С благодарност към актрисата Ина Попова, която ме подтикна, съзнателно или не толкова съзнателно, да напиша всичко това
Изтегляне 368.5 Kb.
|
| -Мамо,спри с тая Богдана.Та ти не ми питаш аз как съм,а непрекъснато само за нея,Богданка това,Богданка онова.
ІЩо викаш бе,Нели,че аз съм от семейството и.И ти не знаеш,но често пеем заедно със Стефан. Е,какво да кажа след тези железни аргументи .Всъщност май мъничко ревнувах. На следващия ден майка ми изпадна в кома. Бях тъжна и ядосана. Не можеше това да е истина. О, мамо, мила моя, защо ми скрои този номер, та ние имаме още толкова много неща да си казваме, не ме оставяй, майчице, имам нужда от теб. Трябваше да го оставям за по час и да тичам до ИСУЛ, за да разбера нещо за мама. И така всеки ден Пускаха ме при нея от време на време. Първия път, когато я видях, не издържах и се разплаках. Хубавата и гъста,одавна побеляла коса разпиляна по възглавницата,огромно легло ,в което тя изглеждаше още по-мъничка.Очите и празни.Тръби и тръбички висящи от нея.Казах й колко много я обичам. А тя отговори: Мен никой не ме обича. Мама. Явно до края си е смятала, че обичам баща си повече от нея. Често ми го казваше някога. Никога не можах да я убедя, че не е така. Мама. На колкото и години да си отидат майките, винаги боли. Много. Дълбоко. Силно. Чак страшно. Боли още по-силно тогава, когато са останали толкова недоизказани неща, толкова несподелени неща. Милата ми майчица. Толкова много ми даде,мамо. А аз не ти дадох нищо. Дали си ми простила? Няма как да знам. Дори не успях да се сбогувам с нея. Та така - всеки обяд на бегом до Исул при мама и обратно у дома. Болници, сивота, мрак, болка. Толкова много мъка, побрана в една болнична сграда. И още по-голяма мъка само в една стая. Коварна болест е ракът. Най-коварната. Унищова всичко. Унищожава и достойнството ти, не само органите. Гледаш как скъп за теб човек се променя не с дни, а с часове, и се чувстваш жалък, безсилен,защото не можеш да му помогнеш. Псуваш тази наша гадна здравна система, защото виждаш, че пръста си не помръдват. ТЕ ОТПИСВАТ ОНКОБОЛНИТЕ. Отписват ги, преди това да е направил Господ. Унижават ги, тъпчат достойноството им, сякаш те- другите, са оперирани против болести. Ако потърсиш спешна помощ, идва след часове - 2, 3, 4 часа дори. Отиваш си недостойно и жалко. Никой не заслужава да умира така - в мъки и със загубено достойнство. Странно, аз дори знаех кога ще си тръгне от мен, знаех и мама кога ще ме остави. Той се забави с два дни, а мама със седмица. В разстояние на десетина дни ме оставиха хората, които най-много ме обичаха. Светът ми се срути. Нищо вече не можеше да бъде същото. Сега като връщам лентата назад, си спомням едно изречение - имаме кученце, една вечер, прибирайки се отново изнервена и уморена от работа, отблъснах кученцето от себе си. То милото искаше само да си поиграем. И тогава той каза: Нелчо, той цял ден те чака, а ти не му обръщаш внимание. Дали не е искал да каже същото и за себе си. Той също ме чакаше. Търпеливо. Ден подир ден. А аз се прибирах все по-нервна и по-уморена. Работех в най големия съд в страната. Скандалите, разразили се там, засягаха и мен, макар и непряко.За жалост не му спестявах нищо. Занимавах го с „глобалните“ проблеми на съдебната система и с моето място в нея. Занимавах го с гейтскандали, с банки, с разпределения, с „гнили“ ябълки, със самоубийство на съдия, все неща сериозни за хора извън системата, но не и за мен. Защото знам истината. Занимавах го с това как един самовлюбен Нарцис, поел поста на подалия оставка предишен председател, се изявява като Бог и над него и за него никой друг. А всъщност всичко е политика и шуробаджанащина.И разбира се интереси. Ако не си с мен, значи си против мен. Навсякъде. В съдебната система също. Нямаше как да не съм изнервена и уморена. Чуствах се виновна, че се бях отдала на работата си. Чувствах се унизена от това, което не правех - не работех, осем часа на ден гледах монитора и четях новините. - Тоше, така не се издържа. Не мога да стоя цял ден със скръстени ръце . - Напусни, мамка му, все ще намерим изход. По-добре отколкото да се разболеш. А и нали те гледам, стискаш зъби нощем. Айде стига, напускаш и толкоз. Не може така, аз обичам работата си, толкова бях всеотдайна. Така ме бяха учили предишните ми шефове - „Каквото и да работиш, го работи всеотдайно, с желание и никога не губи достойнството си. Хората са лешояди, те се хранят с мъката и болката, хранят се с кръвта. Не позволявай да се хранят с твоята.“ Но не мога да си простя, че заради работата си пренебрегвах хората до мен. Хората, които ме обичаха. Синът ми, майка ми, любимият ми. Не обръщах достатъчно внимание на личния си живот, на тях. Късно е, вече е късно за всичко. Не зная, мисля че е могло да дам повече от себе си. Та, за Бога, аз имах до мен човек, който ме обожаваше. А какво правех, наистина какво правех всекидневно. Поставях себе си, проблемите си в работата, проблемите със сина ми на първо място. Цупех се като малко дете. И все отлагах -утре ще го направим, после ще те чуя. И не оценявах достатъчно човека до мен. Тогава нищо не ми липсваше - получавах уважение, получавах всекидневно обичта на този прекрасен мъж. И сега, когато ми липсват ръцете му, когато ми липсват очите му, когато ми липсва гласът му, сега вече е късно да се питам защо го „отлагах“. Вече е късно .За всичко е късно. Даа, можех да съм по-добра. А не бях. Не бях добра любима, не бях добра дъщеря. И не станах добра майка. Животът е едно необятно чудо. Животът може всекидневно да те поставя на изпитание, но и може да те възнагради така, както направи с мен. Позволи ми да живея с най-прекрасния човек. Позволи ми да бъда обичана, позволи ми да се чувствам желана и единствена. Такава бях. Но ако наистина има живот след смъртта, то значи, че и той, и мама са на по-добро място и непрекъснато мислят за мен, непрекъснато ми помагат. Всъщност сигурна съм, че са неотлъчно, във всеки един момент до мен. Сега също. Усещам го. Понякога, отваряйки вратата на апартамента, ме лъхва силна миризма на зъболекарски кабинет. Знам, че той си е у дома. За да ме спаси отново. Имах нужда от обич. Получих я. Но дали я оцених достатъчно и навреме? Не, със сигурност. Вече Коледата за мен не е това, което беше преди. Не украсявам дома си. Не чакам никого. Синът ми има свой живот. Да, на Бъдни вечер винаги е с мен, но сме само двамата. А съвсем доскоро бяхме четирима. Изведнъж аз порасналата, вече дори остаряла жена, осиротях. Този път завинаги. И все по-често мисля за смъртта. Не защото не ми се живее, нее. Просто защото за първи път в моя живот се страхувам, че вече няма да се справя с нищо. Защото се уморих да бъда силна. Защото животът, ах този живот, ми показа какво е да си обичана и желана, какво е чувството да си жена. И как може за дни, за минути, за секунди дори да ти отнеме всичко, което ти е подарил. Без спомените. Ако си създавал спомени, значи си живял. Дали ще бъдат подредени в албуми, в кутийки или в ума ти, няма значение, има ги. Живял си. И единствено те не могат да ти бъдат отнети. Поне в този живот, на тази Земя. И днес продължавам да излизам навън добре облечена, добре изглеждаща. Защото знам, че той няма да иска да ме види във вид, будещ съжаление. Изтегляне 368.5 Kb. Сподели с приятели:
|