See discussions, stats, and author profiles for this publication at

например), така и на въздействия на социалната среда (семейство, приятели и т.н.).
Противопоставящо се на моралните и социални нагласи на обществото, агресивното поведение се определя като отклоняваща се форма на поведение, чието преодоляване се нуждае от помощ.
Една от целите на възпитателната работа по Взаимодействие „дете – среда” е социализацията на детската личност. Това означава адаптирането и готовността на детето за живот в социалната и природна среда. За да се социализира детето е необходимо, първо, то да опознае и разбере света около себе си и, второ, да овладее необходимите модели за социално поведение.
Първото означава познавателна култура, а второто – социална култура.
Единството на познавателната и социалната култура при социализацията означава универсалност (според Д. Гюров) на ориентирането на детето в света и на неговото психическо развитие.
Личния и индивидуален познавателен, и социален опит на детето се разбира като фактор за неговото самовъзпитание и саморазвитие. Този детски опит е много актуално действащ при Взаимодействието “дете – среда”.
“Силата е в това, че психическите функции на детето се развиват комплексно като различните компетенции – самостоятелност на “Аз-а”, адаптивна компетентност и социален афинитет, т. нар. Универсалност на детската личност се интегрират помежду си, тоест, при ориентирането в света
“Аз”-а, адаптивността и социалността се развиват комплексно и формират цялостно детето”. [2] “Педагогът взаимодейства с детето, при което съвместно с него изменя условията на средата, а оттам и подбора на действие, на начини за откриване на света”. [пак там]
Необходимо е да се обърне внимание, че възпитателните средства по
Взаимодействие “Дете – среда” не са само от детската градина. Силно възпитателно въздействие имат външни за детската градина въздействащи фактори - социалната среда, в която живее детето, семейството, роднините, близките и приятелите на семейството, децата от неговата улица, от детската

градина, от училище; други познати и непознати деца; тук се включват също учители и възпитатели, етническото обкръжение, средствата за масова информация, интернет, аудиовизуалните средства, научно-популярната и художествената литература и др.
“Днес става въпрос не толкова за разширяване на социалните контакти и на образователните възможности на децата, а за възпитаването на социалната по своята характеристика способност – адаптивност, за смелост при демонстриране на собствената индивидуалност, за самостоятелност като общочовешки параметри на всяко едно образование.” [3]
Поради това новото педагогическо взаимодействие налага нови методи, похвати на релацията учител – дете, интерактивните.
„Интерактивната образователна среда се утвърждава в образователното пространство в съответствие с актуалните образователни тенденции за:
- прерастване на въздействието върху личността на субект-обектна основа и взаимоотношения на субординация във взаимодействие на субект-субектна основа и взаимоотношения на интердепенденция (взаимозависимост - пояснение мое – Ю.Д.);
- изместване центъра на тежестта от даването на знания в готов вид към тяхното самостоятелно овладяване чрез ново познание, нова дейност, ново общуване (до степен на емпатия);
- нова култура на учене чрез нова теория за субекта на основата на многоаспектни контакти със средата и включване в единство на продуктите и механизмите на мислене и дейност.”[4]
„Интерактивността, разгледана в рамките на дидактиката може да се сведе до дидактическите методи, приложими при работа в група, където взаимодействието между партньорите е изведено на преден план.” [пак там]
Игра – драматизация като интерактивен метод е самостоятелен вид дейност за децата. Чрез подходящо педагогическо ръководство децата общуват помежду си, разговарят, действат съобразно поведението на героите, които за момента пресъздават. Игровите роли и съдържанието на играта наподобяват

действителното социално поведение и отношения между възрастните, изразени в художествено–образна форма.
Игровото действие възниква под влияние на сюжета на художествената творба. В самия процес на претворяване се появяват нови ситуации, поставят се различни въпроси, търсят се решения, което засилва игровия интерес, възпитателните функции и отношения.
Чрез играта – драматизация децата разширяват своите знания за света, усвояват социални знания и развиват комуникативните си умения. Когато изпълняват роля, децата вникват в мислите, чувствата и характерите на герои, различни от самите тях. Като интерактивен метод тя включва език, движение, въображение, емоции, социални взаимодействия, за да се представи цяла приказка или ситуация, или действие.
Събитията в драматизираните приказки насочват детето конкретно към сложни житейски ситуации, в които то още няма жизнен опит (пр. завист, любов, преданост, отмъщение). При разиграване на сценките те се „потапят” напълно в ролите си, вживяват се в образите, използват и обогатяват собствения си жизнен опит и стават съпричастни към всичко около тях.
Колкото повече роли изиграват в тези инсценировки, колкото повече образи си представят, толкова повече се обогатява тяхната индивидуална същност, разширяват се възможностите им за самопознание, за превенция и корекция на поведението. По този начин драматизацията на приказката позволява на детето да разсъждава върху тези нови за него категории и да се подготвя за живота си като възрастен.

Изтегляне 374.06 Kb.

Сподели с приятели: