Силмарилион — под редакцията на Кристофър Толкин

част от народа на Финголфин обитавала по бреговете на Митримското езеро; Фингон пък се грижел за Дор-ломин, разположен западно от
Митримските планини. Но главната им крепост била в Ейтел Сирион на изток от Еред Ветрин и оттам бдели над Ард-гален; а конните им отряди препускали из равнината чак до сянката на Тангородрим, защото макар и да нямали много коне изпървом, табуните им бързо се множали сред пищните зелени пасища на Ард-гален. Прадедите на тия жребци били дошли с кораби от Валинор до Лосгар и сам Маедрос ги подарил на Финголфин, за да изкупи вината си.
Западно от Дор-ломин, отвъд Кънтящите планини, които навлизали в сушата покрай залива Дренгист, се намирал Невраст, което на синдарински език означава Отвъден бряг. Изпървом наричали с това име всички брегове южно от залива, но по-късно го оставили само за земите между Дренгист и връх Тарас, който навлизал далече навътре в морето. Дълги години там било кралството на Тургон мъдреца, син Финголфинов и за граници му служели морето, Еред Ломин и хълмовете, що продължавали на запад стената на Еред Ветрин от Иврин до връх Тарас. Според някои Невраст спадал не толкова към Хитлум, колкото към Белерианд, защото климатът там бил мек, морските ветрове напоявали земите, а високите планини ги укривали от студените северни ветрове, които веели над Хитлум.
Тамошните низини били обкръжени от стръмни склонове и остри крайбрежни зъбери; нито една река не минавала оттам, но насред Невраст имало голямо езеро без точно определени брегове, защото го обкръжавали блата и мочурища. Линаевен се наричало езерото, понеже край него обитавали безбройни ята птици от ония, що обичат високите тръстики и плитките заливи. Когато пристигнали за пръв път в Невраст, Нолдорите заварили множество Сиви елфи да живеят по бреговете и особено около връх Тарас на югозапад, защото в древни времена Улмо и Осе обичали да посещават онова място. Всички тамошни племена избрали Тургон за свой владетел и тъкмо в Невраст най-рано се смесили народите на Нолдорите и
Синдарите; и Тургон дълго живял в своите чертози, наречени Винямар,
край морския бряг под връх Тарас.
Южно от Ард-гален, на шейсет левги от изток на запад, се разстилало просторно плато, наречено Дортонион; величави борови гори го покривали от край до край, но най-гъсти били откъм северната и западната страна.
Отначало полегати, склоновете му се издигали към мрачни и сурови земи,
где над безбройни хладни езерца стърчали голи и стръмни зъбери, по- високи даже от върховете на Еред Ветрин; а на юг към Дориат платото изведнъж свършвало с шеметни скални стени и страховити пропасти. От

северните му склонове Финарфиновите синове Ангрод и Аегнор охранявали полята на Ард-гален като васали на брат си Финрод, владетел на Нарготронд; малобройни били техните племена, защото трудно се намирало препитание из тия пустинни земи, а просторното плато зад тях трябвало да послужи за непреодолимо препятствие пред набезите на
Моргот.
Между Дортонион и Сенчестите планини имало тясна долина, по чиито стръмни склонове растели борови гори, но самата долина била покрита с тучни пасища, защото през нея бързали към Белерианд водите на
Сирион. Финрод охранявал Сирионския пролом и насред реката, върху остров Тол Сирион, изградил могъщата стражева кула Минас Тирит; ала след като сътворил Нарготронд, оставил тази крепост под надзора на брат си Ородрет.
Просторните и прекрасни земи на Белерианд се простирали от двете страни на могъщата и прославена в множество песни река Сирион, която извирала от Ейтел Сирион и минавала покрай Ард-гален, преди да се втурне през пролома, сбирайки води от планинските потоци. Оттам продължавала сто и трийсет левги на юг и ставала все по-пълноводна от множество притоци, додето накрая мощните й талази достигали широката песъчлива делта в Баларския залив. А от север на юг по десния бряг на
Сирион в Западен Белерианд били най-напред горските дебри на Бретил между Сирион и Теиглин, а подир туй започвало кралството Нарготронд,
разположено между Теиглин и Нарог. Река Нарог пък започвала от
Ивринските водопади под южния склон на Дор-ломин и минавала осемдесет левги през равнините, преди да се слее със Сирион в Нан-татрен,
що значи Страна на върбите. Южно от Нан-татрен имало просторни, ала почти незаселени ливади, обрасли с диви цветя; а отвъд тях започвали блата и тръстикови островчета, стигащи чак до песъчливата делта, где не се срещали други живи твари освен ята морски птици.
Но кралството Нарготронд се простирало и западно от Нарог до река
Нениг, която се вливала в морето край Егларест; и Финрод станал повелител на всички елфи в Белерианд между морето и Сирион, без да се броят бреговете на Фалас. Там обитавали ония Синдари, що продължавали да обичат корабите и Кирдан корабостроителя бил техен владетел; но между Кирдан и Финрод имало дружески съюз и с помощта на Нолдорите били възстановени пристанищата в Бритомбар и Егларест. Зад могъщите си стени те се превърнали в прекрасни градове с тихи заливи и каменни кейове. На скалистия нос западно от Егларест изградил Финрод кулата
Барад Нимрас, за да наблюдава морето на запад, макар че това се оказало

излишно; защото никога не опитал Моргот да строи кораби или да воюва по море. Всичките му слуги ненавиждали водата и само най-тежка нужда би заставила някой от тях да се приближи до морето. С помощта на елфите от Заливите някои нарготрондски племена изградили нови кораби и отплавали да изследват големия остров Балар, та да си подготвят на него последно убежище, ако се случи най-лошото; но не им било писано да живеят там.
Тъй кралството на Финрод станало далеч по-обширно от всички други, макар да бил най-младият сред великите владетели на Нолдорите —
Финголфин, Фингон, Маедрос и Финрод Фелагунд. Ала Финголфин бил почитан като владетел на всички Нолдори, а подир него идвал Фингон,
въпреки че тяхното кралство заемало само северните области на Хитлум;
макар и малоброен, техният народ бил най-крепък и храбър, най-страшен за орките и най-ненавистен за Моргот.
Отляво на Сирион се простирал Източен Белерианд, достигащ на ширина до сто левги от Сирион да Гелион и границите на Осирианд;
изпървом между Сирион и Миндеб лежал пущинакът Димбар под непристъпните върхове на Крисаегрим, где виели гнезда орлите. Между
Миндеб и горното поречие на Есгалдуин се намирала ничията земя Нан
Дунгортеб; и над тая област тегнел страхът, защото от едната й страна мощта на Мелиан закриляла северните предели на Дориат, но от другата били шеметните пропасти на Планините на Ужаса Еред Горгорот под високите Дортонионски плата. Нататък, както казахме вече, била избягала
Унголиант от огнените бичове на Балрозите и дълго живяла там,
изпълвайки клисурите със смъртоносен мрак, а дори и когато изчезнала,
скверните й изчадия продължили да дебнат из пропастите и да тъкат злокобните си мрежи; и редките потоци, извиращи от Еред Горгорот, били замърсени и опасни за пиене, защото вкусел ли някой водите им, сърцето му се изпълвало със сянката на лудост и отчаяние. Всички живи твари отбягвали тия места, а Нолдорите минавали през Нан Дунгортеб само в краен случай и то по пътища край пределите на Дориат, далече от зловещите хълмове. Тия пътища били изградени отдавна, още по времето,
когато Моргот се завърнал в Средната земя; и по тях пътникът можел да стигне на изток до Есгалдуин, където в годините на Обсадата все още се издигал каменният мост Иант Иаур. Оттам продължавали през
Безмълвните земи Дор Динен и пресичайки Аросиах (що значи Бродовете на Арос), достигали северните предели на Белерианд, където живеели синовете на Феанор.
На юг се разстилали охраняваните дебри на Дориат, владение на

Потайния крал Тингол, където никой не можел да влезе без негово разрешение. В северната им част била гората Нелдорет, ограничена на изток и юг от мрачната река Есгалдуин, която завивала на на запад през равнините; а между Арос и Есгалдуин лежала по-гъстата и по-обширна гора Регион. Южно от Есгалдуин, там където реката завивала на запад към
Сирион, били Менегротските пещери; и цял Дориат лежал източно от
Сирион с изключение на тясната гориста област между Здрачните езера и мястото, където Теиглин се вливал в Сирион. Народът на Дориат наричал тази гора Ниврим, що означава Западен предел; вековни дъбове растели там и тази област също била обгърната в Пояса на Мелиан, та част от реката,
която тя обичала заради преклонението си пред Улмо, да попадне изцяло под властта на Тингол.
В югозападния край на Дориат, където Арос се вливал в Сирион, по двата бряга се простирали езера и мочурища, а самата река се разделяла на множество тесни протоци. Тия места били наречени Аелинуиал, тоест
Здрачните езера, защото били обгърнати в мъгли и над тях властвала магията на Дориат. Дотам цялата северна част на Белерианд плавно се спускала на юг, а по-нататък продължавали равнини и Сирион забавял своето течение. Но южно от Аелин-уиал внезапно започвали стръмнини и долното поречие на Сирион било отделено от горното с тези възвишения,
които погледнати откъм юг приличали на безкрайна хълмиста верига,
стигаща на запад до Егларест отвъд Нарог, а на изток до Амон Ереб,
недалече от Гелион. Нарог пресичал тия хълмове по дълбока клисура с множество бързеи, но без водопади, а от западния му бряг се издигали просторните гористи плата Таур-ен-Фарот. Тъкмо там, под западния склон на тази клисура, където буйният пенест поток Рингвил се хвърлял в Нарог от висините на Фаротското плато, изградил Финрод своята твърдина
Нарготронд. А на двайсет и пет левги източно от Нарготрондската клисура,
малко след Здрачните езера, били могъщите водопади, където Сирион се спускал от северните възвишения и внезапно изчезвал в огромни подземия,
издълбани от тежестта на водите му; три левги на юг оттам отново избликвал със страховит грохот и облаци пяна през скална арка в подножието на хълмовете, наречена Портите на Сирион.
Тия разделящи стръмнини носели името Андрам, що значи Дългата стена, стигаща от Нарготронд до Източен Белерианд, където се намирал
Рамдал, сиреч Краят на стената. На изток обаче ставали по-полегати, тъй като Гелионската долина слизала плавно на юг и по Гелион нямало нито един водопад, макар че течението му било по-бързо от онова на Сирион.
Между Рамдал и Гелион се извисявал огромен самотен хълм с полегати

склонове и самотата му го правела да изглежда още по-величав; наричали го Амон Ереб. Върху Амон Ереб бил загинал Денетор, крал на Нандорите от Осирианд, който рамо до рамо с Тингол се възправил против Моргот в ония дни, когато пълчища орки за пръв път нахлули в звездния покой на
Белерианд; и там се заселил Маедрос след великата победа. А южно от
Андрам, между Сирион и Гелион, се простирали пусти и непроходими дебри, където не смеел да навлиза никой, освен малцина скиталци от
Мрачните елфи; Таур-им-Дуинат ги нарекли, що значи Гора между реките.
Велика река бил Гелион; два извора имал и по две корита течал отначало: Малък Гелион, който започвал от хълма Химринг и Голям
Гелион, извиращ от връх Рерир. Подир сливането на двата ръкава продължавал още четирийсет левги на юг, додето достигне нови притоци; и течението му до морето било два пъти по-дълго от онова на Сирион, макар и не тъй пълноводно, защото по източните земи падали по-малко дъждове,
отколкото в Хитлум и Дортонион, откъдето черпел водите си Сирион. От
Еред Луин извирали шестте притока на на Гелион: Аскар (наречен по-късно
Ратлориел), Талос, Леголин, Брилтор, Дуилвен и Адурант — все бързоструйни потоци, бягащи по стръмните планински склонове; а между
Аскар откъм север и Адурант откъм юг, Гелион и Еред Луин слагали границите на прекрасния зелен Осирианд — Страната на седемте реки.
Към средата на своето течение Адурант се разделял на две и после отново се сливал; и обгърнатият от водите му остров бил наречен Тол Гален, що значи Зеления остров. Там се заселили Берен и Лутиен след своето завръщане.
В Осирианд, под закрилата на реките, живеели Зелените елфи;
защото от всички реки на западния свят Улмо най-много обичал Сирион, а подир него Гелион. Тъй безшумни и ловки били горските елфи в Осирианд,
че странник можел да прекоси земите им от край до край, без да зърне нито един от тях. През пролетта и лятото се обличали в зелени одежди, а звънките им песни достигали надалеч отвъд водите на Гелион; затуй
Нолдорите нарекли онази област Линдон, що значи Земя на музиката, а на планините зад нея дали името Еред Линдон, защото за пръв път ги зърнали от Осирианд.
Източно от Дортонион пределите на Белерианд били най-уязвими за вражески набези, тъй като само ниски хълмове опазвали Гелионската

долина откъм север. По ония места, наречени Маедросови предели и в земите отвъд тях живеели синовете на Феанор със своите народи; и за да не допуснат нахлуване на Моргот към Източен Белерианд, конницата им често препускала на север из необятната и безлюдна равнина Лотлан, която лежала на изток от Ард-гален. Главната крепост на Маедрос се издигала върху плоския връх на хълма Химринг, що означава Вечностуден; могъщ и гол бил този скалист хълм, обкръжен от множество по-ниски възвишения.
Между Химринг и Дортонион бил стръмният откъм западната си страна
Аглонски проход — единствена врата към Дориат; и вечно веел през него лютият северен вятър. Но Келегорм и Куруфин укрепили Аглон и мощната им войска охранявала както прохода, тъй и цялата област Химлад,
разположена на юг между Арос, който извирал от Дортонион и притока му
Келон, идващ откъм Химринг.
Областта между двата ръкава на Гелион била управлявана от Маглор и в нея имало място, където хълмовете съвсем се снишавали; тъкмо оттам орките нахлули в Източен Белерианд преди Третото сражение. Затова
Нолдорите непрестанно изпращали многобройни конни отряди из ония равнини; а народът на Карантир се укрепил из планините източно от
Маглоровия пролом. Там връх Рерир и околните възвишения се издавали на запад от планинската верига Еред Линдон; и в гънката между Рерир и Еред
Линдон имало езеро закътано сред планини отвсякъде, освен на юг. Туй било езерото Хелеворн, дълбоко и мрачно, а край него живеел Карантир;
ала цялата просторна област между Гелион, планините, Рерир и река Аскар била наричана от Нолдорите с името Таргелион, което означава Земи отвъд
Гелион, или още Дор Карантир, сиреч Земите на Карантир; именно там се срещнали за пръв път Нолдори и джуджета. А много преди това Сивите елфи наричали Таргелион с името Талат Рунен — Източна долина.
Тъй синовете на Феанор начело с Маедрос властвали над Източен
Белерианд, ала по онова време племената им живеели предимно в северните области, а на юг отивали само да ловуват из зелените гори.
Амрод и Амрас обаче се заселили по ония места и додето траела Обсадата рядко се отбивали на север; понякога към техните краища пристигали и други елфически владетели, дори от най-далечни земи, защото макар и пуста, страната била дивно красива. Най-често идвал Финрод Фелагунд,
който бил страстен пътешественик, та в странствията си стигал чак до
Осирианд и дружал със Зелените елфи. Но додето траяло царството на
Нолдорите, нито един от тях не се прехвърлил отвъд Еред Линдон; рядко идвали вести в Белерианд от далечните земи на Изтока.

Изтегляне 3.12 Mb.

Сподели с приятели: