Силмарилион — под редакцията на Кристофър Толкин

допуснала; защото Тингол не приемал отвъд Пояса нито един Нолдор,
освен своите близки от рода на Финарфин, а най-нежелани били приятелите на Феаноровите синове. Затуй рекли стражите на Аредел:
— Към земите на Келегорм, когото търсиш, о, високородна, в никакъв случай не можеш да минеш през владенията на крал Тингол; ще трябва да заобиколиш Пояса на Мелиан откъм юг или север. Най-бързият път е на изток от Бритиах през Димбар и покрай северните предели на нашето кралство, додето през Есгалдуинския мост и бродовете на Арос стигнеш до земите отвъд хълма Химринг. Чували сме, че там живеят Келегорм и
Куруфин, та може и да ги намериш; ала знай, тия пътеки не са надеждни.
Тогава Аредел се върнала обратно и подирила опасния път между злокобните долини на Еред Горгорот и северните предели на Дориат; но когато наближили пагубната област Нан Дунгортеб, мрачни сенки оплели конниците, а Аредел изостанала от своите спътници и се изгубила. Дълго я търсили, изплашени, че може да е попаднала в примка или да е пила отровни води от потоците из този край; ала гнусните изчадия на Унголиант,
що живеели из клисурите, се настървили и ги подгонили, та едва успели да си спасят живота с отчаяно бягство. Когато най-сетне се завърнали и разказали за премеждието, настанала печал велика в Гондолин; а Тургон дълго седял насаме и в мълчание страдал от скръб и ярост.
Ала Аредел, след като дирила напразно своите спътници, препуснала право напред, понеже както всички чеда на Финве била сърцата и неустрашима; и продължила пътя си додето през Есгалдуин и Арос стигнала до местността Химлад между Арос и Келон, където живеели
Келегорм и Куруфин през ония години преди разкъсването на Обсадата около Ангбанд. По онова време те не си били у дома, защото заедно с
Карантир били предприели далечен поход на изток из Таргелион; но поданиците на Келегорм я посрещнали сърдечно и предложили да им бъде почетна гостенка докато се завърне техният владетел. Известно време тя живяла честито сред тях и с радост препускала на воля из горските дебри;
ала годината напредвала, а Келегорм не се завръщал и отново я обзело безпокойство, та почнала да язди самичка все по-надалеч, дирейки нови пътеки и незнайни поляни. И тъй се случило, че веднъж към края на годината Аредел достигнала южните предели на Хитлум, прекосила Келон и без да усети се залутала из Нан Елмот.
Тъкмо из тази гора през отдавна отминали епохи Мелиан бродела в зората на Средната земя, когато дърветата били млади; и древно вълшебство още се таяло в дъбравите. Ала сега дърветата на Нан Елмот били най-високи и мрачни в цял Белерианд и ни един слънчев лъч не

прониквал през техните корони; там обитавал Еол, когото наричали
Мрачния елф. В стари времена той бил от рода на Тингол, ала не му допадал Дориат и когато Мелиан обгърнала в своя Пояс гората Регион,
където живеел, той избягал към Нан Елмот. Там заживял сред дълбоките сенки, защото обичал нощта и сумрака под звездите. Отбягвал Нолдорите,
които смятал за виновни, че Моргот се е завърнал да смущава покоя на
Белерианд; но с джуджетата се сдружил както никой друг от древните елфи.
И главно от него узнавали джуджетата що става по земите на Елдарите.
Търговските пътища на джуджетата от Сините планини пресичали
Източен Белерианд на две места и северният път, който водел към бродовете на Арос, минавал близо до Нан Елмот; и там се срещал Еол с
Наугримите за дълги разговори. А когато дружбата им укрепнала, почнал и той от време на време да гостува в подземните чертози на Ногрод и
Белегост. Там узнал много за обработката на метали и сам станал изкусен майстор; и създал метал по-як от стоманата на джуджетата, ала толкоз ковък, че можел да се разтяга на тънки и гъвкави листове, оставайки неуязвим за мечове и копия. Нарекъл го галворн, понеже бил черен и лъскав като полиран ахат, и насетне винаги носел ризница от този метал.
Но макар и изгърбен от ковашкия труд, Еол не бил джудже, а снажен елф от народа на Телерите с благородно лице под дебелия пласт от сажди; а взорът му прониквал надълбоко в сенките на потайните, мрачни места. И тъй се случило, че зърнал Аредел Ар-Фейниел да се лута между високите дървета по границите на Нан-Елмот като бял лъч из здрача. Прелестна му се сторила тя и страстно я възжелал; и хвърлил над нея магия, та да не открие пътя навън, а да идва все по-близо до неговото жилище сред горските дебри. Там имал ковачница, мрачен дом и неколцина слуги — потайни и мълчаливи като господаря си. И когато изтощената от бродене Аредел най- сетне достигнала прага му, той излязъл навън; и с приветствени слова я въвел в дома си. Там и останала, понеже Еол я взел за невяста и много време отминало додето нейните близки чули отново вести за нея.
Не е казано, че туй станало съвсем против волята на Аредел, нито че дългите години живот сред Нан Елмот са й били омразни. Защото макар че трябвало по волята на Еол да отбягва слънчевите лъчи, двамата често бродели надалеч под звездите или под сиянието на месечината; можела и самичка да се разхожда, само дето Еол й бил забранил да дири синовете
Феанорови или който и да било друг от Нолдорите. Родила му Аредел син сред сенките на Нан Елмот и тайно в сърцето си го нарекла на забранения

нолдорски език Ломион, що означава Дете на здрача; но от баща си детето не получило име преди да навърши дванайсет години. Тогава Еол го нарекъл Маеглин, сиреч Проницателен взор, понеже бил забелязал, че очите на сина му са по-зорки от неговите, а мисълта му прониквала и през най-мъглявите слова до дълбините на сърцата зад тях.
Израснал Маеглин и по лик и снага заприличал на своя род от
Нолдорите, ала по нрав и мисли се бил метнал на баща си. Скъпял се на думи, освен ако нещо го вълнувало дълбоко — тогава гласът му имал силата да затрогва приятели и да оборва всеки противник. Бил висок и чернокос, с бяла кожа; а очите му, макар и тъмни, блестели като на истински Нолдор. Често придружавал Еол до градовете на джуджетата в източните склонове на Еред Линдон и там охотно изучавал каквото му разкривали, а най-много обикнал умението да се издирват метални руди из планините.
Казват обаче, че най-много обичал майка си и когато Еол не бил у дома, Маеглин сядал до нея и слушал каквото му разказвала за своите близки, за техните дела в Елдамар и доблестта на могъщите принцове от рода на Финголфин. Всичко туй взимал присърце, но най-силно харесвал разказите за Тургон, що си нямал наследник, понеже неговата съпруга
Еленве загинала при прекосяването на Хелкараксе, та му останала само едничката щерка Идрил Келебриндал.
От тия разкази се пробудил у Аредел копнеж да види отново своите близки и тя се зачудила как са могли някога да й омръзнат светлините на
Гондолин, блесналите водоскоци и зелената морава по Тумладен под ясните пролетни небеса; а и често оставала самотна сред сенките, когато съпругът и синът й потегляли на дълъг път. Пак от тия разкази възникнал за пръв път раздор между Маеглин и Еол. Защото въпреки всички молби не пожелала
Аредел да разкрие на своя син где живее Тургон и как се стига дотам, а той не бързал, вярвайки, че ще съумее да изкопчи тайната от майка си или да разчете нейните мисли; преди туй обаче желаел да види Нолдорите и да поговори със своите сродници, синовете Феанорови, които живеели наблизо. Ала когато споделил тия замисли с баща си, Еол се разгневил.
— Маеглин, сине мой — рекъл той, — ти си от рода на Еол, а не на
Голодримите. Цялата тази земя принадлежи на Телерите и не ще общувам,
нито ще позволя син ми да общува с убийци на нашите близки,
нашественици и завоеватели на родния ни край. Или ще ме послушаш, или ще те принудя с окови.
Нищо не отвърнал Маеглин, но се обгърнал в хладно мълчание и престанал да пътува с баща си; а Еол вече не му се доверявал.

Станало веднъж тъй, че в средата на лятото джуджетата по древен обичай поканили Еол на празненство в Ногрод; яхнал той коня и потеглил натам. За известно време Маеглин и майка му били волни да ходят където си пожелаят и често препускали до покрайнините на гората, дирейки слънчевите лъчи; и пламнало в сърцето на Маеглин желание да напусне завинаги Нан Елмот. Рекъл тогаз на Аредел:
— Повелителко моя, нека си тръгнем додето е време! Какви надежди има в тази гора за двама ни? Тук сме държани в робство и не ще имам полза да остана; защото вече научих каквото можех от баща си и каквото ми разкриха Наугримите. Дали да не подирим пътя към Гондолин? Ти ще ми станеш водач, а аз ще ти бъда верен страж!
Възрадвала се Аредел и погледнала с гордост сина си; и като рекли на слугите, че отиват да дирят синовете Феанорови, двамата препуснали към северните предели на Нан Елмот. Там прекосили плитките води на Келон,
навлезли в Химлад, минали бродовете на Арос и продължили на запад покрай границите на Дориат.
А Еол се завърнал по-рано, отколкото бил предвидил Маеглин и открил бягството на съпругата и сина си само подир два дни; и тъй яростен гняв го обзел, че препуснал след тях посред бял ден. Но като навлязъл в
Химлад, той обуздал гнева си и продължил предпазливо, понеже знаел, че е в опасност — могъщи владетели били Келегорм и Куруфин, и не хранели топли чувства към него, пък и отгоре на туй Куруфин се славел с избухлив нрав; съгледвачите от Аглон обаче били забелязали бягството на Маеглин и
Аредел към бродовете на Арос, а Куруфин като разбрал, че става нещо необичайно, слязъл южно от прохода и спрял на бивак близо до бродовете.
И още преди да навлезе навътре в Химлад, Еол бил причакан от конен отряд и отведен пред Куруфин.
Рекъл му Куруфин:
— Що дириш, Мрачни елфе, по моите земи? Важно трябва да е, щом те изкарва под слънцето, що ненавиждаш.
А Еол знаел, че го грози гибел, затуй удържал парещите слова зад зъбите си и отвърнал:
— Узнах, благородни Куруфин, че синът и съпругата ми, Бялата владетелка на Гондолин, са ти дошли на гости, докато отсъствах; и сметнах,
че не подобава да съм отделно от тях при това посещение.
Изсмял му се Куруфин и казал:
— Надали щяха да срещнат тук топъл прием, ако бяха пристигнали заедно с теб; ала туй няма значение, защото не идваха насам. Вече два дни стават откак минаха през Аросиах и препуснаха бързо на запад. Струва ми

се, че искаш да ме измамиш; освен ако и сам си бил излъган.
А Еол отговорил:
— Щом е тъй, владетелю, може би ще ми дадеш разрешение да си тръгна и да разбера каква е истината.
— Разрешение давам, но не и благосклонност — рекъл Куруфин. —
Колкото по-скоро напуснеш земите ми, толкоз по-доволен ще бъда.
Тогава Еол яхнал коня си с думите:
— Отрадно е, владетелю Куруфин, да срещнеш тъй благосклонен сродник в труден час. Ще го помня, когато се върна.
С мрачен взор го измерил Куруфин и продумал:
— Недей да се пъчиш пред мен с името на съпругата си. Защото не печелят родство ония, що крадат дъщерите на Нолдорите и ги взимат за невести без разрешение и благословия. Дадох ти разрешение да си вървиш.
Приеми го и се махай. Законите на Елдарите не ми разрешават да те погубя сега. Но един съвет ще добавя: върви си у дома в сенките на Нан Елмот;
защото сърцето ми предусеща, че ако поемеш сега подир ония, що вече не те обичат, няма никога да се завърнеш.
Препуснал Еол стремглаво, изпълнен с ненавист към Нолдорите;
защото чак сега бил прозрял, че Маеглин и Аредел бягат към Гондолин.
Тласкан от гняв и унижение, той прекосил бродовете на Арос и продължил без отдих по техните дири; но макар да не знаели, че ги преследва с най- бързия си жребец, нито веднъж не ги зърнал чак до Бритиах, където изоставили конете. И там за зла участ те се издали; защото конете им зацвилили, а жребецът на Еол ги чул и препуснал към тях; зърнал Еол отдалече бялата дреха на Аредел и запомнил откъде минава, дирейки потайната планинска пътека.
Скоро Аредел и Маеглин се добрали до Външната порта на Гондолин и Тъмния проход под планините; стражата ги посрещнала с радост и като минали през Седемте порти, стигнали при Тургон върху Амон Гварет. Там кралят изслушал с почуда разказа на Аредел; и още от пръв поглед му се понравил Маеглин, защото видял, че е достоен да стане един от принцовете на Нолдорите.
— Радостно е сърцето ми, че Ар-Фейниел се завърна в Гондолин —
рекъл кралят — и сега ще е още по-красив този град, отколкото в дните,
когато я смятах за изгубена. А Маеглин ще получи най-висши почести в моето кралство.
Ниско се поклонил Маеглин, приел Тургон за свой крал и дал дума да изпълнява всяка негова повеля; а подир туй занемял и само гледал с почуда,
понеже блясъкът и величието на Гондолин надхвърляли всичко, що можел

да си представи от майчините разкази, та бил изумен от могъществото на този град, множеството по улиците и безбройните странни и красиви неща,
които съзирал. Ала нищо не привличало взора му по-силно от кралската щерка Идрил, която седяла до него; защото като всички Ванияри от майчиния й род тя била златокоса и му приличала на слънце, огряващо целия кралски чертог.
Но Еол като последвал стъпките на Аредел, открил Сухата река и потайната пътека и както се прокрадвал напред, бил заловен и разпитан от стражите. А като чули, че се обявява за съпруг на Аредел, всички се смаяли и веднага пратили бърз вестоносец в града при краля.
— Господарю — викнал пратеникът, — стражата залови един, що се промъкваше тайно към Тъмния проход. Еол се зове и е висок и мрачен елф от племето на Синдарите; ала въпреки туй твърди, че господарката Аредел му била съпруга и настоява да го доведем при теб. Велик е гневът му и едва го удържахме; но не го погубихме, както повеляват твоите закони.
Тогава Аредел промълвила:
— Уви! Сбъдват се страховете ми, че Еол ще ни последва. Ала с изкусна потайност го е сторил; нищо не сме видели и чули, докато наближавахме Потайния път. — И после рекла на пратеника: — Само истината е казал. Еол се зове и аз съм му съпруга, а Маеглин негов син. Не го погубвайте, а го доведете тук, та кралят да отсъди неговата участ.
Тъй било сторено; довели Еол в кралския чертог и той се изправил пред високия престол, горделив и навъсен. Макар да бил изумен не по- малко от сина си пред всичко, що виждал, сърцето му още по-силно преливало от гняв и ненавист към Нолдорите. Тургон обаче го посрещнал с почести, станал от престола и му подал ръка с думите:
— Добре дошъл, сроднико, защото за такъв те смятам. Тук ще живееш както намериш за добре и само едно не ще ти е позволено — да напускаш моето кралство; защото тъй повеляват законите: никой да не си тръгва, щом веднъж е открил пътя насам.
Ала Еол отдръпнал десница.
— Не признавам твоите закони — рекъл той. — Нито ти, нито който и да било от твоя народ има правото да създава кралства и да чертае граници из тия земи. Тая страна принадлежи на Телерите, а вие ни донесохте само войни, размирици, неправда и горделивост. Не ме е грижа за твоите тайни и не съм дошъл като съгледвач, а за да поискам онуй, що ми принадлежи — съпругата и сина си. Ако все пак смяташ, че имаш права над сестра си Аредел, нека остане при теб; нека се върне птицата обратно в кафеза, където скоро пак ще залинее както преди. Но с Маеглин не е тъй.

Не ще ми отнемеш сина. Хайде, Маеглин, сине Еолов! Чуй бащината повеля. Напусни дома на враговете и братоубийците, или бъди проклет навеки!
Тогава Тургон седнал пак на своя трон, стиснал жезъла и сурово изрекъл:
— Не ще се препирам с теб, Мрачни елфе. Само мечовете нолдорски опазват твоите сенчести дебри. Свободата да бродиш из тях дължиш на моя народ; ако не бяхме ние, отдавна щеше да се превиваш от робски труд в подземията на Ангбанд. А тук аз съм кралят; искаш или не искаш, словото ми е закон. Само два избора имаш: да живееш тук, или да умреш; туй важи и за сина ти.
Взрял се Еол право в очите на краля и не се побоял, но дълго стоял мълчаливо и неподвижно, докато в тронната зала настанала мъртвешка тишина; и Аредел се изплашила, защото го знаела, че е опасен. Изведнъж,
бърз като змия, той измъкнал изпод плаща си късо копие и го запратил към
Маеглин с вик:
— Второто избирам за себе си и сина си! Не ще ми отнемеш онуй, що е мое!
Но Маеглин се хвърлила пред копието и то я улучило в рамото; и множество стражи повалили Еол и го отвели вързан навън, докато други се грижели за Аредел. А Маеглин само погледнал баща си, без да продума.
Решено било подир ден кралят да отсъди участта на Еол; а Аредел и
Идрил придумали Тургон да бъде милостив. Но макар раната да изглеждала дребна, привечер Аредел заболяла, загубила свяст и през нощта издъхнала;
защото твърде късно разбрали, че острието на копието било покрито с отрова.
Затуй когато изправили Еол пред Тургон, нямало вече милост; отвели престъпника при Карагдур, пропаст от черни скали под северния склон на
Гондолинския хълм, за да го хвърлят от високата градска стена. А Маеглин стоял наблизо и пак не продумвал; но накрая Еол извикал:
— Значи изменяш на баща си и своя род, недостойни сине! Дано един ден на туй място да загубиш всички надежди и да срещнеш същата гибел!
После го хвърлили в Карагдур — тъй свършил Еол и всички в
Гондолин смятали тази участ за справедлива; Идрил обаче била потресена и от онзи ден престанала да се доверява на своите близки. Ала Маеглин се издигнал сред Гондолиндримите, та заслужил всеобща възхвала и кралска благосклонност; защото не само изучавал охотно и умело всички нови премъдрости, но и сам имал на какво да научи другите. Сбрал около себе си всички най-надарени в ковашкия и миньорския занаят; и заедно издирили

из Ехориат (сиреч Пръстеновите планини) богати залежи от метални руди.
Най-високо ценял желязото от мината Ангабар в северните склонове на
Ехориат и оттам добивал в изобилие ковани метали и стомана, та направил оръжията на Гондолиндримите още по-крепки и остри; и туй щяло да им бъде подкрепа в идните дни. Мъдър бил Маеглин и предпазлив, ала храбър и доблестен ставал, когато потрябва. И това проличало след време — когато в пагубната година на Нирнает Арноедиад крал Тургон повел войска на север, за да помогне на Фингон, Маеглин не пожелал да остане в Гондолин като негов наместник, а тръгнал на рат рамо до рамо с Тургон и бил свиреп и неустрашим в лютите схватки.
Тъй сякаш се усмихнала съдбата на Маеглин, който се извисил сред принцовете на Нолдорите и по величие отстъпвал само на най- прославените владетели. Ала никому не разкривал сърцето си; и макар че не всичко ставало както желаел, търпял мълчаливо и спотайвал своите мисли, та малцина успявали да ги узнаят и сред тях била Идрил
Келебриндал. Защото още от първия ден в Гондолин го обзела вечно растяща скръб, що му отнемала всяка радост: обичал той прекрасната
Идрил и я желаел, но без надежда. Нямали Елдарите обичай да съчетават тъй близки роднини, а и никому не било хрумвало да го стори. Освен туй
Идрил съвсем не го обичала; и още по-омразен й станал, като разбрала какво си мисли. Защото странни и нечестиви изглеждали тия чувства както за нея, тъй и за всички Елдари тогаз и насетне — смятали ги за горчив плод от Братоубийството, чрез което сянка от Прокобата на Мандос падала върху последната надежда на Нолдорите. Но година подир година Маеглин дебнел Идрил и чакал, а любовта в сърцето му се превръщала в мрак. И
още повече се стремял във всичко да наложи своята воля, та не избягвал ни труд, ни товар, стига само чрез туй да постигне още власт.
Тъй било в Гондолин; и мрачното семе на злото бавно покълвало сред блаженството на това кралство в най-великите му години.

Изтегляне 3.12 Mb.

Сподели с приятели: