След трагичните събития от последните години родителите са повече от всякога загрижени за отражението на насилието върху децата им. Бяхме свидетели на убийства, бунтове, масови демонстрации по цялата Земя. Като ни показваше тези събития, телевизията поставяше акцента върху разрушителните инстинкти на съвременниците ни. А никой от нас не иска децата му да станат склонни към насилие. Как да попречим на това?
Днес много хора говорят за насилието твърде неясно и общо. Така в една наскоро излязла книга то се разглежда на 356 страници, без авторът да му даде точно определение. За мен насилието, това е чувството на гняв или враждебност в най-крайната му и най-разрушителна форма. Бих предложил следната дефиниция: „Гняв, изразен чрез буйни действия, чиято цел е да наранят физически или да унищожат някого".
Когато става дума за насилие, трябва да се прави разлика между действия я чувства. Забележете, че горната дефиниция се отнася до актовете на насилие. Ние искаме децата ни да се въздържат от такива актове и в детството си, и по-късно в живота.
Две деца си играят в детското училище. Едното иска да си играе с камионче, другото не му го дава. Първото грабва едно кубче и яростно удря второто по главата. Това е акт на насилие - ние не желаем децата ни да се държат така.
Преди седмица в моя квартал в Лос Анжелис избухна посред нощ яростна кавга между един съдия и жена му. В разгара на разправията съдията многократно наръгал жена си с нож. Обикновено не свързваме съдиите с идеята за насилие, но в този случай очевидно става дума за акт на насилие. Ние не желаем децата ни до такава степен да не могат да се контролират, когато пораснат.
Стане ли дума за насилие, повечето от нас си представят нож или пистолет. Но има и друг вид насилие, което често пропускаме да споменем. Миналата година се самоуби кметът на малко градче в околностите на Лос Анжелис. И тук става дума за действие, както в случая със съдията, който наръга жена си. Самоубийството е също акт на насилие -срещу себе си.
Чувствата са нещо различно, защото тях не можем да контролираме. Навсякъде в тази книга се опитвам да покажа, че те възникват у нас спонтанно - радост и щастие, потиснатост и тъга, обич, гняв и враждебност. В този смисъл чувствата, свързани с насилието, не се различават от другите.
Ако сме съвсем честни пред себе си, ще признаем, че се случва да ни обземе желание за насилие. От време на време мъжът и съпругата му изпитват един към друг неудържим гняв. Когато детето прави нещо, което особено ни дразни, ние изпадаме в ярост. Майката, която твърди, че никога не е имала подобни чувства към детето си, си прави илюзии. И аз съм ги изпитвал към децата си. Това е нормална реакция. (Разбира се, ако усещате, че почти непрекъснато сте враждебно настроени към децата си, обърнете се към психолог - той ще ви помогне да възстановите обичта си и да нормализирате семейните си отношения.)
Децата ви реагират по същия начин. Това също е нормално. Ядосаното дете, което истерично крещи, е несъмнено изпълнено с желание за насилие.
Много е важно да правим тази разлика между актовете на насилие и желанието за насилие. Не можем да контролираме чувствата си, нито тези на децата ни, но можем да се научим да контролираме действията си и да не извършваме актове на насилие.
Същото се отнася и до отношенията между индивидите и социалните групи. Насилието е лош начин за разрешаване на конфликтите между хората, все едно дали са мъж и жена, студент и ръководство на университет, бели и черни. Насилието, шестващо по света през последните години, донякъде ни поотрезви. Ние не искаме то да продължава.
Обратното, искаме разногласията и конфликтите да се решават, без да се прибягва до закона на джунглата. Затова трябва да направим всичко възможно, за да помогнем на децата си, а и на самите нас да контролираме действията си.
Но ние не само държим да предпазим децата си от извършване на отрицателни действия, а и да им предадем положителни ценности като обич, сътрудничество, искрена заинтересованост от щастието на другите, съчувствие към страдащите. Желаем дати научим да си служат с разума и словото при разрешаването на конфликтите.
Как да направим това? Как да попречим на децата си да прибягват до насилнически действия, когато решават конфликтите си с другите? Нито едно научно изследване не сочи, че човешките същества са склонни към насилие по рождение. Хората се учат на насилие. Като, разбира се, учителите им не съзнават какво вършат. Тъжно е да се констатира, че склонните към насилие деца и възрастни са усвоили това от родителите си. Естествено, никой родител не проповядва насилие съзнателно и нарочно. Но резултатът е същият.
Детето се учи чрез подражание и отъждествяване. То прави това, което вижда! Най-фрапиращото доказателство, с което лично съм се сблъсквал, е цитираното в глава 9 момче, което замеряше майка си с бутилки. Бе виждало баща си да върши същото и просто го имитираше. Враждебна издънка от стар враждебен дънер. В повечето случаи примерът се дава от бащата.
Ясно ми е, че майка, която наскоро е била обзета от гняв, ще си каже, докато чете това: „Господи! Сигурно съм склонна към насилие! И може би оказвам ужасно влияние върху детето си!" Излишно е да се тревожите. Ако от време на време се гневите и дори ви се случи да хвърлите някакъв предмет, това още не означава, че сте опасни за околните!
Сещам се за разказа на една моя приятелка. Било през един от онези дни, когато всичко върви наопаки - бойлерът не работи, децата са непоносими и тъй нататък.
За вечеря със съпруга си били поканили гости и тя приготвяла сьомга в тесто. И тъкмо когато съпругът й се връщал от работа, тестото загоряло - това бил последният удар на съдбата. Жената извадила тавата от фурната и я запратила към стената, като я сплескала цялата. Съпругът й влязъл в кухнята, когато вече отстранявала пораженията. И ето какво й казал: „Скъпа моя, така ли реагира разумно същество при критична ситуация?" Попитах я какво е изпитала при тези думи. Отговори ми: „Ако беше останало нещо от сьомгата, с удоволствие щях да му го хвърля на главата!"
Много добре познавам тази жена. Тя не е избухлив човек. Но е избухнала през този ден. И какво от това? Не е било особено приятно, нито лесно да се почисти кухнята и да се изстържат стените. Но никой не е пострадал и нищо сериозно не се е случило. Така че не бива да смесваме епизодичния гняв с истински склонния към насилие характер.
Друг начин да приучим детето към насилие е да търпим поведението му, като не поставяме твърди граници на враждебните му действия.
Когато например детето бие другарчетата си, родителите не винаги го възпират достатъчно убедително. В такива случаи майката му подвиква: „Престани!", без всъщност да изисква от него наистина да престане. Детето прекрасно знае, че мама няма намерение да отстоява докрай забраната си и затова продължава да се бие. В края на краищата майката разтървава хлапетата. Но междувременно е насърчила войнственото поведение на детето си.
Мога да дам дори примери с родители, които се оставят децата им дати удрят. Когато му забранят нещо, детето се разгневява и започва ди ги удря или рита. Майката заявява тогава: „Не е хубаво да правиш така, Били", но не предприема нищо конкретно, за да му попречи да я удря. В подобни Случаи родителите се позовават на „детската психология", за да оправдаят страха си да кажат на детето „не" и да му наложат твърди граници. Често дори твърдят, че не искали „да го потискат".
Но децата имат нужда да бъдат „потискани" в някои от действията си! Например когато удрят другарчетата си или родителите си. Необходимо е да им се пречи да бъдат жестоки с животните или да чупят каквото им попадне. Не бива също да им се позволява да крадат пари от портмонето на мама или да задигат предмети в магазина. Сериозно грешим, когато не учим децата си да потискат подобни пориви. А това, което трябва да желаем с цялото си сърце, е да не потискат чувствата си. Само така ще бъдем здравомислещи родители и добре психолози.
Ако родителите не поставят солидни бариери пред физическите прояви на враждебност, детето не може да усвои ограничението и да се научи да контролира импулсите си. Не си правете илюзии по този въпрос.
За детето е жизненоважно психологически да приеме границите, начертани пред .физическото насилие. То много силно се страхува импулсите му да не излязат от контрол и да го завладеят, напълно. Когато юношата, който замеряше майка си с бутилки, дойде при мен на лечение, той отчаяно желаеше да му помогна да контролира враждебните си пориви. Боеше се от тях: „Силно ме тревожи това, че побеснявам и хвърлям предмети по майка ми. Ами ако някой ден я убия? Ужасно ме е страх да не се случи нещо такова." С други думи, момчето не можеше да контролира отрицателните си действия и молеше някой да му се притече на помощ. И тъй като в своята пасивност майката бе неспособна на това, то се обръщаше към мен. Истината е, че ако някога юноша се е нуждаел от твърди граници, това бе той!
Когато говоря за твърди граници, това не означава непременно, че родителите трябва да напердашат детето. Да се бие враждебно дете подозрително напомня за насилие, на което се отговаря с насилие. (Припомнете си карикатурата, в която бащата бие детето си и му казва: „Ще те науча аз как се бият другите!") За предпочитане е, разбира се, да напляскате враждебното дете, което се бие или проявява разрушително поведение, а не да си заровите главата в пясъка и напълно да пренебрегнете антисоциалните му постъпки. Но има и по-добри начини да овладеете положението.
Да предположим, че детето ви налита на бой или чупи всичко наред. Ако сте в състояние да се контролирате и да запазите спокойствие, прегърнете го и го стиснете здраво. Гледайте го право в очите и му кажете: „Не бива да правиш така! Няма да те оставя да удряш брат си (или другарчето си). Можеш да му кажеш, че си ядосан, но не трябва да го удряш!"
Когато става дума за налагане на строги ограничения по отношение на проявите на насилие, откриваме големи разлики между децата. Общо взето момичетата имат по-малко склонност от момчетата към подобни действия. Но някои момчета по-лесно се възпитават от други, които са дръзки и упорити и се нуждаят от месеци обучение, за да се научат да контролират импулсите си.
Понякога родителите несъзнателно одобряват враждебните и антисоциални постъпки на децата си. Детето им се противопоставя, бие другите деца, отнася чужди предмети, бяга, когато се мъчат да му наложат дисциплина, а те вътрешно се радват и без да искат, го насърчават.
В такива случаи майката или бащата казват с възхита: „Страшен е! Е, понякога прекалява и не ни слуша, но трябва да му се признае, че е дете с характер."
Такова поведение на родителите показва, че самите те като малки са имали склонност към.бунт и антисоциални постъпки, но иначе са били послушни деца. Затова вече като възрастни несъзнателно подтикват децата си да изразяват във враждебни и антисоциални действия онова, което те някога не са посмели да вършат. Насърчението на родителите подсилва поведението на децата. Поуката е ясна: ако не искате, като порасне, детето вида стане склонно към враждебност и насилие, наложете твърди ограничения на импулсите му и му помогнете да ги приеме.
Любопитен факт: третият начин да превърнем детето във враждебен и войнствен възрастен е съвсем различен от първите два. В този случай става дума за родители, строго възпиращи враждебните действия, което само по себе си е добро. Но за съжаление същите тези родители правят всичко възможно, за да попречат на децата си да изразяват враждебните си чувства. Което пък е голяма грешка. Децата не могат да не изпитват от време на време такива чувства. Но ето че въпросната майка категорична им забранява да ги изразяват. Според нея, като не позволява на детето да изразява враждебни чувства, ще го научи да не ги изпитва. Обаче знаем, че това е невъзможно, колкото и да ни се ще. Майката просто принуждава детето си да потиска този вид чувства и да ги изтласква в подсъзнанието си.
Точно в такива случаи се получава дете „за пример". Външно то "е кротко, мило и възпитано. Навътре в него бушува враждебност и желание за насилие. То е като котел без клапан за изпускане на парата. Дълго сдържаните му чувства в даден момент избухват.
Преди няколко години един студент, който учеше за пастор, застреля баща си и майка си. Съседите бяха потресени и скандализирани. В енорията младежът имал репутацията на „идеалното дете" - спокойно, послушно и почтително. Всъщност съседите и свещениците са познавали само фасадата му. Не са могли да видят чувствата на гняв и враждебност, които са врели под повърхността.
Дайте на детето си безобидна възможност да изрази гневните си чувства. Оставете го да ги формулира и да ги изрече или осигурете на обекта на гнева му някакъв приемлив заместител: „Знам, че си бесен срещу брат си и че ти се ще да го плеснеш. Няма да ти разреша това, но можеш вместо него да удариш ей тази топка."
След това малко пътешествие в страната на „не бива" сигурно вече сте получили доста точна представа за това какво би трябвало да правите, за да не стане детето ви склонен към насилие възрастен.
• Не прилагайте насилие, иначе детето ще ви подражава.
• Правете разлика между акт на насилие и желание за насилие.
• Наложете ограничения на действията на детето си.
• Давайте му възможност да изразява враждебните си и гневни чувства.
• Насърчавайте го да ги назовава с думи. Използвайте техниката на отразяването, описана в глава 4, за да го научите да ги контролира.
Сега да се спрем на два въпроса, които пряко интересуват родителите: опасните оръжия и симулираното насилие.
Най-напред за опасните оръжия. Нека съвсем ясно кажем, че не е хубаво вкъщи да има оръжие. То може да причини само трагични произшествия и представлява непрекъснат стимул към насилие. Жалко и тревожно е да се констатира, че в САЩ съществува национална надпревара в притежаването на оръжие, както и да се види, че нашите сънародници купуват на практика всички видове оръжия. Според една скорошна статистика броят на възрастните американци, които се снабдяват с огнестрелно оръжие, застрашително се увеличава. В повечето случаи оръжието е предназначено за самозащита. Лицето, което си го купува, разсъждава горе-долу така: „Наличието на оръжие в дома ми ще ни пази, мен и семейството ми, ако някой се опита да ни стори нещо лошо". Това е глупаво разсъждение, основано преди всичко на ирационален страх. Подобни думи казва бащата на сина си в романа „Джони, вземи си патлака":
Спомняше си вечерта, когато баща му за пръв път извади пистолета си и му каза: „Пистолетът е нещо хубаво, защото някой ден може да ти потрябва, ако трябва да се защитиш или да защитиш майка си. Някой ден може да те нападнат. Ако са двама или трима, няма да имаш никакъв шанс. Тогава ще овладееш положението с оръжието си. Щом го видят, веднага ще те оставят на мира. Имаш ли пистолет, никой няма да ти създава неприятности."
Наличието на пистолет вкъщи, и особено на зареден пистолет, не предпазва от натрапници, а приканва към убийство и трагедия. Оръжието, способно да убива, подтиква към насилие в случай на разправия между родители, които не се разбират. Уж „незареденото" оръжие крие възможност за трагична смърт, когато децата си играят с него.
Жалко е, че който и да е може лесно да се снабди с оръжие. Биха ли дали родителите заредени револвери на двегодишни деца, заиграли се в градината? Не, разбира се! А обществото ни позволява на хора, не по-разумни от двегодишно дете, да притежават пистолет. Съвременното американско законодателство разрешава на убийците, на безумците, които стрелят по време на демонстрации, на престъпниците, на гамените, на разделените съпрузи и на душевно болните да си купуват огнестрелно оръжие. Това си е чиста проба лудост, която прави невъзможно да се отгледат деца в атмосфера, неподвластна на насилието.
Историята с огнестрелното оръжие, собственост на обикновените граждани в нашата страна, започва с член 4 от Декларацията за правата, според който: „Никога повече правото на хората да притежават и носят оръжие няма да бъде оспорвано." През 1776 г. е било наложително да се носи оръжие в името на благоденствието и сигурността на младата нация, която по онова време не е наброявала повече от три милиона души. Но неограничената свобода да притежаваш огнестрелно оръжие при повече от двестамилионно население в нашата сложна индустриализирана страна е нещо безумно и с положителност опасно.
През 1967 г. например повече от 5600 американци са загинали от куршум. Сравнете тази цифра с данните за другите страни: Великобритания - 30; франция -20; Белгия -12. Великобритания, франция, Белгия, както и Япония, Норвегия, Швеция и Канада, имат много по-строго законодателство от нашето по отношение на носенето и притежаването на огнестрелно оръжие. Съветът ми е следният: освен ако бащата не е ловец и не притежава ловна пушка, по-добре не дръжте вкъщи оръжие и никога - заредено оръжие.
Много майки несъмнено се тревожат от изблиците на насилие в обществото ни и проявяват склонност да забраняват на децата си всяка симулация на насилие. Като например да си играят с детски пистолети, с пластмасови войничета, да гледат по телевизията или на кино филми с насилие. Някои дори не им позволяват да гледат рисувани филмчета, в които има „насилие" - когато, да кажем, животните се налагат по главите или се стрелят. Наскоро в едно детско училище поканили двеста семейства на куклен театър. След представлението две от майките се обадили по телефона на поразената директорка и се оплакали, че децата им са се „нагледали на насилие"!
Страхът от насилието в игрите бе насърчен напоследък от серия от статии в женските списания, критикуващи играчките оръжия и насилието по телевизията, включително в рисуваните филмчета. Тези статии не бяха писани от психолози и психиатри, които биха могли да бъдат помолени да се изкажат по въпроса, а от журналисти, изразяващи гледната точка на обикновените граждани.
Мисля, че те излишно разтревожиха много майки. Ужасът от насилието в игрите и представленията е неуместен. Този вид родители не предпазват истински децата си от насилието. Те просто ги държат в положение на изолация и свръхзакрила.
Откъде идва склонността към свръхзакрила? Майката изпитва страх от собствената си раздразнителност. Бои се, че ще загуби контрол над себе си и сама ще извърши акт на насилие. Всичко това е несъзнателно, но и най-малката проява на насилие по телевизията или на кино задейства страха й, че собственият й гняв ще избухне, че ще удари съпруга си и децата си. И този страх е толкова силен, че тя го проектира върху детето си и започва да смята, че и то го изпитва. Точно затова някои родители не дават на децата си да гледат сцени на насилие на екрана или да си играят с пластмасови войници.
Това е грешка. Детето се нуждае от такива фиктивни отдушници. Ако родителите не му ги осигурят, то ще си ги създаде само. Когато мама, е забранила пистолетите, детето стреля с парче дърво или дори с насочен пръст: „Бум! Убит си!" Децата от векове обичат да си играят с войниче-та. Ако прекалено ги предпазваме от тях и не им ги купуваме, те ще си ги измайсторят сами.
По чиста случайност в тази събота сутрин, когато пиша тези редове в гостната вкъщи, четиригодишният ми син си играе на килима с пластмасовите войничета, които му купихме от магазина за играчки.
Решил е, че сините войничета са „лошите", а зелените „добрите" и весело им е организирал схватка. Не е дете, склонно към насилие, и няма да стане такъв мъж. Погрижили сме се за това. Синът ми е кротко, нормално агресивно дете.
Важно е впрочем да се прави разлика между дете, склонно към насилие, и агресивно дете - понятия, които родителите често бъркат. Обратното на склонността към насилие е миролюбието. Обратното на агресивността е пасивността.
Не бива децата ни да развият склонност към насилие. Но е редно момчетата да притежават известна агресивност, защото не е желателно мъжът да бъде пасивен. Това би му попречило да изпълнява мъжката си роля. Майка, която болезнено предпазва момчето си от всички симулирани форми на насилие, не му прави услуга. Ако му забрани войниците, пистолетите, рисуваните филмчета и филмите с „насилие" по телевизията и в киното, Тя работи, за да направи от него пасивно „момиченце". Не му помага да придобие нормалната сила и агресивност, която му е нужна в контактите с момчетата на неговата възраст.
Виждал съм в кабинета си много пасивни момчета. Те се нуждаеха от психотерапия, защото другите момчета им се подиграваха, а те не можеха да се защитават сами. Парадоксално е, че в крайното си желание да предпазят момчетата си от насилието родителите, без да искат, ги превръщат в пасивни и неспособни да приемат своята мъжественост индивиди. А когато установят катастрофалните резултати от възпитанието си, те водят детето при психотерапевт и казват: „Моля ви, господин психолог, излекувайте детето ми от това, на което го научих!"
Но не ме разбирайте погрешно. Не изпадайте в другата крайност - да подарявате на момчето си всякакви играчки оръжия. Ако случайно чуе телевизионната реклама за „пластмасова пушка за командосите на смъртта с хромирани части" или за „автомат за партизанска война с куршуми, от които блика изкуствена кръв, когато стреляте по елха-та!", не се смятайте за длъжни да му купувате тези чудовищни играчки.
Не бих купил на детето си никаква пушка или пистолет, които наистина изстрелват патрони, каквито и да са те. Един пластмасов куршум може да извади окото на друго дете. Не бих му подарил и пистолет или друга играчка, в която има нещо жестоко, провокиращо или безвкусно. Като например „сглобяемо разпятие", тоест пластмасов кръст, на който детето само да разпъне Христос. Рекламата за тази „играчка" в един специализиран каталог съдържаше следните потресаващи думи: „За първи път модел на разпятие, което можете да сглобите сами". „Завладяваща, естетична, истинска играчка". „Това лесно сглобяемо разпятие е изтънчен подарък, подходящ за всеки християнски дом!" Майката трябва да проявява здрав разум и добър вкус, когато купува за детето си пистолети, пушки или войничета.
Но дори да оставим момчето да си играе с войници и пистолети играчки, да гледа по телевизията рисувани филмчета „с насилие" и уестърни, в които често се вада! оръжие, ние пак няма да създадем от него момче без проблеми, приспособено към мъжката си роля. Родителите следва да уважават и инстинктивните прояви на темпераментното, буйно и динамично момченце. Когато мама гордо каже: „Ето това е истинско момче!", тя признава активната мъжка природа на сина си. Ако подкрепя неговата самостоятелност, напористост, способността му да се защитава от другите, то ще стане нормално и здравословно агресивен, но не и склонен към насилие мъж.
Да не смесваме враждебност и склонност към насилие с агресивност. Ние искаме, когато пораснат, момчетата ни да станат агресивни и динамични мъже. Но желаем и да бъдат достойни граждани, да използват разума си и мирните средства, за да разрешават конфликтите си, а не да прибягват до насилие.
Много бащи мислят, че съпругата им е прекалила, като е забранила на децата да си играят с пистолетчета и войничета, но си мълчат. Това е жалко, защото жената иска съпругът й да бъде силен, надежден и уравновесен човек, на който да може да се опре. Свръхзакрилата на момченцета и забраната да проявяват симулирано насилие не спомагат да се възпита такъв силен и солиден мъж.
Възрастните си осигуряват безобидни отдушници за чувствата си на враждебност и желанието си за насилие - спорта и спектаклите например. Те ходят на футболни или хокейни мачове и крещят: „Убийте съдията!", четат криминални романи и гледат филми с насилие в киното и по телевизията.
Децата се нуждаят от такива изкуствени отдушници не по-малко от нас. Оставете детето си да играе с войници и пистолетчета, ако иска. Това няма да му навреди. Ако му забраните да го прави, ще създадете в съзнанието му зона табу. Тогава тези игри ще придобият за него неустоима привлекателност и то ще им се отдава във ваше отсъствие.
Да се спрем сега на проблема с насилието в средствата за информация. Да си представим, че, общо взето, следвате съветите, давани в тази книга. Тоест правите необходимото, за да задоволите основните психологически потребности на детето си;
В такъв случай то няма особени причини да изпитва фрустрация и да подхранва у себе си чувства на враждебност и желание за насилие. Осигурили сте му интересна и стимулираща среда, така че да има възможност да играе вкъщи и навън, да чете, да се отдава на артистични дейности и да прави куп интересни и поучителни неща, а не само да гледа телевизия. Детето ви не стои „залепено за телевизора" по четири-пет часа дневно. Вие разумно ограничавате времето, което прекарва пред малкия екран. Възнаграждавате го и го насърчавате да гледа хубавите детски предавания. Ако вършите това, не се безпокойте, когато попадне и на програми, в които се говори за насилие.
Според едно погрешно мнение, което искам да опровергая (и което намираме във вестникарски статии за децата и насилието по телевизията), децата се учат на насилие, като го виждат по телевизията. Няма никакво научно доказателство в подкрепа на тази теза. Децата стават склонни към насилие, когато родителите ги научават на това, действайки както посочих в тази глава. А именно:
- когато не задоволяват психологическите им потребности и пораждат у тях вътрешен гняв и враждебност;
- когато децата подражават на склонни към насилие родители;
- когато родителите ги насърчават да извършват актове на насилие и не проявяват достатъчно твърдост, ако те бият други деца или чупят предмети;
- когато не ги оставят да излеят враждебните си чувства. Ако избягвате тези грешки, няма за какво да се боите от малкия екран.
Понякога родителите реагират, сякаш насилието по телевизията е някаква новост, сякаш никога в човешката история децата не са се сблъсквали с насилие. Това е явна грешка. Библията е пълна с престъпления, произведенията на Шекспир също, а в детските приказки ламите и чудовищата съществуват векове преди да се появят в телевизионните програми за деца.
Често между поразения от насилието възрастен и детето, което не се впечатлява от него, съществува истинска „поколенческа бездна". Децата нерядко са жадни за ужасяващи истории, защото за тях това е начин да овладеят вътрешните си чувства на враждебност и порива си към насилие. Приказка, която критиците осъждат заради съдържащата се в нея жестокост, ще се хареса на децата, защото отговаря на дълбоките им потребности и им помага да се освободят от неосъзнатия си свят на насилие и враждебност.
Вашето дете прекрасно прави разлика между насилието на екрана на телевизора или в киното и истинския акт на насилие, който извършва, когато бие друго дете, мъчи животно или похищава чуждо имущество.
Веднъж лекувах четиригодишно дете, което в един момент ми се ядоса. Преди да успея да му попреча, то ме удари с юмрук и каза: „Мразя те, идиот такъв!" Отговорих му твърдо: „Томи, можеш да ми съобщиш, че си бесен, да ме наричаш идиот и каквото искаш, но няма да ти позволя да ме удряш." Малко по-късно, по време на съшия сеанс Томи започна да играе на война с войничета в пясъка, като войските му бомбардираха и унищожаваха врага. Ако не му бях поставил твърди граници, когато ме удари, щях да го насърча да извършва актове на насилие. А като му позволих да изрази чрез игра своите чувства, желанието си за насилие, аз му помагах да изпита облекчение, без да стига до действие.
Давах му шанс да приключи с поривите си към насилие, та после да развие у себе си топли и положителни чувства. Можете да приложите на практика същите принципи с вашето дете. Очертайте строги граници, но му оставете отдушник, съобразен със социалните ни навици.
Съгласен съм впрочем, че е добре да се намали количеството насилие и садизъм по телевизията и в киното. Но излишъкът на садизъм и насилие не е единственото слабо място на телевизията. Програмите й нямат никаква образователна стойност, никога не се обновяват и определено насърчават жаждата за печалби и продажността. („Този щастлив кандидат печели хладилник, един прекрасен буик и безплатна седмица в Бърбанк!") Потръпвам, като си помисля колко малко се използват огромните възпитателни възможности, които телевизията предлага и на децата, и на възрастните. Имайки предвид какво представлява тя понастоящем, ние, родителите, трябва да проявяваме здравомислие и да подбираме програмите, които децата ни гледат.
Но не бива да се поддаваме на изкушението да обвиняваме телевизията за цялото насилие, което виждаме около нас. Да не забравяме, че насилие има и в части на света, където никога не са виждали телевизор! Изобилието от статии в списанията излишно разтревожиха майките, които се отдадоха на прекалени и смешни опити да предпазват децата си от всичко, напомнящо за насилие в телевизионните предавания.
Изчаках, за да ви открия най-ефикасната възможна мярка срещу насилието. Тя се нарича обич.
Нека никога не забравяме, че враждебните и склонни към насилие възрастни са били деца, лишени от истинска нежност. Възрастните, които убиват и нараняват, са болни, и комплексирани хора, изпълнени с омраза, защото им е липсвала любов.
Най-добрата ваксина срещу вируса на насилието, която. можем да предложим на децата си, е нашата обич и родителската ни нежност. Вместо да прекарваме времето си в опити да попречим на вируса да зарази децата ни, по-добре да го посветим на създаването на здрави връзки на обич с тях. Не е достатъчно да не ги учим на садизъм - трябва и да ги възпитаме в дух на положителни ценности като нежност, топлина, съчувствие, искрено желание да помагат на другите и да ги уважават. Необходимо е да засилваме и насърчаваме идеализма на младостта им, да им покажем ужасите и драмите на войната, да ги завербуваме за онова, което психологът Уилям Джеймс нарича „моралната противотежест на войната", тоест енергичният поход срещу постоянните проблеми на човечеството - бедността, замърсяването на околната среда, расовата омраза и войната. Длъжни сме да ги научим да обичат другите, както обичат себе си.
Почвата, върху която искрената привързаност към човечеството може да избуи у децата ни, е нашата бащина и майчина обич. Ако упражняваме с любов родителския занаят, ще сме свършили най-важното, за да направим от децата си уверени в себе си и миролюбиви граждани, вместо враждебни и склонни към насилие индивиди.
Сподели с приятели: |