Гарантиен механик на кораба „Велико Търново”

Развръзката на заплетената ситуация настъпи, когато кадровикът на Завода – Никола Андреев дойде у дома, с още един човек , който се занимаваше с кадровите въпроси, и ми предложиха да започна да пътувам като гарантиен механик на новопостроения 5000 т. кораб „Велико Търново”. За първи път се откриваше такава бройка и приех да стана първия гарантиен механик в завода. Това в голяма степен съвпадаше с моето желание и след няколко дена бях зачислен в екипажа на кораба. Задраскаха параграф 29 и бях възстановен наново на работа. Капитан на този кораб беше Асен Абаджиев, а главен механик – Божидар Фролошки. В началото на м. март, 1965 г., след много щателна проверка и претърсване на жилищните и товарните помещения от граничните власти, потеглихме една нощ от пристанище Бургас. Преминахме през Босфора и Дарданелите и навлязохме в Мраморно море. Корабът беше максимално натоварен с различни стоки: слънчоглед, цимент, камиони и трактори и др. стоки. Започна доста голямо вълнение. В резултат на периодичното клатене и увеличаване газенето на кораба се появи теч на морска вода в румпелното отделение, от опорния лагер на балера. По – точно от некачествена заварка на фундамента му. Налагаше се спиране за отстраняване на повредата. Тя беше отстранена, но докато се работеше в румпелното, палубният боцман - Добрев решил да огледа люковите закрития дали са добре затворени и най-вече да надникне в четвърти хамбар, и забелязал, че от него излиза дим . Той беше натоварен със слънчоглед и имаше опасност да се самозапали при дългото задържане на кея в Бургас. Веднага докладвал на капитана и той нарежда да се отворят капаците на люковото закритие на този хамбар, очаквайки, че това може да се случи . Целият екипаж беше разтревожен, защото пожар на кораба в открито море е голямо бедствие, с много лоши последици.

„ Заек” на кораба

Денят беше слънчев и по обяд морето беше сравнително спокойно. Наобиколихме отвореният хамбар. Виждаше се освен пушек и парче от горял вестник и едно мокро петно в един от камионите. Капитанът каза, че тук има следи от човек и нареди на боцмана, и на още двама моряци да се въоръжат с железни пръти, и да влязат в трюма. Въпреки щателното оглеждане, докладваха, че не забелязват нищо. Капитанът подсказа да търсят където са складирани торбите с цимент. След малко боцманът се провикна, че вижда един гумен цървул. Измъкнаха една торба цимент, която беше на най-горния ред, под самата палуба, и се видя лежащ по очи човек. Измъкнаха го от леговището му и видяхме едно момче в трудовашки дрехи. Изтеглиха го на палубата, а той непрекъснато повтаряше: – Искам вода, дайте ми вода! Дадоха му една кана вода и той с особена настървеност я изпи, без да спре.

Капитанът- Асен Абаджиев и Помполитът – Цветан Илиев го разпитаха за името, какъв е, кога се е качил на кораба, къде е искал да отиде и много други въпроси. На въпроса, защо иска да избяга от България, той отговори, че искал да види дивия Запад. Казваше се Христо Петров и името му съвпадаше с това на старши помощник капитана на кораба с прякор - Корсаря. Дадоха му да се нахрани и след това го заключиха в една тясна баня, точно срещу моята каюта.

Разбира се, беше изпратена радиограма до ръководството на параходството, че е заловен „заек” на кораба, т.е. беглец, с искане на разпореждане и последващи действия. Този човек не фигурираше в списъка на екипажа, без никакви документи за самоличност и при влизане на кораба в чуждо пристанище, произтичат жестоки санкции и дипломатически неприятности.

Няколко дена пътувахме в Средиземно море в посока Гибралтар. „Заекът” една нощ започна да чука силно и продължително по вратата на банята. Събудих се и в първия момент помислих, че става нещо нередно в машинното отделение. Бях винаги на щрек, защото при ходовите изпитания на кораба се установи, че първият опорен лагер на валолинията, до главния двигател, „диша” или с други думи не е съвсем точно монтиран и вибрира. Но за това ще стане дума малко по-късно.

Попитах моят нов съсед защо чука по вратата и той ми каза, че имал желание да помага в кухнята. Обещах му да предам това му желание на капитана. Разбира се, че капитанът въобще не искаше и да чуе за такива неща.

Заключен в тясната баня, „новият член” на екипажа, вероятно е изпитвал доста неудобства, но въпреки това, най-редовно му се даваше храна и вода, както се полага на всички други от екипажа.

Наближавахме Гибралтар и трябваше „заека” да изчезне от кораба. От Параходството се получи радиограма, че след две денонощия ще се срещнем през нощта с танкера „Антон Иванов”, пътуващ към България и тогава да се извърши прехвърлянето на „ценния товар”. И така стана. Корабите се срещнаха една нощ и спряха на известно разстояние един от друг. На „заека” беше казано, че другият наш кораб е останал без хляб и трябва и той да помогне да му занесат хранителни продукти. Надяната му беше спасителна жилетка. Спусната беше една спасителна лодка на вода и с няколко човека лодката се отправи към чакащия я кораб. Операцията по прехвърлянето завърши успешно и „заека”, вместо към „дивия” Запад потегли отново към „питомния” Изток.

Това беше трудовак, редовно служещ в трудови войски. Решил да избяга на Запад. В бургаското пристанище си избрал този кораб, защото му се видял най-хубав. А той наистина беше хубав, новопостроен и прясно боядисан. Взел със себе си една кутия бисквити и една бутилка бира. Промъкнал се през нощта неусетно на кораба. Влязъл в още незатворения хамбар. Изтеглил една, две торби цимент и се мушнал на освободеното от тях пространство. След това изтеглил една торба за да не се вижда. Изял бисквитите, изпил бирата. Останал няколко дни без вода и храна. Когато сме спрели в Мраморно море , за да отстраним теча на вода в румпелното, той помислил, че вече сме стигнали до „дивия Запад” и запалил вестник, за да види от къде да излезе, защото в трюма е тъмно. Тогава имено, боцманът е забелязал, че от хамбара излиза пушек.

Беше към края на месец март, когато пристигахме в Гибралтар, за да се зареди кораба с гориво. За първи път попадах в такава обстановка. По “Main street” (“Главната улица”), така се наричаше на английски, а в същност беше една тясна улица, с много магазинчета от едната и другата страна, се провикваха на най-различни езици нахални продавачи и ни дърпаха да влезем в техния магазин. В тези времена в България нямаше такова разнообразие на стоки и сравнително евтини. Всички моряци пазаруваха предимно от там, най-вече дрехи. Беше топъл пролетен ден и нашата група влезе в една сладкарница. Тук трябва да поясня, че се разрешаваше да излизаме по трима, когато сме в друга страна, особено в капиталистическа. За да се поразхладим всички си поръчахме по една кока-кола. За първи път пих от това питие, за което бях чувал как американските войници се напивали. Но аз не се напих, въпреки че, малко се опасявах, а така добре се освежих, че още го помня.

Проблемът с опорния лагер на валолинията си оставаше. При всяко спиране на кораба в пристанище се правеха замервания за износването му. Създаде се една психоза в целия екипаж, че корабът не е надежден, а ни предстоеше да преминем през Бискайски залив, където много често има голямо морско вълнение. При всяко замерване на износването аз си водех статистика и анализирах данните. Пристигнахме в Ливърпул и веднага направихме замерване. По мое мнение нямаше място за тревога, защото данните от измерването не бяха смущаващи. В Лондон лагерът беше пак отворен и бяха снети замери - резултатите бяха същите. Но главният механик и капитанът не бяха на това мнение. С кораба пътуваше и капитан трети ранг Емил Станчев (тогава), преподавател във ВНВМУ „Никола Й. Вапцаров”. Той изследваше корабните вибрации по целия кораб и настройките, защото БМФ имаше претенции към Завода, по този въпрос. В тези спорове, както за лагера, така и за вибрациите, помполитът Цветан Илиев не вземаше страна. Тук се налага да поясня, че в тези години на всеки кораб имаше и такава длъжност – помощник капитан по политическата част.

При навлизане във водите на Бискаския залив настъпи, обичайното за този район, вълнение. Корпусът на кораба започна да „диша“, да се усуква, да се огъва и да скърца. Две контрафорси на фашборда се срязаха като с нож. Но това не смути нито мен, нито екипажа, защото не застрашаваше здравината на кораба.

Закусвахме в каюткомпанията, когато бай Митю помощник-готвача, който правеше много вкусни милинки, нахълта уплашен и ми докладва, че тестомесачната машина се е откъртила от фундамента си и се плъзга от борд на борд в помещението пълно с пушек. И наистина, в резултат на силното вълнение тя се е откъртила и освен това се е откъртил от стената и захранващият електрически кабел. Машината от ударите в борда се включва, но във ваната за тесто има празни съдове, които не позволяват на бъркалката да се завърти. Електромоторът се завърта но ремъка боксува и пуши. Със сетни сили и много предпазливо успяхме „узъптим“ и вържем машината към борда. Повреди нямаше и бай Митю се успокои.

Сега искам за малко да се отклоня и накратко да разкажа за Лондон. Не е необходимо да казвам, че за първи път попадам в такъв голям град и столица на голяма, в близкото минало, империя. Високи здания, лъскави витрини, многоетажни магазини, препълнени със стоки, които у нас имаше само в магазините на „Кореком” и се купуваха с долари. Двуетажни автобуси, метро, големи мостове над река Темза, най-различни замъци, кейове, докове, шлюзове и т.н. За мен всичко беше главозамайващо. С кораба пътуваха още двама възрастни човека. Единият беше Димитър Желязков, който беше председател на Контролно-ревизионната комисия в Окръжният комитет на БКП във Варна, другият беше Никола Минчев – директор на Ботаническата градина в София, който беше командирован от Софийският университет „Климент Охридски“ да събира редки растения. Те, както и аз, нямахме конкретни задължения, когато корабът се товари или разтоварва и имахме възможност да се движим тримата из града. Купих си една подробна карта на Лондон и обикаляхме без да се страхуваме, че ще се изгубим. Придвижвахме се предимно пеша. Веднъж бай Димитър ме помоли да се движим в такава посока, че да излезем в покрайнините на Лондон. Вървяхме дълго време и се заглеждахме в живописните английски дворчета, и къщички като картинки. По едно време той предложи да се връщаме и каза: „Киров, колкото повече навлизахме в покрайнините, толкова повече става все по-хубаво, а аз очаквах да видя бордеи”. Ами така си мислехме всички, защото така пишеше в нашите вестници.

Друг път вървяхме пак тримата, но ние с Никола Минчев се бяхме захласнали в една витрина, а бай Димитър беше отишъл доста напред. Видяхме го да влиза в едно здание, на което пишеше на английски – „HALL”. Понеже трябваше да спазваме правилото да се движим по трима и ние го последвахме. В една голяма зала, препълнена с тинейджъри, свиреше един състав от музиканти с дълги коси. Невъобразим шум и викове, ставане на крака, скачане, тропане, а няколко полицаи укротяваха най-буйстващите. Беше през пролетта на 1965 год. По това време изгряваха „Битълсите”. Навсякъде звучаха техните песни.

На излизане попитах бай Димитър наистина ли харесва песните на „Битълс”, а той ми отговори, че нямал никакво намерение да отива на този концерт, а помислил, че това са хали, където се продава месо и искал да види какви са цените тук.

В завода имах навика от време на време, поне няколко пъти, за кратко да минавам през заводската библиотека и да разглеждам, главно руски и английски списания. Търсех да прочета нещо ново в областта на корабостроенето, за новопостроени кораби по света и главно в Япония. С руските списания нямах проблем. Но се затруднявах много със списанията на английски език. Разглеждах предимно снимките. Реших, че е крайно необходимо да започна да изучавам английски език. От руската книжарница си купих един учебник – „Самоучител по английски език”. Започнах от азбуката и трудните английски фонетични звуци. Този учебник беше много добър, подробен и въпреки, че обясненията и преводите на текстовете бяха на руски, все пак понаучих някои основни думи и изрази.

Бяхме в Ливърпул и разглеждахме централната му част, когато Никола Минчев ме помоли да попитам някой от движещите се по улицата, къде има тоалет, за да се облекчи. На светофара бяха се спрели хора, изчаквайки зелен светофар. Съставих си изречението и попитах един човек, но той започна да ръкомаха и от жестовете му разбрах, че е глухоням. Аз почувствах , като че ли съм свършил нещо полезно, не знам защо, и казах на Минчев, че човекът е глухоням. Той обаче се беше присвил и с ръка на корема, доста напрегнато, ме помоли да попитам друг. Попитах друг човек, но той се зачуди и след това ми отговори: - Ааа, тоалет? Бях употребил дума, която се отнася пак за тоалет, но в апартамент. Човекът ни посочи къде най-близко можем да намерим тоалет на публично място и Минчев се облекчи, а аз бях доволен, че долу - горе се оправям с английския език.

Случката стана известна и на доста хора от екипажа. През тези години беше много разпространено моряците да купуват евтино от западните страни стари пиана и да ги продават доста изгодно в България. Веднъж на кораба дойде човек, съдържател на такъв магазин за продажба на пиана. Няколко моряка се качиха в колата му, като ме взеха и мен за преводач. Пет-шест пиана бяха купени и натоварени на кораба. Аз бях доволен, че с моя елементарен английски им бях полезен, а коридорите на кораба се напълниха, с привързаните към стените, пиана.

Третият механик – Йордан Карагьозов, беше дежурен и не можеше да излезе в града да си купи нескафе, и ме помоли аз да му купя. В един супер помолих жената зад щанда да ми даде едно нескафе, като употребих думата „ бокс”. Тя се зачуди. Попита ме учудено още два, три пъти и се запъти към другият ъгъл на огромния етаж. Изчаках известно време, но тя не идваше. Но от учудената ѝ физиономия усетих, че нещо не се разбрахме. Тръгнах сред купувачите в посоката, в която тя замина и я срещнах да носи една голяма каса с нескафе. Започнах да ѝ обяснявам, че не искам цяла каса, а само една кутийка, но тя пак не ме разбираше и се вайкаше. В този момент дойде един човек и каза, че е управителя на магазина и ме попита от каква народност съм, дали съм италианец или испанец, а аз му казах, че съм българин. Той така възкликна, като че ли се зарадва, не знам защо, и ме попита какво желая да купя. Посочих му с два пръста, показвайки височината на една кутийка нескафе и той веднага съобрази, че е станало недоразумение, че не искам една каса, а само една кутийка.

Такива недоразумения предизвикваше моят елементарен английски и това още повече ме подтикваше към мисълта, че трябва още по-упорито и задълбочено да се захвана с изучаването му. Това наистина стана, но по-късно.

Стачка

В Лондон корабът престоя около две седмици, защото докерите стачкуваха. Беше ми много чудно, как може докерите да решат да не работят, а властите да не вземат репресивни мерки. Бях чел, че в капиталистическите страни се провеждат стачки, но сега виждах с очите си истинска стачка. Докерите идваха всеки ден на работа, в определения час, но не работеха. Носеха си дебели вестници и една кофа с кафе. Заставаха на припек, на закътани места по палубата, и четяха, гребейки от време навреме ,с канчета от кофата, и пиеха от ободряващата напитка. Причината за стачката беше, че в трюмовете на кораба нямало добре обезопасени стълби. Такова изискване не съществуваше и в Правилата на класификационните организации, по които беше построен този кораб. Трябваше да се разтоварят само около двадесет тона товар – съвсем малко, в сравнение с общата товароподемност. Капитанът предложи на техните профсъюзи екипажът сам да разтовари товара, но те остро реагираха на това, като го упрекнаха, че идваме от социалистическа страна, където има диктатура на пролетариата, а не защитаваме правата и исканията на работниците.

За мен лично тази ситуация ме удовлетворяваше, защото разполагах с много свободно време и имах възможност да посетя много забележителни места в Лондон. Разгледах Британския музей, Природно историческият музей, Крепостта „Тауър”, моста „Тауър бридж”, музеят с восъчните фигури „Мадам Тюсо”, Националната художествена галерия, Морския музей, Гринуичката обсерватория и др. На повечето места входът беше свободен. Трудно ми беше да агитирам още двама човека, за да станем трима, както се изискваше. Моряците се интересуваха повече от посещение на магазините, за да купят по-евтини стоки, но се намираха и такива, които проявяваха интерес, предимно от капитаните или механиците, които посещаваха културни и други забележителности. А имаше моряци, които бяха ходили няколко пъти в Лондон, но не бяха слизали от кораба, защото едно слизане и пътуване с метрото им коствало два три чифта чорапи.

Музеят на восъчните фигури – „Мадам Тюсо”

Тук мога да разказвам много за всяко едно посещение по тези места, но за да не бъда отегчителен, ще спомена само един кратък и смешен случай. Само при посещение на музея „Мадам Тюсо” входът беше платен. За всички музеи във Великобритания не се изискваше входна такса, както вече споменах. Купихме си билети, които си спомням, че не бяха евтини и се изкачвахме по едни високи мраморни стълби, където, пред вратата стоеше човек, облечен в някаква пищна униформа, и аз подадох билета си да скъса контролата му, но човекът не помръдна, и ние тримата българи шумно се изсмяхме и влязохме. Завихме и продължихме да се изкачваме по други стълби, а там в един ъгъл стоеше също така облечен друг човек, но започнахме пак да се смеем, че този път няма да се излъжем да му подаваме билети. Бързо завихме покрай него, шумно коментирайки, но човекът проговори нещо на английски, и ни даде знак, че иска да провери билетите. Това наново ни развесели.

Не разбрах как са завършили преговорите с профсъюзите, но най-после корабът беше разтоварен и се отправихме към следващото пристанище – Ротердам. Чел бях за най-голямото европейско пристанище и за „Ниската земя”, за наличието на шлюзове, за да се издигат и спускат корабите, при влизане, и излизане от пристанищата, за приливите и отливите в Северно море. Даже си спомням, че като малък ученик съм чел едно разказче за едно дете - герой , което с пръстчето си затворило една дупка, през която шуртяла вода и така предотвратило наводнението на тази страна, но пръстчето му замръзнало. С нетърпение очаквах да пристигнем в Холандия

Но проблема с опорния лагер на валолинията все повече занимаваше ръководството на кораба и по-точно главния механик и капитана. Без да ми съобщят, те започват да действат така, че корабът да излезе на ремонт в Ротердам, за да се ремонтира лагера. Изпратили няколко радиограми до директора на корабостроителния завод във Варна, като описват, че ремонта е наложителен, и неизбежен, и че връщането на кораба е невъзможно. Както при акостиране във всяко пристанище се замерваше износването, така и тук бяха направени замери на лагера, но по моя преценка, всичко беше в нормални граници, и нямаше място за безпокойство.

След като получили отговор от Директора на Корабостроителния завод, в който се казва, че упълномощава гарантийният механик да действа, както прецени за добре, ръководството на кораба прави съвещание, на което бях поканен да присъствам, с намерение да ме убедят да подпиша оставането на ремонт за лагера. Изслушах внимателно доводите на главния механик и на капитана и категорично отказах всякакъв ремонт. Обстановката много се нажежи. Капитанът започна с повелителен тон да ми обяснява, че на връщане корабът ще бъде много натоварен, а ни предстои прекосяване на Бискайския залив и влизане в устието на река Лоара, а след това наново прекосяване. И че ако се случи авария и се наложи да се спасява кораба, ще са нужни спасителни кораби, за което ще е необходимо да се заплатят огромни средства. Аз изказах твърдо аргументирано своите съображения, че няма да настъпи никаква авария вследствие на въпросният лагер. Тогава капитанът поиска от мен да подпиша документ, че гарантирам безаварийно плаване на кораба. Отговорих му, че за безаварийното плаване на кораба отговаря той, а не аз. В този момент се намеси помполитът и изказа мнение, като че ли имам право. Веднага след това се обади главният механик и поиска да му подпиша документ, че лагера ще работи нормално и няма да аварира. Съгласих се да напиша такъв документ и след това веднага го подписах.

През тези години, както в Параходството, така и сред екипажите, имаше настроение, че на Запад се строят по-хубави кораби. А истината беше, че тези от началниците, които отиваха да наблюдават и да приемат новостроящите се кораби, прекарваха там много месеци, и получаваха солидни командировки в западна валута. Същото се отнасяше и за екипажите, чиито кораби престояваха на ремонт в западни кораборемонтни заводи. Именно, това според мен, беше главната причина, за да се вдигне такъв голям шум, около този прословут лагер.

Докато се товареше корабът, отделни членове на екипажа, с които се бях сприятелил, започнаха да ме агитират и убеждават да разреша оставането на кораба на ремонт, но аз бях непреклонен и убеден, че не съществува никаква опасност и корабът може да си плава. Помполитът - Цветан Илиев, ме покани в неговата каюта и започна да ме разпитва, като искаше да се увери, че имам основание да не се съгласявам за оставане на ремонт. Целият екипаж се беше настроил срещу мен.

За кратко време корабът беше разтоварен почистен и натоварен. Мълчаливите и работливи холандци работеха, без да им се чува гласа. Скърцаха само големите човки на пристанищните кранове, надвиснали над товарните хамбари. Пристигаха и заминаваха супер модерни кораби, за който бях чел по лъскавите западни списания. Една нощ корабът се отправи по обратният път за България. Започна слизане и качване по шлюзовете, и отново, след доста денонощия пътуване през Северно море, Ламанш, и негостоприемния Бискайски залив, се озовахме в малкото френско градче на река. Лоара – Басендър, близо до град Нант. Нищо че беше посред нощ, веднага лагера беше разглобен и замерванията започнаха, с голямо нетърпение и настървения. Аз също присъствах и наблюдавах операциите. Голямо беше разочарованието на моите опоненти, че всичко беше нормално и нямаше износване.

Сус - Тунис

След няколко дни наново потеглихме на дълъг и труден преход , през Бискайския залив, Атлантическият океан, през Гибралтар и Средиземно море, та спряхме, след много дни в Тунис - град Сус. Бяха изминали около четири месеца от началото на рейса и много членове от екипажа идваха често в моята кабина и ме поздравяваха, че не съм се съгласил да останем на ремонт. Бяха се затъжили за своите семейства. Отправяха критични бележки към професионалната подготовката на механиците на кораба. Сега оставаше само една седмица и те щяха да се завърнат по домовете си. Като отплавахме от Тунис, един от палубните моряци получи радиограма, че му се е родил син. Морето беше гладко, а луната осветяваше палубата на кърмата, където насядали отпивахме от хубавото, червено туниско вино за здравето на новородения бъдещ моряк.

На кея в пристанище Варна, между многото посрещачи, близки на моряците, видях да се насочва към мен инспекторът от Съветския Регистър, под чийто наблюдение се строеше кораба. Бях се облегнал на фалшборда и наблюдавах суетнята. Инж. Стефан Рачев се доближи до кораба и първо ме попита: - Как е лагера? Отговорих му, че всичко е нормално. А той веднага ми отговори с любимата му приказка: - „А защо не хвърли тези механици зад борда? Мечки ги яли” Той притежаваше неподражаемо чувство чувство за хумор. Повече не коментирахме. Разбрах, че освен Директора на завода и този човек е бил силно атакуван, за да остане корабът на ремонт в Ротердам.

На другият ден се срещнах с Директора – инж. Никола Стоянов. Ангелов на завода и му разказах най-подробно за всичко, което се беше случило. Казах му, че нямам особено желание да правя друг рейс с този кораб. Той се съгласи.
Отново на рейс

Когато наближи време корабът да тръгне на нов рейс, от Параходството се обадили на Директора и поискали наново да се кача на него, защото сега щяла да стане аварията с лагера. Без да се колебая, приех с амбицията да им докажа, че и сега нищо няма да се случи. Този път с кораба пътуваше и бившият главен инженер на БМФ – инж. Терзиев, със цел да наблюдава и се произнесе по-вещо за лагера. Корабът потегли наново към западни пристанища. Представителят на Параходството всеки ден мълчаливо, важен, важен се разхождаше на лодъчната палуба След около двадесет денонощия преход стигнахме до западния бряг на Великобритания. Късно през нощта, корабът хвърли котва в акваторията на Ливърпул. Беше ми станало навик да поглеждам отгоре в машинното отделение и видях струпани хора около лагера, а той беше разглобен. Ядосах се много и веднага слязох в машинното. Всички ме посрещнаха с мълчание. Заявих им най-категорично, че ако още веднъж се случи да разглобят лагера без мое присъствие, ще снема всякакви гаранции за него. Оттогава спряха и съмненията за изправността на лагера. Лагерът продължи да си изпълнява функциите и след влизане на кораба в гарантиен ремонт беше ремонтиран, без това да се отрази на неговата експлоатация.