С у „с в. К л и м е н т о Х р и д с к и” философски факултет катедра история на философията

Ако във Феноменология на духа Хегел индивидуалното съзнание изминава дълъг път на опосредстване, като се издига до понятието, като движеща сила, като носител на нравствено-разумната субстанция на духа, то в Науката логика Хегел понятието е изначалната непосредственост, която си придава все по-конкретни онтологични форми.

„Неправилно e да се приеме, че най-напред съществуват предметите, които съставляват съдържанието на нашите представи, и че после зад тях идва субективната дейност, която (…) образува понятията за тях. Понятието е по-скоро истински първото и нещата са онова, което са, чрез дейността на вътрешно присъщото тям и откриващото се в тях понятие.“¹⁷

Хегел последователно развива възгледа си, че понятието е основна конститутивна сила, създаваща целия предметен свят, първичен онтологичен източник на предметността. Понятието се разгръща като логическа идея, удържаща три основни момента: битие, същност и понятие. Но тук е разгъната тезата, че категориите битие – същност от една страна и понятие – идея от друга очертават две основополагащи линии на логиката, които носят в себе си основните елементи на теоретико-познавателната и онтологическата страни на Хегеловата логика. Основният ми аргумент в тази посока е, че Хегел разглежда движението на същността като „преминаване и проблясване в нещо друго“, а движението на понятието като развитие:
„Движението на понятието напред вече не е нито преминаване, нито проблясване в нещо друго, а развитие, тъй като различното се приема непосредствено същевременно като тъждественото едно с друго и с цялото, а определеността се явява като свободно битие на цялото понятие“.¹⁸
Така а) същността снема непосредствеността на битието и го довежда до сферата на явлението, докато b) понятието извежда битието от сферата на явлението и го довежда до развитие и с) понятието постига своята завършеност в идеята, а, според Хегел, „непосредствената идея е животът“.¹⁹

Тук започва Хегеловата философия на природата, през която логическата идея се опосредства, за да стигне до същинското си проявление във философията на духа. И тъкмо тогава се появява разделението съответно на субективен дух (феноменология – начинът по който света се проявява и проблясва в съзнанието) и обективен дух (начинът по който духът се развива в държавата, световната история и т.н.). Т.е. самото понятие, като основополагащ принцип на всички области от Хегеловата философия, сдържа тази двойственост на проявление спрямо субективното човешко съзнание и развитие в обективното движение на историята.

От гледна точка на теоретико-познавателните аспекти на понятието, то действително се овъншнява пред съзнанието, доколкото извежда съзнанието от непосредствената реалност и го въвлича в опосредстващите структури, изграждащи битието като динамичен комплекс, като динамична тоталност от отношения. Същевременно, от гледна точка на онтологичните аспекти на проявяването на понятието, би могло да се каже, че съзнанието се отчуждава, доколкото приема разгръщането на понятието за истинско развитие на действителността. Така, от една страна, понятието извежда съзнанието от непосредствената реалност, подтиквайки го да вниква в динамичното развитие на реалността, но, от друга страна, изпълва съзнанието с недействителни знания.

Според мен цялото движение на Хегеловата логика може да се разглежда като идеална форма на овъншняване на съзнанието през понятието и реална форма на отчуждаване на човека от действителността. Това се случва понеже трудът, чрез който човешката субективност се обективира, е представен като нещо отвъд сетивната практика на хората, нещо божествено, като дейност на трансцендентни сили; а това, което е обективната реалност спрямо субекта – външната обществено-историческа ситуация – е представена като субстанциално разумна и се иманентизира в съзнанието на хората.

И тъкмо тези два момента са резултат от движението на понятието, в което се получава въпросното раздвоение между явяването на понятието в отношението битие – същност и същинското му развитие в отношението понятие – идея. По този начин понятието изгражда света така, че това, което самото то създава телеологически и свободно, като многообразие от рефлективни форми на битието, може само да се съзерцава от човешкото съзнание като продукт на една необходима същност.
***
Следващата част от изследването на Хегеловата Логика е посветена на три главни момента от развитието на рефлективните определения. В анализа си върху теоретико-познавателните аспекти на рефлективните определения, Лукач излага тезата, че 1. рефлективните определения премахват строгата отграниченост на обектите и Хегел се отказва да работи с дефиниции. Това премахване на строгите дефиниции води след себе си до 2. премахване на традиционната опозиция между явление, привидност и същност и поставя същността като „момент от един динамичен комплекс на саморазвитието на понятието.“ А този динамичен комплекс на саморазвитие 3. премахва и изобщо външния формализъм, на който е основана традиционната логика и го замества с динамичния принцип на самоформиране на понятието.

Ключов обаче е този парадокс, че въпреки силните, дори радикални във философско отношение теоретико-познавателни предпоставки, които Хегел залага в своята теория за рефлективните определения, съзнанието накрая застива в строгата и йерархически структурирана система на абсолютната идея. Теоретическото обяснение и практическото разрешаване на този проблем е и едно от големите постижения на онтологията на Лукач.

Всъщност теоретико-познавателните аспекти на понятието имат специфична връзка с онтологичните аспекти на понятието. Това води до линията, че 1.1. Хегел изхожда от една противоречива реалност, която иска да представи по непротиворечив начин. И тъй като той използва понятието като теологическа основа, за да идеализира реалността, за да описва обективния свят като субстанциално разумен, това води дотам, че 1.2. противоречието между природата и духа е само привидно, но всъщност природата е момент от себеразгръщането на духа, който се снема в йерархическа субординираност на понятието. Премахването на външния и абстрактен формализъм на традиционната логика на практика се заменя 1.3. със саморазвитието, себеразгръщането на една такава абстракция, каквато е понятието и което, макар и да няма външната формалност като предпоставка, то също така има за резултат застиването във формата на една строга и йерархизирана система. В тази система логиката, природата и обществото са йерархически субординирани и образуват система.
***

Втората част от трета глава е посветена на Онтология на общественото битие. Представена е тезата, че в Онтологията на Лукач трудът има същото онтологично значение, каквото понятието в Хегеловата Логика. Но Лукач организира теорията си около тезата, че отчуждението е резултат на това, че хората са пренасяли генезиса, същността, функцията на своето собствено битие на трансцендентни сили, с което „никога не са можели да си представят общественото си битие, като резултат на тяхната собствена дейност и на техните собствени сили. Това предпоставя и дуализъм между битие и мислене. Битието на хората е погрешно осмислено, като резултат на външни сили.“²⁰ Всекидневното съзнание забравя кои са истинските движещи сили на познанието и започва да митологически форми като същностен двигател човешко познание.

Преместването на центъра на онтологията на Лукач от една такава свръх-сетивна предпоставка, каквато е понятието, към конкретна сетивна предпоставка – труда, води до редица промени. Първо, Лукач фиксира трите главни рода на общественото битие в природата, човекът и обществото. Връщайки телеологическата дейност от свръхсетивната абстракция на понятието към истинската сетивна предпоставка на човека – труда, природата и обществото се обособяват като две крайни сфери. Тези две сфери могат да се разглеждат като крайни доколкото от една страна Лукач се придържа към разбирането за природата като самозатворена причинно-следствена верига и доколкото, от друга страна, обществото се фиксира в отделни и обособени исторически форми, които търпят промени и в този смисъл също са крайни. Същевременно, второ, в труда тези две сфери, тези два рода на общественото битие, придобиват основанието за безкрайно многообразие от възможности за взаимодействие и структурни трансформации. Лукач казва, че съществува „обективна възможност за безграничното развитие на труда“.²¹ Това вече поставя природата и обществото в рефлективно единство, което съществено се различава от йерархичното систематично единство при Хегел. При Лукач истинското основание за безкрайното взаимодействие на природата и обществото е положено в човека.

Друг важен момент е свързан с това, че докато в себеразгръщането на понятието при Хегел теоретико-познавателните и онтологичните му страни са разпределени така, че свободната обективна телеологическа дейност остава за понятието, докато субективното-човешко съзнание трябва само да схваща неговата дейност като необходима post factum, то при Лукач теоретико-познавателните и онтологичните страни на труда са неразривно свързани, защото Лукач не се стреми към постигането на абсолютно знание, а показва как всички генерализации на познанието са в зависимост от сетивната човешка практика и са исторически обусловени и в този смисъл винаги подлежат на историческо преосмисляне.

Въпреки че Лукач развива теоретически възглед за труда, който преодолява много от дефектите, които идеалистичната конструкция на понятието съдържа, исторически погледнато, формите на труд са се развивали по друг начин. Така например, макар и науките и философията да се развиват прогресивно, човешкото съзнание продължава да изпада във фетишистки заблуди; макар и формите на човешкия труд да се развиват, човешката индивидуалност да деградира в системата на разделение на труда. Така науката и философията водят до конституирането на различни форми идеологическо отчуждение в историята. А, от друга страна, развитието на труда води до различни форми на онтологическо отчуждение. Това, което е определящо за историческата ситуация, в която възниква Онтология на общественото битие обаче е, че капитализмът в Западна Европа е претърпял сложна трансформация на социализация, а социализмът в Източна Европа до голяма степен е бюрократизиран. В тази сложна историческа ситуация, Лукач мобилизира понятието за младия Маркс родовата същност. Това създава предпоставките за конституирането на една нова универсална субектност, която да замени традиционното разбиране за класата на пролетариата, но да запази и да развие революционния заряд на Марксовата теория.

От тази гледна точка задачата на Онтология на общественото битие е да изгради теоретическите основания на една нова човешка практика, която да трансформира структурата на общественото битие, така че хората да се самоформират като род, в противоречие с формите на отчуждението. От тази позиция, изходна точка на критиката на капитализма трябва да бъде следната: „изхождайки от централния въпрос за битието, неговата категориална структура и съотнесеност с родовата същност на човека”²² трябва да се построи реална теоретическа основа на практиката, като се отчитат всички „нови форми в принципа на отчуждението в силата на икономическо основание”.²³ Така теорията трябва да изгради експлицируем ред на актуалната историческа възможност, извеждайки правилно категориално разбиране за обществената действителност. Тя трябва да приложи този категориален ред по отношение на етапа на развитието на родовата същност в дадения исторически момент и да произведе в практика съответната реакция.

Двете най-значими съчинения на Лукач в областта на социалната теория – История и класово съзнание и Онтология на общественото битие имат своята дълбока теоретична връзка с Феноменология на духа и Науката логика.

Връзката между Феноменология на духа и История и класово съзнание би могла да се види в три основни пункта.

Първо, Феноменологията и История и класово съзнание очертават две различни гледни точки към два различни „ракурса“ на буржоазното общество – неговото зараждане и една от най-големите исторически кризи, в които то изпада.

Второ, и двете произведения се ръководят от съзнанието за конститутивната сила на труда, на опредметяването на човешката същност в хода на социално-историческото развитие. Но ако във Феноменологията трудът се обвързва с нравствено-разумната субстанция на духа, което непрестанно тласка историята към развитие на по-високи нива на разумност и моралност в социалните връзки между хората, то, според Лукач, трудът, като всеобща основа на социалното развитие на обществото, се обвързва с особените форми на идеология, с особените исторически форми на грешно съзнание. Според Лукач индивидуалното човешко съзнание се издига до все по-ясно разбиране за тоталността на историческия процес.

Това води до третия важен момент. Във Феноменология на духа централният проблем в историята е, че духът, като нравствено-разумна субстанция е отчужден от обективните социални връзки между хората и трябва да се овъншни в тях, докато в История и класово съзнание обществото е изцяло овладяно от формите на буржоазната рационалност, което е довело до овещняване на обществените отношения.

• 
  Провежда се цялостен сравнителен анализ между Феноменология на духа и История и класово съзнание, засягащ метода, структурата и редица ключови теоретични постановки за историческото развитие и отчуждението.
  

• 
  Представя се концепция върху проблема за отчуждението в рамките на Хегеловата Логика, като се излага тезата, че при раздвояването на теоретико-познавателните и онтологичните аспекти на понятието в един момент се стига дотам, че субективното човешко съзнание се оказва отчуждено от обективната дейност на понятието и хората трябва да приемат в субективното си съзнание като необходима същност това, което понятието създава свободно и телеологически като битие.
  

• 
  Аргументира се тезата, че понятието в Хегеловата логика има сходно теоретико-познавателно и онтологично място с концепцията на Лукач за труда и се прави се опит да се докаже, че организирайки своята Онтология на общественото битие около централното конститутивно място на труда, Лукач успява да преодолее някои моменти от Хегеловата логика, които теоретически неизбежно водят до възникването на форми на отчуждението.
  

• 
  Прави се цялостен анализ на развитието на проблема за отчуждението в История и класово съзнание и в Онтология на общественото битие, като се отчита влиянието на непознати за Лукач по време на разработването на История и класово съзнание Марксови произведения. Също така се изследват и някои исторически особености свързани с процеса на социализация на капитала в Западна Европа и възникването на социалистическия блок в Източна Европа, които оказват влияние на развитието на една нова и оригинална концепция за отчуждението в Онтология на общественото.
  

• 
  Представят се на български език редица се проблеми от Онтология на общественото битие.