Съкровища на снега

ГЛАВА ДЕСЕТА

Така както хората от селото ограждаха с внимание Дани и правеха всичко, каквото можеха за да го утешат, по същия начин те избягваха Люсиен и правеха всичко за да му покажат своето презрение.

Няколко дена по ред той беше действително измъчван. Учителят говори за него в училище и го държа изправен пред всички като пример за един храбрец и подлец. Децата го изпъдиха от игрището и му хвърляха кал. Те скоро се отказаха от това и просто решиха да не го поглеждат — все едно, че не съществува за тях.

Те никога не бяха обичали Люсиен, защото беше с лош характер, груб и грозен, но той се бе смесил с тълпата и участваше в игрите им. Сега трябваше да се примири с една ужасна, глупава и безкрайна самота. Никой не искаше да играе с него. Когато избираха отбори той беше оставян винаги най-накрая. Имаше един единичен чин в повече в класа; той автоматически се падна на Люсиен; всички други седяха по двама.

Даже малките деца бягаха настрана, защото майките им ги бяха предупредили да го избягват: „Той е жесток побойник и може да ви напакости както направи на малкия Даниел Бюрние" казваха те. Малките гледаха на него като на човекоядец и бягаха когато се приближаваше.

Долу в селските магазини му подаваха мълчаливо покупките през тезгяфа; млекарят никога не говореше с него, и жената на бакалина никога не пускаше в ръката му петмезени бисквити — както правеше с другите деца. Те никога не му говореха грубо; само не му обръщаха внимание.

И Люсиен, извънредно срамежлив, не се опитваше да преодолее тяхната неприязън, а се оттегляше в своя малък собствен свят. Той отиваше и се връщаше от училище сам, пазаруваше сам и на игрището обикновено играеше сам. Не че децата нямаше да го приемат, защото те прощават и забравят бързо; просто от срам той избягваше да се присъедини към тях. Той винаги виждаше в лицата им враждебност и отвращение и си въобразяваше, че те си мислят за осакатения Дани. Постепенно той почна да се страхува от всички — от стария млекар до най-малкото дете в училище. Той се страхуваше от тяхното презрение и омраза.

Люсиен постоянно си мислеше за осакатения Дани. Мисълта го преследваше и той имаше голямо желание да попита Анет какво е казал докторът. Но Анет не го бе погледнала, нито говореше с него от деня на злополуката; и той не смееше да я заговори.

В къщи майка му забеляза, че е по-мълчалив и по-работлив, защото той изведнъж откри, че с много работа може да забрави самотата си. Така че, вместо да се отдаде на своите мързеливи навици, той се залови за работа във фермата с почти отчаяна енергия. Майка му много го хвалеше, а и сестра му стана по-любезна, защото самата тя беше трудолюбиво момиче и мързелът на Люсиен винаги много я ядосваше.

Но имаше едно единствено място и само едно, където Люсиен бе напълно щастлив — и това беше гората. Тук любезните дървета го скриваха и светът, който   го   мразеше,   оставаше   далеч.   Тук   Люсиен прибягваше когато имаше свободно време. Сгушен до някой дънер или скала, той дялкаше малки фигури и забравяше всичко друго погълнат в измайсторяването им.

Спокойствието и красотата на гората в настъпващото лято го успокояваше и утешаваше. Скалите бяха като мъхести градини насадени с възглавници от звездеста каменоломка. Бебетата-шишарки бяха лъскави, а листата на бука, още нежни и прозрачни, като че не спираха, а по-скоро излъчваха светлината. Люсиен седнал под тях чувстваше слънцето в косата и ръцете си, докато работеше.

На горния край на гората имаше една къщичка, в която живееше един много стар човек. Той отдавна се беше оттеглил там и живееше съвсем сам. Имаше коза, няколко кокошки и една котка. Той беше много особен човек. Всички в селото се страхуваха от него и когато той слизаше долу в редки случаи за да пазарува, децата бягаха в къщи. Те го наричаха стареца от планината; някои казваха, че е нещастник, други, че се крие от полицията, а трети, че е луд и злобен. Както и да е никой не беше влизал в дома му и никой не минаваше оттам като се стъмни.

Един празничен ден Люсиен се беше отдалечил противно на обичая си по-нагоре в гората и седеше както винаги погълнат в работата си. Той дялаше една катеричка която държи орех между лапите си когато изведнъж почувства едно тежко дишане зад себе си и като се обърна бързо, видя стария човек от планината, да гледа през рамото му.

Той наистина беше страшен за гледане. Неговата грамадна сплъстена сива брада покриваше гърдите му, а орловия му загорял нос му придаваше израз на свирепа стара граблива птица. Люсиен слисан го загледа в очите. Те бяха светли, благи и пълни с интерес. Той реши да не бяга. Освен това, неговата голяма самота го правеше не така страхлив както по-рано. Този стар човек можеше да е особен, даже зъл, но поне той не знаеше нищо за миналото на Люсиен.

И така Люсиен каза: „Добър ден, господине," колкото се можеше по-смело, и почака да види какво ще стане по-нататък.

Старият човек протегна ръката си като кафява лапа и взе малката издялана катеричка. Той я разгледа и обърна няколко пъти; тогава забеляза с писклив глас:

„Ти дялаш добре за твоите години. Кой те е учил?"

„Господине, нямам учител. Самоук съм."

„Тогава ти сам си добър майстор и заслужаваш да имаш подходящи инструменти. С малко обучение ще можеш да започнеш да изкарваш прехраната си. Има живот в тази катеричка."

„Господине, нямам инструменти, нито пари да ги купя."

В отговор старият човек му даде знак с ръката си и Люсиен, чувствайки се като на сън, стана и го последва в тъмната гора. Те се изкачваха нагоре мълчаливо докато стигнаха до края, където се намираше къщичката, в която живееше старият човек.

Нямаше барака, освен един дървен плевник където спяха кокошките. Козата споделяше кухнята със стария човек, както и кафявият котарак, който седеше на припек и се миеше. Плевникът служеше също и за спалня и старият човек спеше върху чували метнати върху зимния фураж.

Кухнята и стаята бяха бедни и особено обзаведени. Имаше печка, кофа за мляко и столче, яслата, маса, един стол и преса за сирене. По стените до които козата не стигаше, имаше лавици покрити с дялани дървени фигури, някои красиви, някои фантастични, но всички дело на истински художник.

Имаше мечки и крави, диви и домашни кози, Сент Бернардски кучета и катерички. Имаше малки мъже и жени, джуджета и играещи деца. Имаше дървени кутии с капаци върху които бяха изрязани алпийски цветя, и чинии с гирлянди по краищата. Но от всички най-хубав беше Ноевият ковчег с един поток от мънички животни, които подскачаха наоколо. Люсиен не можеше да откъсне очи от тях. Той гледаше, и гледаше, и гледаше.

„Това е само едно мое любимо занимание," каза старецът. „Те са ми другарчета през зимните вечери. Сега, момче, ако искаш да идваш от време на време аз ще те науча как да си служиш с инструментите."

Люсиен го погледна с голяма готовност. Цялото му лице беше оживено и не изглеждаше вече грозен.

„Какво казахте, господине?" попита той колебливо, „че може би ще мога в скоро време да си изкарвам хляба?"

„След време" каза старият човек, „имам един приятел, който продава дървени изделия на добра цена. Той продава много от моите малки фигури — но някои от тях аз харесвам и предпочитам да ги пазя. След не много време той ще почне да продава най-добрите ти изделия — и в скоро време ти ще ги изработваш по-добре с моите инструменти отколкото с твоя нож."

Люсиен продължаваше да го гледа. Сърцето му пееше от благодарност защото този стар човек изглежда го обичаше и се интересуваше от него. Ето най-после някой, от когото няма нужда да се страхува, и който мислеше добре за него. Той сграбчи ръката на стария човек импулсивно.

„О, благодаря ви господине" извика той. „Колко сте добър към мен!"

„Шът!" каза стария човек. „Аз съм съвсем сам, и нямам приятели. Ние можем да дяламе заедно."  - „И аз също" отговори просто Люсиен, „аз съм сам и нямам приятели."

Като вървеше към дома през гората, главата му гъмжеше от идеи, но имаше една голяма идея по-важна от всички други. Той ще направи ковчега на Ной за Дани така, както старият човек го беше направил с дузина малки фигури — лъвове, зайци, слонове, камили и крави и господин и Госпожа Ной, и когато стане всичко съвършено добре, той ще отиде до къщата на Бюрние и ще го даде на Дани като примирителен дар. Никой не можеше да даде на Дани по-добър подарък от този! Тогава, може би те ще му позволят да бъде пак приятел с Дани.

Сърцето му биеше силно при мисълта за всичко това. Цели два часа той беше напълно щастлив и щастието му трая по целия път през гората докато дърветата оредяха и той видя селото разположено в краката си. Утре ще трябва да върви пак на училище.

Утре пак ще се почувства самотен и уплашен. Но днес той беше в компанията на един приятел.

И така три пъти в седмицата след училище Люсиен отскачаше през тихата борова гора и сядаше на прага на къщичката на стария човек и работеше върху Ноевия ковчег. Беше чудно нещо да си служиш с тези инструменти с техните остриета и дъги — много по-различни от старото сгъваемо ножче.

Старият човек се учудваше на сръчността на момчето. Семейството на Ноевия ковчег напредваше и се умножаваше. При всяко посещение Люсиен си мислеше да издяла някое друго животно, и върволицата ставаше по-дълга и по-дълга.

За Люсиен тези дни имаха и друго вълнение. В училището дойде един инспектор и предложи да се направи конкурс за дървени изделия. Момичетата трябваше да вземат участие за най-добро плетене, или бродиране или плетене на дантели, а момчетата за най-добро резбарство. Мнозина от тях бяха небрежни през свободното си време, други бяха на път да станат сръчни.

„Но никой не е така сръчен като мен" си шепнеше Люсиен, като вървеше сам с тежка походка към дома; „аз ще взема наградата. И сега те ще знаят, че аз мога да върша нещо добре, даже ако съм глупав в ученето, даже ако никой не иска да играе с мен."

Този ден Люсиен пя по пътя към дома си. Той си представи, че излиза напред за наградата пред учудените погледи на съучениците си. Може би след това те ще го обичат малко повече.

Той ще издяла един кон с развяваща се грива в пълен галоп, с изпъната опашка и разширени ноздри. Люсиен обичаше конете, старият човек беше издялал един такъв и Люсиен му се възхищаваше много. Скоро ще привърши Ноевия ковчег и тогава ще започне малкото конче.

Той се завтече право към къщата на стария човек да сподели новината. Старият човек беше доволен и така сигурен в успеха на Люсиен както самият Люсиен.

„Но защо ще се захващаш с този кон?" попита той. Ти би могъл да представиш твоя Ноев ковчег. Той е много добре изработен за момче на твоите години."

Люсиен поклати главата си. „Това е подарък" каза той твърдо.

„Подарък? За кого? За малко братче ли?"

„За едно момченце което си нарани крака и не може да ходи."

„Така ли? Какво е правил?"

„Падна в пропастта."

„Горкото момченце! Как стана това?"

Люсиен за момент не отговори. Но фактът, че този стар човек се отнесе приятелски към него и беше добър към него го накара да говори истината. Най-после той вдигна очи и каза:

„Той падна по моя вина. Аз хвърлих котенцето му и той се опита да го извади."

Искаше му се да си захапе езика когато каза това. Сега старият човек ще го намрази и ще го изпъди както всички други.

Но той не го изпъди. Вместо това старият човек каза много кротко.

„Затова ли, каза ти, че нямаш приятели?"

„Да."

„Да."

„Не ви разбирам добре" каза Люсиен замислен.

„Искам да кажа, че ако прекарваш времето си да вършиш нещата с любов за онези, които не са твои приятели, може често пъти да си разочарован и обезсърчен, но ако постоянстваш ще откриеш твоето щастие като обичаш без разлика дали те обичат или не. Може да ти се вижда чудно, че аз който живея сам и не обичам никого трябва да ти кажа това; но все така аз го вярвам."

Тази вечер Ноевият ковчег бе довършен и Люсиен с пламнало лице и биещо сърце, тръгна към къщата на Бюрние да го остави по пътя за дома си.

Когато наближи къщата, той се скри ужасен зад едно дърво. Какво да каже? Как да наруши мълчанието? Ако Дани е сам, лесно е, но Анет беше винаги с него когато не е на училище.

Сигурно те ще му простят като видят Ноевия ковчег! Ако само му простят и му дадат възможност, той с радост ще употреби останалия си живот да се опита да поправи нещата. Разкъсван между надеждата и страха, Люсиен излезе иззад дървото и тръгна направо към къщата.

Леглото на Дани беше отнесено вътре; Анет седеше сама на верандата и пришиваше кръпка на палтото на баща си. Люсиен едва преглътна, тръгна направо по стълбите и подаде Ноевия ковчег.

„Това е за Дани", пошепна той с пресипнал глас и след това думите му застинаха в гърлото, и той стоеше чакайки с очи втренчени в земята.

Анет взе Ноевия ковчег от него, с лице бледо от гняв.

„Как смееш да дойдеш тук!" най после избухна тя. „Ти смееш да предлагаш подаръци на Дани! Върви си и друг път да не си стъпил тука!"

Като каза това, тя захвърли с всичка сила Ноевия ковчег в купа с дърва отдолу. Всичките малки животни се пръснаха по трупите.

Люсиен се вгледа в нея за миг и после се обърна и втурна надолу по стълбите. Неговите усилия бяха напразни. Никога няма да му простят, само си е губил времето.

И тогава думите на стария човек прозвучаха в ума му като мъничък слънчев лъч в неговото ядосано, огорчено сърце.

„Онези, които постоянстват, намират повече щастие в печелене на любов, отколкото да я получат."

Може би това да е така. Той наистина нищо не спечели, но поне е бил щастлив да направи Ноевия ковчег и да си мисли за радостта на Дани. Може би, ако постоянства и влага любов в работата си, някой ден някой ще я приеме и ще го обикне за това.
Той не знаеше... но няма да се отчайва все още.