Бъдете източник на радост и наслада

ващото наслада ни привлича неотразимо - както нощните пеперуди обикалят в захлас около светещата лампа. Ако успеете да си създадете подобен ореол, вашият възход ще бъде стопроцентово гарантиран. Тъй като животът е дяволски пестелив на наслади и в същото време е изпълнен с десетки, дори стотици неприятни събития, ако отговаряте на този критерий, ще бъдете необходим за околните както храната и водата. Макар тази истина да изглежда напълно очевидна, дори и в това отношение се допускат много грешки и пропуски. В тази насока за съжаление съществуват няколко важни ограничения: не всеки може да играе ролята на фаворит, тъй като далеч не всеки е надарен с очарование или остроумие. Но поне можем да контролираме нашите отрицателни качества.и да ги потискаме, когато това се налага.
„Благородникът, който е врял и кипял в дворцовите интриги, умее
до съвършенство да контролира всеки свой жест, всеки поглед,
всяко потрепване на лицето си. Той винаги е далновиден и
прозорлив. Остава външно непроницаем, дори и когато е принуден
да се преструва, че не подозира за клопките. Дори е способен да се
усмихва на враговете си, защото умее безупречно да овладява гнева
си, да потиска страстите си, да заглушава гласа на сърцето си и
да действа противно на собствените си пристрастия. “
ЖАН ДЬО ЛА БРЮЙЕР (1645-1696 г.)
СЦЕНИ
ОТ
ДВОРЦОВИЯ живот
Примери за фатални грешки
/
СЦЕНА I
Александър Велики, покорителят на Персия и на целия Изток чак до Индия, почитал много своя учител Аристотел и през краткия си жизнен път оставал изпълнен с уважение към философията - главно благодарение на уроците, преподадени му от гениалния Аристотел. Веднъж Александър се оплакал на
Аристотел, че по време на дългите военни походи нямало с кого да беседва по сложната философска проблематика. Аристотел веднага му препоръчал своя ученик Калистен, като го обрисувал като обещаващ млад следовник на философската школа, основана от самия Аристотел.
Аристотел обучил Калистен на всички умения, които според великия древен мъдрец били необходими на всеки придворен. Младежът обаче тайно негодувал против скучните за него правила за изтънчено
309

светско поведение. Той вярвал единствено в чистата философия, в неза- воалираните слова, в споделянето на неподправената истина. Ако Александър наистина толкова силно обича философията, мислел си Калис- тен, няма да възразява, ако някой говори всичко това, което си мисли. По време на една от следващите мащабни военни кампании на Александър младият Калистен изговорил толкова много откровения, едно от друго по-прями и надменни, че накрая Александър бил принуден да заповяда да го екзекутират.
ТЪЛКУВАНЕ
В царския двор е глупаво да се играе абсолютно честна игра. Никога не бива да се самозалъгвате с илюзиите, че вашият господар ще прояви небивал интерес към вашите критики по негов адрес, независимо дали те са правдиви или не.
СЦЕНА II
В сборника, озаглавен „21 истории“, китайските историци са описали подробно всяка от древните китайски династии, като се започне от династията
Хан (царувала преди повече от две хилядолетия). В този колосален труд има всичко - житията на владетелите, драматични разкази за възхода и упадъка на всяко царство и княжество, военни хроники и дори статистически данни за населението на китайските провинции, което още в дълбока древност се е измервало с десетки милиони. Всяка история задължително съдържа раздел
„Необичайни и странни събития“, в който освен изброяването на земетресенията и наводненията са вмъкнати на пръв поглед такива нелепи съобщения, като раждането на двуглави овце, появата на диви патици, летящи назад, внезапно изгряване и за- лязване на звезди в най-различни зони на небосклона и прочие чудатос- ти. Земетръсите могат да бъдат доказани исторически, но останалите не- обясними загадки вероятно са били включени в древните хроники с някаква друга цел. Въпросът е какво са имали предвид древните историци, когато са решили да увековечат тези чудати нелепици, приличащи повече на измишльотини и суеверни прокоби, отколкото на сериозни исторически факти?
Китайският император в древността е бил много повече от простос- мъртно създание, облечено в огромна власт - по-скоро са го почитали като божество, като господар на всички природни стихии. Императорският двор е бил тачен като център на Вселената, около който се е въртяло всичко останало. Императорът е въплъщавал съвършенството, с което е бил сътворен нашият свят. Да се критикува височайшата особа, да се подлагат на съмнения неговите действия - това било равносилно на критиката срещу божествения ред и хармония в цялата Вселена.
Никой
310

министър или придворен велможа дори не е смеел да си помисли да се опълчва срещу този ред. Но самите императори за съжаление далеч невинаги са били безупречни и поданиците им винаги са плащали скъпо и прескъпо за всяка тяхна грешка. Да се вмъкнат в хрониките описания на странни, необясними явления - за древните историци това е бил единственият начин да подскажат на всеки от бъдещите владетели, че не всичко в този свят е достигнало съвършенство и че нито един император не бива да се успокоява с мисълта за своето абсолютно непоклатимо и неоспоримо могъщество. Ако някой император прочете пожълтелите пергаменти, разказващи за ято диви патици в небето с глави насочени напред, обаче летящи назад, той непременно трябва да се замисли и да си каже, че може би не всичко е наред в неговата Поднебесна империя. Поуката от това тънко, завоалирано по китайски предупреждение, е ясна
- ако императорът допусне някаква грешка с някой, може да се стигне до още по- странни и тревожни последствия.
ТЪЛКУВАНЕ
За дворцовите съветници в древен Китай въпросът как да поднесат съветите си на императора наистина е бил въпрос на живот и смърт. Редували са се владетели, поколения, династии в течение на много столетия, през които хиляди знатни велможи са заплащали с главите си дързостта си - само защото са се осмелявали да предупреждават или съветват своите господари. За да оцелеят, придворните са били длъжни да потърсят по-косвен, иносказателен начин на изразяване, без обаче да прекаляват и в тази насока, защото, ако се изказват прекалено мъгляво и предпазливо, никой нямало да ги разбере. След дълго лутане древните мъдреци най-после открили компромисно решение: това били истори- ческите хроники и летоописания, в които никога не се уточнявало кой император е подлаган на критика, защото съветите се цитирали в безлична форма, без имена и дати, само като описания на странни необясними явления, нещо като днешните разкази за НЛО. На императора се падала ролята сам да разгадае гатанките и да си направи изводи за сериозността на ситуацията.
В днешния свят вашият началник не се смята за център на Вселената, но дори и той, въпреки гигантския напредък от древността до наши дни, все още си въобразява, че всичко трябва да се върти около неговата особа. Ако дръзнете да го критикувате, той ще се вторачи много повече във вашите персонални качества
(особено в недостатъците ви), вместо да се замисли върху това, за което го упреквате. Ето защо също като придворните съветници в древен Китай заради вашата безопасност вие трябва да изнамерите някакъв по-завоалиран способ за поднасяне на съветите и предупрежденията, упреците и критиките. Ако използвате някаква деликатно маскирана символика или други косвени методи, за да
311

обрисувате картината на предстоящите беди, катастрофи или катаклизми, ще успеете да постигнете целта си, без да се налага да пъхате главата си в примката на бесилото.
СЦЕНА III
В началото на своята кариера френският архитект Жул Мансар получил поръчка да се заеме с някакви второстепенни подобрения във Вер- сайския дворец.
За всеки детайл той изготвял подробни планове, за да е сигурен, че съвсем точно е спазил педантичните изисквания на Луи XIV, след което лично ги представял на вниманието на Негово Величество.
Един от най-просветените умове на онази епоха, граф Дьо Сен-Си- мон, описва така техниката, с която Мансар докладвал пред краля: „Най- голямото му умение се свеждаше до следния ловък трик - съзнателно допускаше някакви грешки в скиците си, до една лесно отстраними, и то така разпръснати, че кралят да може веднага да ги забележи. Разбира се, Луи бързо откриваше дефектите, поставяше пръста си върху спорната точка и мигновено предлагаше по-доброто решение. Тогава Мансар ах- ваше, смаян до мозъка на костите си от проницателността на височайшия си клиент, след което започваше да си скубе косите и да се кълне, че в сравнение с Негово Величество той е само един невръстен хлапак и глупав първолак.“ Когато достигнал тридесет години, след като се възползвал многократно от този хитроумен номер, той бил удостоен с чест- та да оглави проектирането на разширението на Версай, въпреки че не бил най- талантливият архитект във Франция през онази епоха, нито пък най-опитният. От тогава до края на кариерата си Жул Мансар остава придворен архитект на Луи
XIV.
ТЪЛКУВАНЕ
Още като младеж Жул Мансар станал свидетел на провалите на няколко знатни придворни - наложило им се да се разделят с постовете си не заради липсата на дарби и способности, а само защото не са успявали да задоволят височайшите капризи. Тогава се заклел никога да не допуска подобни фатални грешки. Мансар никога не забравял да изтъква колко много го превъзхождал Луи
XIV, с което подхранвал суетата на краля, при това в присъствието на целия двор.
Никога не бива да си въобразявате, че няма нищо по-важно от вашите дарби и таланти. В кралския двор професионалните способности не са най-ценното достойнство - много по-важни са умения да се представяте в такава светлина, че да ви харесват още от пръв поглед. Всъщност, казано съвсем накратко, най-важното умение в двора е да направите така, че вашият господар да изглежда много по- надарен от всички наоколо.
312

СЦЕНА IV
В двора на император Наполеон I като неофициален придворен художник успял да се наложи Жан Батист Изабей. По време на Виенския конгрес през 1814 г.
- след победата над Наполеон и заточаването му на остров Елба - участниците в конгреса, въодушевени от грандиозната си мисия, посветена на решаването на съдбата на цяла Европа, решили да поканят Изабей, за да обезсмърти ликовете им върху грандиозно платно, увековечаващо историческото събитие.
Щом пристигнал във Виена, художникът бил посетен от маркиз Дьо Талейран
- водач на френската делегация на конгреса. Дипломатът дал да се разбере, че след като играел централна роля в тези сложните преговори, той с основание очаквал неговата фигура да заеме централната позиция в бъдещото мащабно платно.
Изабей веднага се съгласил напълно чистосърдечно с идеята, че именно водачът на френската дипломация заслужава това признание. Но само след няколко дни в ателието на художника се появил херцог Уелингтън, оглавяващ обединените деле- гации на останалите европейски страни, тъй като именно той доскоро бил главнокомандващ на английската армия. Херцогът поискал от художника същото, което изтъкнал преди няколко дни Талейран. Винаги любезният Изабей веднага признал, че прославеният херцог заслужава да бъде изобразен като централен персонаж във въпросната картина.
Но след като останал сам, Изабей се замислил дълбоко върху решението на този доста труден казус. Ако даде предпочитание на единия от двамата претенденти, другият ще се обиди жестоко и дори може да се стигне до дипломатически скандал - при това точно когато балансът между мира и общоевропейската война бил толкова деликатен. Но когато най-после грандиозното платно било завършено, както маркиз Дьо Талейран, така и херцог
Уелингтън останали много доволни. Сюжетът изобразявал мига, когато в единия край на просторната зала, напълнена с дипломати и политици от почти цяла
Европа, се появява на прага херцог Уелингтън и естествено всички погледи са приковани към него. Но в центъра на залата е изрисувана, разбира се, не по-малко импозантната фигура на маркиз Дьо Талейран.
ТЪЛКУВАНЕ
Много често е доста трудно да се задоволят всички изисквания на господаря, обаче да се угажда едновременно на двама господари (които, както може да се очаква, се ненавиждат взаимно) е изключително деликатна задача, която е по силите само на гениален придворен. Всъщност подобни главоболия са едва ли не ежедневие за всеки придворен - като се кланя на единия, той губи подкрепата от другите си господари. Налага се да се балансира ловко между двете злини, напомнящи за чудовища
313

та Сцила и Харибда, между които е трябвало да промъкне своя кораб легендарният
Одисей. Господарите трябва да получат това, което им се полага, затова никога не бива да нарушавате благоразположението на един от тях към вашата личност за сметка на усилията ви да се харесате на някой друг от силните на деня.
СЦЕНА V
Джордж Брумел, известен също като Бо Брумел (Бо от френското Beau, или
Красивия Брумел), е станал прочут в края на XVIII век със своята изискана елегантност, с въвеждането в мъжката мода на катарамите на обувките (веднага възприети от лондонските контета, наричани в онази епоха с прозвището „денди“), а също и заради хапливото му остроумие. Разкошният му дом в Лондон се превърнал в най-бляскавия салон в столицата. Никой не можел да съперничи на Бо
Брумел в областта на модата и изисканото поведение - той постепенно се наложил като неоспорим арбитър по всичко, отнасящо се до мъжката суета. Ако заявявал пред приятелите си, че някакъв модел обувки не струва пукнато пени, всички елегантни господа веднага захвърляли своите обувки от същия фасон и нахлузвали това, с което Бо Брумел е забелязан предишния ден по време на разходката в парка. Особено взискателен бил към възлите на вратовръзките си. Дори лорд
Байрон е принуден да признае, че пропилял доста вечери пред огледалото в напразни усилия да разгадае тайната на прословутия, дяволски сложен възел на вратовръзката на този магьосник на изисканата мода.
Сред най-ревностните почитатели на Бо Брумел бил не друг, а самият Уелски принц. Престолонаследникът не закъснял да го привлече в кралския двор и да го удостои с доживотна кралска пенсия. Вече нищс не можело да разубеди Бо Брумел в собствената му непогрешимост и накрая прекалено самоувереният светски лъв стигнал дотам, че започнал да се шегува с доста набитата фигура на Уелския принц, като го сравнявал с часовника на парламента - масивната кула Биг Бен
(Едрия, Дебелия Бен). Понеже за всеки елегантен кавалер изяществото на фигурата било въпрос от първостепенно значение, всяко подмятане на тази тема, дори и най-безобидното, се посрещало като непростима обида. При един от кралските обеди, когато прислугата закъсняла да сервира, Бо Брумел се обърнал свойски към принца: „Биг Бен, удари камбаната, за да се по- раздвижат слугите!“
Принцът веднага посегнал към златното си звънче на масата до приборите си, но за най-голяма изненада на задъхания камериер не го нахокал за закъснението при сервирането, а с леден тон му наредил да изпратят Бо Брумел до вратата и повече никога да не го допускат в двореца.
314

ТЪЛКУВАНЕ
Бо Брумел е успял да омагьоса Уелския принц с необичайното си остроумие.
Но дори и на него - легендарен законодател на английската мъжка мода - не било позволено да стига прекалено далеч с шегите, засягащи кралската личност, особено нейната външност. Запомнете добре този урок - никога не си позволявайте да иронизирате лицето или фигу- рата на събеседника си, дори и косвено, особено ако той е вашият господар. Приютът за бедни в лоното на историята е пълен с лекомислени шегаджии, които са прекрачвали всякаква мярка за сметка на своите покровители.
СЦЕНА VI
Папа Урбан VIII копнеел да бъде запомнен от поколенията като талантлив поет, въпреки че за нещастие дарованието му по-скоро клоняло към посредствените. През 1629 г. херцог Франческо д’Есте, запознат с литературните претенции на папата, изпратил придворния поет Фулвио Тести като свой посланик във Ватикана. Едно от писмата на Тести разкрива основната причина, поради която поетът бил удостоен с този виден дипломатически пост: „След като приключи беседата с Негово Светейшество, аз се приготвих да напусна папската резиденция, но Негово светейшество ми даде знак да го последвам и така се озовахме в съседното помещение. Папата се настани пред масичката и ми подаде свитък ръкописи с неловка усмивка на лицето си: „Ние бихме желали Ваша свет- лост да изслуша някоя от моите творби.“ Всъщност се оказа, че ми прочете две доста дълги оди, несъмнено заимствани от древногръцкия поет Пиндар, като първата беше възхвала на Светата дева, а другата бе посветена на графиня
Матилда.“
Ние не знаем какво точно си е мислел Тести за тези доста дълги оди
- в онази епоха е било доста опасно за човек като него да изразява открито мнението си, особено в писмена форма. Но по-нататък той е написал: „Разбира се, аз не закъснях да изкажа възторга си от всеки ред, написан от перото на Негово
Светейшество, след което целунах папския пантоф, за да благодаря за необичайното оказано ми благоволение (става дума за прочита на папските творби) и чак тогава напуснах папската резиденция.“ След няколко седмици, когато херцогът гостувал във Ватикана, за да се представи като много начетена особа, той се заел да рецитира по памет цели строфи от папските оди, а след това се впуснал в толкова възторжени хвалебствия, че лично папата го преценил като
„...беше така възторгнат, че се изплаших да не би да си е загубил разсъдъка.“
315

ТЪЛКУВАНЕ
Когато се засяга нечий вкус или лични предпочитания, никога не трябва да прекалявате с раболепниченето пред вашия господар. Вкусът винаги е прекалено лична ориентация, една от най-деликатните страни на човешкото его. Затова не бива да оспорвате неговите предпочитания
- неговата поезия несъмнено е великолепна, неговите дрехи винаги са най- изисканите, неговите действия за образец за всички останали.
СЦЕНА VII
Един следобед император Джао - владетел от династията Хан от 358 до 333 г. преди Христа - прекалил с виното и заспал в императорския парк. Пазителят на короната, чието единствено задължение било да следи за короната, която императорът бил длъжен да носи на главата си при всички церемонии, прекосявал парка, когато внезапно забелязал, че господарят му е заспал, без да е завит с някаква завивка. Понеже се зас- тудило, добросъвестният придворен смъкнал наметката от раменете си и загърнал с нея своя господар.
Когато императорът се събудил и усетил чуждата наметка върху себе си, веднага попитал камериера си: „Кой е оставил тук дрехата си?“ „Пазителят на короната“ - чинно промълвил камериерът. Владетелят така се вбесил, че наредил веднага да повикат пазителя на императорската наметка, за да го накаже заради небрежността му. А след това заповядал да обезглавят пазителя на короната заради превишаване на пълномощията.
ТЪЛКУВАНЕ
Никога не трябва да превишавате пълномощията си. Правете само това, за което сте били упълномощени, това, за което сте най-подготвен и най-способен.
Но никога не посягайте към нещо повече. Никога не е полезно да се престаравате - защото така ще извадите наяве нечие нехайство или нечия некадърност. Ако се заемете със задача, която не ви е била възложена, ще предизвикате подозрения сред хората около вас. Ако сте удостоен с ранга „пазител на короната“, бъдете само съвестен пазител на короната и нищо повече. Пазете излишната си енергия за часовете, когато ще ви бъде разрешено да не присъствате в императорския двор.
СЦЕНА VIII
В един прекрасен ден италианският художник Фра Филипо Липи (1406-1469 г.) решил да се поразсее и с група свои приятели се разходил
316

с малка лодка в залива на Анкона. Но за зла участ ги нападнали две мав- ритански галери, пленили пътниците, оковали ги във вериги и ги отвели на пазара за роби в една варварска страна, далеч на юг. Цели осемнадесет месеца Филипо прекарал като безправен роб без никаква надежда да се завърне в Италия.
На няколко пъти му се удало да зърне пирата, който го продал в робство, и накрая решил да скицира лицето му. Все още окованият във вериги художник успял да се добере до бялата варосана стена и с няколко изстинали въглена скицирал фигурата на своя поробител в цял ръст, в пищна мавританска носия.
Местният велможа, на когото Филипо бил продаден заедно с другите роби, щом узнал за рисунката на стената, наредил да го заведат пред нея и останал във възторг от импровизираната „творба“. Тази изключителна дарба се сторила на местните мюсюлмани като дар от Бога. Веднага дарили свободата на Филипо и го преместили в сарая на местния султан като придворен живописец. Всички местни предводители на тамошните най-богати фамилии се изредили да се любуват на неговите портрети. Накрая, в знак на благодарност, разрешили на Филипо да се завърне невредим в Италия.
ТЪЛКУВАНЕ
Всички, които се трудим, за да задоволим потребностите на другите, до известна степен приличаме на Фра Филипо Липи - служейки на хората, ние се чувствуваме като роби, пленени от пирати, оковани във вериги и принудени да работим с пот на челото. Разбира се, не сме чак толкова изпаднали колкото злочестия Фра Филипо Липи. Аналогията с неговата трагична одисея е в това, че всеки от нас също притежава някаква надареност, макар че в повечето случаи дарбите ни не са толкова изявени. Накратко: всеки от нас умее да върши нещо по- добре от останалите. Ако разкриете своите дарования пред вашия господар, ще бъдете забелязан сред множеството. Ако той ви одобри и ви удостои с някакви привилегии, можете да се възползвате от тях като временна опора, за да продължите по-нататък, за да разгърнете по-мащабно вашия талант, докато накрая се разделите с робството.
СЦЕНА IX
Един от камериерите на Алфонсо I, краля на Арагон, съобщил на господаря си, че му се присънило нещо доста странно: кралят го обсипал с щедри дарове, сред които скъпа рицарска броня, арабски коне и дрехи от коприна, брокат и атлаз.
Прочутият с щедростта си Алфонсо се засмял и веднага решил, че ще бъде доста забавно да се пошегува с камериера си, затова наредил да подарят на слугата му точно това, което му се привидяло в съня.
317

Но след няколко седмици, за искрено удивление на краля, камериерът отново го изненадал с още един сън, като описал картинно сцената, в която щедрият крал отрупвал със злато предания си слуга. Алфонсо и този път се разсмял, само че тонът му бил доста по-ехиден от предишния път, а накрая заявил с хладен поучителен глас: „Не вярвай на сънищата. Те винаги лъжат.“
ТЪЛКУВАНЕ
Като се съгласил да реализира първия сън на своя слуга, крал Алфонсо много добре е съзнавал, че по този начин ще го спечели завинаги, а пред всички останали в кралския двор ще се прочуе като необичайно щедър владетел, загрижен за своите поданици. Но при втория сън вече липсвало очарованието на сбъднатата мечта - от страна на користния камериер това бил само един нескопосан опит за зле завоалирано изнудване. Никога не искайте прекалено много. Винаги трябва да знаете кога да спрете. Само господарят има правото да решава кога, колко и кому да раздава дарове от царската хазна. Не предоставяйте на господаря си възможност да отхвърли някое ваше желание, защото това може да ви компрометира завинаги не само в неговите очи, но и сред останалите придворни.
По-добре да спечелите всеобщото уважение, като се въздържате да искате прекомерно щедри облаги, за да заслужите честта да бъдете почетно възнаграден, без да се стига до унизителни молби.
СЦЕНА X
Прочутият английски художник Дж. Търнър (1775-1851 г.) бил много ценен за майсторското му боравене с необичайно богати цветове. Цветните нюанси в неговите картини били така поразителни, че никой от останалите художници не желаел картините им да бъдат окачвани по стените на изложбените салони в съседство с платната на Дж. Търнър, защото изглеждали потискащо бледи в сравнение с неговите.
Художникът сър Томас Лорънс огледал окаченото в изложбената зала между две негови картини великолепно платно на Търнър, озаглавено Пейзаж от Кьолн,
Лорънс веднага се оплакал на собственика на галерията, който обаче отказал да премести картината на Търнър - все трябва да има някакви платна в съседство с тези на Търнър. Но самият Търнър, щом узнал за недоволството на сър Лорънс, в последния ден преди откриването на изложбата грабнал четките и сменил фона на яр- козлатистия залез, като потушил яркостта дотолкова, че да не бие на очи в сравнение с картините на сър Лорънс. Един от приятелите на Търнър се ужасил от лишаването на прелестните багри на небето по залез слънце: „Какво за бога си сторил с картината!“ Но Търнър само се усмихнал иронично: „Е, няма как, трябваше да успокоя бедния Лорънс... Беше тол
318

кова нещастен! А ти не се тревожи - това е само слой от сажди. След като закрият изложбата, ще го отстраня за броени минути.“
ТЪЛКУВАНЕ
Повечето от тревогите на придворните са свързани с колебанията как да подхождат към своя господар, когато им се налага да го помолят за някаква привилегия. Обаче те далеч невинаги осъзнават, че тяхната съдба не се решава само от прекия им господар, колкото и да изглежда всевластен в техните очи.
Равните на вас и дори подчинените ви също могат да повлияят на бъдещето ви.
Обществото винаги е било средище на безчет интриги и сплетни, завистливи подмятания и ехидни коментари. От вас винаги ще се изисква да се справяте ловко с конкурентите, които няма да пропуснат сгодните случаи да ви злепоставят, охулят, компрометират.
Търнър много добре е разбирал, че кариерата, му като художник е зависела не само от покровителите и търговците на картини, но и от реакциите на неговите колеги. Припомнете си колко много майстори на четката са страдали от завистливите си колеги и подражатели, въпреки че талантът им е бил неоспорим.
По-добре е временно да омекотите блясъка на вашите творби, за да не си навлечете ненужно завистта и интригите на колегите си.
СЦЕНА XI
Уинстън Чърчил е обичал да рисува и след края на Втората световна война неговите картини започнали да привличат вниманието на колекционерите.
Американският издател Хенри Люс, собственик на списанията Тайм и Лайф, окачили един от пейзажите на Чърчил на стената в кабинета си в Ню Йорк.
По време на обиколката си в Съединените щати Чърчил посетил Люс в кабинета му и по средата на разговора отклонил погледа си към картината на стената. Издателят веднага забелязал, че знатният посетител се загледал в платното, след което се престрашил и предпазливо изказал мнението си: „Хм, все ми се струва, че нещо липсва на този пейзаж. Може би една овца насред моравата...“ За ужас на издателя на следващата сутрин секретарят на Чърчил се обадил по телефона с молба да изпратят картината в Лондон. Хенри Люс изпълнил молбата на Чърчил, силно притеснен, че си е позволил да засегне английския премиер. Но след няколко дни картината била получена обратно в Ню Йорк, само че с корекция в сюжета - насред тучната трева кротко пасяла една рунтава овца.
319

ТЪЛКУВАНЕ
По всички обществени показатели сър Уинстън Чърчил неимоверно много превъзхождал мистър Хенри Люс, но този виден американски издател също не бил лишен от влияние и възможности да въздейства върху общественото мнение. Но въпреки това на пръв поглед изглежда необяснимо защо Чърчил се е изплашил от оценката на този издател? И защо въобще е обърнал внимание на една забележка, направена от един дилетант?
Всеки кралски двор - многочислена общност от дипломати и държавници, включително и журналистите, които кръжат около тях - се е отличавал с извънредно сложно преплетени взаимоотношения. Крайно неразумно е да обиждате личните вкусове и предпочитания на силните на деня, дори ако те са равни на вас по пълномощия или дори са с по- нисък ранг. Ако личност като
Уинстън Чърчил е в състояние да преглътне упрек от страна на дилетант като
Хенри Люс, с това британският премиер само е доказал, че притежава извънредно изтънчен усет за такт и отговорност. Може би това е бил снизходителен жест от страна на Чърчил, обаче той е съумял да го извърши така деликатно, че Хенри
Люс въобще не се е почувствал засегнат. Запомнете добре урока, който ни е ос- тавил Чърчил - ако е необходимо, дорисувайте вашата картина, поставете овцата насред поляната. Винаги е от полза да се представяте, като благовъзпитан светски кавалер, с маниери, присъщи на безупречния придворен, въпреки че може би не служите на нито един монарх.
ДЕЛИКАТНАТА РОЛЯ НА ЦАРЕДВОРЕЦА (Едно пре- дупреждение)
Маркиз Дьо Талейран е бил съвършен придворен, особено в отношенията му с неговия най-влиятелен господар - император Наполеон I. Когато двамата именити мъже са се срещнали за пръв път, Наполеон, преди да се раздели със събеседника си, споменал мимоходом: „Ще се радвам да се срещнем след няколко дни.“ Талейран притежавал имение в Отьой, едно от парижките предградия. „Ще бъда очарован да ви приема в моя салон, шоп general, - отвърнал министърът, - но понеже моят дом е близо до Булонската гора, може би ще ви бъде приятно, ако ви предложа да излезем на лов някой следобед.“
„Не обичам да стрелям - заявил Наполеон, - но обичам лова. Има ли мечки в
Булонската гора?“ Наполеон произлизал от Корсика, където ловът на мечки се радвал на значителен престиж. С този недодялан въпрос той неволно издавал провинциалния си произход. Обаче Талейран успял да сподави смеха си. Дори решил да си устрои една шега, защото не бил доволен от бляскавия успех, който постигнал генералът за много
320

кратък период въпреки извънредно скромния си произход. Да не забравяме, че маркизът е бил потомък на една от най-старите аристократични фамилии във
Франция. Затова на смехотворния въпрос на генерала Талейран отвърнал с любезна усмивка: „Няма много мечки в гората, mon general, но предполагам, че ще успеете да срещнете поне една-две.“
Следващата среща била насрочена в седем вечерта, за да започне ревът на мечки в ранния следобед на следващия ден. Домакинът не случайно предложил толкова късен час за началото на лова - сутринта била необходима на слугите му, за да подготвят сцената. Слугите на маркиза пребродили всички пазари в Париж, но никъде не открили мечки за продан, затова били принудени да се задоволят с две свини, след което ги пуснали в гората.
След обяда ловците и хрътките потеглили към Булонската гора. По таен сигнал, подаден от Талейран , слугите пуснали в гъсталака една дива свиня.
„Видях мечка!,,, възбудено се провикнал Наполеон и се метнал на седлото.
Талейран побързал да го последва със своя кон. Почти половин час изтекъл в лудо препускане, преди да настигнат удивително чевръстата „мечка“. Но тъкмо когато вече предвкусвал поредния си триумф, Наполеон бил настигнат от адютанта си, който се опасявал - не без основание, - че накрая именно той ще излезе виновен за скандалното недоразумение. „Господарю - изкрещял задъханият адютант, - вие, разбира се, вече сте се досетили, че това не е никаква мечка, а дива свиня...“
Наполеон позеленял от гняв, дръпнал юздата и се понесъл в галоп назад към къщата на Талейран. Едва сега започнал да осъзнава как са се подигравали с него през цялото време, но не се осмелил да вдигне скандал, защото се опасявал да не стане за смях. Решил, че е по-разумно да приеме цялото недоразумение на шега.
Но въпреки тези усилия не успял да скрие огорчението си от зоркия поглед на маркиза.
Талейран решил, че се налага спешно да предприеме нещо, за да утеши накърненото самочувствие на генерала. Помолил Наполеон да не бърза веднага да се връща в Париж - за компенсация веднага на следващия ден, слугите щели да организират още един лов в негова чест. В гората имало много зайци, а освен това предишният крал Луи XVI много харесвал лова на диви зайци. Талейран дори предложил на Наполеон да си избере една от пушките, с които преди години ловувал Луи XVI. След продължително разгорещено убеждаване накрая той успял да склони генерала да преспи още една нощ в Отьой.
На следващия ден ловците отново навлезли в гората. По пътя Наполеон предупредил Талейран: „Аз не съм Луи XVI, затова сигурно няма да намеря нито един заек.“ Но за негово искрено удивление в гората било пълно с диви зайци.
Наполеон убил около петдесет заека и настроението му видимо се подобрило. Към края на деня обаче до него се приближил същият адютант, който го предупредил за мечките, и отново му прошепнал на ухото: „Честно казано, сир, около тези зайци има нещо
21
.
321

съмнително. Кой знае дали онзи мошеник Талейран не е замислил някаква нова шега с нас...“ Всъщност адютантът бил доста близо до истината, понел?е
Талейран действително изпратил повторно слугите си по пазарите със строгата заповед да не се връщат без десетина дузини зайци, за да бъдат пуснати в този край на гората, където ловците трябва да отведат Наполеон.
Вбесеният Наполеон веднага се метнал на седлото и се понесъл към Париж.
Изпратил на Талейран бележка, в която го заплашвал, че маркизът ще съжалява горчиво, ако разпространи в Париж слуха за мнимия лов в Булонската гора.
Месеци били необходими на Наполеон, за да си възвърне доверието спрямо маркиз Дьо Талейран, макар че никога не забравил за унижението, на което бил подложен.
ТЪЛКУВАНЕ
От членовете на свитата на всяка изтъкната личност се изискват толкова много и разностранни дарби, че те би трябвало да бъдат едва ли не магьосници, за да се справят безупречно с деликатните изпитания по време на службата им в някой кралски двор. Длъжни са винаги да изглеждат добре, да сдържат емоциите си, да позволяват на господарите си да виждат върху лицата им само това, което биха искали да видят. Поради това царедворците трябва да притежават редица способности, сред които най-важните са уменията да прикриват своите мисли и чувства и в същото време да се преструват, че са напълно искрени и изпълнени са- мо с най-добри намерения.
От всички прочути царедворци в новата история Талейран несъмнено е бил един от най-ловките. Ако адютантът на Наполеон не бил по- проницателен,
Талейран вероятно доста добре е щял да се позабавлява за сметка на генерала. Но също като фокусите под купола на цирка игрите, устройвани от придворните, понякога могат да бъдат доста рисковани и най-незначителните грешки да се окажат с непредвидими последици. Затова не забравяйте, че рискувате извънредно много, ако си позволявате да се шегувате със странностите или с недостатъците на вашите господари. За вашата кариера няма по-сериозна опасност от изоблича- ването ви като измамник, манипулатор или интригант. Казано още по- кратко, всеки придворен е длъжен никога да не забравя да се появява в двора с маската си, грижливо подбрана и добре премерена, като не бива никому да позволява да надзърта зад нея.
322

Изтегляне 5.4 Mb.

Сподели с приятели: