Съкровища на снега

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Кракът на Дани оздравяваше много бавно. Няколко пъти докторът дойде горе в планината да го посети, но все изглеждаше сериозен и озадачен. Когато нарцисите почнаха да никнат по поляните и селяните заговориха да изведат кравите нагоре в планината, Дани отиде пак в болницата за да махнат гипса. Тогава докторът трябваше да съобщи на бащата, че опасенията му са оправдани; Дани нямаше да може да ходи нормално. Болният крак беше определено по-къс от здравия.

Така господин Бюрние много унил отиде при дърводелеца и го помоли да направи един чифт малки патерици; след това отиде при обущаря с един чифт обувки на Дани и го помоли да направи едната подметка с около 4 сантиметра по дебела от другата.

Дърводелецът и обущарят бяха много разтревожени. Дърводелецът издяла прекрасни мечешки главички върху дръжките на патериците, за да накара Дани да се усмихне, а обущарът върна обувките препълнени с шоколади. И в двата случая усилията им имаха голям успех. Дани гледаше на патериците си като на нова играчка и беше нетърпелив да ги опита.

Един, два дена той подскачаше като възбуден скакалец пред къщата. След това чу, че татко му ще изведе кравите горе в планината да пасат по високите пасбища. Дани изведнъж разбра, че със своите патерици и шоколадени обувки не може да последва кравите в планината. Тогава той седна и заплака.

Дани не плачеше често, но когато това се случваше, той плачеше от все сърце. Анет, господин Бюрние и баба се втекоха при него и се опитваха да го успокоят като го целуваха едновременно. Клаус, която мразеше безспокойствия, изви гърба си и почна да съска.

Когато най-после разбраха причината за скръбта на Дани, те всички имаха утешителни планове. Накрая решиха, че Дани трябва да отиде до площада с малката каручка, за да наблюдава как се събират кравите. След това да пътува с каруцата с коня зад стадото, да спи през нощта в сеното и да се върне на другия ден. Анет ще отиде с него, а баба и Клаус ще стоят в къщи.

Очакваният ден се зазори ясен и син. Дани се събуди рано с чувството, че ще се случи нещо чудесно. Когато си припомни какво е, той се опита да пее по тиролски, което никак не му се удаваше. След това придърпа Клаус в леглото си и почна да й разправя за всичко, което му предстоеше. Клаус не се интересуваше от това и се опитваше да се отскубне. Накрая избяга с вирната опашка към купа с дърва, където ходеше на лов за мишки.

Един час по-късно той бе настанен в дървената каручка и Анет го подкара надолу към селото; по-скоро тя го задържаше с всички сили, защото пътеката беше стръмна и каручката нямаше нужда да се тегли. Поляните от двете страни представляваха благоуханна маса от нарциси на цвят кремави при разтварянето, а бялоснежни когато са напълно разтворени. Тук-там белите пространства бяха прекъснати от блестящ гоблен с едри кръгли цветове като на лютичето. Благоуханието беше достатъчно да накара човек да заспи и да сънува приятни сънища и Дани беше почти заспал когато стигнаха покрайнините на селото.

Но далеч преди да стигнат пазарския площад той се събуди напълно от глъчката на звънци, мучене на уплашени крави, викове на мъже и крясъци от възбудени деца; и когато завиха покрай чешмата друсайки се по неравния калдъръм, пред очите им се откри сцена на голяма бъркотия.

Пазарът бе изпълнен с голямо множество крави и телета плътно притиснати едно до друго. Някои бяха кестеняви, други сивобежови и бели, но всичките носеха звънчета и мятаха главите си нервно. Тук-там крави се разпръсваха или скачаха по гърбовете на други. По-нататък при бакалницата неколцина мъже викаха по един млад бивол, който бе решил да забие рогата си във витрината на магазина. Около мъжете се шмугваха и вдигаха врява деца, защото това беше голям празник — училището беше затворено.

В Швейцария, когато тревата започне да расте по високите поляни, кравите отиват в планината през лятото и пасят по пасищата, докато сеното в долината узрее. Селяните отиват горе и живеят с тях, а жените и децата остават долу. Но в деня, когато стадата тръгват, всичките крави се събират преди да потеглят по различни пътища. Тогава всички деца отиват със своите стада до височините и прекарват деня в планината, да настанят кравите в новите им жилища.

Пристигането на Дани предизвика доста вълнение, защото освен пътуването му до болницата, това беше първото му публично явяване в селото и всеки искаше да го види. Всички деца искаха да дърпат каручката, а като имаме предвид множеството крави, тълпата и неравния калдъръм, чудно бе, че не преобърнаха каручката. Всички жени искаха да го целунат, но Дани искаше да види стадото и намираше, че целуването му пречеше да гледа, затова той решително се бранеше с ръка.

Времето напредваше и стадата трябваше да тръгват. Селяните извеждаха водачите си от тълпата и всяко стадо си пробиваше път след тях; защото всяко стадо си има водач, който носи по-голям звънец от другите и всички други го следват.

Господин Бюрние теглеше своя водач за шията и малкият брой крави си пробиваха път сред другите. Водачът на Бюрние беше една от дъщерите на Пакрет, една голяма сивобежова и бяла крава, която отговаряше на името — Еглантин. Зад нея вървеше едно теленце с розово носле и нестабилни крака — последния внук на Пакрет, наименуван Наполеон.

Господин Бюрние вървеше до каручката на Дани с ръка върху шията на кравата. „Каруцата с мулето ни чака зад магазина на обущаря," каза той, „затова сложи Дани вътре, остави каручката зад детската градина и ние ще тръгнем. Аз ще отида напред тъй като мулето скоро ще ни настигне."

Той отиде напред, събра стадото си и тръгна нагоре по стръмните стъпала зад часовниковата кула. Приличаше на свирач, следван от тълпа запъхтени деца; защото всички деца обичаха господин Бюрние. Скоро мулето, което мислеше, че си отива у дома и затова бързаше, ги настигна. Анет, държеше юздите му и цъкаше с език, а Дани отзад, държейки в скута патериците си,  които бе донесъл да ги покаже на селото, викаше колкото му глас държи.

Дани запомни завинаги това пътуване нагоре в планината. Никога не се бе зазорявало толкова свежо и сладко утро. Небето бе като сапфир, а полъхващият ветрец разнасяше аромата на нарцисите. По-горе те навлязоха в гората, чиято задрямваща тишина се раздвижваше само от звънтенето на звънците на кравите, които като се изкачваха по пътеката често се подхлъзваха по боровите игли. Тук теленцето на Еглантин се измори и забави ход. Когато се изравни с каруцата, Дани се наведе, сложи ръката си върху хомота му и го привлече до себе си покрай каруцата.

Баща му погледна назад и се усмихна, „Бедното! То е уморено!" каза той. „По-добре го вземи вътре в каруцата при тебе, Дани."

Той повдигна клатушкащото се животно в каруцата и Дани обви с ръце пухкавата му шия и извика от радост. Това беше едно красиво теленце с меки очи, мързеливи уши и бледи прилепнали къдрици по челото му. Така те седяха и заедно наблюдаваха гората и поемаха уханието на дивия люляк и борова смола.

Когато излязоха от гората, те се бяха изкачили толкова високо, че можеха да видят отвъд зелените планини, които ограждаха долината. Зад тях се издигаха снежните вериги от върхове, където снеговете са вечни и никога не се стопяват. Дани се облегна назад и броеше снежните върхове и си въобразяваше, че сам той е на Небето, защото сигурно Небето е нещо такова — да се простира над света, сред звуците на звънци на крави около теб и топлото тяло на едно заспало теленце притиснато до теб. Тогава като че ли да добави последната капка към чашата на неговото щастие, Анет изведнъж му подаде дълга извита кифла и парче сирене и го подкани да обядва. Докато той отхапваше от крайчеца на златисто препечената коричка, телето изплези бледо розовия си език и ближеше другия край.

Анет остави мулето да върви само и се разхождаше нагоре, надолу по склоновете като береше алпийски цветя, които растат по високите пасища, подарък за баба й. Имаше храсти с големи анемонии, сивосини и вълнести от външната страна и съвсем бяли отвътре. Имаше тинтяви «неописуем син цвят като камбанки и дребна звездообразна тинтява, чиито цветчета се стелеха по земята. Дани си помисли, че ще бъде добре да тича нагоре надолу по склоновете да бере цветя с Анет, но не за дълго време. Имаше други неща за които да е щастлив, и освен това, ако не беше куц той никога нямаше да има патерици с мечета; нито щеше да седи в каруцата обгърнал с ръцете си теленцето.

Пътеката правеше остър завой около корените на един повален бор, чиито клони от едната страна са били счупени от бури и от тежестта на снега. Когато излязоха от завоя, пред тях се разкри гледката на тяхната лятна къща — малък затворен обор за крави с една стая за живеене залепена към обора по средата на една ливада с жълти кълбести цветя; точно отзад се издигаше последния стръмен склон на планинския хребет.

Тази колиба имаше приятен вид, като че ли копнееше да бъде отворена и пак да се живее в нея.

Кравите се раздвижиха по-бързо като я видяха и техните мързеливи звънци зазвънтяха оживено в чест на пристигането у дома.

Една чешма плискаше в дървеното корито пред къщичката и жадните крави напъхаха главите си вътре и пиха с удоволствие продължително и шумно. Дани и телето се изтърколиха от каруцата и също пиха вода. Тогава се събраха около вратата докато господин Бюрние завъртя ключа в ключалката и влезе вътре.

Колибата беше влажна и студена след като е била затрупана в снега цяла зима, но те бяха донесли сухи дърва и провизии в каруцата и запалиха огън. Когато Анет отвори капаците на прозорците слънцето нахлу вътре и се видя колко е прашно.

Анет тръгна наоколо с метла и кърпа за прах, а Дани подскачаше  зад нея  като  едно весело щурче.  Господин Бюрние изчезна по стълбата на плевника да снеме старо сено за постелка на кравите. После дойде време да се доят и кравите влязоха една след друга; след това беше време да вечерят и господин Бюрние и Анет седнаха на столчета до масата, а  Дани седна на пода върху чергата на мулето, защото състоянието на краката му правеше столчето неудобно за него. Те ядоха хляб, пушена  наденица  и  сирене  и  пиха  топло   кафе с грамадни дървени  купи.  Ядяха мълчаливо защото бяха уморени и защото при величието на слънчевия залез в Алпите, всяка реч е излишна. Залязващото слънце преобразява всичко в златна слава.

Когато привърши последната си хапка, Дани се опита да се надигне на крака и подаде ръце на баща си.

„Искаш ли да си легнеш сега?" попита господин Бюрние, като го повдигна.

„Не," отговори твърдо Дани. „Искам да ме занесеш на върха на планината!"

Господин Бюрние го погледна втренчено. До върха на планината имаше най-малко двадесет и пет минути изкачване по стръмно, а Дани беше упорито дете. Но той намираше, че му е невъзможно да откаже нещо на своето куцо момче. Затова той избухна в сърдечен гръмогласен смях на своята собствена глупост и тръгна с Дани на рамо, който биеше с пети като по барабан върху гърдите на баща си, докато Анет се беше хванала за края на дрехата му.

Билото беше осеяно навсякъде с редки, красиви цветя и Анет тичаше тук и там между тях докато господин Бюрние продължаваше да крачи задъхан. Когато най-после те стигнаха на върха, той постави Дани на земята и те всички седнаха да разгледат около себе си и да размишляват всеки за себе си.

Накъдето и да погледнеха снежни розови върхове се издигаха над пурпурното море. Слънцето залязваше и докато здрачът падаше върху долините, последните лъчи потапяха високите планини в ярко червен блясък. Едно английско дете би помислило, че Алпите са в огън, но Дани, който беше свикнал на тази гледка, само въздишаше със задоволство. И докато седяха така наблюдавайки, слънцето се потапяше все по-ниско и само някои върхове все още горяха в червено. След това светлината изчезна напълно и не можеше нищо друго да се види освен синкаво-студени планини, а зад тях се появяваха звездите. Скоро и луната ще се появи  и  тогава върховете ще станат заслепяващо сребристи.

Анет въздъхна също и се изправи. Тя не обичаше този студен момент, когато последния лъч светлина и топлина изчезваха от планините. Наближаването на сумрака винаги я правеше да се чувства тъжна и самотна, като че ли е загубила нещо красиво завинаги — напомняше й нощта, в която тя се събуди в тъмното и й казаха, че майка й е умряла.

Колко приятно беше да се върнат в колибата и да видят огъня да блещука през прозореца, да се съберат около пламтящите дърва и да затворят навън нощта. Вратата на обора беше отворена. Телето се отдели и легна на пода до Дани с дългите си крака подвити отдолу.

„Искам да спя с телето," заяви Дани с най-твърд глас.

„Не,   Дани,"   каза  прибързано   Анет,  „ще  имаш бълхи."

„Но ако Наполеон имаше бълхи, щях вече да ги имам в каруцата," разсъждаваше Дани. „Моля ти се татко, много искам да спя с Наполеон."

И господин Бюрние, чудейки се на колко ли още смешни предложения на Дани ще се съгласи, забеляза че може да се нареди нещо за едно такова удоволствие. И така, той нагласи един дюшек от сено покрит със зебло и Дани беше настанен на него под чергата на мулето, докато Наполеон, тържествуващ, легна на една купа сено до него. Анет никак не одобряваше това. Тя легна на единственото легло, а господин Бюрние излезе и се настани удобно в плевника.

Навън, луната изгря над планините и върховете станаха ослепително сребристи.