С благодарност към актрисата Ина Попова, която ме подтикна, съзнателно или не толкова съзнателно, да напиша всичко това
Изтегляне 368.5 Kb.
|
| И осъзнах,че тя също имаше нужда от обич. Говорехме често по телефона, почти всеки ден. Радвах се на успехите й, тъгувах, че не е щастлива. Убеждавах я, че някъде я чака голямата любов и рано или късно ще я намери.
Мисля, че вече е намерила любовта на живота си. Работи неуморно. Смени фирмата. Стана по-смела. Започна да пътува и да осъществява моята мечта - да пътувам из света. Стана различна. Много по-различна от тази млада жена, която срещнах преди години. Стана още по-хубава, много по-уверена в себе си. Рисува. Рисува добре. Нищо чудно да пишат за нейни изложби някой ден. Синът ми също рисува. Не като нея. Явно е наследствено, баща ми рисуваше. Разбира се, нямаше как да ме приеме като родител, дори и биологичен. Та всъщност коя съм аз - появявам се след 28 години и казвам – здравей, аз съм те родила. Е, какво от това. Това е по-лесната част. По-трудната е да се грижиш за едно дете, да го отгледаш и да му дадеш любов. А нейните родители –осиновителите, й бяха дали цялата си любов, на която са били способни. Любов,която никога не е достатъчна. Но пък са раздали своята любов. Тя не бе получила моята любов, но пък синът ми бе обичан за двама.И разбира се, проблемите, които ми създаваше, бяха за двама.Комар,наркотици ,гадже проститутка .Проститутка,но пък хубава.Борчове,много.Стигнах до там,че обикаляйки казината в които играеше,да моля собствениците да го набедят за нещо,да му заведат дело.Да се стресне,да спре да играе.Не подозирах и за миг,че това някой ден ще му изиграе жестока шега.Но борчовете се трупаха,а аз едва смогвах да ги връщам.Но майката е за това, да прощава и да утешава... Да бъде до детето си, когато има нужда от нея. Обичам го. Бях до него непрекъснато - само аз. На празници и делници, в тъжни и щастливи моменти. Израсна с мен, без баща, научих го как да се бръсне, не че аз знаех, научих го как да се отнася с момичетата, не го научих на най-важното - че ще съм до него временно и той трябва да се справя сам. Обичам и нея, но по различен начин. Не се упреквам за различната обич, упреквам се, че съм позволила да ми я вземат. Аз живеех с миналото си. А трябваше да се освободя от него. За да продължа напред. Миналото не е свобода, миналото винаги те застига, нелицеприятно, отвратително дори, то винаги напомня за себе си. Нищо не е в състояние да изтрие тежкото ми детство, огорчението, предателството от хората, които най-много обичах. Трябваше да доказвам на себе си, не на тях - че мога сама да се справя, учех, завърших ВИФ, кандидатствах ВИТИЗ, четях, книгите бяха най-добрите ми приятели. Само те не можеха да ме предадат. Предадоха ме родителите ми, предаде ме момчето, в което се влюбих за първи път, предадоха ме и ме предават приятели. Но книгите не, те само можеха да ме научат как да се справя сама .И го направиха.Така минаваха годините. Родих син от мъж, който не ме обичаше, но беше бащата на изгубената ми дъщеря. Живях в семейство, което не ме харесваше, не дълго, само докато от общината се смилиха и ми дадоха жилище. С ключа в ръка от така изстраданата, желана, моя собствена къща, щастлива и горда, тичайки по стъпалата до осмия етаж, се сдобих след дълги перипети. Висях по цял ден в общината, непрекъснато се записвах за среща с кмета, писах писма до всички институции, удрях го на молби непрекъснато. И взе, че се случи. Кметът ме прие, а аз от вълнение не знаех какво да му кажа и откъде да започна, сякаш изведнъж онемях, загубих гласа си. Добре че си носех всичко записано на лист. Той взе листа, прочете го и каза: Ще ви включа в протокола за следващия четвъртък. Само толкова. Но пък месец след това имах ключ от 50 квадрата апартаментче в панелка. Мое. Мръсно и тъмно, но мое. Вече можех да кажа на сина си - ето това е нашият дом. Леко-полека наистина го превърнах в дом. За него и за мен. Дори баща ми ме приемаше. Ходехме всяка събота или през събота у тях. Докато.... Татко, искам да си довърша постройката тук, синът ми иска голямо куче, в апартамента няма как да го гледаме. Та да знаеш, че ще започна да работя по къщата. Все едно го бях ударила с нещо десеткилограмово по главата. Погледна ме и продума тихичко: -Не може, Биби (това е природената ми сестра) ще прави ремонт и там ще свали багажа. Пък и за какво ти е. Имаш си апартамент. Не казах нищо. До следващото отиване у тях. Мащехата ми изведнъж започна да кълне детето ми, да обижда мен и аз си позволих да я блъсна върху пералнята. Една от тези стари руски перални, тогава ги имаше във всеки дом. Имаха и автоматична, ама що да си я хабят. Та паралнята изнесена на двора и включена, пере, тя до пералнята – кълне сина ми, който е едва 10-годишен. И всичкото това само защото реших да ползвам нещо, което бе мое. Тя просто се озова върху пералнята и понеже беше доста едричка, не може да влезе вътре в нея, а баща ми, както винаги, гледаше и не се намесваше. Ни чул, ни видял. Просто сякаш никога не съм живяла там и това не е моят роден дом. За Бога, това беше наследството ми от дядо. Между другото доста комична картинка беше. Това бе последното ми виждане с баща ми. Така са устроени някои хора - да запазят имота си с цената на всичко само за тях, макар и да не техен. Сякаш не бях негова плът и кръв. Може би наистина ме бе донесъл някой заблуден щъркел,знам ли. Двадесет години след тази случка той почина. Толкова години не го бях виждала, толкова години той не ме бе потърсил. Не бе пожелал да види първородния си внук. Дори не ми се обадиха, за да ми кажат,че е починал. Научих го от негова съседка. Не отидох на погребението. Никой не ме покани. Обичах го. Но не чувствам липсата му. Както не чувствах и присъствието му. Това е част от светлото ми минало. А тъмната част от него е друга, още по-неприятна. Хвърлях се от връзка във връзка с надеждата да намеря голямата любов. Преспивах с тях и на третия ден разбирах, че това не е любовта. Сменях мъжете често, като носни кърпи. Странното бе, че не се притеснявах от това. И така докато не срещнах него - мъжа с най-сексапилния глас на света. Мъжът, който ме спаси от самата мен. Който ми даде всичко - обич, любов, секс, уважание, даде ми всичко. Мъжът, който не можеше да живее и ден без да ме види, който дълги години звънеше по телефона два пъти на ден само за да попита как съм. Който всеки ден ме чакаше след работа, за да ме изпрати до вкъщи.И всеки ден ме изпращаше до работата. Защо в една връзка винаги има нещо, което не ти разрешава да си истински щастлив? Всъщност този въпрос си го задавам сега. Тогава връзката ми беше идеалната, аз имах дете, за което трябваше да се грижа, и да се прибирам навреме след работа, той имаше семейство и беше най-всеотдайният баща, когото познавах. Очевадно не бе добър съпруг, но съм сигурна, че е щял да бъде такъв, ако е получавал нужното внимание и уважение от съпругата си. Така или иначе връзката ни в този й вид бе удобна и за него, и за мен. Да, празниците и неделите бях сама, аз бях другата жена. Но пък не ми пречеше. Може би отвреме на време ми е ставало тъжно, но приемах нещата такива, каквито са. Та той винаги когато имах нужда, бе до мен. Обичахме се, желаехме се и това бе достатъчно. Тогава бе достатъчно. Сърцето човешко може да понесе всичко - и болка, и мъка, и разочарование, и предателство, и раздели. Макар да е много ранимо и да боли. Боли, както боли душата. А душата сякаш пробожда от мъка сърцето с острие и го кара да изтласква кръвта, задъхвайки се. Стяга те в гърлото. Толкова силно те стяга, че ти се иска да крещиш от болка. Лицемерна е душата, кара те да плачеш, да виеш, но така да го правиш, че никой около теб да не разбере какво ти причинява болката. Изпепеляващата болка, болка, която може да те убие, ако й позволиш да го направи. Лицемерна е душата, но е моята. Често се чудех и питах защо ме търпи такава - труден характер имам, като вълк единак съм, не се доверям лесно, сприхава съм, нервна. Защото те обичам и защото след толкова много години продължава да ми е хубаво с тебе. Усмихва се и ме прегръща. Сега вече зная, че най-тежкото всъщност не е в миналото, то ми предстои. Вече никой не ме чака, вкъщи е пусто и празно, никой не се смее, никой не ме посреща. Само снимки в рамки, които не искам да махна. С които разговарям всяка вечер, като се прибера. Снимки, на които казвам колко съм ядосана заради това, че съм изоставена. Питам снимките: Ей, вие двамата, защо ми скроихте този номер? Не разбрахте ли за толкова години, че без вас не мога, че ще ми е тежко? Как можахте да го направите, а? И не мълчете, кажете нещо, мамка му. За жалост снимките не могат да говорят, умеят само да слушат. Съдбата ти прави подарък и в най-неочаквания момент може да ти го отнеме. Тя тайно наблюдава от високо, скрита някъде, живота ни. И в един момент – щрак, и го преобръща на 180 градуса. Господи,толкова много ми липсва времето, прекарано с Тошко. Цветята във вазата, огромните лилиуми, които ми подаряваше без повод, кокичетата, които носеше . Годината е 2016. С нетърпение чакаме отпуската ми, за да заминем. Там, край морето, се чувствах най-свободна, най-спокойна. Водата, гледката на безкрая ми действа като наркотик. Цветовете на небето, сливащо се с морето - като магия. Последното ни море заедно. Последните дни, изпълнени със спокойствие и душевен мир. Последните вечери в кокетното ресторантче в Черноморец. Разговорите вечер край барбекюто на нашите приятели Наско и Галя. Дори дъщеря ми дойде, макар и за ден само. Бяхме щастливи, планирахме много неща да свършим, като се приберем. Но тя, Съдбата, бе намислила друго. Септември е. Почти преваля средата. Слънчево и още топличко. Ден четвъртък. Той ме чака на обичайното място, за да се приберем у дома. Имаше записан час за преглед. Аз се усмихвах широко, докато видях колко е угрижен и умислен. - Бях при гостроентеролога. - И какво ти каза? - Ще видим, на 26-ти трябва да вляза в болница. Не вярвах, той беше едър, силен, здрав човек. В първия момент си помислих, че е нещо, което не бива да ни притеснява. Казах му го. Не ме погледна. Просто отвърна: - Дано. Замълчах. Не казах нищо. Мислено се помолих да не е нищо сериозно. Но уви, беше много сериозно. Вече знаех какво му е. Той криеше от мен, за да не се притесня. Но аз го усещах. Знаех. Този мъж, който никога не бе направил нищо лошо, този мъж, който за приятел можеше да стане и през нощта, за да отиде да помогне, този човек, който помагаше непрестанно на моя син, който помагаше на непознати хора, този мъж бе болен. Сериозно болен. Всеки ден близо месец ходех до болницата. Всеки ден си казвахме, че се обичаме и че си липсваме един на друг. Всяка вечер плачех, но не казах, че знам. И той смяташе, че ме е предпазил. Той беше лекар, нямаше как да не е знаел какво го чака, но сигурно като всеки човек се е надявал, че всичко ще се размине. Докато аз, не. Аз знаех какво ще се случи. Най-коварната болест е този рак. Не смятах, че може човек, който само до преди няколко дни не се бе оплаквал от нищо, да е болен в последен стадий. Та той дори не бе отслабнал, дори нямаше този бледосив цвят на кожата, никакви признаци. Абсолютно нищо. Оперираха го, в същия ден и майка ми влезе в белодробната клиника. Но тя в сравнение с него бе добре,много по-добре. Стоях часове пред операционната. Молех се на всеки с бяла престилка да ми каже нещо, дочаках опериращия лекар. Само две думи – „Операцията мина успешно”. Толкова. Нищо друго. Белите престилки са свикнали да са бездушни. Толкова бездушни, че дори епикризата и изследванията ми дадоха толкова късно, че и минимален шанс да имаше за подобрение, вече го бяхме пропуснали. Не си преставях какво го чака, нито пък какво чака мен. Две седмици след операцията наистина бе добре, майка ми също вече бе изписана и си бе вкъщи. Но с времето ставаше по-зле - всеки ден бе различен. Вече бях сигурна. Отново влезе в болница, само за три дни. Не искаше да остава, искаше да си е вкъщи. Пак се чувахме по два, по три пъти на ден, аз се прикривах, смеех се, казвах, че всичко ще е наред. Той промълвяваше: Дааа. Изписаха го. Беше си у дома. Още можехме да разговаряме. За първи път видях в очите му страх. Страх от неизбежното, което ни очакваше. Не се намери негов колега, който да му помогне. Нямаше лекарство против недостойна смърт. Не помагаха и болкоуспокояващите. Колко ли сила трябва да притежава човек, че да спре да охка, когато на вратата види любимата си? Той правеше точно това, когато не бях в стаята, чувах охкането, а щом прекрачвах прага, той спираше и ме поглеждаше с тези прекрасни зелени очи, пълни с много мъка и болка. Не се страхуваше само за себе си. Страхуваше се за мен. Отидох да видя майка ми. Казах й. - Мамо, Тошко има рак. Не е добре. - Какви ги говориш. Как така. Ти затова ли не идваш един месец. - Не за това. За да не се налага да те лъжа. Тя се вцепени. - Какво ще правиш, милото ми детенце, как ще се справиш, маме? - Не знам. Не искам да знам все още. Просто ме е страх. Онзи страх от миналото ми, който си бе отишъл, се завърна отново, с пълна сила. Милата ми майчица, искаше да ми помогне, а не знаеше с какво. Не можеше. Звъни се. Мама. Едва диша, но идва с крем супа. Нося я за Тошко. И да го видя. Той й се усмихва. Само два-три дни след това тя се разболя. Зная, мамо,че ти е трудно, но можеш ли да идеш да ми купиш антибиотик. Нещо не ми е добре.И се обади на Богданка,да не ме чака утре,няма да мога да и купя вестници.Тя помагаше в домакинската работа на Богдана Карадочева години наред и двете много се обичаха.Дори е имало моменти когата съм и казвала: Изтегляне 368.5 Kb. Сподели с приятели:
|