С почит за учителя петър дънов михаил Иванов omraam

Слънцето изгрява. Ние го посрещаме с песен в негова чест, а душите ни са изпълнени с необятна радост. Скалите, дърветата, реките, езерата,
цялата природа вибрира в унисон с мощния живот, който слънцето раздава.
Всички отправяме обща молитва, извисявайки душите си към Бога.
Молитвата е най- силна, когато е отправена през чистите простори над върховете с буден ум и сърце, изпълнено с радост. След песните и молитвите Учителят изнася беседа, в която говори на учениците си за красотата на разумния живот, за голямата мъдрост, скрита в най-дребните неща в природата и за идеала, към който всеки трябва да се стреми: да стане служител на Небето, проводник на божествения живот.
Беседата приключва и всички се отправяме надолу към лагера. Там ние изпълняваме дихателни упражнения, дадени от Учителя и предназначени за развитие на физическите и психическите ни способности. Следват гимнастически упражнения, след което на една широка поляна край едно от езерата танцуваме Паневритмия. Няколкостотин души, наредени в огромен кръг, в центъра на който се намират Учителят и оркестърът,
танцуват и пеят. Присъствието на Учителя в средата въодушевява всички.
След като танцът завърши, всички се връщат в лагера. Там всеки е свободен да похапне, да се разхожда или да се заеме с някаква работа.
Обядът ни събира отново в голям кръг насред лагера. Дежурните за деня, които са сготвили храната в огромни казани на големи огнища, я разпределят и поднасят на порции. Всички се хранят съсредоточено, в мълчание и радост, както ни учеше Учителят. Обядът приключва и ние отново сме свободни. След обяд Учителят изнася беседа или ни повежда на поход към другите върхове на Рила. Понякога се случваше да вървим по четиринадесет часа на ден, но благодарение на Учителя, който ни учеше как да вървим продължително време, без да се уморяваме, ние никога не чувствахме изтощение.
Понякога, по време на пътешествие, Учителят спираше, изравяше с ръце дупка в земята, държеше няколко секунди пръстите си в нея, след което продължаваше напред. Той никога не ни обясни защо прави това. След време аз разбрах. Земята абсорбира и трансформира всичко и този, който знае как да работи с нея, може да се разтовари от негативните сили,
натрупани в астрален план. Аз ви казах, че Учителят беше обект на постоянни нападки и това упражнение със земята сигурно му служеше за защита.
След вечеря в средата на лагера запалвахме голям огън. Ние сядахме в

кръг около него, шепнехме молитви, пеехме песните на Учителя и го чакахме да дойде сред нас край огъня. Пеехме въодушевено в нощта,
поглеждахме от време на време към палатката му с надежда да зърнем лъч светлина, който да ни подскаже, че желанието ни ще се изпълни. Изведнъж бликва светлинка. Обзети от голяма радост ние запяваме песента “Поздрав за Учителя”. Светлинката в ръката на един брат се плъзга в тъмата и се спуска по пътеката към лагерния огън. Учителят приближава, кръгът се разтваря, за да му направи място до огъня, след което отново се затваря и песните заехтяват с нова сила. Синята нощ, осияна със звезди, като че ли участваше със своята тишина и величие в мистичното настроение, което изживявахме. След песните някои братя и сестри рецитираха стихове,
свиреха на цигулка и на китара.
Често Учителят затваряше очи и медитираше. Аз го гледах и се питах:
“За какво ли мисли? Къде ли се е пренесъл?” Така в тишината аз свикнах да се свързвам с него и малко по малко усещах, че много от неговите мисли,
усещания и чувства стигат до мен. Аз разбрах също, че в тишината той ни учеше. “Но щом е тихо и нищо не се чува, как може да се научи нещо?” - ще кажете вие. Да, това изглежда така, но в действителност душата на ученика “чува”. Тя вижда, чувствува, запаметява всичко, което главата на
Учителя предава. Ако ученикът не разбира веднага какво е доловила неговата душа, това е, защото е необходимо време на информацията да достигне до разума, рано или късно тя се появява под формата на мисъл,
откритие, отдавна забравен спомен, който ученикът дори не знае от къде е дошъл. А това е нещо, което техният учител им е внушил.
Наближава десет часа вечерта, Учителят става за последна обща молитва. Ние благодарим за благословиите, които ни е донесъл изминалият ден, след което се разделяме и се прибираме в палатките за сън. Някои остават край догарящия огън да съзерцават звездното небе и луната,
отразени в огледалото на заспалото езеро. Един вълшебен свят се спуска над тях и те потъват в съвършена хармония с вселената. Тази хармония те никога няма да забравят Последните се прибират по палатките за сън.
Нощта се спуска над утихналия лагер до зората, до началото на новия,
окъпан в светлина ден, който пристига с първите звуци на цигулката,
По време на нашите лагери в планината Учителят често ни водеше на
Мусала. Дори в дъжд и сняг той подлагаше на изпитание нашата твърдост и вяра. Бурята вилнее наоколо, наелектризираните скали и земята се тресат непоносимо, потоци вода ни обливат, а от косите и брадите на някои от

братята изскачат искри.
Ние напредваме, без да се оплакваме, водени от Учителя, енергичен и непоколебим както винаги. Как да ви опиша нашите преживявания? Само тези, които са изпитали часовете на такова морално и психическо напрежение, могат да разберат каква закалка е това за душата и духа.
След един-два месеца такъв живот ние се чувствахме преобразени и при слизането ни в града, за да се заловим за нашите всекидневни задачи,
бяхме по- способни да помагаме на околните с пример и съвет. Ние показвахме, че всички хора са способни да живеят по друг начин и че ако повярват, че добрата воля, обичта и братството станат истинската основа на техния живот, те могат да изградят Царството Божие на земята.
Да, продължителните престои в планината, прекарани с Учителя, са най- красивите спомени в моя живот. Образите от този период често ме навестяват.
Един ден крачехме с мой приятел към летния лагер. Пътят беше стръмен, денят - горещ, раниците - тежки и ние се къпехме в пот. По едно време седнахме за малко да похапнем и да се подкрепим. Всеки си носеше по една круша. Аз взех моята и я захапах. Казвам ви искрено, никога не бях си представял, че е възможно да се вкуси подобна сладост и да се преживее подобна радост. Беше невероятно, неописуемо. Да, една - единствена круша ме пренесе в рая. Защо? Какво се беше случило? Дали това беше от въздуха, небето, красотата на планината, окъпана от лъчите на слънцето,
или от радостта от предстоящата среща с Учителя. Бих казал, че някакво божество е дошло и се е скрило в крушата специално, за да бъде изядено и да ме изпълни с цялата проникновеност и просвещение на вселената.
Тогава моето съзнание се разтвори и от този ден започнах да разбирам чудновати неща. Вие също, ако можете да изпитате поне веднъж подобно преживяване, бихте променили живота си. Пожелайте си го, защото би било жалко за един син или дъщеря Божии, ако не може да вкуси поне веднъж от онова, което Творецът е създал за своите чеда.
Спомням си и Цеко. Виждам го как едва достигнал до лагера, рухва под тежестта на безбройните пакети на своя товар. Срещал съм всякакви особняци, но малцина са такива като него. Цеко беше един изключително як веселяк. Когато Братството се качваше на Рила, сестрите, предимно възрастните, му даваха да им носи от багажа. Внимателен, услужлив,
усмихнат той винаги беше готов да помогне. Ако човек се обърне назад по пътя, ще рече, че някаква планина се катери по склона. Това беше Цеко. По

време на походите той мъкнеше на гърба си самовара, на който братята и сестрите си варяха чай. Носеше го както си беше с жарта в него. Водата вреше, чуваше се свистене, вдигаха се облаци пара, а Цеко спокойно крачеше. Същински локомотив.
Добродушен по природа той се ползваше със симпатията на всички.
Всеки беше готов да го покани. Вие не можете да си представите обаче неговия апетит. Където отидеше, Цеко изяждаше всичко, сложено на масата. Никога не се чувстваше достатъчно сит. Ако искате да запазите нещо, въобще не го показвайте пред очите му, то би изчезнало веднага в единствения търбух в света. Сестрите, които се занимаваха с кухнята,
събираха остатъците от храната на определено място. Когато се събереше повече, те отиваха да я изхвърлят, но там често не намираха нищо. Цеко беше свършил цялата работа. Изумително! Каквото и да ядеше, нищо не му ставаше! Като си даваше сметка с какъв феномен си има работа, Учителят пращаше при него всички, които се оплакваха от липса на апетит. Само като гледаха как яде Цеко и апетитът им се възвръщаше. Да, това наистина беше феноменално.
И това не е всичко. Макар че нямаше никакво образование, един ден той реши да пише стихове. За него писането на поезия се свеждаше до нагласяването на рими и нищо повече. Получаваше се нещо без глава, без опашка, но римите бяха на лице. Беше толкова смешно, че ние трудно сдържахме смеха си. Когато сестрите му даваха да им носи нещо,
имитираха неговите стихове: “Цеко, Цеко, да ти е леко”, - като подчертаваха силно римата.

Той разбираше много добре, че му се присмиват, но невъзмутим и усмихнат, никога от никого не се обиди и продължаваше да ни чете своите поеми. Цеко четеше своите стихове вечер край огъня, а Учителят го слушаше снизходително. И един ден какво се случи? Дали това не беше чудо от влиянието на Учението върху тази добра и чиста душа, но за всеобща изненада Цеко започна да пише истинска поезия. Подигравките и насмешките престанаха и ние наистина започнахме да го слушаме.
След това той пожела да композира музика, да пише песни. И отново започнаха смехът и подигравките. “Цеко, композитор! Представяте ли си?”
Но твърде скоро на разходка в планината и езерата можеше да се чуе как братята и сестрите тананикат мелодиите на Цеко и пеят песните му.
Той беше електротехник. Един ден с голяма мъка научихме, че когато работил на един стълб, го ударил електрически ток и той паднал. Така си отиде Цеко, за когото всички скърбихме. След толкова години аз често си спомням за него.
Друг е споменът за чудните нощи, прекарани под звездите на Мусала.
На планината се качвах надвечер с приятели, а понякога сам. Загърнат в одеялото, легнал по гръб, докато заспа аз съзерцавах звездното небе, като се стараех да се свържа със космическите сили и същества, на които звездите са само един физически образ. Аз не разбирах всичко, което ми говореха, но ги обичах. Душата ми се изпълваше с очарование и аз ги гледах до момента, в който без да усетя потъвах в сън. Понякога през нощта заваляваше и сутринта се събуждах покрит със сняг. Ах, какви чудесни спомени!
През онези години аз открих изключителния мир, който завладява този,
който се намира вечер по върховете. В регионите, в които се пренасях, аз чувствах и разбирах, че единственото истински важно дело в живота на човека е да се свързва с космическия дух, който дава живот на вселената. В
обикновения живот хората се тревожат за нищо или се ядат помежду си.
Полето на съзнанието им е толкова тясно и ограничено, че за тях няма нищо по-важно от техните грижи, амбиции, любов и кавги. Те не забелязват огромното небе над себе си, целия безкрай, който, ако пожелаят да вдигнат очи, ще им позволи да разкъсат ограниченията и да подишат по- свободно.
Вие поне се постарайте да не пропуснете нито един случай, който ви се предлага, да избягате от тегобите на всекидневието. В ясна нощ отправете взор към небето, за да пиете от спокойствието, което леко се спуска от

звездите. Свързвайте се с всяка от тях и тя, като жива, разумна душа, ще ви каже по нещо. Опитайте се да откриете една, към която изпитвате по- особено влечение, свързвайте се с нея и си представяйте, че вървите към нея или че тя идва към вас да ви заговори. Звездите са високо еволюирали души. Вслушвайки се в гласа им, вие ще намерите разрешение на многобройните си проблеми, ще се почувствате просветени и успокоени.
Всички големи посветени се просвещават, съзерцавайки нощното небе.
Техните души общуват със звездите и тези центрове на неизчерпаема енергия им предават своята информация, която чрез тях достига до хората.
Звездите трябва да се разгадават като знаци на свещено писание, а за това е необходимо много време. Да, малко по малко те ще ви доверяват откровенията си. Аз едва сега започнах да разбирам някои неща от онова,
което ми шепнеше звездното небе на Мусала.
Веднъж по време на един престой на Рила реших да направя доста труден опит. За целта избрах една оголена скала, която със своята ориентация и красота намерих подходяща за опита. Тя се спускаше направо в езерото под много стръмен наклон, покрит тук-там със заледен сняг. Аз се покатерих до върха и се заех със своя опит.
Когато се опитах да сляза, въпреки голямото ми внимание, се подхлъзнах по снега. Тоягата, с която се подпирах се строши и аз започнах да се свличам неудържимо към езерото. Напразно се опитвах да се вкопча в нещо. Не мислех за нищо. Чувствах само, че изживявам нещо необикновено.
Мястото, където се намирах, беше отдалечено от лагера. Но без съмнение Учителят ме е следял в невидимото, защото изведнъж казал на братята и сестрите около него: “Мислете за брат Михаил, той ще падне.”
Какво ли щеше да се случи, ако Учителят и Братството не мислеха за мен?
Езерото беше замръзнало и нищо не би могло да ме спаси, но всички мислили за мен и като по чудо се задържах, когато вече докосвах езерото.
Изкачих се с мъка по няколко грапавини и напуснах това място. Братята,
които Учителят предупредил, идваха да ме посрещнат. Те ме наблюдавали отдалеч с бинокъл. Когато видяха, че съм спасен, те прихнаха да се смеят пред вида ми с парчето от строшената тояга в ръце. Едва когато се посъвзех, разбрах какво ми се беше случило.
Малко по-късно Учителят ми каза: “Михаиле, ти трябва да се научиш да избираш местата на своите упражнения. Това, което беше намерил, не беше добро.” Той ми обясни, че някои места са предназначени за работа с

мисълта. Тези места са живи, магнетични, докато има други, които трябва да се избягват, защото са натоварени с напрежение. Това се познава по липсата на растителност. Има места толкова голи и пусти, като че ли растенията бягат от тях. Това е, защото мястото е натоварено с електричество и не си заслужава да си губим времето там за духовна работа.
По време на престоите в Рила Учителят ни караше да правим някои упражнения. Аз не мога да ви ги опиша всичките. Ще спомена само едно,
което изглежда странно и което може да разбере само онзи, който познава някои закони от Науката на посветените. Той ни караше да черпим вода от езерото и да поливаме канарите по брега. Това трябваше да правим по десет пъти. Ние вършехме това с радост, защото всичко, което Учителят ни възлагаше, имаше определен смисъл и носеше някаква полза. Без съмнение с тези действия помагахме на съществата, свързани със скалите, без те да разберат от къде идва тази помощ. Може би в този момент те се чувстваха лекувани, съживени. Аз го вярвам, защото зная, че човекът е свързан с всички царства на природата: минералното, растителното, животинското.
Тези връзки могат да проследят само посветените.
По едно време, когато се връщахме заедно с Учителя от изгрев слънце,
всеки ден се появяваше едно куче и започваше да лае по особен начин нашата колона. Неговият лай звучеше като жалба, молба. Веднъж Учителят каза: “Погледнете това куче. То е свързано с един човек, който някога е вършил престъпления. Сега този човек страда и желае да се поправи. “Ние разбрахме, че чрез кучето нещастникът моли Учителя да му върне свободата. Една сутрин Учителят спря, обърна се към кучето и му каза:
“Хайде, върви си, ти си свободен.” От този ден кучето не се появи.
Помня един анекдот, който Учителят ни разказва няколко пъти. “Имало едно време в град Русе един шивач, който шиел само до обяд. След обяд той напълвал две големи стомни с прясна вода и тръгвал да я раздава из града. Всички го познавали и говорели за него като за добър, но малко луд човек. Не, този човек се подготвял да стане истински ученик през следващото си прераждане, защото истински ученик е този, който раздава чиста вода на всички.”
При нашите преходи с Учителя се случваше да се натъкнем на извор.
Той ни караше да почистваме всички клечки, листа и треви, които го затлачваха, след което съзерцаваше щастлив бликането на освободените кристални води. Чувстваше се, че Учителят е свързан с изворите, с тяхната

чистота, бликащ живот и преди всичко със символиката скрита в тях. Без съмнение по тази причина е изграден по специален начин изворът, който се намира недалеч от лагера ни в Рила. Водата извира изпод огромен каменен блок, издялан от братята под формата на корабен нос. От там тя тече в легло от плоски и много бели камъни. Леглото завършва с две изваяни ръце, съединени в шепи. Всеки може да пие от чистата вода, която двете ръце предлагат. На дясната страна на каменния нос е издълбата котва,
символ на Братството, а на лявата се чете следния надпис:
БРАТЯ И СЕСТРИ, МАЙКИ И БАЩИ,
ПРИЯТЕЛИ И СТРАННИЦИ,
УЧИТЕЛИ И УЧЕНИЦИ,
СЛУГИ И ГОСПОДАРИ,
ВИЙ, СЛУЖИТЕЛИ НА ЖИВОТА ОТВОРЕТЕ СЪРДЦАТА СИ ЗА
ДОБРОТО И БЪДЕТЕ КАТО ТОЗИ ИЗВОР!
Край тези редове бяха изсечени геометрични фигури и кабалистични знаци.
На времето, когато Учителят пожела да се оформи извора по този начин,
аз трябваше да боядисам фигурите в синьо. Години по-късно един последовател на Учителя, без да пита никого, ги боядиса в червено. Какво го беше прихванало? Защо постъпи така? Защо покри с червено, цвета на
Марс и насилието, синия цвят на Юпитер и на мира? С това той показа, че се е поддал на влиянието на разрушителните сили. Впрочем той завърши живота си трагично. Неговото име е известно в българската история, но аз ще го премълча.
И така да оставим това и да се върнем към извора. Няма по- съдържателен и по-значителен символ от бликащия извор. Аз мога да ви докажа, че основното в Учението на Учителя се съдържа в образа на извора. В Евангелието Исус казва: “Ти ще заобичаш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, цялата си душа, с цялата си мисъл и цялата си сила. Това е първата заповед.” Аз вече съм ви обяснявал, че силата принадлежи на духа.
Само духът притежава истинската сила. Така че човекът трябва да обича
Бога с цялото си сърце, с разума си, с душата си, с духа си, сиреч с четирите принципа, върху които е изграден психическия ни живот. Към тази заповед може да се добави препоръката на Учителя:

Изтегляне 0.75 Mb.

Сподели с приятели: