мен, седна насреща ми и каза с глас, нетърпящ възражения: -Този мъж не е за теб. Той е семеен, с две деца, да, той е страхотен човек, но не е за теб. Нима историята се повтаря? Още един мъж, който не е за мен. Не, този път не бях убедена, че професорът е прав. - Да, семеен е, но аз нямам намерение да влизам в семейството му, професоре. Никога и по никакъв начин. - Не смятам така, мисля, че вече си влязла. Всеизвестно е, че бракът му е провален от години, но се надявам да не те нарани. Прекалено обича децата си и никога няма да ги изостави. - Ооо, та аз не искам това, на мен така ми е добре. Професоре, това е любов, а срещите ни приключват в края на работния ден. - И на теб това ти е достатъчно? - На този етап, в този момент, да. Не го лъжех, наистина беше така. Аз бях свободна след това, бях със сина си, а той при семейството си. Свободата ми бе най-важното нещо за мен. Вече бях свикнала да съм свободна и да разполагам сама със себе си. Един ден, може би повече от месец след първата ни среща и всички последвали излизания,аз го поканих на вечеря у дома.Синът ми бе у майка ми и аз дадох всичко от себе си, за да спретна прилична вечеря. Е, старанието ми се се сведе до едно полуопечено пиле с що-годе ставащи за ядене картофи. Пълен провал. Но само с вечерята. Още помня първата ни нощ заедно. Сякаш цял живот живот бях чакала точно този мъж. Чувствах се чудесно, чаках срещите ни с нетърпение. Чаках сутрините, когато идваше да ме вземе и да изпием заедно сутрешното кафе. Копнеех за устните му, за ръцете му, които нежно ме докосваха, толкова нежно, все едно бях порцеланова кукла, която той се страхуваше да не нарани. Обожавам гласа му. Дълбок и адски секси. Той не е хубавец, но пък излъчва секс. Всъщност точната дума за него е – мъжкар. Това беше моята осъзната любов. Тази любов, която те кара да летиш, тази любов, която те кара да се чувстваш на седмото небе. Тази любов, на която вярваш, дори и тогава, когато те лъже. Бях на 33, намерих любовта. Или пък тя мен. Просто се намерихме. Страхувах се да не го загубя. И когато моят шеф ме попита: - Ще дойдеш ли с мен в министерство на спорта? - Да -отговорих. - Разбира се, че ще дойда. А в същото време си мислех: сега може би това ще бъде краят. Аз в министерството, той остава в Дианабад, няма да имаме време да се виждаме. Всичко ще приключи. Не приключи, продължи. Продължи години, не приключи и тогава, когато звънна на врата ми с едно полупразно сакче, заявявайки, че се е разделил със съпругата си. Не приключи и тогава, когато остана на улицата - без жилище, без пари, без кабинет. Съдбата бе решила да ни подари любов. Любов с изпитания. Но пък истинска. Обичах да се взирам в очите му. Те говореха. Там потъвах, сякаш обгърната с любов.Обичах да ме държат ръцете му. Силните му ръце. Обичах да ме гали, обичах устните му. Обожавах да чувам името си, изричано от неговите устни. Обичах да вървя до този горд мъж, силен и същевременно адски раним и чувствителен.Мъж, който не се страхуваше да започне от начало, да започне от нищо. Един мъж, който ме носеше на ръце, който ме обгрижваше и го правеше с любов. Не му пукаше, че няма къде да се прибере, че трябва да спи в кантората на свой приятел. Просто искаше единствено да бъде с мен, да бъдем заедно. Един ден, взимайки ме от работа, ме заведе да видя „нещо”. - Ела, искам да ти покажа нещо. Влизам в един двор в централната част на града, празен двор, там няма нищо. - Ето тук ще бъде спалнята, тук холът,а това ще бъде кабинетът ми. Гледам недоумяващо. - Къде е това тук? - Ами погледни малко надолу ,де. Поглеждам - колчета, конци и нищо друго. Нямам чак такова въображение. Не си представям как на мястото на тези колчета и конци ще има спалня. нито кабинет.Погледнах го стреснато: - Добре ли си - питам. - Да, добре съм. Не съм полудял. Просто ми дай време. Ще построя къща. И я построи. След година на мястото на онова „нещо” имаше спалня, хол, имаше зъболекарски кабинет и най-важното, имаше човек, който ме чакаше. Човек, който ме обичаше. След 10-годишна връзка продължаваше да ме гледа влюбено. Аз бях щастлива жена, имах прекрасен мъж до себе си. Мъж, който ме обожаваше и бе готов на всичко заради мен. Всъщност дали тогава знаех всичко това? Дали тогава оценявах всичко това? Може би не. Дори май не оцених и това, че той е предпочел мен след ултиматум, поставен от големия му син. Или ние, или тя. Както и не вникнах в думите, казани на вратата: Не мога и не искам да си представя, че ще прекарам остатъка от живота си с жена, която не обичам, с жена, която никога не ме е уважавала и ценяла. Тогава някак ги пропуснах покрай ушите си. Защото се уплаших. Уплаших се за свободата си. Но не откъсвах поглед от тези прекрасни зелени очи. Те ме гледаха с любов. После заплака. Беше предаден. От сина си. Най-голямата болка за един родител, дал всичко за децата си, е да бъде предаден от тях. Тази болка никога не отшумява. Тя се таи дълбоко в сърцето ти, до края. Всъщност дълго време продължавах да се питам как са узнали за връзката ни.Никога не му звънях когато знаех,че е в къщи.Закъсняваше единствено ако жена му бе някъде на лагер,не бях ощетила семейството му нито с лев.Как разбраха децата му?Попитах го един ден : Изтегляне 368.5 Kb. Сподели с приятели:
|