ГЛАВА ТРЕТА. ЛИЧНОСТТА КАТО СУБЕКТ НА МЕЖДУЛИЧНОСТНО ОБЩУВАНЕ

Понятието "личност" започва да се употребява още в дълбока древност. Първоначално то се използва за обозначаване на маската на актьора в етруския театър, а след това на самия актьор и неговата роля в представлението. Римляните с това понятие обозначават ролите и функциите на хората в обществото. Впоследствие терминът "личност" се генерализира и с него започва да се обозначава реалната роля на човека в социалния живот. Смята се, че личността възниква в резултат на културното и социалното развитие на човешкия индивид.

Понятието "личност" е основна категория на всички психологически науки. То се използва в най-различни аспекти във всяка от тях, но е централен предмет на психологията на личността и социалната психология. В първата то се интерпретира извън контекста на социалните взаимоотношения и условно се разглежда като автономно психично образувание, в което се включват темпераментът, потребностите, мотивите, психичните състояния, способностите, емоциите, чувствата, волята, характерът, насочеността и др. За по-доброто му изясняване се сравнява с понятията "човек", "индивид" и "индивидуалност". Понятието "човек" означава своеобразен представител на живите същества, който е продукт на фило- и онтогенетичното развитие и е носител на определени видови черти. Той се отличава със своеобразна телесна организация, хватателни възможности на горните крайници, реч, съзнание, способност да преобразува околната среда и да изобретява оръдия на труда, чрез които получава средства за живот. С понятието "индивид" се обозначава отделен представител на вида homo sapiens с всичките му особености. Най-общите характеристики на индивида са целостността и своеобразието на психофизическата му организация, неговата активност и устойчивостта на взаимодействията му с обкръжаващата го среда. "Индивидуалността" е неповторимото съчетание на психичните особености на всеки човешки индивид. Тя е най-типичната характеристика на личността, която обуславя нейната уникалност. Индивидуалността на едни хора се проявява по-ясно, а у други е по-незабележима, но тя винаги съществува.

В социалната психология личността се изучава като субект на междуличностното общуване, като акцентът се поставя на статуса й и изпълняваните от нея роли. Социалният статус на личността разкрива положението в обществото и произтичащите от това права, задължения, престиж, политически пълномощия, финансови възможности и пр. Социалните роли в този контекст се разглеждат като определени предписания към партньорите в процеса на общуване с техните комуникативни умения. Социалните роли са механизъм, чрез който обществените интереси детерминират поведението на личността в разнообразните ситуации и условия, в които се реализира междуличностното общуване. Те са формирани и обществено одобрявани в продължение на десетилетия и представляват реализацията на дадени модели на комуникативно поведение, в които ясно са определени правата и задълженията на индивидите, които ги изпълняват. Чрез изпълняваните социални роли обществото регулира поведението на своите членове и осигурява относителна стабилност на взаимодействията помежду им. Социалните роли индикират очакванията на хората един към друг относно процесите на техните комуникативни и поведенчески актове. Социалните роли, които се изпълняват в процеса на междуличностното общуване, са в съзвучие с етикета, нормите и предписанията за поведение в съответните социални условия. Това понякога е причина за възникването на противоречия между вътрешните желания на субектите на междуличностното взаимодействие и външните изисквания на обществото, налагащи определени рамки на поведението в съответните ситуации. Тези противоречия понякога са източник на напрежение от най-различен характер и предопределят уникалността на процесите на междуличностно общуване. Ролевото действие е сливането на социалните роли и техните изпълнители. Тези изпълнители могат да бъдат различни човешки общности, групи от хора или отделни личности. В социалната психология личността се интерпретира преди всичко като носител на обществени роли. Важен компонент в ролевите действия са редица условности, които трябва да изпълняват техните субекти. В процесите на междуличностното общуване това са облеклото, дистанцията, предметно-действеното поведение, тонът, мимиката, жестовете и пр. Следователно при комуникативния анализ на социалните роли се открояват две подсистеми - психична ("маската на поведението") и социална (нормативните изисквания към изпълняваните поведенчески актове).

Според Е. Руденски (1998, с. 74-75) социалнопсихологическият подход към изучаването на личността като субект на общуването се определя от следните характеристики: типологическа (на основата, на която се определят типологическите свойства на личността и тяхната реализация в общуването), статусна (социалнопсихологическият статус на личността се разкрива в нейните социалнопсихологически свойства), диспозиционна (определяща фиксираната в социалния опит на личността предразположеност към общуване), функционална (определяща функциите на личността като субект на общуване) и технологическа (определяща нивото на комуникативна компетентност на личността чрез усвоените от нея навици за социалнопсихологически взаимодействия).

В специализираната психологическа литература липсва общоприета теория за личността, а се посочват над петдесет концепции за нейната същност. Някои от тях ще бъдат интерпретирани по-долу.

Един от първите психолози, които поставят личността в центъра на своите изследвания, е У. Щерн. Още в края на ХІХ в. той определя личността като уникална цялостност, която е отворена към въздействията на света и се стреми към дадена цел.

От същия исторически период са и схващанията на смятания за "баща на американската психология" У. Джеймс. Той предлага интересна концепция за личността. Изводите му се базират върху всекидневни наблюдения на поведението на хората и на анализ на резултатите от неговите самонаблюдения. Той е един от първите психолози, които осъзнават значението на социалните фактори за формирането и развитието на личността. Диференцирайки четири подструктури на личността, У. Джеймс отнася към това понятие всичко, което човек смята за свое. В първата подструктура, наречена "материално Аз", той включва тялото, облеклото, имуществото и семейството на дадения човек, т.е. всичко, което е материално и му принадлежи. Втората подструктура има множествен характер, зависи от количеството групи, чието мнение е значимо за личността и нейните взаимоотношения с техните членове. Тя се съотнася с претенциите за престиж, дружба, положителна оценка от страна на другите и е известна като "социално Аз". "духовно Аз" се нарича третата подструктура и тя разкрива вътрешния субективен свят на личността. Изразява се чрез съзнанието и способностите на личността. Четвъртата подструктура, обозначена като "чисто Аз", е неизменен субстрат на мислещия субект, който осъществява идентичността на личността на базата на вече посочените нейни подструктури. Идентичността или отговорът на въпроса "Кой съм аз?" според американския психолог се определя от "чистото Аз" - един изцяло субективен феномен, който се влияе от потока на съзнанието. У. Джеймс твърди, че развитието на знанието на хората за себе си зависи от знанието, което те имат за другите хора. Самосъзнанието е лично и това е главната му особеност. Основна негова характеристика е самооценката, която е отношението на успехите на личността към нейното равнище на претенции (С = У/Р.П.). В съвременната психология самооценката се смята за едно от централните образувания на личността, което в голяма степен обуславя социалната й адаптация и е основен регулатор на нейното поведение. Самооценката е израз на отношението на личността към самата себе си и може да бъде: идеална, реална; устойчива, неустойчива; адекватна, неадекватна; завишена, занижена; професионална и пр.

Безспорно, една от най-популярните теории за личността е тази, която предлага З. Фройд. За нейна база служи разбирането му, че в психиката на човека се разграничават две части: осъзнавана (съзнание) и неосъзнавана. Последната според него се дели на предсъзнание и подсъзнание. Съзнанието обхваща само малка част от човешката психика. То включва в себе си усещанията, възприятията, мислите, чувствата и др. психични явления, които човек осъзнава в даден момент. Предсъзнанието е своеобразен мост между осъзнаваните и неосъзнавани части на психиката. Същността му се изразява чрез опита на личността, който тя не осъзнава в даден момент. Този опит обаче последната може да осъзнае след минимални усилия. Подсъзнанието съхранява примитивните инстинктивни подбуди (влечения, страсти, страхове, спомени, емоции и пр.), които са неудобни за съзнанието и представляват известна заплаха за него. Поради тази причина те са подтискани и изтласкани в областта на безсъзнателното. З. Фройд утвърждава идеята, че в подсъзнанието се намира главната подбуда за човешката активност. Подсъзнателните процеси са напълно недостъпни за съзнанието, но понякога се изразяват в него в някаква замаскирана или символична форма.

Създателят на психоанализата твърди, че човешкото поведение се ръководи от биологични инстинкти. Най-важните сред тях са инстинктът за живот; стремежът за удоволствие; подбуда за удовлетворяване на сексуалната потребност; желание за причиняване на агресия, разруха и смърт. Тези инстинкти правят човешкия индивид антисоциален, защото обществото непрекъснато чрез своите институции ограничава проявите им. В резултат на това те се изтласкват в подсъзнанието и се заместват от утвърдени от обществото дейности. Така забраните и ограниченията обуславят още от ранното детство човешката невротичност.

Изследвайки неосъзнаваната част на психиката на хората (главно с анализа на сънищата и асоциативния експеримент), З. Фройд изгражда системна теория за личността, като обособява три основни компонента в нейната структура. Първият нарича "То" и чрез него се представляват инстинктивните влечения на човека, неговите примитивни и вродени аспекти. Те се изразяват чрез естествените потребности на организма, които трябва да бъдат задоволени. "То" се ръководи от "принципа на удоволствието". Според З. Фройд тази подструктура на личността е нещо, което е биологично обусловено и не се подчинява на никакви правила, закони и ограничения. Неговият постоянен стремеж е да се разтоварва веднага от психичната енергия, предизвикана преди всичко от сексуални и агресивни подбуди. "То" е посредник между телесните и психичните процеси в организма. З. Фройд го нарича "истинска психическа реалност", защото го свързва със субективните преживявания, а не с обективната реалност. Според него личността се разтоварва от напрежението чрез два механизма: рефлекторни действия и първични процеси. Рефлекторните действия са различни вродени реакции като кашляне и мигане, които в повечето случаи снемат създаденото напрежение, предизвикано от различни елементарни форми на възбуда. В случаите, когато рефлекторните действия не премахват възбудата, се задействат първичните процеси. Те са фантазна, нелогична и ирационална форма на човешките представи, чрез които се създава образ на обекта, който спомага за пренасочване на събраната енергия. Типичен пример за първични процеси са сънищата и халюцинациите.

Втората подструктура на личността З. Фройд нарича "Свръх Аз". Тя се подчинява на "принципа на нравствеността" и представлява усвоените в човешкото съзнание морални норми. Тази част на личността изпълнява ролята на критик и съдник.

Третата подструктура на личността - "Аз" - се подчинява на "принципа на реалността". Ролята на тази подструктура е да осигури интегративността на личността, като намали силата на постоянния конфликт между първите две подструктури. Защото "То" се стреми постоянно към задоволяването на първичните, деструктивни инстинкти, но е ограничавано в действията си от "Свръх Аз", който изпълнява ролята на "цензор" по отношение на поведението. Борбата между "То" и "Свръх Аз" се води непрестанно и, балансирайки между тях, "Аз" използва постоянно определени защитни механизми - сублимация, изтласкване, рационализация, регресия и др. Конфронтацията между трите подструктури на личността предизвиква конкретни житейски мотиви за действие, които според З. Фройд са прикрити под една или друга форма влечения на безсъзнателното.

Създадената от З. Фройд относително цялостна обяснителна система за личността със собствен експериментален инструментариум разкрива значението на примера на родителите и междуличностните отношения през ранното детство. Тези проблеми са анализирани от И. Димитров (2001) в книгата му "Увод в ортодоксалната психоанализа на развитието".

За обогатяването на психологическите изследвания на личността голям принос има К. Левин. От позицията на гещалтпсихологията той изучава афективно-потребностната и волевата сфери на личността. Неговата заслуга се изразява преди всичко в това, че прави опит да изследва личността като нещо цялостно. Ценна е идеята му във връзка с изучаването на личността, че в психологическите изследвания проучваният предмет не трябва да се разчленява на елементи, а на "единици", в които се съхранява спецификата на цялото. Според него личността е диференцирана и се състои от няколко пласта. Тя може да се представи нагледно като вписани една в друга концентрични елипси и пространството в тези елипси илюстрират различните пластове на личността. Най-външният пласт се състои от видимите зони, които всеки носи в себе си (моторика, движения, жестове, тембър на гласа) и които могат да се видят от външен наблюдател. В следващия пласт са включени интересите, потребностите, навиците и привичките. Те не винаги могат да бъдат непосредствено наблюдавани, но могат да бъдат разбрани чрез поведенческите реакции на индивидите и постигнатите чрез тях резултати. В най-вътрешния пласт се намира мотивационната сфера на индивида. Това всъщност е и ядрото на личността, която е най-интимната и прикритата й част. Тя може да се разкрие след продължително общуване с личността в разнообразни ситуации, включително и екстремални.

К. Левин въвежда нови параметри за изследване на личността. Предмет на творческите му търсения стават потребностите, мотивите и целите на човешкото поведение. При това той намира експериментални начини за проучване на динамиката на тези детерминанти на активността на личността. В неговата "теория за полето" се прави опит за разкриване на динамиката на мотивационната структура на личността. Последната се приема и за основа на личностната структурна организация. Ядрото на личността, според него, се образува от най-устойчивите подбуди за активност, които могат да се променят под въздействието на промените в различните мотивационни компоненти.

К. Левин смята, че в психичното поле на всеки човек постоянно действат сили на привличане и сили на отблъскване. Те се обуславят от различни субективни причини и имат различна психична валентност. Съществува принципна разлика между "собственото психично поле" на личността и "психичните полета" на другите хора. Според К. Левин "равнището на претенции" е едно от най-важните образувания на личността. То подбужда инициативността на личността и с него е свързана нейната самооценка и целият й сложен, афективен живот. К. Левин утвърждава, че равнището на претенции на личността обуславя не само нейното поведение, но и определя формирането й като самостоятелна обществена единица.

За К. Роджърс личността е централно диференцирана част от опита на човека. Тя е самостоятелно образувание, което единствено е отговорно за своите действия, ако има възможност да извършва свободен избор. Той твърди, че първоначалните прояви на човешкия индивид са предопределени от неговата наследственост, но в процеса на натрупването на определен житейски опит той се формира в личност. Последната се изгражда от особени индивидуални подструктури. В процеса на своето развитие личността се социализира и постепенно се превръща в автономен субект на своята активност. Най-голям интерес в схващанията на К. Роджърс за личността предизвикват тези положения, които се отнасят до вътрешната й структура и нейното поведение. Централно звено в структурата на личността имат нейното самосъзнание и самооценка, стремежът й за самосъхранение и самоактуализация. Той смята, че "Аз-концепцията" на човека се формира на базата на собствените органични и социални възприятия на себе си и отношенията между тези самовъзприятия и възприятията на индивида на другите заедно с техните ценности, които са предизвикали тези възприятия.

С популярност в психологията се ползват още схващанията за личността на А. Адлер, К. Хорни, А. Маслоу, Дж. Кели, Ч. Кули, Л. Фестингер, Х. Айзенк, Г. Олпорт и др. Аналитично те се разкриват в книгата на И. Бардов "Психологически възгледи за личността" (2001).

В т.нар. "марксистка психология" личността се разглежда преди всичко като "съвкупност от обществените отношения", а действителният човешки индивид с неговия многообразен психичен живот не се изучава реално в провежданите научно-теоретични изследвания. В продължение на десетки години се проучват отделните процеси и качества на личността, които имат отношение към изпълняваната дейност, като по този начин се утвърждава аналитичният, абстрактно-функционалистичен подход за връзка между психика и дейност. В рамките на "марксистката психология" също съществуват много и разнообразни подходи за изучаване на личността (Б. Ананиев, В. Мясищев, А. Ковальов, А. Леонтиев, К. Платонов и др.). В тях акцентът се поставя върху някоя нейна страна (отношение, мотив, дейност и пр.) и спрямо нея се развива съответното разбиране за същността на личността. Например схващанията за структурата на личността на К. Платонов са следните: темперамент, който се базира на типа висша нервна дейност; особености на психичните процеси; "опит" на индивида (привички, умения, навици, знания); насоченост на личността (убеждения, склонности, светоглед, интереси и пр.). Според този йерархизиран модел на личността постепенно се увеличава влиянието на социалните фактори и намаляват регулативните възможности на биологичните фактори.

Въпреки различията, които съществуват относно същността на личността, в "марксистката психология" се смята за общоприето, че личността представлява цялостна интегративна характеристика на човешката психика, която възниква в процеса на развитието на човека някъде около края на втората година след неговото раждане. Тази система изпълнява определена функция във взаимоотношенията на индивида с външния свят и със самия себе си. В процеса на личностното развитие расте интеграцията на тази система, като се задълбочават връзките й със света, но заедно с това стабилността на тази цялостна организация се отличава с гъвкавост и динамичност.

Личността представлява нормалният в психично отношение човешки индивид, разглеждан като субект на отношенията между хората и съзнателната им дейност. Това становище се базира на факта, че природата на човека е биосоциална, с определени възможности за развитие, които се реализират в обществените условия на живот. Представителите на това направление са на мнение, че при изучаването на развитието на личността е необходимо да се обръща внимание не на закономерностите с чисто природен или духовен характер, а на закономерностите с чисто исторически характер. Те смятат, че основен принцип, които трябва да се спазва в изследванията на човешката психика е историческият. Според тях развитието на последната във филогенезата е резултат от биологичното развитие на животинските видове и историческото развитие на човечеството. Тези две линии на развитие са самостоятелни и независими. В онтогенезата двете линии на развитие вървят успоредно, тъй като детето, въпреки че още в момента на раждането си попада под въздействието на социалната среда, се нуждае от определена степен на биологическа зрялост, за да усвои адекватните поведенчески модели, необходими му за адаптиране към окръжаващата го среда. Според представителите на този подход психичното развитие на човека преминава през няколко стадия, които се обуславят от взаимоотношенията между начина на живот (включващ и изискванията на обществената среда) и актуалното развитие на психичните характеристики на личността. Основните причини за развитието на последната са противоречията между тези две негови страни. Развитието на личността е последователно, прогресиращо, (въпреки че в определени моменти е възможен и регрес), като цяло необратимо количествено и качествено изменение на психиката на човека. То винаги е свързано с възникването на новото, преходът към което се извършва скокообразно. Психичното развитие на човешкия индивид се обуславя от същността на начина му на живот и настъпващите в него промени по време на онтогенезата. При разкриването на тези промени се разграничават определени фактори, които оказват значимо въздействие върху възрастовите изменения.

От социалнопсихологическа гледна точка специален интерес представлява концепцията на В. Ядов за диспозиционната структура на личността. За основни системообразуващи признаци в нея се представят цялостността на различните психични състояния и нивото на предразположеност на индивида към възприемане на условията, в които се формира поведенческата му готовност за осъществяване от него на една или друга форма на активност (в това число и на междуличностното общуване). Диспозициите, готовността и предразположеността на личността, според В. Ядов, са резултат от съотнасянето на конкретни потребности на индивида с определени ситуации или условия, в които той трябва да действа. При многократното удовлетворяване на едни потребности в сходни обстоятелства у индивида се формира "фиксирана" нагласа, готовност, предразположеност, диспозиция (установка, атитюд) за реагиране по определен, конкретен начин. Тази диспозиция постепенно се утвърждава в хода на онтогенезата и се превръща в личностна особеност на дадения индивид. Според В. Ядов личността се проявява чрез различните свои диспозиции, между които съществува определен йерархичен и субординационен ред. Най-ниското положение в неговия модел заемат елементарните фиксирани нагласи (установки). Те се формират на базата на виталните потребности и елементарните ситуации. Те не притежават познавателен компонент и не се осъзнават от личността. Второто ниво се изразява чрез социалните фиксирани нагласи (установки). Те се изграждат от три компонента - оценъчен, познавателен и поведенчески. Факторите, които оказват въздействие на формирането на диспозициите на това ниво, са социалните потребности, свързани с включването на индивида в първичните или други контактни групи, от една страна, а от друга - със съответните за тях социални ситуации и условия. Висшето ниво на диспозиционния модел за личността се състои от нейната система от ценности и генерални цели и средствата, които се използват за тяхното постигане, детерминирани от общите условия на живот на дадения индивид. Диспозиционната йерархия на личността опосредства връзката между условията (ситуациите) на междуличностно общуване и изпълнява мотивационни функции за активността на индивида.

Друг важен елемент на социалнопсихологическата характеристика на личността е нейната "Аз-концепция". Тя е обобщена представа на личността за самата себе си, създадена на базата на определена социалнопсихологическа информация. Тази информация за индивидуалността на човека се създава от другите хора, след това му се предава и когато той я усвои, тя става основа за неговата идентификация, самореализация и саморегулация. Степента на въздействие на социалнопсихологическата информация зависи от авторитета и престижа на хората, които я създават и разпространяват. В едни случаи нейното въздействие е нищожно и незначително, а в други то може да се окаже решаващо и съдбоносно. В случаите, когато социалнопсихологическата информация не съвпада с миналия индивидуален опит на човека и не се синхронизира със създадените вече у него схеми за самовъзприятие, се задействат различни защитни механизми на личността като сублимация, регресия, рационализация, изтласкване и пр. Тези защитни механизми са своеобразни филтри и бариери при въздействието на едни хора върху други. Следователно в "Аз-концепцията" се включва и отношението, оценката на индивида относно нейната достоверност. Нагласите на личността към самата себе си намират израз в нейния "Аз-образ", самооценката и потенциалните поведенчески реакции.

Важна особеност на социалнопсихологическата информация е, че тя е динамична, т.е. всеки неин отделен елемент е необходимо да се съотнася с контекста на миналото, настоящето и бъдещето. Затова никак не е случайно, че когато се прави характеристика на даден човек, неговите психични особености винаги се съотнасят с времевите измерения, които се разкриват чрез отговорите на въпроси от рода на: Какви са били психическите особености на този човек в миналото? Винаги ли той е такъв, какъвто се представя в този момент? Като каква личност ще се прояви в бъдеще? Колко често проявява определени психически особености? Динамиката на психологическата информация се обуславя и от стремежите, подбудите, преживяванията и способностите на личността. Тя зависи и от контекста на конкретната ситуация. Информацията за личността се обогатява от особеностите на нейното поведение (мимика, жестове, походка, поза и пр.), признаците, които съпътстват нейната реч (интонация, темп, паузи, нечленоразделни звуци и пр.), облеклото, културните аксесоари, пространствената дистанция между партньорите в процеса на общуване и др.

Така човек получава информация за себе си от другите хора чрез въздействието, което те му оказват. В резултат на това се проявява психично образувание, от което впоследствие отделният индивид формира представа за самия себе си, за собствения си "Аз-образ", за собствените си ценности, мотиви, възприятия, или казано накратко, за собствената "Аз-концепция" (